- 9 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 561

гр. София 06.07.2022 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 09.03.2022 (девети март две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3933 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2867/10.08.2021 година, подадена от „Х. груп“ ЕООД населено място, срещу решение № 38/14.06.2021 година на Окръжен съд С. З. І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 1264/2021 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд С. З. е отменил първоинстанционното решение № 260 214/10.03.2020 година на Районен съд С. З. първи граждански състав, постановени по гр. д. № 3775/2020 година, като по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, предявен от Д. Н. И. срещу „Х. груп“ ЕООД населено място е признал за незаконно и като такова е отменил уволнението на И от длъжността „салонен управител“, извършено със заповед № 16/28.07.2020 година на управителя на дружеството, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ.

В подадената от „Х. груп“ ЕООД населено място касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Д. Н. И. срещу дружеството иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд С. З. по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалба Д. Н. И. е подала отговор с вх. № 3885/20.09.2021 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване решение № 38/14.06.2021 година на Окръжен съд С. З. І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 1264/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

„Х. груп“ ЕООД населено място е било уведомено за обжалваното решение на 09.07.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 2867/10.08.2021 година, като е подадена по пощата на 09.08.2021 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд С. З. е приел, че дисциплинарното наказание „уволнение“ на Д. Н. И. било наложено за неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, а именно безпричинно неявяване на работа за периода от 16.03.2020 година до 28.07.2020 година. Работодателя бил спазил процедурата за реализиране на дисциплинарната отговорност на работника, като преди налагането на дисциплинарното наказание на И. бил поискал обяснения и й бил наложил наказанието с мотивирана заповед, която имала всички изискуеми по чл. 195 от КТ реквизити. Работодателят обаче не бил изпълнил задължението си по чл. 189 от КТ при определяне на наказанието да извърши преценка на тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е било извършено, както и поведението на работника и служителя. Конкретно работодателят не бил взел предвид, че неявяването на ДНИ във фиксирания в заповедта за прекратяване на трудовия й договор период не било безпричинно, а били налице уважителни причини. Такива били налице, т. к. със заповед на Министъра на здравеопазването от 13.03.2020 година в Р. Б. било обявено извънредно положение, вследствие на което били забранени посещенията във всякакъв вид заведения, в това число и кафенета, като тази забрана продължила считано до 13.05.2020 година. Освен това съгласно заповед № 3/16.03.2020 година на работодателя Д. Н. И. била в разрешен й за периода от 16.03.2020 година до 31.03.2020 година неплатен отпуск. За времето след 13.05.2020 година до момента на налагането на дисциплинарното й наказание неявяването на И. на работа отново не било безпричинно, т. к. в началото на април 2020 година работодателят бил издал заповед за прекратяване на трудовото й правоотношение, която макар и да не й бил връчил, била доведена до знанието й чрез устно волеизявление на свидетеля Я. Г. Я.-син на управителката на дружеството, както и чрез вписване на заявление в регистъра на НАП за съществуващите трудови договори, че трудовото правоотношение било прекратено, считано от 31.03.2020 година. Въззивният съд не споделял възраженията и оспорванията на „Х. груп“ ЕООД населено място, че в началото на април 2020 година Д. Н. И. не била уведомена устно за прекратяване на трудовия й договор от свидетеля Я.; че вписването в регистъра по чл. 62, ал. 5 от КТ касаело само изпълнението на административни задължения на работодателя, както и че било налице нарушение на трудовата дисциплина от нейна страна, т. к. правоотношението й не било прекратено по предвидения в закона начин. В тази връзка следвало да се имат предвид събраните по делото както гласни, така и писмени доказателства, които безспорно установявали, че макар Р. В. Г. да била вписана в Търговския регистър като едноличен собственик и управител на „Х. груп“ ЕООД населено място, то неформално синът й Я. Г. Я. също бил участвал в упражняването на търговската дейност на дружеството, като изразявал воля от името на своята майка и бил ръководел дейността на кафене „К.“ (C.) в населено място, на улица, където било работното място на И.. От показанията на свидетелката Б. И. се установявало, че в края на март 2020 година Я. Г. Я. уведомил всички работещи в кафенето, в т. ч. и Д. Н. И., че ще им бъдат прекратени трудовите договори, а от показанията на свидетелката Т. П. се установявало, че била изготвила заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на Д. Н. И., предала я била за подпис на Р. В. Г., а след подписването й от Г. я била предала на Я. Г. Я. за връчването й на И., като на 07.04.2020 година била подала и уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ до ТД на НАП-гр. София за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 31.03.2020 година. Действително уведомлението по чл. 62, ал. 5 от КТ не било елемент от фактическия състав за надлежното упражняване на правата съответно на сключване или прекратяване на трудовите договори, но следвало да се приеме, че същото имало оповестително действие досежно вписаните в публичния регистър обстоятелства не само по отношение на държавата, но и спрямо всички лица, в това число и страните по самото трудово правоотношение. Независимо, че нормата на чл. 335, ал. 1 от КТ изисквала трудовия договор да се прекратява писмено, то при едностранното му прекратяване от страна на работодателя без предизвестие изцяло във волята на последния било спазването на тази разпоредба и връчването на работника на писмено обективирано волеизявление за прекратяване. В условията на обявено в страната извънредно положение, ограничаващо в значителна степен дори свободата на свободно придвижване и с оглед особеностите на конкретния казус, изискването за писмена форма на волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовия договор не следвало да се абсолютизира при извършване на преценката по чл. 189 от КТ, т. к. от установените по делото факти можело да се направи извод, че работодателят несъмнено бил изразил намерението си да прекрати трудовото правоотношение на Д. Н. И., но неизяснено пред въззивния съд останало обстоятелството по каква причина изготвената и подписана от Р. В. Г. заповед за прекратяване на трудовия договор на И., не й е била връчена от Я. Г. Я.. Като неоснователно въззивният съд намирал твърдението на „Х. груп“ ЕООД населено място, че Д. Н. И. следвало да бъде преназначена като търговски представител за периода на извънредното положение. На първо място неоснователността на това твърдение произтичало от обстоятелството, че съгласно показанията на свидетеля Я. длъжността на търговски представител И. трябвало да изпълнява в друго дружество, чийто вписан в Търговския регистър едноличен собственик на капитала и управител била Р. В. Г.-„М. груп“ ЕООД населено място. При това положение изобщо не можело да става въпрос за изменение на мястото и характера на работа от работодателя по смисъла на чл. 120 от КТ, т. к. Д. Н. И. следвало да сключи нов трудов договор с различен работодател в лицето на „М. груп“ ЕООД населено място. В тази връзка въззивният не кредитирал и показанията на свидетелката П. в частта им, отнасяща се до изготвяне по грешка на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на Д. Н. И., в края на март 2020 година, след което била узнала, че ставало въпрос за преназначаване. Свидетелката била експерт-счетоводител, който обслужвал счетоводно и двете дружества, чийто едноличен собственик на капитала и управител била Р. В. Г., и в показанията си сочела, че в края на март 2020 година първо била изготвила заповед за прекратяване на трудовия договор на Д. Н. И., а в последствие по нареждане на Г. била изготвила и заповед за преназначаването й като търговски представител, която И. не била подписала. Въззивният съд не кредитирал като годно доказателство представената по делото заповед № 1/16.03.2020 година на „Х. груп“ ЕООД населено място, т. к. приемал същата за антидатирана. Това било така, т. к. в документа била посочена дата на съставяне 16.03.2020 година, като същата дата била посочена и като дата на връчване при отказ, приподписан от двама свидетели. Тази дата-16.03.2020 година обаче била опровергана както от показанията на свидетелката П., според която тя била изготвила тази заповед в един по-късен момент, така и от заповед № 3/16.03.2020 година на „Х. груп“ ЕООД населено място, с която на Д. Н. И. било разрешено ползването на неплатен отпуск за периода от 16.03.2020 година до 31.03.2020 година, с посочена длъжност „салонен управител“. С оглед на това въззивният съд приемал, че заповед № 1/16.03.2020 година била изготвена след заповед № 3/16.03.2020 година на „Х. груп“ ЕООД населено място, т. к. липсвала както правна, така и житейска логика в последващ промяната на мястото и характера на работа на И. и преназначаването й за „търговски представител“ работодателят да впишел старата й длъжност „салонен управител“ и считано от същия ден да й разреши ползването на отпуск до край на месеца. Въззивният съд приемал, че при неявяването си на работа Д. Н. И. била действала добросъвестно, т. к. е била убедена, че трудовото й правоотношение с „Х. груп“ ЕООД населено място е било прекратено, считано от 31.03.2020 година. Във връзка с това следвало да се отбележи, че едва на 04.11.2020 година работодателят бил подал данни за прекратяване на трудовия й договор, считано от 31.07.2020 година, като при предходните подадени коригиращи и заличаващи данни на 09.06.2020 година и на 23.10.2020 година, работодателят единствено бил променял датата на прекратяване на трудовия договор от 31.03.2020 година на 01.04.2020 година и обратно. Индиция за добросъвестността й били и обстоятелствата, че след отпадане на извънредното положение, на 17.05.2020 година И. била сключила трудов договор с друг работодател, а считано от 08.06.2020 година и с последващ работодател. От друга страна индиция, че работодателят бил изразил воля за прекратяване на трудовото й правоотношение било обстоятелството, че след отпадане на извънредното положение, считано от 26.05.2020 година на длъжността „салонен управител“ в кафене „К.“ бил назначен друг работник-И. К. И.. С оглед на тези съображения въззивният съд намирал, че преди да наложи дисциплинарното наказание „уволнение“ на Д. Н. И. работодателят не бил извършил преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ, като не бил взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е било извършено то, както и поведението на работника, т. к. бил приел, че неявяването й на работа за периода от 16.03.2020 година до датата на налагане на наказанието се дължало на нейно виновно поведение.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Х. груп“ ЕООД населено място е поискал въззивното решение на Окръжен съд С. З. да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това допустимо ли е прекратяването на трудовото правоотношение от страна на работодателя в частност-с налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“ във форма различна от писмената; за това допустимо ли е лице, различно от работодателя, което не е надлежно упълномощено от него, да прекратява трудовото правоотношение на работник с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и за това представляват ли уважителни причини за неявяване на работа на работник или служител в заведение в периода от 01.04.2020 година до 28.07.2020 година обявеното на 13.03.2020 година извънредно положение и свързаните с него противоепидемични мерки, като и устното изявление на неупълномощено от работодателя лице, че съответния работник или служител ще бъде уволнен.

Последният от посочените по-горе въпроси е пряко свързан в изводите на въззивния съд по съществото на спора, поради което представлява оспорване на същите и съдържа в себе си довод за неправилност на решението. Поради това той не отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същите са посочени в т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и въз основа на него не следва да се допуска касационно обжалване с оглед дадените със същото ТР указания за приложението на закона. Вторият от въпросите не е бил разглеждан от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Първият въпрос обаче е разглеждан от въззивния съд и е обусловил правните изводи при постановяване на решението му, като е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Х. груп“ ЕООД населено място е поискало въззивното решение на Окръжен съд С. З. да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от „Х. груп“ ЕООД населено място твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд С. З.

Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на решение № 38/14.06.2021 година на Окръжен съд С. З. І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 1264/2021 година, по подадената срещу него от „Х. груп“ ЕООД населено място касационна жалба с вх. № 2867/10.08.2021 година и такова трябва да се допусне.

На „Х. груп“ ЕООД населено място трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 25.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 38/14.06.2021 година на Окръжен съд С. З. І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 1264/2021 година.

ДАВА на „Х. груп“ ЕООД населено място, улица едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 25.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва след внасянето на определената държавна такса или след изтичането на определения за това срок.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.