Р Е Ш Е Н И Е

№50018

Гр. София, 21.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в публичното заседание на 25.01.2023 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

При участието на секретаря В. И.

като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №2147/22 г.,

за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на Д. Д. срещу въззивното решение на Окръжен съд С. З. по гр. д. №1674/21 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на касаторката срещу „Катя 56 СТЗ” ЕООД, Казанлък с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 и 3 КТ. Касационното обжалване е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – р. по гр. д. №1109/09 г. на четвърто г. о., по материалноправните въпроси от предмета на спора: Следва ли да е налице изрично писмено предложение от работодателя за прекратяване на тр. правоотношение по взаимно съгласие и изрично писмено изявление на работника за приемане на предложението в седемдневен срок от получаването му, за да е изпълнен фактическият състав на чл.325, ал.1,т.1 КТ ? и Връчването на заповедта за прекратяване на тр. правоотношение по взаимно съгласие на работника може ли да санира липсата на изрично предложение от работодателя и / или изричното съгласие на работника, за да се приеме, че е изпълнен фактическият състав на чл.325, ал.1,т.1 КТ?

В касационната жалба се правят и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност – необоснованост и незаканосъобразност, на въззивното решение в допуснатата до обжалване част, иска се отмяната му и постановяване на ново решение за уважаване на исковете.

Ответникът по жалба „Катя -56 СТЗ” ЕООД не изразява становище в касационното производство.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното:

По въпросите, по които е допуснато обжалването: В цитираното при допускане на обжалването р. по гр. д. №1109/09 г. на четвърто г. о. на ВКС е прието, че на основание чл. 325, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие на страните. Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. Подписването на заповедта за прекратяване на трудовия договор не е факт, който удостоверява дадено съгласие на работника, защото в нея липсва негово волеизявление, а само подпис след като е отбелязана датата на връчването й, т. е. подписът удостоверява връчването, а не съгласие с прекратяването.

В същия смисъл е трайно установената практика на ВКС -решение № 69/20.04.2012 г. по гр. дело № 898/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 183/21.12.2011 г. по гр. дело № 565/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 383/29.11.2012 г. по гр. дело № 141/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в която се приема, че наличието на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и подписването на тази заповед от работника или служителя под текст, че е връчена на съответната дата, не е писмено съгласие на двете страни за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл. 325, т. 1 от КТ. На първо място тази заповед не представлява предложение на работодателя, тъй като е безусловно изявление за прекратяване на трудовия договор. На второ място положеният подпис на работника или служителя под отбелязването в заповедта, че е получил копие от нея, не е съгласие за прекратяване на трудовия договор. Това негово изявление може да се тълкува единствено и само като удостоверяване на получаването на препис от заповедта. Следователно в посочения случай липсва както предложение на работодателя, така и насрещно писмено волеизявление на работника или служителя по чл. 325, т. 1 от КТ, представляващо съгласие за прекратяване на договора.

Настоящият състав на ВКС напълно споделя тази формирана по реда на чл.290 ГПК трайна практика на ВКС по поставените при допускане на обжалването материалноправни въпроси.

По същество на жалбата:

Въззивният съд е приел, че ищцата като въззивник не е навела оплаквания и не е представила доказателства, от които да се извежда фактически и правен извод за незаконност на уволнението й на осн. чл.325, ал.1,т.1 КТ – заповедта за уволнение й е връчена в ден, в който не е ползвала отпуск поради временна нетрудоспособност. Затова е отхвърлил исковете по чл.344, ал.1,т.1и т.3 КТ като неоснователни.

Изводите на въззивния съд са необосновани и незаконосъобразни: В първоначалната искова молба ищцата е посочила, че не признава и не е съгласна със заповед №2/8.09.20 г., с която е прекратен по взаимно съгласие сключеният между нея и ответника тр. договор за неопределено време от 14.01.20 г.. Със заповедта трудовото й правоотношение е прекратено без нейно знание, като управителят на ответното дружество „ е решил еднолично, че трябва да бъде по взаимно съгласие”. Твърдението /оплакването/ за едностранния характер на прекратяването на трудовото й правоотношение се поддържа от ищцата в поправената искова молба, в писмената й защита пред първата инстанция и във въззивната й жалба.

Първоинстанционният съд в доклада си по делото – на л.65, е указал, че в тежест на ответника е да докаже, че оспореното уволнение е законосъобразно. В случая следва да докаже, че е налице взаимно съгласие за прекратяване на трудовия договор.

Работодателят въпреки указанията не е представил доказателства за постигнато взаимно съгласие за прекратяване на тр. договор, обективирано в съвпадащи писмени волеизявления на страните, насочени ясно и категорично към прекратяване на трудовоправната им връзка. Ищцата признава, че заповедта за прекратяване на тр. договор по взаимно съгласие й е връчена по куриер, но връчването/получаването на заповедта/ не е израз на съгласие по см. на чл.325, ал.1,т.1 КТ, както е посочено в цитираната по –горе практика на ВКС. З. оспореното уволнение по чл.325, ал.1,т.1 КТ е незаконно и следва да бъде отменено по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ.

Частично основателен е и акцесорният иск по чл.344, ал.1,т.3 КТ. От представените удостоверение и 2 бр. справки от НАП – ТД Пловдив/ л.95-97 – РС/ е видно, че в шестмесечния срок след уволнението ищцата не е започнала работа при друг работодател. Затова следва да й се присъди сумата 1854,36 лв. / т.2.4 от заключението на вещото лице/, като обезщетение за оставането й без работа за периода 8.09.2020 г. -8.03.21 г., ведно със законната лихва от завеждане на иска.

Въззивното решение по двата иска е неправилно – необосновано и незаконосъобразно. Това налага отмяната му по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ и частичната му отмяна – до размер на 1854,36 лв. – по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.3 КТ и постановяването на ново, за уважаване на иска за отмяна на незаконното уволнение и за присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в посочения размер .

Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК, ВКС на РБ, трето г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Окръжен съд С. З. по гр. д. №1674/21 г. от 19.11.21 г. в частта, с която е отхвърлен искът с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ и в частта, с която е отхвърлен до размер на 1854,36 лв. искът по чл.344, ал.1,т.3 КТ и вместо него в тази част постановява:

ПРИЗНАВА ЗЗД НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ на осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ уволнението на Д. И. Д., извършено на осн. чл.325, ал.1,т.1 КТ – по взаимно съгласие, със заповед от 8.09.2020 г. на управителя на „Катя- 56 СТЗ” ЕООД, Казанлък.

ОСЪЖДА „Катя – 56 СТЗ” ЕООД, Казанлък да заплати на Д. И. Д. на осн. чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ сумата от 1854,36 лв./ хиляда осемстотин петдесет и четири лв. и 36 ст./, обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за времето от 8.09.20 г. до 8.03.21 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 5.10.20 г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение по гр. д. №1674/21 г. от 19.11.21 г. по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.3 КТ в останалата му част – с която искът е отхвърлен над присъдените 1854,36 лв. до претендираните 5460 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: