О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5846

София, 15.12.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. №1355/2025 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. М., [населено място], подадена чрез адвокат С. К., и касационна жалба на С. П. П. - Д., [населено място], подадена чрез адвокат М. С. и адвокат Е. К., срещу въззивно решение № 189 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 164/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1058 от 12.10.2023 г. по в. гр. д. № 1522/2022 г. на Окръжен съд – Бургас. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от „УМБАЛ Бургас“ АД регресен иск по чл. 54 ЗЗД за сумата в общ размер 195 000 лв., предявена като частична от 605 667,71 лв., като съответно на конкретния им принос към вредоносния резултат А. М. е осъден да заплати 117 000 лв., а С. П. – Д. 78 000 лв., представляващи заплатено от болницата обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на пациент, присъдено с влязло в сила решение № 271/26.07.2021 г. по гр. д. № 89/2013 г. на Окръжен съд – Бургас, ведно със законната лихва върху посочените суми от предявяване на иска до окончателното им заплащане.

В касационните жалби е релевирано основанието по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните оплаквания на касаторите касаят определения им от съда принос към вредоносния резултат.

Ответникът по касационните жалби „УМБАЛ Бургас“ АД, [населено място], чрез процесуалния му представител Н. Д., в съответните срокове по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозирал писмени отговори, в които поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, по същество жалбите са неоснователни.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че към момента на увреждането ответниците са били в трудовоправни отношения с ищеца. Съдът е извел материалноправната легитимация на болницата въз основа на представените по делото решение № 271 от 26.07.2021 г. по гр. д. № 89/2013 г. на ОС - Бургас, потвърдено с решение № 8 от 24.01.2022 г. по в. гр. д. № 486/2021 г. по описа на АС – Бургас, с които болницата е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на наследници на починала пациентка съответните обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, ведно със законната лихва. Между страните не се спори, че присъдените суми са включени в преведени по сметката на ЧСИ И. Б. с платежно нареждане от 23.02.2023 г. в рамките на изп. д. № 51/2022 г., с което за болницата е възникнало правото по чл. 54 ЗЗД. Предявената като частична претенция е доказана по размер, като на основание чл. 203, ал. 2 КТ отговорността на лекарите ответници следва да бъде в пълен размер, тъй като увреждането е настъпило в резултат на престъпление. Последното обстоятелство е установено от влезли в сила присъда № 9 от 18.12.2017 г. по НОХД № 211/2017 г. на Апелативен съд - Пловдив и присъда № 143 от 20.09.2018 г. по НОХД № 244/2018 г. на ВКС, с които д-р А. Г. М. и д-р С. П. П. – Д. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, като в условията на независимо съпричиняване са причинили смъртта на пациент поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, при упражняване на медицинска професия. Съдът е посочил, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието, относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, като задължителната сила на присъдата се разпростира върху всички признаци на престъпния състав и според правната квалификация на деянието, дадена от наказателния съд. В настоящия процес отговорността на двамата ответници е ангажирана за виновни техни действия в непосредствена причинна връзка с настъпилата смърт на пациентката. Оплакванията на лекарите касаят определения им от съда личен принос в причинно-следствения комплекс от взаимовръзки, довели до леталния край за пациентката. Съдът се е позовал на обясненията на вещото лице, изготвило медицинската експертиза, че действията, които е следвало да бъдат предприети за преодоляване на сепсиса – непосредствената причина за смъртта, са три: отстраняване на източника на инфекция, като основно действие, като допълнително действие е ликвидиране остатъците от тази инфекция и накрая следва антибиотично лечение, като факторът време е бил особено значим при справянето с инфекцията. Приел е, че при състоянието, в което пацентката е прегледана от д-р М., времето е било от решаващо значение, и ако същият е предприел адекватни на медицинските стандарти действия, медицинските специалисти са щели да разполагат с повече време за последваща преценка и реакция. В тази връзка е споделил извода на първоинстанционния съд за по-значителна степен на увреждане на неговите действия, респ. бездействия, поради което е определил съпричиняването в размер на 60 %. Относно приноса на д-р П.-Д. е приел, че се равнява на 40 %, тъй като неотстраняването на източника на сепсиса от нейна страна на практика е лишило от полезен резултат както самата хирургична интервенция, така и всички предхождащи и последващи действия за спасяване живота на пациентката.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на А. Г. М. са поставени следните въпроси:

1. „Следва ли да бъде намалена отговорността на ответника, ако увреждането е съпричинено и от други лица /в това число и ищеца, който не е създал дължимата организация за оказване на качествена медицинска помощ/, които следва да заплатят съответната част от дължимата сума, основано на фактическите обстоятелства, съществували към датата на увреждането?“.

2. „От значение ли е обстоятелството дали против тях е налице влязъл в сила акт на наказателния съд, или не?“.

3. „Дали формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдила ли е и анализирала ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните? Следва ли и имала ли е процесуално задължение въззивната инстанция да обсъди въведените от страните доводи и възражения, както и да обсъди всички доказателства по делото?“.

Твърди се, че постановените въпроси са разрешени в противоречие с приетото в т. 5 от ППВС № 17/1963 г., ППВС № 41975 г., както и практиката на ВКС /посочени са конкретни решения/. Сочи се още основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. П. П. - Д. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Следва ли съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване в процеса, и допустимо ли е да се възприеме „частично“ и „избирателно“ заключение на вещо лице, което служи за мотив да бъде уважен евентуален иск и едновременно с това същото това заключение съда да е счел, че не следва да обсъжда като доказателство в процеса?“.

2. „Въззивният съд длъжен ли е да мотивира решението си, като се произнесе по всички искания и възражения на страните като изложи собствени правни и фактически изводи по същество на правния спор?“.

3. „Дължи ли съдът произнасяне по наведените в гражданския процес възражения за съпричиняване на вредоносния резултат при наличието на влязла в сила присъда по наказателно дело, в която е прието, че противоправният резултат не е настъпил по изключителна вина на подсъдимия?“.

4. „Когато с влязла в сила присъда не е определен размерът на съпричиняване на вредите от подсъдимите, тя задължителна ли е за гражданския съд?“.

5. „При определяне конкретния принос на делинквентите следва ли да се установи тяхното обективно, каузално участие за настъпване на вредоносния резултат, като се съобрази в каква степен противоправното поведение на всеки един от тях е присъща, естествена, логично последователна предпоставка за настъпване на вредите, респ. налице ли е необходимата пряка причинно-следствена връзка в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията от обективната действителност?“.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 189 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 164/2024 г. на Апелативен съд – Бургас. Съображенията за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на А. Г. М.:

Предвид гореизложеното относно характера на правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК първите два въпроса не обосновават допускането на касационното обжалване, доколкото са относими към основанието по чл. 281, т. 3 ГПК във връзка с евентуално допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обаче не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите и наведената към тях аргументация за наличие на съпричиняване от трети лица, различни от ответниците, повтарят твърденията на страната, поддържани през целия ход на производството, на които съдът изрично е дал отговор още в изготвения доклад по чл. 146 ГПК, както и в обжалваното решение. Задължителната сила на мотивите по смисъла на чл. 223, ал. 2 ГПК обвързва по задължителен начин страните и съда. Третото лице-помагач не може в следващия процес да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело, като единственото изключение е при възражение за лошо воден процес на осн. чл. 223, ал. 2, изр. 2 ГПК. За да приеме, че доводите са преклудирани в настоящото производството съдът е съобразил задължителната сила на мотивите на предходното решение, постановено по иска по чл. 49 ЗЗД, с което лекарите са участвали като трети лица-помагачи на болницата без обаче да са навели възраженията си и за други лица, чиито действия са в причинна връзка със смъртта на пациентката.

Допълнително, във връзка с горния извод не е налице и отклонение от приетото в ППВС № 4/1975 г., че когато искът на пострадалия е бил предявен само срещу възложителя на работата, а прекият причинител е осъден с влязла в сила присъда и е участвал като трето лице по делото, по което е прието, че той е изключителният причинител на увреждането, не може впоследствие да възразява за наличие и на други съпричинители. Тази възможност е преклудирана на основание формиралата се между същите страни сила на пресъдено нещо в предходно производство.

Третият въпрос е от значение за изхода на спора, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивното решение е мотивирано. Съдът е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази посочена от касатора, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В настоящия случай съдът е изпълнил задължението си, видно от мотивите към решението, съдържащи и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона.

Неоснователни са и доводите, че поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. С. Т. решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Подобна аргументация не е изложена, нито пък се твърди, че посочената в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика се нуждае от промяна или изоставяне.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. П. П. - Д.:

Така аргументиран, първият въпрос е неотносим към настоящото производство по селектиране на касационните жалби, доколкото чрез него страната се домогва да установи евентуално допуснато процесуално нарушение от съда при изготвянето на доклада, както и да оспори преценката на съда на представеното експертно заключение. Следва да се посочи, че съдът още с доклада си е разпределил доказателствената тежест на страните и именно във връзка с дадените в него указания болницата е уточнила съотношението на съпричиняване. Оплакванията на жалбоподателката по отношение на начина на определяне на процентното съотношение касаят правилността на крайния извод на съда по основния спорен въпрос между страните, поради което също не подлежи на преценка преди допускането на касационното обжалване по същество. По отношение на преценката на заключението по допуснатата експертиза не е налице отклонение на съда от съдебната практика по приложението на чл. 202 ГПК, според който съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а преценява съобразно всички доказателства по делото.

На втория и третия въпрос отговор вече е даден при разглеждането на въпросите, постановени в депозираното от другия касатор изложение.

Четвъртият въпрос е относим, доколкото съдът се е позовал на нормата на чл. 300 ГПК при решаване на спора между страните в настоящото производство, но не обосновава допускането на касационно обжалване. Видно от императивната норма на чл. 300 ГПК задължителността на влязлата в сила присъда не е обусловена от съдържанието, което не подлежи на последваща преценка от гражданския съд. Определянето на размера на съпричиняване е предмет на настоящото производство, а не въпрос, подлежащ на разглеждане в наказателния процес, доколкото не е елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 123 НК.

Петият въпрос също е зададен с оглед поддържаните от страната в хода на производството възражения относно изясняването на степента на приноса и към смъртта на пациентката. Както беше посочено, това е основният спорен между страните въпрос, доколкото вината на лекарите е установена с влезлите в сила присъди. Съдът е направил своя извод въз основа на събраните по делото доказателства, като е обсъдил както заключението на вещото лице, така и дадените от него обяснения в съдебно заседание.

Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационната инстанция на ответника по касационната жалба, тъй като такива не са направени.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 189 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 164/2024 г. на Апелативен съд – Бургас.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.