О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2748

гр. София, 29.09.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети юни две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 453/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Производството пред ВКС е образувано по постъпили три касационни жалби от страни по делото срещу въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. по гр. д.№ 1266/2021 г. на АС-София (допълнено в частта за разноските с определение № 1194/04.05.2022 г.), и решението за неговата поправка по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г. по същото дело.

С касационната жалба вх.№ 2042/01.02.2022 г. на Г. О. С. и „Д енд Д Финанс - Заложни къщи“ ЕООД, подадена чрез пълномощника им адв.О. С., се обжалва въззивното решение № 1366/17.12.2021 г. по гр. д.№ 1266/2021 г. на АС-София в частта за уважаване на предявеният срещу касаторите-ответници в производството иск с основание чл.108 ЗС и в частта за отказ да се разгледа искането на ответниците за разноски в първоинстанционното производство, в които части първоинстанционното решение и определение по чл.248 ГПК са потвърдени, с оплаквания за неправилност и недопустимост на решението в тези части, искане да бъде отменено или обезсилено в тези части, а искът за собственост с основание чл.108 ЗС да бъде приет за неоснователен и да се уважи искането им за разноски за първата инстанция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (с допълнението към него, подадено в срока по чл.283 ГПК) се сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирани въпроси, също се твърди и недопустимост на решението по иска по чл.108 ЗС.

С касационна жалба вх.№ 4220/25.02.2022 г. на П. Т. Л., подадена чрез пълномощник адв.Х. Т., се обжалва същото въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. по гр. д.№ 1266/2021 г. на АС-София в частта за отхвърляне на предявеният от него срещу Г. С., иск за обезщетение в размер на 6351 лв. с основание чл.31, ал.2 ЗС, с оплаквания за неправилност, искане за отмяна и уважаване на този иск. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирани въпроси.

С касационна жалба вх.№ 24048/11.11.2022 г. на Г. О. С. и „Д енд Д Финанс - Заложни къщи“ ЕООД, подадена чрез пълномощника им адв.О. С., се обжалва последващо въззивно решение по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г. за допълване диспозитива на основното въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. с потвърдителен диспозитив относно обжалваното първоинстанционно определение по чл.248 ГПК с № 261870/29.01.2021 г. относно разноските, с оплакване за неправилност и искане за неговата отмяна и присъждане на ответниците на разноските и за първата инстанция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирани въпроси.

По всяка от касационните жалби е подаден отговор от насрещна страна/насрещни страни, подадени чрез процесуалните пълномощнци на страните, посочени по-горе, с които отговори подадените касационни жалби се оспорват.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са редовни и допустими. Съобразно тяхното съдържание и петитум, предмет на касационна проверка е произнасянето на въззивния съд изцяло по предявения ревандикационен иск с основание чл.108 ЗС спрямо двамата ответници-касатори, произнасянето по предявеният само срещу Г. С. иск с основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата 6351 лв., и произнасянето относно определението по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд.

Пред въззивния съд, по жалби на ищеца и на ответниците, е било обжалвано първоинстанционното решение № 5227 от 02.09.2020 г., по гр. д. № 9642/2019 г. на СГС, в частите по уважаване на предявеният от П. Л. срещу Г. С. и „Д енд Д консулт-Заложни къщи“ ЕООД иск по чл.108 ЗС като е признато за установено между страните, че ищецът е собственик на 2/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-14/06.03.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 2 102 кв. м., подробно индивидуализиран в решението, и са осъдени ответниците на основание чл. 108 от ЗС да предадат на ищеца владението на спорните 2/3 ид. части от този поземлен имот, по отхвърляне на предявеният от П. Л. срещу Г. С. иск по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 6351 лв., представляваща разликата между уговорената наемна цена по договора за наем, сключен между ответника по този иск и „Д енд Д консулт-Заложни къщи“ ЕООД и средния пазарен наем за имота за същия период, и по потвърждаване на първоинстанционното определение по чл.248 ГПК за оставяне без разглеждане искането на ответниците за изменение първоинстанционното решение относно разноските им. Първоинстанционното решение по уважаване иска по чл.30, ал.3 ЗС срещу Г. С. за 2613 лв. не е обжалвано пред въззивния съд.

По иска за собственост, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за основателност на иска, като приел, че ищецът П. Л. се легитимира като собственик на общо 2/3 идеални части от процесния имот по дарение и покупко-продажба, а ответното дружество, в качеството си на наемател по наемен договор с другия ответник Г. С., държи, т. е. упражнява фактическата власт върху целия имот, но не за себе си, а за наемодателя С., който се легитимира като съсобственик на имота, като С. владее идеалните части от имота на ищеца чрез наемателя. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай наемният договор е бил сключен от съсобственика Г. С., притежаващ 1/6 ид. ч. от общата вещ, който не е имал правомощието да сключва сам договор за наем за целия имот, и този наемен договор не може да бъде противопоставен на ищеца, поради което искът за собственост се явява основателен. Изложил е още въззивният съд съображения, че съсобственикът може да търси защита на своето вещно право чрез иска по чл.108 ЗС, както в случаите, когато върху имота се упражнява фактическа власт от трето на съсобствеността лице, така и по отношение на друг съсобственик, който владее съсобствения имот извън обема на притежаваното от него право, без да има основание за това. Така е счел иска по чл.108 ЗС за основателен спрямо двамата ответници и първоинстанционното решение за уважаване на иска подлежащо на потвърждаване. По иска с основание чл.31, ал.2 ЗС, изхождайки от мотивите на ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че по изключение, обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС може да се претендира за разликата между уговорената от такъв съсобственик наемна цена, съобразно сключения от него наемен договор, и средната пазарна цена, когато първата е по-висока, и изискването на чл. 31, ал. 2 от ЗС за отправяне на писмено искане от неползващият съсобственик, което да е получено от ползващия съсобственик, е направил извод, че за да получи обезщетение в размер на тази разлика - установена от доказателствата по делото в размер на 6350,37 лв., ищецът следва преди това да е поканил съсобственика си. В случая липсвали данни, и не се твърдяло, ищецът да е отправил надлежна писмена покана до ответника за заплащане на обезщетение, исковата молба може да има функция на такава покана, но нямала обратно действие, поради което искът се явява неоснователен. По спора за разноските на ответниците за първата инстанция, въззивният съд е приел, че доколкото списъкът с разноските на ответниците е представен едва с подаване на писмената защита, т. е. след приключване на последното заседание в съответната инстанция, то искането на ответниците за изменение на първоинстанциононто решение относно разноските им се явявало недопустимо, в която насока се е позовал и на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и отказът на първоинстационния съд да разгледа искането на ответниците за изменение решението относно разноските им, е правилен и подлежащ на потвърждаване. Съобразно изхода на спора, въззивният съд е определил и отговорността за разноски между страните, като е осъдил ответниците да заплатят на ищеца 3000 лв. разноски, съответно ищеца да заплати на ответника Г. С. 3085 лв. разноски и на ответника „Д енд Д Финас-Заложни къщи“ ЕООД 2126 лв.

С последващо определение № 1194/04.05.2022 г. въззивният съд е изменил решението си в частта за разноските, като е променил дължимите на Г. С. от ищеца разноски за въззивната инстанция на 512 лв.

С последващо решение по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г. въззивният съд, като е констатирал очевидна фактическа грешка - пропуск да се произнесе с отделен диспозитив относно потвърждаване на обжалваното пред него първоинстанционно определение № 261870/29.01.2021 г. за оставяне без разглеждане искането за изменение решението му в частта за разноските, е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението си № 1366/17.12.2021 г. на относно разноските, е допълнил диспозитива с такъв за потвърждаване на това определение.

По наличието на основание за допускане касационно обжалване, касационният състав намира следното :

Искането да се допусне касационно обжалване на въззивното решение № 1366/17.12.2021 г. по гр. д.№ 1266/2021 г. на АС-София (допълнено в частта за разноските с определение на въззивния съд с № 1194/04.05.2022 г.) в обжалваните от ответниците-касатори части, се поддържа от касаторите-ответници в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК в изложението и с формулирани въпроси в допълнителното им изложение вх.№ 2342/04.02.2022 г. По иска с основание чл.108 ЗС формулираните въпроси, които обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд да определи правилната правна квалификация на предявения иск по чл.108 ЗС, като изхожда от фактическите твърдения и петитум на исковата молба, при съобразяване и на целения резултат-разпределеине ползването на съсобствен имот, да реши правния спор съобразно действителната, а не номиналната правна квалификация на предявения иск по чл.108 ЗС, за порока на въззивното решение ако е постановено при неправилна правна квалификация на иска и за допустимостта на въззивното решение, ако обстоятелствата и доказателствата по делото сочат, че е предявен иск по чл.32, ал.2 ЗС, а не такъв по чл.108 ЗС и е налице висящ идентичен спор по иск по чл.32, ал.2 ЗС (въпроси 1-4 и 7-8), за задължението на въззивния съд да спре производството относно вещното право на собственост върху процесния имот на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК при наличие на висящ друг спор с участие на същите страни ( Г.С. и П.Л.) с предмет иск за нищожност по чл.26, ал.2 ЗЗД и конститутивен иск за изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС относно придобитите от настоящия ищец идеални части от имота (въпрос 5), относно предпоставките за уважаване иска по чл.108 ЗС съобразно наведените от ищеца и ответниците твърдения и възражения (въпрос 6). По жалбата срещу въззивното решение в частта по потвърждаване първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, са поставени въпроси - Липсата на представен от страната списък на разноските в писмен вид в последното по делото заседание, е основание да не се присъдят на страната разноски, при положение че те са поискани устно в заседанието при хода по същество и са поискани в минималния размер по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, и в последващата писмена различно искане няма, преповторено е вече направеното такова за разноски съгласно приложени договор за правна помощ и списък на разноските (въпрос 1), При такава хипотеза като горепосочената лишена ли е страната от правото да иска произнасяне по въпроса за разноските или е преклудирана еиднстевно възможността да се иска преизчисляването им чрез изменение на съдебния акт в частта за разноските (въпрос 2) и Следва ли при горните обстоятелства страната да бъде лишена от присъждане на разноски с оглед посочени решения на СЕС0 Р. от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 г. и С-202/2004 г. относно колизията между правилата на свободната конкуренция и правото на ВАдвС да определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, и Р. от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 г. и С-428/2016 г. с което се допуска националният съд да присъди разноски дори и под тези минимални размери (въпрос 3).

Искането за допускане на касационното обжалване в обжалваната от ищеца-касатор част, се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по формулиран въпрос като решен в противоречие с практиката на ВКС - Необходима ли е покана до съсобственика, отдал по под наем без съгласие на останалите съсобственици целия имот на трето лице от друг съсобственик, за полагащата му се част от средния пазарен наем, когато е по-висок от договорения (въпрос 1) и формулиран въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - Кое е правното основание на иска за присъждане на стойността на гражданските плодове, представляващи част от средния пазарен наем на общата вещ, когато същият е по-висок от уговорения наем от единия съсобственик или размерът на уговорения наем е неизвестен или не е известно дали е платен на наемаетеля - чл.93 вр. чл.30, ал.2 ЗС или чл.31, ал.2 ЗС. Необходима ли е писмена покана за претендиране на тази разлика. (въпрос 2).

Настоящият състав, съобразявайки указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно, дори и да няма направено такова оплакване в касационната жалба, за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, намира, че касационното обжалване на въззивното решение в обжалваните от страните части, в които въззивният съд се е произнесъл по исковете с основание чл.108 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС, и обусловената от това отговорност за разноските за въззивното производство, следва да бъде допуснато за преценка вероятността въззивното решение в тези части да е недопустимо поради наличие на пречка за постановяването му в хипотезата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. В случая довод за недопустимост на въззивното решение по иска с основание чл.108 ЗС е и изложен от касаторите-ответници. Преценката за допустимостта на въззивното решение в тези части ще се извърши с решението по съществото на подадените касационни жалби, както е разрешението по т.1 на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС. Основанието по чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК е достатъчно да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без излагане на съображения по останалите релевирани в изложенията на страните по чл.284, ал.3, т.2 ГПК основания по чл.280, ал.1 ГПК.

Не се установяват пороци за вероятна нищожност на въззивното решение.

Искането на касаторите-ответници за допускане касационно обжалване на последващото въззивно решение по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г. се поддържа от тях в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и е идентично по сочени основания за допустимост и въпроси, като изложеното от тях в изложението им към касационната им жалба срещу основното решение в частта за отказа да се разгледа искането ми за изменение първоинстанционното решение относно разноските, посочени по-горе в настоящето решение, поради което няма да се възпроизвежат отново. Предмет на обжалване от ответниците е въззивно решение, постановено по реда на чл.247 ГПК, който съдебен акт отстранява порок на предходното решение поради несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Касае се за действие, допустимо да се извърши от съда, който е постановил основния акт, и с което се премахва несъответствието между формираната вече волята на съда и нейния външен израз, а не подменя съдържанието на поправения акт. Ето защо, при обжалване на решението относно поправката, горната инстанция е ограничена да провери дали са били налице предпоставките по чл.247 ГПК за поправка, като не разполага с правомощия да упражнява контрол върху основния, поправения акт. По тази причина, когато наред с обективното несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване, страната също така счита, че основното решение страда от неотстраним от самия съд порок (нищожност, недопустимост или неправилност), пътят за защитата й е да подаде жалба (въззивна или касационна) срещу основното решение. Следователно при касационно обжалване на въззивно решение по чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка на основно въззивно решение, като релевантни от гледна точка разпоредбата на чл.280, ал. 1 ГПК се явяват въпроси, които касаят провеждането на производството по чл.247 ГПК (дали визираното несъответствие представлява очевидна фактическа грешка; спазен ли е процесуалният ред за отстраняването й; произнасянето на съда в рамките на правомощията по чл.247 ГПК ли е). Изложението към тази касационна жалба на ответниците в случая, не съдържа въпроси, относими към посочените в предходното изречение, а обективира такива, относими към несъгласието на касаторите с произнасянето на въззивния съд относно правилността на обжалваното първоинстанционно определение по чл.248 ГПК за оставяне без разглеждане искането им за изменение първоинстанционното решение по разноските им за първата инстанция. Върху това произнасяне на въззивния съд обаче, касационната инстанция би могла да се произнесе по повод касационна жалба срещу самото въззивно решение, съобразно поправения му диспозитив, в частта относно първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, каквато друга касационна жалба е била вече подадена от ответниците – като част от общата им касационна жалба и срещу решението по иска по чл.108 ЗС – тази с вх.№ 2042/01.02.2022 г. Ето защо съставът на ВКС приема, че отсъства общото основание за допускане на касационното обжалване на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, предвид което е безпредметно обсъждането дали е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. При отсъствието на въпроси, които да попадат в обхвата на правен въпрос от значение за решението в производство по чл.247 ГПК, обжалването на решението за поправка на очевидна фактическа грешка не може да бъде допуснато. Не се констатират пороци, които да обусловят извод за вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на същото решение.

Поради недопускане касационно обжалване на въззиввното решение № 1183/16.09.2022 г. по чл.247 ГПК, същото влиза в сила съгласно чл.296, т.3 ГПК, и основното въззивно решение се счита с поправеното му съдържание относно диспозитива, при това от момента на постановяването на основното въззивно решение.

Искането да се допусне касационно обжалване на въззивното решение № 1366/17.12.2021 г. по гр. д.№ 1266/2021 г. на АС-София в частта по произнасянето относно първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, имащо характер това произнасяне на въззивния съд на определение, се поддържа от касаторите в изложението им на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без да е прецизирано поставените от тях въпроси в допълнението към изложението им, към кое от двете посочени основания се отнася, поради което се счита, че са поставени и към двете посочени основания. Съгласно и разясненията по т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване, вкл. и на определенията с оглед препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК, се осъществява при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, като при чл.280, ал.1 ГПК се изисква касаторът да е повдигнал /поставил правен въпрос от значение за изхода на делото, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалвания акт, но не и за но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, за разлика от основанията по при чл.280, ал.2 ГПК при които поставянето на такъв въпрос не се изисква. В случая поставените въпроси не отговарят на това изискване, защото въззивният съд не се е обсъждал дали заявеното от ответниците устно в последното открито съдебно заседание има характер на списък по смисъла на чл.80 ГПК и дали представеният след това с писмената защита списък на разноските е същото или различно процесуално действие от устно заявеното преди това, не е обсъждал дали липсата на такъв списък на разноските е пречка за допълване на съдебно решение с произнасяне по разноските или е пречка само за тяхното преизчисляване, нито е обсъждал възможността съдът на може да определи разноски за защита от адвокат в размер под минималния такъв. Ето защо не е налице общото основание за допускане касационно обжалване по тези въпроси. На второ място, не е налице и допълнителната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото посочената от касаторите в изложението съдебна практика на ВКС, с която само може да се преценява дали е налице противоречиво решаване на същите въпроси, като поставените от касатора - ТР № 6/2013 г. по т. д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, не дава отговор на така поставените от касаторите три въпроса в цялост, защото в него не е обсъждана хипотеза, в която устно в последно открито съдебно заседание да е направено искане за присъждане на разноски за адвокат в минималния размер по наредбата на ВАдвС и така се явяват неотносима съдебна практика по такъв въпрос, а по другите разрешавани в посоченото тълкувателно решение (т.8 и т.9) въпроси относно правната последица от непредставяне на списък за разноски по чл.80 ГПК, и значението на такъв списък в хипотеза, когато се иска допълване на въззивно решение, въззивното произнасяне не му противоречи. Въззивният съд в случая е приел, че в първоинстанционното решение съдът е изложил мотиви защо е счел искането на ответниците за разноски за неоснователно, и поради това е приел за неоснователно оплакването на въззивниците-ответници с жалбата им срещу определението по чл.248 ГПК на първата инстанция за липса на произнасяне относно разноските, поради което е заключил, че представянето на списък на разноските е задължително за произнасяне по искането за изменение на решението относно разноските и липсата на списък прави такова искане недопустимо. Това произнасяне на въззивния съд е в съответствие с т.9 на горепосочените тълкувателно решение, с което се разяснява, че когато се иска изменение на въззивно решение относно разноските, а не допълване, представянето на списък в законоустановения срок е предпоставка за допустимост на такова искане, както сочи и чл.80 ГПК. В случая касаторите-ответници с въпросите навеждат довод, че са направили пред първата инстанция искане за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне относно разноските, защото съдът не се бил произнесъл, което би довело до недопустимост на въззивното и първоинстанционното определение по чл.248 ГПК като постановено по непредявено искане, но това не се подкрепя от данните по делото при направената служебна преценка по чл.280, ал.2 ГПК. С първоинстанционното решение съдът се е произнесъл по исканията на страните, вкл. и на ответниците, по разноските (както е посочил и въззивния съд), като е приел в мотивите, че съобразно изхода на спора ответниците дължат на ищеца определена парична сума за разноски, а на ответниците не се дължат поисканите от тях разноски за адвокат в минимален размер съгласно наредбата на ВАдвС, първо, защото няма представени доказателства за заплатени такива разноски, и второ, защото съдът би могъл да определи възнаграждение за оказана безплатна защита по чл.38 ЗАдв, но не се твърди, нито се доказва с договор да е оказвана такава безплатна адвокатска защита. По въпросите, които са обусловени от крайния изход на приключеното производство - като този за разноските, също и за законната лихва от подаване на исковата молба, се постановява от съда с решението нарочен диспозитив само когато ги уважава, и липсата на изричен диспозитив, с който искането за разноски да се отхвърля, не може да бъде приравнено на липса на произнасяне, когато в мотивите на съдебния акт се съдържат съображения по неоснователността на такова искане. Ето защо произнасянето на въззивния съд относно определението на първата инстанция по чл.248 ГПК е допустим съдебен акт, защото е разгледано искане за изменение на решението относно разноските, а не искане за допълване. Другите посочени от касаторите-ответници определения на ВКС са по чл.274, ал.2 ГПК - опр.№ 9/7.01.2016 г. по ч. гр. д.№ 3590/2015 г. ІІ т. о., опр.№ 195/6.06.2017г. по ч. гр. д.№1033/2017г. ІІІ г. о., опр.№ 321/26.09.2017х г. по ч. гр. д.№3437/2017 г. ІІІ г. о., и по чл.274, ал.3 ГПК - определение № 97/3.04.2017 г. по ч. гр. д. № 860/17 г. на ВКС, ІІІ г. о., и не попадат сред категорията актове, включени в понятието практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с т.2 ТР№1/2010г. по. т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в това понятие се включват решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. На решенията по чл. 290 ГПК се приравняват и определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК, с които се дават отговор на поставени правни въпроси, но не и определения по чл. 274, ал. 2 ГПК, нито определения по чл.274, ал.3 ГПК, с които не се допуска касационно обжалване, каквото е последното посочено от касаторите.

В допълнение по гореизложеното, че така поставените три въпроса не покриват общото основание за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, касаторите не са обосновали и наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не са посочили какво е значението на поставените въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Не се констатират пороци, които да обусловят извод за вероятна нищожност или очевидна неправилност на въззивното решение в тази част.

Предвид изложеното не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК.

Поради частичното допускане касационно обжалване, касаторите дължат заплащането на държавна такса така: 266,03 лв. от касаторите –ответници, и 127,02 лв. от касатора-ищец.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г. по гр. д.№ 1266/2021 г. на АС-София.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. по гр. д.№ 1266/2021 г. на АС-София, поправено с решение по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г., в частта в която е потвърдено първоинстанционно определение № 261870/29.01.2021 г. по гр. д. № 9642/2019 г.

ДОПУСКА касационно обжалване в останалите части на въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. по гр. д.№ 1266/2021 г. на АС-София, допълнено в частта за разноските с определение № 1194/04.05.2022 г.

УКАЗВА на касаторите Г. О. С. и „Д енд Д Финанс - Заложни къщи“ ЕООД, в 1-седмичен срок от съобщението да представят по делото документ за внесена сума 266,03 лв. по сметката на ВКС за държавна такса, с указание, че при неизпълнение в срок на горното указание, касационните им жалби ще бъдат оставени без разглеждане, а образуваното по тях производство прекратено.

УКАЗВА на касатора П. Т. Л., в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена сума 127,02 лв. по сметката на ВКС за държавна такса, с указание, че при неизпълнение в срок на горното указание, касационната му жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.

При внасяне на дължимите държавни такси в срок, делото да се докладва на Председателя на Второ гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: