О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3248

гр. София, 26.10.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 889 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ) срещу решение № 161/17.10.2022 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 5/09.01.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 336/2022 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 72/05.04.2022 г. както и постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 267/20.05.2022 г. по гр. дело № 370/2021 г. на Смолянския окръжен съд (СмОС), като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати: на ищцата М. Д. Л., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на повдигнато и поддържано обвинение за извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК, по което ищцата е оправдана с влязла в сила присъда № 1/14.01.2019 г. по в. н.о. х.д. № 61/2018 г. на СмОС, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.06.2019 г. до окончателното `и изплащане, както и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, сумата 261.88 лв., представляваща разноски за първата инстанция; и на адвокат В. И. Р., на основание чл. 38 от ЗАдв, сумата 1 643 лв. и сумата 1 280 лв., представляващи възнаграждения за оказаната на ищцата безплатна адвокатска защита, съответно – пред първата и пред въззивната инстанция по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, като в частта `и срещу имащата характера на въззивно определение част от решението, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 267/20.05.2022 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, жалбата има характера на частна касационна такава по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, допуснати при определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, както и на размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния пълномощник на ищцата; т. е. жалбоподателят навежда касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл. 2 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които определят и изключват неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди; при потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт от въззивния съд относно размера на присъдените неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ, счетени от него за справедливи по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, но изключени съществени обстоятелства, взети предвид с първоинстанционното решение, длъжен ли е въззивният съд да ги обсъди, след като са предмет и от значение за спора, и след като въззивният съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК; 2) следва ли да се приложи, и как общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице; 3) с необсъждането на възраженията и мотивите, посочени в писмените бележки по чл. 149, ал. 3 от ГПК от страната по чл. 10 от ЗОДОВ, допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и в кои случаи е основание за пълна или частична отмяна на съдебния акт; и 4) при определяне на възнаграждението за един адвокат по чл. 10, ал. 3 и ал. 4 от ЗОДОВ основата, върху която се изчислява, предвид че нормите имат специален характер, дали е размерът на предявения иск или основата на изчисленията е уважената и неуважена част от него. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези правни въпроси с обжалваното решение въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по първия въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 60221/16.12.2021 г. по гр. д. № 909/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; по втория въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 53/07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 30/08.03.2022 г. по гр. д. № 2300/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 154/08.10.2019 г. по гр. д. № 319/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; по третия въпрос – в противоречие с решение № 476/07.07.2010 г. по гр. д. № 720/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 341/11.11.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 197/17.09.2013 г. по гр. д. № 3399/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и по четвъртия въпрос – в противоречие с определение № 135/02.05.2017 г. по ч. гр. д. № 724/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 305/21.09.2017 г. по гр. д. № 303/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 29/12.01.2018 г. по ч. търг. д. № 1997/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и определение № 296/28.06.2011 г. по ч. гр. д. № 164/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. По отношение на третия и четвъртия въпрос, при условията на евентуалност касаторът сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са такива по точно прилагане на закона и развитие на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока.

Ответницата по касационната жалба – ищцата М. Л. в отговора на жалбата излага съображения и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните от касатора въпроси са неясни и преповтарят касационни оплаквания; ясно е формулиран само въпросът относно критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди (вторият правен въпрос), но той бил разрешен в съответствие със задължителната практика, установена с ППВС № 4/23.12.1968 г. При условията на евентуалност, ищцата излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Първият и четвъртият правни въпроси, действително, както сочи ищцата, са значително неясно формулирани от страна на касатора, а третият правен въпрос е ясен, но съставлява формулирано във въпросителна форма касационно оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така заявените въпроси не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Вторият правен въпрос е достатъчно ясен, като съдът уточнява формулировката му, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.

Разрешение на този правен въпрос е дадено както със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея (раздел II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., така и в основаната на тези общи задължителни указания по приложението на чл. 52 от ЗЗД, богата и трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, израз на която е и посоченото от касатора решение № 30/08.03.2022 г. по гр. д. № 2300/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят (конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ) са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на наложената мярка за неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като източник на обогатяване за пострадалия. Справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуалноправен аспект следва да се анализират и оценяват в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. В същия смисъл е и приетото в посочените от жалбоподателя: решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 53/07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 154/08.10.2019 г. по гр. д. № 319/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 60221/16.12.2021 г. по гр. д. № 909/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира, че при определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил голяма част от конкретните обстоятелства по делото, съставляващи критерии при преценката за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, съгласно цитираната практика на ВС и ВКС. В противоречие с нея обаче, апелативният съд не е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, а обсъдените от него не са съпоставени с подобни случаи от съдебната практика, като не са обсъдени и съобразени, и икономическите показатели и стандартът на живот в страната към периода на увреждането на ищцата.

Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.

Жалбоподателят ПРБ не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 161/17.10.2022 г., поправено с решение № 5/09.01.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 336/2022 г. на Пловдивския апелативен съд.

Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: