Р Е Ш Е Н И Е
№ 407
Гр. София, 13 октомври 2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БУКОВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА
при участието на секретаря Е. М. и в присъствието на прокурора Б. Д. като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 422 по описа за 2025г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.346, т.1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия К. П. П. срещу решение № 28 от 12.03.2025 г., постановено по ВНОХД № 240/2024 по описа на АС – В. Т. с което е потвърдена присъда на ОС - Габрово по нохд № 162/2024 г. С последната подсъдимият е признат за виновен за престъпления по чл.194, ал.3, вр. ал.1 от НК и по чл.249, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, като са му наложени отделни наказания съответно глоба в размер на 100 лв. и лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца и глоба в размер на 700 лв., които са кумулирани по реда на чл.23, ал.1 от НК. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три години.
В жалбата се прави позоваване на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, но отнесени към наложените отделни наказания, като се обосновават с оплаквания за неправилна преценка относно приложението на чл.9, ал.2 и на чл.55 от НК, както и за игнорирани възражения на защитата и излагането на противоречиви мотиви относно приетата маловажност на случая само за деянието по чл.194, ал.3 НК и без разграничение с института на чл.9, ал.2 НК. Приложението на последния се иска на първо място от жалбоподателя с оправдаването на подсъдимия и по двете обвинения, а алтернативно на това – делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд или да се измени присъдата с определянето на наказания по реда на чл.55 от НК.
В касационното съдебно заседание подсъдимият П., редовно уведомен, не взема участие. Защитникът му поддържа доводите в депозираната жалба, като същите се представят в обобщен вид и се акцентира на сочения пропуск да се обсъдят всички защитни аргументи за направените искания.
Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и възразява срещу уважаването й, тъй като не са допуснати сочените процесуални нарушения. Липсата на предпоставките за приложението на чл.9 и чл.55 от НК по отношение и на двете престъпления е била анализирана от апелативния съд, за което са изложени и конкретни мотиви. Ниската стойност на кражбата е отчетена при правната квалификация на деянието по чл.194, ал.3 от НК, но същото е улеснило второто престъпление, което е при условията на чл.26 от НК и е осъществено с четири отделни деяния. Поради това правилно били наложени наказания в предвидения минимум при съобразяване на чл.58а от НК.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:
С присъда от 15.07.2024 г. по нохд № 162/2024 г. ОС - Габрово е признал подсъдимия К. П. П. за виновен в това, че на 13.02.2023 г. в гр. Севлиево от съблекалня в магазин „Т.“ отнел чужди движими вещи – мъжки портфейл с парична сума от 10 лв. в него, на обща стойност от 20 лв., от владението на В. В. Д. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието представлява маловажен случай, поради което и на основание чл.194, ал.3, вр. ал.1 от НК му е наложил наказание глоба в размер на 100 лв. С присъдата подс. П. е признат за виновен и за престъпление по чл.249, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, от фактическа страна изразяващо се в използването на чужд платежен инструмент – дебитна карта, издадена от „Б. Д.“ АД без съгласието на титуляра В. В. Д., като на 13.02.2023 г. в периода от 13.38 ч. до 19.19 ч. осъществил четири трансакции, с които изтеглил от банковата му сметка сумата от общо 730 лв. от АТМ № 5400 на „П.“ АД и от АТМ № А. на „Ц.“ АД в гр. Севлиево, като всяко от деянията не съставлява по-тежко престъпление. Наложено му е наказание лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца и глоба в размер на 700 лв. На основание чл.23, ал.1 НК за общо наказание е определено лишаването от свобода, чието изпълнение е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от три години. Към него е присъединена глобата в размера на 700 лв. Подсъдимият е оправдан по повдигнатото обвинение за това да е отнел и инкриминираните вещи - лична и дебитна карти с титуляр В. Д..
По жалба от защитника на подсъдимия П. е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – Варна, като с атакуваното понастоящем решение присъдата е изцяло потвърдена.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Преценката й по същество сочи, че същата е неоснователна.
Необходимо е да се уточни, че оплакването за неспазване на закона при първоначалното отмерване на всяко от наказанията по двете престъпления и тяхното утвърждаване от въззивния съд е заявено от жалбоподателя главно като аргумент за оправдаване на основание чл.9, ал.2 от НК или за налагане на по-лека санкция с приложението на чл.55 от НК и не следва да бъде разгледано като касационен довод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, относим към основанието за ангажиране отговорността на подсъдимия.
Проследеният процесуален развой на делото сочи, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371, т.2 НПК след като подсъдимият П. е заявил, че изцяло признава фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и съдът е обявил, че ще ползва направеното самопризнание при постановяване на присъдата с оглед извършената преценка на събраните в досъдебното производство доказателства. Признанието е относимо за фактически описаното и прието поведение на лицето като колега на пострадалия в търговски обект, имащ достъп до помещение, в което се съхранявали вещите им, включително и отнетите от чуждото владение инкриминирани обекти – портфейл със сумата от 10 лв. лична и дебитна карта, придружена с лист с изписан ПИН код за нея. Признати са и обстоятелствата, свързани с изхвърляне на личната карта и портфейла, както и последващата употреба на банковата карта по предназначение за последователното изтегляне с четири транзакции от две АТМ устройства без знанието и съгласието на титуляра на парична сума в общ размер от 730 лв.
Надлежното извеждане по посочения процесуален ред на изложените обстоятелства с преценката въз основа на тях за реализирани от подсъдимия от обективна и субективна страна престъпления по чл.194, ал.3, вр. ал.1 и чл.249, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК не е спорно, при което законосъобразно въззивният съд се е произнесъл по основния довод във въззивната жалба за справедливостта на отмерените с присъдата отделни и общо наказание „лишаване от свобода“ и начина на изпълнението му, като се е съгласил с приложения за това ред по чл.54 и чл.58а, ал.1 от НК и с постановеното отложено изпълнение по реда на чл.66, ал.1 от НК. В дейността му не са допуснати твърдяните процесуални нарушения, свеждащи се главно до изискването за мотивиране на съдебния акт. Видно от подробните съображения, изложени в тази насока не само са обсъдени по служебен почин релевантните за обвинението факти и подкрепящите ги доказателства, но е даден изричен отговор и на защитните възражения, включително и защо в конкретния случай не би могла да намери приложение разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК, като несъгласието със застъпената теза не би могло да се приравни на липсващи мотиви. Именно ниската стойност на предмета на престъплението, неусложнения механизъм на извършването му и чистото съдебно минало на лицето са счетени в подкрепа на обвинителната теза за приетата квалификация на кражбата като маловажен случай. От друга страна е акцентирано и на пречките за пълното изключване на обществената опасност на деянието или приемането на явна незначителност на същата, а именно злоупотребата с доверието на работещите в общ колектив лица и използването на отнетата банкова карта за последващо противоправно деяние. Така въпреки липсата на подробна аргументация по този въпрос, включително и желаното от защитника разграничение с хипотезата, при която се приема, че деянието не е общественоопасно или е с явно незначителна опасност, съдът е посочил решаващите си съображения в тази насока. Същественото е, че при преценката си е отчел съвкупно не само данните за личността на дееца, начина на извършване на деянието, вида и стойността на предмета на деянието и причинените вредни последици, но и моралната му укоримост. Очевидно е, че именно затова степента на обществена опасност не е счетена за липсваща или явно незначителна по смисъла на чл.9, ал.2 НК, а само по-ниска в сравнение с обикновения случай на престъплението кражба (както изисква чл.93, т.9 НК).
Не се констатира и неспазване на материалния закон, в чийто рамки и при съобразяване наказуемостта за посочените престъпления и с отчитане на реда за протичане на производството по делото по чл.371, т.2 НПК са отмерени счетените за справедливи санкции на подсъдимия.
Основното оплакване в жалбата, относимо и за двете вменени на подсъдимия престъпления, касае отказът на съда да постанови оправдаването му на основание чл.9, ал.2 от НК. В утвърдената съдебна практика няма спор относно критериите за преценка на деянието като малозначително по смисъла на сочената разпоредба, т. е. като непрестъпно. Такава характеристика то има, когато обективно не може да окаже въздействие върху защитените отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че реално не ги застрашава (вж Р № 239/18.04.2024 г., н. д. № 65/24, ВКС, І НО). В процесния случай правилно е счетено, че конкретният механизъм на реализиране на деянията (чрез възползване от улеснения достъп до отнетите вещи и злоупотребата с колегиалните отношения), както и проявената упоритост при четирикратното изтегляне на суми от банковата карта на пострадалия, с което всъщност е занулена наличността по нея, изключват възможния извод за липсващо отрицателно въздействие, доколкото сериозно засягат защитените отношения. Дадената от обвинението оценка на кражбата като маловажен случай (т. е. с по-лека степен на обществена опасност от обичайното за този вид престъпление ) не влиза в противоречие с този извод, тъй като съгласието на съда с нея правилно е основано на значимите данни по делото за стойността на предмета на престъплението, преките вредни последици, възлизащи на сумата от 20 лв. и личността на подсъдимия, който не е осъждан (за извършено като непълнолетен престъпление е реабилитиран по право) и е съдействал на разследването. Обвързан с конкретните обвинителни рамки, съдът, дори да приеме случаят за немаловажен, с оглед останалите посочени обстоятелства при извършване на деянието, завишаващи укоримостта му, не би могъл да промени правната му квалификация, но правилната им преценка вярно аргументира отказа въобще да се изключи обществената му опасност.
Искането в жалбата, свързано с касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НК относно справедливостта на наказанията е алтернативно направено и се свежда основно до твърдението за необходимостта да намери приложение чл.55 от НК, без да е изложена конкретика в по-голяма степен. Преценено по същество, то също е неоснователно, поради правилно взетото решение, че в процесния случай не са налице предпоставките на сочения институт за съществено намаляване на отговорността.
Определените размери на отделните наказания за извършените престъпления по чл.194, ал.3, вр. ал.1 и по чл.249, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, съдът е счел за съответни на комплекса от обстоятелства, значими за отмерването им. Наложената глоба от 100 лв. за кражбата е най-леката от алтернативно предвидените санкции, а лишаването от свобода по чл.249, ал.1 от НК за срок от две години е в минимално предвидения размер, след което е редуциран на основание чл.58а, ал.1 НК с една трета на една година и четири месеца, като е наложено и кумулативно предвиденото наказание „глоба“ в размер на 700 лв., който е два пъти по-нисък от максимално възможния такъв в конкретния случай. За да утвърди като справедливи наказанията, въззивният съд се е съгласил с преценката на първата инстанция относно отчетените фактори, увеличаващи укоримостта най-вече на деянието по чл.249, ал.1 НК – реализирането на конкретното посегателство чрез четири отделни деяния и изтеглянето на цялата наличност по сметката на свид. Д.. Макар да е обсъдено преимущественото наличие на смекчаващи отговорността обстоятелства, сред които чисто съдебно минало, частичното възстановяване на неправомерно изтеглената сума, допълнително оцененото оказано съдействие за разкриване на обективната истина и необходимостта за полагане на грижи за малолетно дете, от посочената категория въззивният съд е изключил доброто процесуално поведение на подсъдимия, което е обичайно дължимо, и възрастта му – 25 г., сочеща вече постигната психологическа и поведенческа зрялост. Анализиран е и изтеклият времеви период от деянието, като с основание не е прието да е продължителен такъв през призмата на извършените процесуални действия в отделните фази на производството. В крайна сметка наличните смекчаващи обстоятелства правилно не са счетени за многобройни или някое от тях да е с изключителен характер, което да налага приложението на чл.55 НК. От решаващо значение в процесния случай е липсата на второто кумулативно изискване за това, а именно намаляващите укоримостта на извършеното или изключителни по естеството си фактори да обуславят извънредна тежест на най-лекото предвидено наказание. Поради това касационният съдебен състав не прие за явно несправедливи и несъответни на целите по чл.36 НК определените по реда на чл.54 НК, но в минималните предвидени размери, отделни наказания, обединени в едно общо такова по реда на чл.23 от НК.
Предвид изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 28/12.03.2025 г. по внохд № 240/2024 г. по описа на АС – В. Т.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.