Р Е Ш Е Н И Е

№ 234

гр. София, 17.04.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

при участието на секретаря Д. А. като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 889 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ) срещу решение № 161/17.10.2022 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 5/09.01.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 336/2022 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 72/05.04.2022 г. и постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 267/20.05.2022 г. по гр. дело № 370/2021 г. на Смолянския окръжен съд (СмОС), като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати: на ищцата М. Д. Л., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на повдигнато и поддържано обвинение за извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК, по което ищцата е оправдана с влязла в сила присъда № 1/14.01.2019 г. по в. н.о. х.д. № 61/2018 г. на СмОС, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.06.2019 г. до окончателното `и изплащане, както и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, сумата 261.88 лв., представляваща разноски за първата инстанция; и на адвокат В. И. Р., на основание чл. 38 от ЗАдв, сумата 1 643 лв. и сумата 1 280 лв., представляващи възнаграждения за оказаната на ищцата безплатна адвокатска защита, съответно – пред първата и пред въззивната инстанция по делото.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, допуснати при определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди; т. е. жалбоподателят навежда касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В частта `и срещу имащата характера на въззивно определение част от решението, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 267/20.05.2022 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, жалбата има характера на частна касационна такава по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, като с нея се поддържат оплаквания, че въззивният съд неправилно е определил и размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния пълномощник на ищцата. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Насрещната страна – ищцата М. Л., в отговора на жалбата, в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага доводи и съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 3248/26.10.2023 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.

Задължителната практика, обективирана в т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., и основаната на тези задължителни указания и разяснения, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, възприема следното разрешение на въпроса: Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези които са пряка и непосредствена последица от конкретното процесно наказателно преследване. В този смисъл неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като източник на обогатяване за пострадалия. Справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуалноправен аспект следва да се анализират и оценяват в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти.

В случая, след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, в обобщение въззивният съд е приел за установени следните релевантни обстоятелства: Ищцата е привлечена като обвиняем на 04.08.2017 г. с постановление на разследващ полицай, съгласно указанията на наблюдаващия прокурор. Впоследствие прокуратурата е внесла обвинителен акт, с който ищцата е предадена на съд по повдигнатото `и обвинение за тежко умишлено престъпление от общ характер по квалифицирания състав на чл. 210, ал.1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал.1 и чл. 26 от НК – измама, от която са причинени вреди в големи размери, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 8 години. Последвало е прекратяване на съдебното производство поради допуснати на досъдебното производство процесуални нарушения, нарушаващи правото на защита на подсъдимата, след което прокуратурата отново е внесла обвинителен акт срещу ищцата за същото престъпление, след надлежна конкретизация на обвинението. При повторното внасяне на делото в районния съд, на 20.11.2018 г. той е постановил присъда, с която ищцата е била осъдена на лишаване от свобода за 18 месеца, изтърпяването на което наказание е отложено за срок от 3 години, като е бил уважен и предявеният срещу ищцата граждански иск за сумата от около 40 000 лв. Въззивният съд е приел, че това е била негативната кулминация на наказателното производство по отношение на ищцата, която в този момент е била без работа и доходи, в затруднение да плаща кредитите си, с опетнено име в социалната `и сфера и с влошени отношения с най-близките `и хора. Приел е също, че въпреки последвалата оправдателна присъда, постановена от окръжния съд през януари 2019 г., прокуратурата е протестирала същата и се е стигнало до удължаване на наказателното производство, като с решение от 13.06.2019 г. на ВКС оправдателната присъда е потвърдена и наказателното производство спрямо ищцата е приключило окончателно. Апелативният съд е приел, че независимо от обстоятелството, че цялото наказателното производство след привличането на ищцата като обвиняем, като съвкупност от досъдебна и съдебна фаза, е приключило в разумен срок – 22 месеца и 9 дни, както и че спрямо ищцата не са вземани други мерки за неотклонение, а единствено „подписка“ за периода 04.08.2017 г. - 20.11.2018 г., то развоят на производството, при който прокуратурата два пъти е внасяла обвинителен акт в съда, постановена е осъдителна присъда на първа инстанция, както и уважаването на гражданския иск за голяма сума, последвалото протестиране на оправдателната присъда на въззивния съд, довело до удължаване на периода, през който ищцата е търпяла морални вреди, сочат на завишена интензивност на действията на прокуратурата по повдигнатото незаконно обвинение, което се отразило силно негативно на ищцата, накарало я е да се чувства като престъпник, да се страхува от възможността да бъде осъдена, въпреки че е невинна. Въззивният съд е приел за особено съществено обстоятелство това, че образуваното срещу ищцата наказателно производство е причинило силно разклащане на психоемоционалното, както и на здравословното `и състояние, в това число до отключване на нелечимо заболяване – диабет тип 2, което макар и не смъртоносно, ще съпътства ищцата до края на живота `и. В тази връзка съдът е посочил, че се касае се жена, която е била на 40 години при привличането `и като обвиняема и чието здравословно състояние съществено и необратимо се е влошило след образуване на наказателното производство срещу нея. Съдът е приел, че именно поради това, независимо от не толкова дългия срок на наказателното производство, претърпените от ищцата неимуществени вреди са били със значителен интензитет и трайни последици за личността и здравето `и. Гореизложеното е мотивирало съда да приеме за неоснователни доводите на ответната ПРБ, че претърпените от ищцата неимуществени вреди не са извънредни, повече от обикновените.

Въз основа на така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че предявеният иск е безспорно доказан по основание, доколкото е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – повдигнато срещу ищцата обвинение, за което впоследствие тя е оправдана с влязъл в сила акт на съда. Предвид установените по делото – продължителност на наказателното производство, обвинението за тежко умишлено престъпление, хода на досъдебната и съдебната фаза, но най-вече с оглед приетите за установени негативни последици за ищцата в емоционален, здравословен и социален аспект, както и невъзстановяване на същата от преживяното в емоционален план след приключване на наказателното производство, въззивният съд е намерил, че сумата 25 000 лв. се явява справедлив и адекватен еквивалент на дължимото `и се обезщетение за причинените `и от незаконно повдигнатото `и обвинение неимуществени вреди. Съдът е приел още, че този размер на обезщетението е съобразен с безспорните факти, че наказателното производство е продължило в разумен срок, както и че спрямо ищцата не са вземани други мерки за неотклонение, а единствено „подписка“, което е отчетено като по-ниска степен на негативно въздействие върху нея, като при определянето на размера съдът е дал превес на влошаването на здравословното състояние на ищцата и отключването на нелечимото заболяване диабет тип 2, което при човек на средна възраст за в бъдеще ще има още негативни последици. Апелативният съд е приел и че цитираната от ответника съдебна практика не може да е аргумент за присъждане на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като се касае за различни от настоящия случаи, всеки със самостоятелна специфика, каквато е налице и по настоящото дело и която съдът е взел предвид. В заключение, въззивният съд е намерил, че искът е доказан и по размер – до сумата 25 000 лв.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с така изложените съображения относно размера на процесното обезщетение, въззивният съд е разрешил поставения по делото правен въпрос в противоречие с цитираната по-горе практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС. Предвид даденото с нея разрешение на въпроса, при извършената касационна проверка съдът намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но частично неправилно.

Основателно е оплакването в касационната жалба на ответната ПРБ, че макар въззивният съд правилно да е определил (за разлика от първоинстанционния съд) продължителността от 1 година 10 месеца и 9 дни на процесното наказателно преследване срещу ищцата (която в исковата си молба изрично твърди, че търпи процесните неимуществени вреди след привличането `и като обвиняем на 04.08.2017 г.) и макар правилно да е приел, че наказателното производство е приключило в разумен срок, апелативният съд не е отчел в достатъчна степен тези обстоятелства при определяне размера на процесното обезщетение, което е довело до завишаване на същото. Основателни са и касационните доводи на ответника, че въззивният съд необосновано е приел наличие на пряка и непосредствена причинна връзка между наказателното производство и заболяването на ищцата – диабет тип 2, на което съдът неправилно е дал и значителен превес при определяне размера на обезщетението. В тази връзка апелативният съд не е съобразил, че съгласно обсъденото от него заключение на съдебно-медицинската експертиза, диагностицираните за първи път на 19.02.2019 г. при ищцата, захарен диабет тип 2 и метаболитен синдром (затлъстяване) се дължат на множество различни фактори: до известна степен – на генетична предразположеност, на нездравословната заобикаляща среда и главно – на начина на живот – неправилно хранене, натовареното ежедневие, включително продължителния стрес при ищцата – негативни изживявания, тревоги и нервно напрежение. Основателни са и доводите на касатора-ответник, че въззивният съд не е обсъдил изцяло свидетелски показания по делото и не е съобразил, че с тях са установени и множество други стресогенни фактори при ищцата, наред с наказателното преследване срещу нея, а именно – А. Е., която е подала жалбата за измама срещу ищцата поради това, че последната не `и е връщала дадените `и в заем 20 000 ЕUR, я наричала престъпничка и измамница, държала се е грубо с нея, заплашвала я, че ще си върне парите, защото „се познавала с групировки“, заплашвала също, че ищцата „ще види баща си на некролог“. Освен от тези заплахи, ищцата се е притеснявала и от значително влошеното финансово състояние (нейното и на семейството `и) и невъзможността да върне заема, както и други кредити, тъй като е останала и без работа. От така установените обстоятелства по делото следва, че притесненията на ищцата по повод наказателното преследване срещу нея са само един от многото стресогенни фактори в случая, а стресът от своя страна е една от множеството и други медицински причини за отключването на захарния диабет и метаболитния синдром при ищцата, т. е. повдигнатото срещу нея незаконно обвинение само е допринесло, а не е пряка и непосредствена причина за влошаването на здравословното `и състояние. Неоснователни са поддържаните в тази връзка и пред касационната инстанция доводи на ищцата, че незаконното обвинение било причината за оставането `и без работа, респ. – и за финансовите `и притеснения. От писмените доказателства по делото е установено, че трудовото `и правоотношение на длъжност „юрисконсулт“ с търговското дружество на нейния баща е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ – с изтичането на уговорения срок на 09.02.2016 г. – далеч преди повдигането на обвинението срещу ищцата на 04.08.2017 г., а и преди подаването на 21.06.2016 г. на жалбата на А. Е., станала повод за образуването на наказателното производство; също преди това – през периода 12.02.2016 г. - 16.05.2016 г. ищцата е била регистирана като безработна. В периода месец октомври 2016 г. - месец октомври 2019 г. (т. е. в течение на почти целия процесен период от повдигането на обвинението на 04.08.2017 г. до влизането в сила на оправдателната присъда на 13.06.2019 г.) ищцата е работила по трудово правоотношение с „Евро про ем“ ЕООД, като е получавала трудово възнаграждение в размер на минималното такова за страната за този период, без да е установено от доказателствата по делото на каква длъжност е работила. При така установените обстоятелства, неоснователни са и доводите на ищцата, че като пряка последица от незаконното обвинение е търпяла вреди при професионалната си реализация. От друга страна, основателни са и касационните оплаквания на ответника, че при определяне размера на процесното обезщетение въззивният съд не е съобразил съдебната практика в подобни случаи. Също в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС по разрешението на поставения по делото правен въпрос, въззивният съд не е съобразил и икономическите показатели и стандарта на живот в страната към периода на увреждането на ищцата. Основателно е и основното оплакване на касатора-ответник, че необосновано и в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД въззивният съд е определил несправедлив – многократно завишен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от ищцата процесни неимуществени вреди.

Тъй като нарушението на материалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция.

От доказателствата по делото се установява, че срещу ищцата е било повдигнато обвинение за извършването на тежко умишлено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК – квалифициран състав на измама, при която е причинена вреда в големи размери. Продължителността на поддържането на незаконното обвинение срещу ищцата е 1 година, 10 месеца и 9 дни, в течение на който период то е оказало негативно отражение върху нея, изразяващо се в притеснение, страх, тревожност, стрес, накърнено достойнство, уронен авторитет сред приятелите `и, намалена социална активност, значителна промяна в психо-емоционалното състояние и негативни изживявания, свързани с чувство за онеправданост и срам пред обществото и близките . В продължение на 1 година и 3 и половина месеца спрямо ищцата е била наложена мярка за неотклонение „подписка“; извършена `и е и задължителна криминалистична (полицейска) регистрация. В досъдебната фаза ищцата двукратно е била привличана като обвиняем по повдигнатото `и обвинение и двукратно срещу нея е внасян обвинителен акт, тъй като след първото внасяне съдебното производство е било прекратено и делото е върнато на прокуратурата, съответно на разследващите органи поради допуснати съществени нарушения, ограничаващи процесуалните `и права. В съдебната му фаза наказателното производство се е развило пред три съдебни инстанции, като в рамките на същото спрямо ищцата е постановена невлязла в сила присъда, с която тя е призната за виновна и осъдена на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 6 месеца, като е уважен и предявения срещу нея граждански иск, което значително е повишило интезитета на нейните отрицателни психо-емоционални изживявания, още повече, че тя е с чисто съдебно минало и е с юридическо образование, поради което тези нейни негативни изживявания не са отшумели и след оправдаването `и. Наказателното преследване срещу ищцата (както стана ясно от изложеното и по-горе), макар и да не е пряка и непосредствена причина, е допринесло наред с множество други фактори за отключването на захарния диабет тип 2 и метаболитния синдром (затлъстяването), т. е. – за трайното влошаване здравословното състояние на ищцата; допринесло е и за временното влошаване – за период около 3-4 месеца на отношенията с дългогодишния `и съжител на съпружески начала, както и за трайното влошаване на отношенията с баща `и. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото се от ответника на ищцата процесно обезщетение.

От друга страна, конкретното престъпно деяние, за което е повдигнато обвинението срещу ищцата, е такова, че с невлязлата в сила осъдителна присъда срещу нея е постановено наказание, клонящо към минимума, предвиден в НК, при това – не ефективно, а условно и при кратък изпитателен срок от 3 години, поради което ищцата не е била под угрозата да го изтърпи реално, предвид и чистото `и съдебно минало. Общата продължителност от 1 година, 10 месеца и 9 дни на поддържането на процесното обвинение срещу ищцата, несъмнено е в рамките на разумния срок за приключването на наказателното производство, като в много кратък срок – по-малък от 2 месеца, осъдителната присъда срещу ищцата е била отменена и тя е оправдана от въззивната инстанция, като оправдателната присъда е потвърдена от ВКС в рамките на 5 месеца. Постановената спрямо ищцата мярка за неотклонение „подписка“ е най-леката, предвидена в закона, като по делото няма данни същата реално да е ограничила свободата на придвижване за сравнително непродължителния срок на налагането на мярката. Повдигнатото срещу ищцата обвинение не е било публично оповестено от страна на прокуратурата и разследващите органи, като неговото негативно отражение върху доброто име на ищцата в обществото и върху социалните контакти не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. Предвид приетото за установено по-горе от настоящата инстанция, процесното наказателно преследване не се е отразило на професионалната и трудовата дейност на ищцата. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото, респ. – техният значителен превес над изложените по-горе, обуславят многократно по-нисък размер на дължимото от ответника на ищцата процесно обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд.

Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда (съгласно официалните данни на НСИ, през 2019 г. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 6 592 лв.), настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което ще репарира процесните неимуществени вреди, търпени от ищцата, и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, сумата от 6 000 лв. При определянето на този размер съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 6 000 лв. до сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част. Обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 6 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2019 г. до окончателното плащане.

Относно разноските по делото съдът намира следното:

С първоинстанционното решение ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищцата, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, разноски за първоинстанцинното производство в размер 261.88 лв. С подадената по реда на чл. 248 от ГПК молба на ответника не е искано изменение на тази част от първоинстанционното решение, респ. – нямат отношение към тези разноски и подадените от ответника частна жалба срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК първоинстанционно определение № 267/20.05.2022 г., както и инкорпорираната в касационната му жалба, частна касационна жалба срещу тази част от въззивното решение, с която това определение е потвърдено. При това положение и тъй като съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, размерът на дължимите от ответника съдебно-деловодни разноски не зависи от размера на уважената (респ. и на отхвърлената) част от иска, касационната инстанция няма основание да изменя, респ. – и да се произнася по тези присъдени в полза на ищцата разноски, и в хипотезата на чл. 81 от ГПК – с оглед постановяваната с настоящото решение промяна на крайния резултат по иска за обезщетението за неимуществени вреди.

За въззивната и касационната инстанция страните не са претендирали разноски по чл. 10, ал. 3 и ал. 4 от ЗОДОВ.

Предвид промяната на крайния резултат по делото, съгласно разпоредбите на чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, настоящият съдебен следва да определи размера на дължимото от ответника адвокатско възнаграждение на процесуалния пълномощник на ищцата – адв. В. Р., която я е защитавала безплатно (в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 от ЗАдв) и пред трите съдебни инстанции по делото. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата. Предвид фактическата и правна сложност на производството пред първата инстанция по делото и обема на извършената от адвоката работа, съдът `и определя за тази инстанция възнаграждение в размер 5 000 лв., като съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, ответникът дължи на адв. Р. възнаграждение съразмерно с уважената част (общо за 7 900 лв.) от двата иска за обезщетения (в общ претендиран размер от 47 250 лв.) за имуществени и неимуществени вреди, които са предмет на разглеждане в първоинстанционното производство, а именно – сумата 835.98 лв. С оглед това въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно разноските, с която – чрез потвърждаването на първоинстанционното определение № 267/20.05.2022 г., това адвокатско възнаграждение е присъдено в размер над тази дължима сума от 835.98 лв. Предвид значително по-малката фактическа сложност на производството пред въззивната и касационната инстанция и по-малкия обем на извършената от адвоката работа, съдът `и определя за тези инстанции възнаграждение в размер от по 2 000 лв. за всяка от тях, като съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, ответникът дължи на адв. Р. възнаграждения съразмерно с уважената част (6 000 лв.) от иска за обезщетението за неимуществени вреди, който е предмет на разглеждане в тези две инстанции (до размера от 25 000 лв.), а именно – сумите от по 480 лв. за всяка от тях. С оглед това въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно разноските, с която адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция е присъдено в размер над сумата от 480 лв. Дължимото адвокатско възнаграждение в този размер за касационната инстанция следва да бъде присъдено с настоящото решение.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 161/17.10.2022 г., поправено с решение № 5/09.01.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 336/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на М. Д. Л. разликата над сумата 6 000 лв. до сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.06.2019 г. до окончателното плащане, както и в частта относно разноските, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 38 от ЗАдв, да заплати на адвокат В. И. Р. възнаграждение над сумата 835.98 лв. за първоинстанционното производство и над сумата 480 лв. за въззивното производство по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Д. Л. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 6 000 лв. до сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.06.2019 г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение 161/17.10.2022 г., поправено с решение № 5/09.01.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 336/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, – в останалата част, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на М. Д. Л. сумата 6 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2019 г. до окончателното плащане, както и в частта относно разноските по делото, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 38 от ЗАдв, да заплати на адвокат В. И. Р. възнаграждение в размер 835.98 лв. за първоинстанционното производство и в размер 480 лв. за въззивното производство по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Р. Б. да заплати на адвокат В. И. Р. сумата 480 лв., представляваща възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска защита на М. Д. Л. в касационното производство по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: