Върховният административен съд на Р. Б. - Седмо отделение, в съдебно заседание на пети декември две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: В. А. Членове: ТАНЯ В. Р. при секретар М. Ц. и с участието на прокурора И. С. изслуша докладваното от председателя В. А. по административно дело № 9282 / 2022 г.
Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 73, ал. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (Загл. изм. – ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.) (ЗУСЕФСУ).
Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Националния орган (НО) по Програма за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г. и директор на дирекция "Управление на териториалното сътрудничество" (УТС) в Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ), чрез процесуален представител – главен юрисконсулт З. И., срещу Решение № 278/28.06.2022 г., постановено по адм. дело № 391/2021 г. по описа на Административен съд (АС) – С. З. с което е обявена нищожността на негово Решение № РД-02-14-562/15.06.2021 г. за определяне на финансова корекция по диференциалния метод върху реално установените последици на нередността върху изразходваните средства в размер на 4 800,25 евро, отчетени от бенефициера в периода 01.06.2018 г. – 30.11.2018 г. по бюджетна линия "Персонал".
Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1-во и 3-то АПК.
Касаторът излага доводи, обосноваващи основна защитна теза за правомерно наложена финансова корекция. Намира, че обратно на развитите от първостепенния съд съображения, издателят на атакувания индивидуален административен акт е разполагал с правомощие да постанови спорния правен резултат. Анализирайки относимите нормативни разпоредби от ЗУСЕФСУ, Регламент (ЕС) № 1299/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно специални разпоредби за подкрепа от Европейския фонд за регионално развитие по цел "Европейско териториално сътрудничество" (Регламент № 1299/2013) и Регламент (ЕС) № 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за определяне на общоприложими разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство, и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1083/2006 на Съвета (Регламент № 1303/2013), и позовавайки се на т. 5.4. от Програмата за междурегионално сътрудничество ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г. и чл. 29, ал. 1 от действащия към момента на определяне на финансовата корекция Устройствен правилник на Министерството на регионалното развитие и благоустройството, обн., ДВ, бр. 68 от 22.08.2017 г., в сила от 22.08.2017 г. (Устройствения правилник на МРРБ), извежда заключение за компетентност на дирекция "УТС" в МРРБ по отношение функциите на НО и Националното звено за контакт по П. Д. и П. Б. – Средиземно море, както и Програма ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г., Програма ИНТЕРАКТ III, УРБАКТ III и ЕСПОН 2020. Твърди, че функциите на НО по Програмата ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г. са били надлежно делегирани на заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството въз основа на издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството Заповед № РД-02-14-450/17.05.2021 г., поради което и доколкото подобно прехвърляне на правомощия е допустимо по силата на изрична законова норма (Вж.: чл. 9, ал. 1 от Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор (ЗФУКПС), то обжалваното пред първостепенния съд решение за определяне на финансова корекция е издадено от компетентен административен орган. Касаторът оспорва изводите на АС – С. З. и по отношение на материалната незаконосъобразност на атакуваното волеизявление. Поддържа, че противно на приетото от съда, визираните в акта нарушения се установяват безспорно от ангажираната по делото доказателствена съвкупност. Като аргумент в подкрепа на становището си сочи, че независимо от въведения от бенефициера в качеството му на работодател ненормиран работен ден, компенсациите за свършената работа следва да се извършват чрез допълнителен платен годишен отпуск, а не чрез заплащане на допълнителни възнаграждения, както е сторено в случая. В допълнение твърди, че с всички проверявани служители, с изключение на двама, не е бил договорен начин, по който ще се извършва работата по проекта, с оглед предвидените различни възможности в т. 7.2.1. от Ръководството по програмата. Отделно от това, не е представен документ, от който да става ясен механизмът на изчисление на възнагражденията, нито е установено категорично разграничение между функциите, които лицата са изпълнявали по основния си договор, и тези по допълнителните споразумения, сключени във връзка с проекта Decarb. Според касатора, съотнесени към избраното правно основание по чл. 70, ал. 1, т. 3 ЗУСЕФСУ, предпоставките за упражняване на процесната разпоредителна власт с резултат определяне на финансова корекция в тежест на бенефициера, са налице. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и решаване на спора по същество с отхвърляне на жалбата против атакувания индивидуален административен акт. Моли за присъждане на сторените в двете съдебни инстанции разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът – Сдружение с нестопанска цел "Агенция за регионално икономическо развитие" (Сдружението), със седалище в гр. С. З. ул. "Г. С. № 179, не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за основателна, по следните съображения:
С атакувания съдебен акт е обявена нищожността на Решение № РД-02-14-562/15.06.2021 г. на ръководителя на НО (РНО) по Програма ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г. за определяне на финансова корекция по диференциалния метод върху реално установените последици на нередността върху изразходваните средства в размер на 4 800,25 евро, отчетени от бенефициера в периода 01.06.2018 г. – 30.11.2018 г. по бюджетна линия "Персонал".
За да постанови този правен резултат, съдът е приел от фактическа страна, че Сдружението е партньор по сключен с МРРБ Договор за предоставяне на национално съфинансиране по Програма за международно регионално сътрудничество ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г. № РД-02-29-258/08.08.2018 г., с наименование на проекта: "Supporting the clean energy transition of coal-intensive EU regions". Общият размер на бюджета на проекта е на стойност 1 807 739,00 евро, а този на партньора – 242 431,00 евро, от които: 206 066,35 евро безвъзмездна финансова помощ (БФП) и 36 364,65 евро национално съфинансиране. Сдружението е бенефициер и по Договор за субсидия, сключен с Region Hauts-de-France, Hotel de Region, 151, avenue du President Hoover, 59555 LILLE Cedex, Франция.
С Решение № РД-02-14-1098/17.10.2019 г. на ръководителя на НО по Програма ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г. сумата от 4800,25 евро, съставляваща отчетени в периода 01.06.2018 г. – 20.11.2018 г. разходи, е приета за недопустим разход.
С влязло в сила Решение № 467/20.11.2020 г., постановено по адм. дело № 864/2019 г. по описа на АС – С. З. описаното решение на РНО е отменено. Приемайки, че органът е смесил две самостоятелни процедури по ЗУСЕФСУ, а именно – по определяне на финансова корекция и по верифициране на разходи по сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (БФП), съдът е формирал извод за материална незаконосъобразност на оспореното пред него волеизявление, отменил го е на основание чл. 146, т. 4 АПК и е изпратил преписката на административния орган за ново произнасяне.
След връщането на преписката административният орган е провел ново производство, за което до бенефициера е изпратено писмо № 99-00-3-36/6/19.04.2021 г. При същите факти проверяващите са счели, че е налице основание за определяне на финансова корекция по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 3 ЗУСЕФСУ – поради нарушение на чл. 30 от Регламент (ЕС, ЕВРАТОМ) № 966/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 относно финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза и за отмяна на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета (Регламент № 966/2012), във връзка с чл. 4, 8 Регламент 1303/2013, квалифицирано като нередност по т. 2 от Приложение № 2 към чл. 2, ал. 2 от Наредбата за посочване на нередности, представляващи основания за извършване на финансови корекции, и процентните показатели за определяне размера на финансовите корекции по реда на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове, приета с ПМС № 57 от 28.03.2017 г., обн., ДВ, бр. 27 от 31.03.2017 г., в сила от 31.03.2017 г. (Наредбата за посочване на нередности/Наредбата).
След проведената процедура по чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ, в рамките на която бенефициерът е подал своето възражение, РНО по Програма ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г., възприемайки изцяло констатациите от извършения административен контрол и отхвърляйки опровергаващите ги доводи, е издал оспорения административен акт, с който поради извод за наличие на вменените нарушения, е определил финансова корекция по диференциалния метод върху реално установените последици на нередността върху изразходваните средства в размер на 4 800,25 евро, отчетени от бенефициера в периода 01.06.2018 г. – 30.11.2018 г. по бюджетна линия "Персонал". Изложени са констатации, че отчетените разходи за възнаграждения не съответстват на приложимата нормативна рамка по съответната оперативна програма, а в този смисъл не е постигнато най-доброто съотношение между изразходвания ресурс и постигнатите резултати, с което е нарушен принципът на ефикасност, а доколкото допълнителната работа при ненормиран работен ден се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск, а не с допълнително възнаграждение, не са съобразени и принципите на икономичност и ефективност. Допълнителни съображения са изведени от липсата на информация досежно начина на изчисление на заплатените възнаграждения, както и за разграничението между основните функции на служителите и техните задължения по конкретния проект.
За установяване на спорни по делото факти и обстоятелства съдът е назначил съдебно-икономическа експертиза (СИЕ), от заключението по която става ясно, че разходът, предмет на анализ в атакуваното решение, е за периода от 01.06.2018 г. до 20.11.2018 г., а използваната за изчисление на възнагражденията часова ставка е определена в три заповеди, а именно – заповед № 2-DeCarb/01.06.2018 г., заповед № 3-DeCarb/01.08.2018 г., и заповед № 4-DeCarb/14.09.2018 г., и отговаря на правилото, съдържащо се в чл. 68, ал. 2 Регламент 1303/2013. Изразена е позиция за съответствие на сумата, представляваща изплатени по проекта възнаграждения, с предвидените размери на този разход съобразно отчетеното работно време и определената часова ставка. Според експерта е налице проследяемост в платежните ведомости, което позволява разграничение на допълнителните от основните възнаграждения на служителите. Сумата от 4 800,25 евро според заключението не е верифицирана от РНО.
Въз основа на така установената фактическа обстановка и след анализ на относимата правна уредба на съюзно и национално ниво съдът е приел, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден при спазване на процедурата по чл. 73 ЗУСЕФСУ, в предвидената от закона писмена форма и с посочване на фактическите и правните основания за постановяването му. Анализирайки правните последици на влязлото в сила решение по адм. дело № 864/2019 г. по описа на АС – С. З. в контекста на предписанието на чл. 177, ал. 2 АПК и съдържанието на атакуваното волеизявление, съдът е отхвърлил изложените от жалбоподателя доводи за нищожност. Приел е, че становището на решаващия състав, че производството е започнало по Раздел II от Глава пета от ЗУСЕФСУ, не задължава органа да проведе именно такова производство след връщане на преписката за ново произнасяне, а на негово разположение е и възможността да определи финансова корекция при констатираните факти, както е сторил. Независимо от това е мотивирано основание за обявяване на нищожност на акта, но по други съображения, а именно – липса на компетентност на издателя му. Според съда от относимата нормативна рамка се установява, че управляващият орган с координационна и контролна функция по Програмата ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г. е МРРБ, чрез организационно структурираната в него Дирекция "УТС", действаща като НО по Програмата. Формулирано е заключение, че тези функции могат да се прехвърлят на подчинени органи, но в случая делегацията е извършена незаконосъобразно. Заместник-министърът на регионалното развитие и благоустройството е оправомощен по силата на изрична заповед на министъра на регионалното развитие и благоустройството, която обаче не съдържа овластяване по отношение функциите на НО по Програмата, в което качество е издаден актът, а само тези на Национално звено за контакт по същата. Извършеното с т. 3 от анализираната заповед предоставяне на правомощия по издаване на индивидуални административни актове по ЗУСЕФСУ, според АС – С. З. следва да се тълкува в контекста на възложените функции по т. 2, без да разширява обхвата им и по отношение на НО по Програмата. В заключение съдът е приел, че атакуваното решение за определяне на финансова корекция е нищожно, което обезсмисля проверката му за съответствие с материалния закон. Въпреки това, са формулирани изводи за недоказаност на елемент от фактическия състав на вменената нередност, и по-специално за липса на твърдените нарушения.
Решението е неправилно, поради допуснато при постановявянето му съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Въпросът досежно валидността на атакуваното пред първостепенния съд волеизявление, отрицателен отговор на който съдът е дал с обжалваното понастоящем съдебно решение, предпоставя последователно изследване на две самостоятелни групи обстоятелства, а именно – принадлежността на упражненото властническо правомощие, от една страна, и надлежното му делегиране от неговия носител, от друга. Първото засяга компетентността като условие за законосъобразност на административните актове, визирано в чл. 146, т. 1 АПК, а второто – начина на нейното прехвърляне на друг правен субект.
Компетентността е понятие с установено в теорията и съдебната практика съдържание. Тя е израз на разпределението между държавните органи на функциите и отговорностите, с които разполага целият държавен апарат, и създава гаранция за законност и защита интересите на субектите, които са засегнати от съответното волеизявление. В тази връзка е и правилото на чл. 4, ал. 1 АПК, носещо условното наименование "Законност", според чието предписание административните органи действат в рамките на правомощията си, установени от закона, а последното е в основата на възприетото в практиката становище, че правомощията на административните органи винаги се съдържат в конкретен нормативен акт. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/21.01.2022 г., постановено по т. д. № 4/2019 г. на Общото събрание на съдиите (ОСС) на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, качеството на административен орган се придобива въз основа на закон, даващ право на съответния орган (от системата на изпълнителната власт или друг правен субект или организация, осъществяващи публични функции или предоставящи обществени услуги) да издаде съответния административен акт служебно или по искане на гражданин или организация (Сравн.: чл. 24, ал. 1 АПК). Отличителният белег на административните органи, участници в правния оборот, е тяхната административна правосубектност, състояща се в нормативно признатата способност на органа да има административни правомощия, да бъде носител на административнопроцесуални права и адресат на административнопроцесуални задължения.
Бидейки условие за законосъобразност на административните актове (Вж.: чл. 146, т. 1 АПК), компетентността на издателя предопределя валидността на направеното волеизявление. З. В. административен съд е последователен в разбирането си, че нормите, уреждащи компетентността, не могат да се тълкуват разширително, те се прилагат stricto iure във всеки един конкретен случай, а липсата на правомощие на административния орган, издал съответния акт, води до неговата нищожност на самостоятелно основание.
От изложеното следва, че изводът досежно компетентността на издателя на конкретно волеизявление като условие за неговата законосъобразност, предопределящо валидността му, винаги е базиран на преценка досежно нормативно установена по отношение на определен административен орган принадлежност на правомощието за постановяване на акт с подобен правен резултат.
В случая упражнената разпоредителна власт се състои в определяне на финансова корекция на основание чл. 70, ал. 1, т. 3 ЗУСЕФСУ, поради нарушение на принципа на добро финансово управление, допуснато от бенефициер на финансова помощ, предоставена от Европейския фонд за регионално развитие (ЕФРР) по Програма за междурегионално сътрудничество ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г.
Както първоинстанционният съд правилно е приел, посочената програма е съфинансирана от ЕФРР за изпълнението на цел "Европейско териториално сътрудничество". Това обстоятелство обуславя приложимостта на Регламент 1299/2013 – Арг.: чл. 1, 1 от същия. По силата на чл. 1, 2 Регламента, последният поставя приоритетните цели и организацията на фонда, критериите за допустимост на държавите членки и регионите за получаване на съответната подкрепа, наличните финансови средства за това и критериите за тяхното разпределяне. С този нормативен акт се въвеждат и необходимите разпоредби с цел да се гарантират ефективното изпълнение, мониторинг, финансово управление и контрол на оперативните програми по цел "Европейско териториално сътрудничество", включително в случаите, когато в такива програми за сътрудничество участват трети държави. По силата на изричния текст на чл. 1, 3 Регламент № 1299/2013, правилата на Регламент № 1303/2013 и глава I от Регламент (ЕС) № 1301/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно Европейския фонд за регионално развитие и специални разпоредби по отношение на целта "Инвестиции за растеж и работни места", и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1080/2006 (Регламент № 1301/2013) се прилагат за цел "Европейско териториално сътрудничество" и програмите за сътрудничество по нея, освен когато изрично е предвидено друго или когато посочените разпоредби могат да се прилагат единствено за цел "Инвестиции за растеж и работни места."
Съгласно чл. 8, 4, б. "а" Регламента, в програмата за сътрудничество се посочват разпоредбите за изпълнение, които определят: 1) управляващия орган, сертифициращия орган по целесъобразност и одитния орган; 2) органа или органите, определени да изпълняват контролни функции; 3) органа или органите, определени да отговарят за изпълнението на одиторски функции, както и такива, които установяват процедурата за създаване на съвместен секретариат. По силата на посочената разпоредба в програмата се прави и общо описание на механизмите за управление и контрол, както и на разпределянето на задълженията между участващите държави членки в случай на финансови корекции, наложени от управляващия орган или Комисията.
Трите органа, визирани в първата обособена по-горе група, са тези, посочени в чл. 21 Регламент 1299/2013. Според текста на цитираното предписание, за целите на чл. 123, 1 Регламент № 1303/2013 държавите членки, участващи в програма за сътрудничество, определят единен управляващ орган (УО), за целите на чл. 123, 2 от същия регламент единен сертифициращ орган (СО); а за целите на чл. 123, 4 единен одитен орган (ОО). Функциите на УО по смисъла на двата регламента са нормативно установени в чл. 125 Регламент № 1303/2013, като в 1 най-общо е указано, че този орган отговаря за управлението на оперативната програма в съответствие с принципа на доброто финансово управление, а в 2, 3, 4, 5, 6 и 7 са доразвити неговите правомощия с оглед конкретния етап от процедурата по финансиране. Чрез аналогичен законодателен подход са разгледани функциите и на другите два органа, като правилата, съдържащи се в чл. 126 Регламент 1303/2013, се отнасят за сертифициращия, а чл. 127 с. з. – за одитния орган.
Очевидно спецификата на трансграничните програми е наложила освен органите, посочени в чл. 125, чл. 126 и чл. 127 Регламент № 1303/2013, чиито функции са определени в Регламента, да бъдат създадени и други такива, които да упражняват контролни функции. Правомощията на тази втора група контролни органи обаче не са нормативно дефинирани в регламентите, което предвид извършеното с чл. 8, 4 Регламент 1299/2013 препращане, води до логичното заключение, че тези въпроси следва да бъдат изрично уредени в съответната програма. Доколкото единствено изясняването на цялата палитра от правомощия, съдържаща се в регламентите и доразвита в Програмата, би дала адекватен отговор на въпроса досежно разпределението на компетентността за определяне на финансова корекция в тежест на конкретен бенефициер за нарушение, квалифицирано по национален нормативен текст, то съдържанието на тази програма следва да бъде отправна точка при формулиране на извода досежно правомощието на подписалия настоящото решение НО по Програмата.
Аргумент в подкрепа на изложената теза се съдържа в практиката на Върховния административен съд по разглеждане на спорове, свързани със законосъобразността на финансови корекции по трансгранични програми, компетентността на органите по които се извежда не от Регламент 1303/2013, а от съответните меморандуми за изпълнение, сключени между държавите членки, участващи в програмите. (Вж. например: Решение № 5085/05.04.2019 г., постановено по адм. дело № 12550/2018 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение № 11176/18.07.2019 г., постановено по адм. дело № 12760/2018 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение № 11946/19.08.2019 г., постановено по адм. дело № 15496/2018 г., VII о. на Върховния административен съд и др.). Независимо дали в случая е налице подобен опосредяващ акт, или липсва такъв, доколкото участници, видно от общодостъпната информация на интернет страницата на програмата, са всички държави членки на ЕС, Норвегия и Швейцария, съдържанието на съответната програма, като предварителен въпрос, следва да бъде изяснено.
Първостепенният съд в случая е установил, че процесната програма за междурегионално сътрудничество е одобрена с Решение № 583/31.07.2014 г. на Министерски съвет (МС). Но първо, това решение не се съдържа по делото. Второ, не е приложено и копие от одобрената с него Програма ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г., а това препятства възможността на Върховния административен съд да формулира заключението си досежно правилността на констатираното основание за обявяване на нищожност на постановения индивидуален административен акт.
Вярно е, че съдържанието на Програма ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014-2020 г. е публично достъпно на интернет адрес: https://www.mrrb.bg/bg/infrastruktura-i-programi/programi-za-teritorialno-sutrudnichestvo-2014-2020/interreg-evropa-2014-2020/dokumenti/, но същото е само на английски език. По силата на чл. 14, ал. 1 АПК производствата по АПК се водят на български език, а документите на чужд език съгласно ал. 3 с. з. се придружават от превод на български език. В този смисъл и доколкото за настоящия състав на Върховния административен съд като касационна инстанция по повдигнатия правен спор важи забраната за нови фактически установявания (Вж.: чл. 220 АПК) и събиране на доказателства, извън тези, които страните представят за обосновка на касационните си основания за отмяна на обжалваното съдебно решение (Вж.: чл. 219 АПК), съдът не може да използва наличния на посочената интернет страница документ, нито да задължи страната, ползваща се от него (в случая – административния орган, доколкото съгласно правилата на чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест да установи спазването на изискванията по издаване на акта, каквото е и това за компетентност на издателя, е негова), да го представи.
Липсата по делото на съответстващо на чл. 14 АПК съдържание на процесната Програма е довела до неяснота досежно компетентния да издаде акт с описаното в атакуваното волеизявление съдържание административен орган. Фактът, че съдът се е позовал на програмата в мотивите си, не води до обратен извод. Недвусмислено законодателят е регламентирал език на производството, който не се изменя в зависимост от конкретните познания на решаващия правния спор съдебен състав. В този смисъл дори последният да е познавал езика, на който е достъпна програмата и да се е запознал с нейните правила на съответния интернет адрес, посочен по-горе в изложението, това не оправдава допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила чрез неприобщаването по предвидения в АПК ред на чуждестранен документ в хипотеза, когато същият е необходим за разрешаването на делото, от една страна, и когато е предопределил решаващите правни изводи, от друга.
За прецизност следва да се посочи, че действително, с Решение № 156/21.03.2014 г. на МС и с чл. 29, ал. 1, т. 8 Устройствения правилник на МРРБ (в относимата редакция) Дирекция "УТС" към МРРБ е определена за Национален орган и Национално звено за контрол. Но тези разпоредби не съдържат правила относно принадлежността на правомощието по осъществяване на административен контрол за спазване на националното и съюзното законодателство в контекста на основанията за определяне на финансови корекции, а определят единствено кой измежду всички органи на изпълнителната власт ще изпълнява функциите на вече определения откъм правомощия административен орган. Още повече, с посочените два акта са предоставени функциите на "Национален орган" и "Национално звено за контакт", като при тези данни за съда остава неясна разликата между двата органа, т. к. никъде не е анализирано тяхното съдържание. Описано е единствено кой орган ще бъде натоварен с тези функции, без да бъде изяснено в какво се състоят същите и откъде произтичат. Тук е мястото да се отбележи, че използваната при определяне на компетентните национални органи по други трансгранични програми техника на изразяване често е аналогична, но в тези случаи, за разлика от настоящия, съдържанието на термина "Национален орган" е с изяснено в съответните меморандуми значение и обхват на правомощия и затова простото му споменаване в съответните актове на МС е достатъчно, за да се изведе заключение относно това какво точно се предоставя като функции и в какъв обем (Вж. например: Решение № 6934/09.05.2019 г., постановено по адм. дело № 14657/2018 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение № 6413/25.04.2019 г., постановено по адм. дело № 11458/2018 г., VII о. на Върховния административен съд и др.).
За прецизност следва да се посочи, че е възможно компетентността да се извежда и от друг акт, но безспорно подобна регламентация ще бъде производна, въз основа на правилата, съдържащи се в програмата, към които препраща чл. 8, 4, б. "а" Регламент 1299/2013, което налага на първо място именно тяхното изясняване в производството.
Горното прави безпредметна преценката досежно акта на делегация, защото преюдициален спрямо така поставения въпрос е именно този по определянето на компетентния да издаде акта административен орган.
Изложеното налага отмяна на обжалваното съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, при което съдът да установи принадлежността на правомощието по определяне на финансови корекции по реда на ЗУСЕФСУ по Програма за сътрудничество ИНТЕРРЕГ ЕВРОПА 2014 - 2020 г., като най-малко приобщи по делото съдържанието й на български език, след което да прецени законосъобразността на атакувания в производството административен акт на всички основания по чл. 146 АПК.
Останалите доводи на касатора касаят приложението на материалния закон от решаващия състав на първоинстанционния съд, което предвид допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила не може да бъде обсъдено, а това прави и анализа им безпредметен.
Връщането на делото за ново разглеждане от първостепенния съд възобновява висящността на спора по главното искане на Сдружението за отмяна на атакуваното волеизявление и по тази причина отпада основанието за присъждане на сторените в производството пред АС - С. З. деловодни разноски.
Съгласно текста на чл. 226, ал. 3 АПК по направените искания за разноски по делото пред Върховния административен съд се произнася първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, във връзка с чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 278/28.06.2022 г., постановено по адм. дело № 391/2021 г. по описа на Административен съд – С. З.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, при спазване на указанията, дадени в мотивите на настоящото решение.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ВАНЯ АНЧЕВА
секретар:
Членове:
/п/ Т. В. п/ ЮЛИЯ РАЕВА