РЕШЕНИЕ
№ 392
гр. София, 30.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Валя Рушанова
Членове:Красимир Шекерджиев
Деница Вълкова
при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова
в присъствието на прокурора А. Б. П.
като разгледа докладваното от В. Р. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200521 по описа за 2025 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на защитника на подс. Р. Н. М. и повереника на частния обвинител и граждански ищец Л. М. Г., действайки чрез законния си представител В. П. И. срещу решение № 49 /30.01.25г., постановено по внохд № 683/24г. по описа на Софийски апелативен съд.
В жалбата на защитника на подсъдимия се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Като съществени процесуални нарушения се сочат пороци в оценъчната дейност на въззивния съд, основал фактическите си изводи на показанията на пострадалата, без да е съобрази отсъствието на конкретика относно времевия период на престъпното посегателство. Изтъкват се съображения за противоречия в показанията на пострадалата по този въпрос, които са останали неизследвани от страна на решаващите инстанции. Твърди се, че не е даден отговор на възраженията на защитата по този въпрос и неправилно апелативният съд е заключил, че в първоинстанционното производство не е допуснато процесуално нарушение от категорията на абсолютните - „липса на мотиви“. Нарушението на материалния закон се основава на довода, че доколкото обвинението е за продължавано престъпление изводът, че отделните деяния са били извършени в „непродължителен период от време“ е в разрез с разясненията, дадени в ТР № 52/88г. по н. д. № 34/88г, ОСНК. Оспорва се и квалификацията на случая като „особено тежък“ по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. На последно място, се сочи, че наказанието е несправедливо, тъй като са подценени установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства, а целите на наказанието могат да се постигнат и с по-нисък размер наказание с приложение на чл. 66, ал.1 от НК. Иска се при условията на алтернативност отмяна на съдебния акт и постановяване на оправдателна присъда; отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд; изменение на решението и преквалифициране на деянието в по - леко наказуем състав и намаляване размера на наказанието с приложението на чл. 66, ал.1 от НК. В касационната жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец се сочат касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е преквалифицирал деянието в едно продължавано престъпление по чл. 26, ал.1 от НК, като неправилно е отменил първоинстанционната присъда в частта относно приложението на чл. 23, ал.1 от НК и по чл. 24, ал. 1 от НК. Заявява се несправедливост на наложеното наказание, като в допълнение към касационната жалба се сочат съображения в подкрепа на направеното оплакване. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което да се потвърди първоинстанционната присъда. Алтернативно - отправя се претенция към увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание.
В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подс. М. поддържа касационната жалба и моли за уважаването й. Подсъдимият М. поддържа заявеното от защитника му. Представителят на ВКП дава заключение, че съдебният акт е правилен и законосъобразен, при постановяването му са спазени изискванията на процесуалния и материалния закон, а наложеното наказание е съответно както на личността на подсъдимия, така и на тежестта на извършеното от него.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец поддържа жалбата, като поставя акцент на оплакването за несправедливост на наложеното наказание.
Подсъдимият, в последната си дума, заявява, че е невинен.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
Касационните жалби са неоснователни.
С присъда № 3 от 06.03.2024 г., постановена по нохд № 77/22г, Видинският окръжен съд е признал подс. Р. М. за виновен в в извършване на 5 (пет) престъпления по чл. 149, ал. от НК при условията на реална съвкупност, както следва:
1. В периода от неустановена дата през лятото на 2015 г. след 18.07.2015 г. до 18.07.2016 г., включително, при условията на продължавано престъпление неколкократно, на неустановени дати в с. Ново село, обл. Видин, заплашил малолетната Л. М. Г., с ЕГН **********, че ако не се съблече ще вкара родителите й в затвора, а братята й в социален дом, извършил действие с цел да възбуди и удовлетвори полово желание, без съвкупление като опипвал е ръце тялото й, задните й части и вкарал половия си член в устата й, като случаят е особено тежък, поради което на осн. чл. 149, ал. 5, т. 4 във вр. с ал. 2, т. 1, пр.2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от 6 (шест) години.
2. В периода от 19.07.2016 г. до 18.07.2017 г. включително, при условиятата на продължавано престъпление неколкократно, на неустановени дати с повече от две деяния, в с. Ново село, обл. Видин, извършил неустановен брой действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание, без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 годишна възраст - малолетната Л. М. Г., с ЕГН **********, а именно опивал с ръце тялото й, задните й части и вкарал половия си член в устата й, като случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 4 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от 6 (шест) години.
3. В периода от 19.07.2017 г. до 18.07.2018 г. включително, при условията на продължавано престъпление неколкократно, на неустановени дати с повече от две деяния, в къща, находяща се в с. Ново село, обл. Видин, извършил неустановен брой действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание, без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 годишна възраст - малолетната Л. М. Г., с ЕГН **********, а именно опивал е ръце тялото й, задните й части и вкарал половия си член в устата й, като случаят е особено тежък, поради което на основание чл. 149, ал. 5, т. 4 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от 6 (шест) години.
4. В периода от 19.07.2018 г. до 18.07.2019 г. включително, при условията на продължавано престъпление неколкократно, на неустановени дати, в с. Ново село, обл. Видин, извършил неустановен брой действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание, без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 годишна възраст - малолетната Л. М. Г., с ЕГН **********, а именно опивал е ръце тялото й, задните й части и вкарал половия си член в устата й, като случаят е особено тежък, поради което на основание чл. 149, ал. 5, т. 4 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от 6 (шест) години.
5. В периода от 19.07.2019 г. до 21.05.2020 г. включително, при условията на продължавано престъпление неколкократно, на неустановени дати, с повече от две деяния, в с. Ново село, обл. Видин, извършил неустановен брой действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание, без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 годишна възраст - малолетната Л. М. Г., с ЕГН **********, а именно опивал е ръце тялото й, задните й части и вкарал половия си член в устата й, като случаят е особено тежък, поради което на основание чл. 149, ал. 5, т. 4 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от 6 (шест) години.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от 6 (шест) години, което на осн. чл.24 от НК увеличил с 2 (две) години на 8 (осем) години лишаване от свобода, като постановил изтърпяването му при първоначален "строг" режим.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража. Произнесъл се по веществените доказателства по делото, както и по разноските, които възложил на подсъдимия.
Подсъдимият е осъден да заплати на Л. М. Г., представлявана от майка си В. П. И. сумата от 25 000 (двадесет и пет хиляди) лева за претърпените от нея неимуществени вреди в следствие на деянието, в едно със законната лихва, считано от 22.05.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и да заплати 4 % държавна такса върху уважената част на гражданския иск в размер на 1000 (хиляда) лева по сметка на Видински окръжен съд.
По въззивна жалба на защитника на подсъдимия било образувано внохд № 683/24г. по описа на Софийски апелативен съд, по което е постановено атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение.
С него апелативният съд упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, като :
- изменил първоинстанционната присъда и преквалифицирал извършената от подс. М. престъпна дейност от пет отделни престъпления по чл. 149, ал. 5, т. 4 във вр. с ал. 2, т. 1, предложение II във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК в едно престъпление, извършено за времето от неустановена дата през лятото на 2015 г. след 18.07.2015 г. до 21.05.2020 г., при условията на продължавана престъпна дейност, като многократно, на неустановени дати в с. Ново село, обл. Видин, чрез употреба на заплашване извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание, без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 годишна възраст - малолетната Л. М. Г., с ЕГН **********, като извършеното представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 4 във вр. с ал. 2, т. 1, предложение II във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 54, ал. 1 го осъдил на наказание лишаване от свобода за срок от 6 (шест) години.
- отменил първоинстанционната присъда в частта, с която са приложени разпоредбите на чл. 23, ал. 1 и чл. 24 от НК;
- потвърдил присъдата в останалата част.
От наведените в касационните жалби доводи може да се заключи в обобщен вид спорни са въпросите относно факта на деянието, дали се касае за едно престъпление или повече, извършени при условията на реална съвкупност, т. е. приложими ли са правилата на чл. 23, ал. 1 и чл. 24 от НК или тези на чл. 26, ал. 1 от НК, както и въпросът за параметрите на наказателната отговорност, която подсъдимия следва да понесе за евентуално осъществената от него престъпна дейност.
Това означава, че посочените от касационните жалбоподатели доводи, позволяват общото обсъждане на изложената в тях аргументация.
І. По оплакванията в касационната жалба на защитника на подсъдимия за пороци в процесуалната дейност на въззивния съд, довела до неизпълнение на задълженията по чл. 339, ал. 2 от НПК, както и до нарушение на изискванията на чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК.
На първо място, възражението за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните и изразяващо се в липса на мотиви, не намира подкрепа в материалите по делото. Изразеното недоволство се основава на твърдението, че въззивният съд вместо да върне делото на първия съд поради констатация за липса на мотиви към присъдата, неправилно е приел, че тя е мотивирана съгласно изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК. Според жалбоподателя мотивите към първоинстанционната присъда представляват препис на обвинителния акт и преразказ на свидетелските показания, поради което отсъстват съображения, от които да се заключи какво е съдържимото на вътрешното убеждение на Видинския окръжен съд, т. е. липсата на мотиви към първостепенния акт, препятства възможността за извършване на въззивна проверка. Така поддържаното схващане би имало своето основание единствено ако се касае до такъв значим недостатък на първоинстанционните мотиви, който на практика би ги приравнил на пълната им липса – или защото такива обективно отсъстват поради неизготвянето им от съдията, или в случаите, когато в тях не са изтъкнати основни съображения по решаващите за отговорността на дееца обстоятелства, както и съотнасянето им към приложимото право. Когато въззивният съд е констатирал пропуски в анализа на доказателствения материал и е упражнил правомощията си като инстанция по фактите, каквато несъмнено представлява (както е в настоящия случай – вж. л. 66 от въззивното производство), според съществуващия триинстанционен модел на съдебно производство по наказателни дела, да се твърди, че въззивната проверка е незаконосъобразна, е лишено от основание. Въззивният съд е инстанция не само по правото, но и по фактите и разполага с възможност да установява нови/различни фактически положение. В суверенните му правомощия е включено и това по самостоятелно допускане, събиране, проверка, анализ и оценка на доказателствените материали, при това без да се са изключени ревизионните му правомощия да отрече законосъобразността и правилността на извършената от първостепенния съд доказателствена дейност. В конкретния случай Софийският апелативен съд е отправил упрек към качеството на мотивите към първоинстанционната присъда, като като недвусмислено е уточнил, че макар и резонни, възраженията на защитата на подс. М. за пропуски при обсъждане на доказателствения материал, недостатъкът на първоинстанционните мотиви не е от такова естество, че да представлява основание за отмяна на присъдата и връщане на делото за новото му разглеждане на първия съд. Вярно е заключението му, че доколкото мотивите съдържат минимално количество съображения по фактите, макар и с преразказ на свидетелските показания, те позволяват еднозначно проследяване на начина на формиране на вътрешното убеждение на окръжния съд, т. е. годни са и за заключения по приложимото право.
Неоснователно се претендира и следващото нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в отсъствието на отговор във въззивното решение по наведените от защитата доводи и възражения, т. е. в нарушение на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК. Известно е, че липсата на мотиви е от категорията на абсолютните нарушения и е налице както в хипотезите на пълна липса на мотиви, така и при схематична, повърхностна, непълна, неясна и вътрешно противоречива аргументация на съда. И в двата случая липсата на мотиви касае порок в дейността на решаващия съд, който от една страна рефлектира на правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, а от друга страна - на възможността да се разбере действителната воля на съда по същество. За това, независимо дали се съгласява напълно или не с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, за въззивния съд, съгласно установения в чл. 339, ал. 2 от НПК регламент, е налице задължение да изтъкне съображенията си във връзка с фактологията на деянието, правната й оценка, както и да даде отговор на поставените от страните възражения в контекста на упражняване на контролните си функции по повод проверката на атакувания пред нея първоинстанционен съдебен акт. В настоящия случай, САС не може да бъде упрекнат, че е оставил без коментар изтъкнатите съображения за неправилност на първоинстанционната присъда. Напротив - всяко от оплакванията на жалбоподателя е било предмет на нарочно обсъждане, като въззивният съд е бил пределно точен поради какви съображения ги намира за неоснователни. Съдът е утвърдил приетата от първия съд фактическа обстановка, след това е осъществил доказателствен анализ на събраните по делото доказателствени източници на базата на който е приeл за безспорно установена релевантната фактология и накрая – посочил е аргументация по приложимия материален закон, послужила като основание за изменение на първоинстанционната присъда.
Така посоченото ясно указва, че едно от исканията в касационната жалба на подсъдимия - това за отмяна на присъдата и оправдаването му от ВКС поради недоказаност на обвинението срещу него, не може да бъде удовлетворено.
Многократно в решенията на касационната инстанция е разяснявано, че ВКС е инстанция по правилното приложение на правото и като такава не разполага с правомощия да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Оспорването на фактите изключва възможността да се постигне оправдаването на подсъдимия, тъй като правилното приложение на материалния закон се преценява от касационната инстанция, само в рамките на установените от контролирания съд фактически положения. В обобщение - при приетата от съдилищата фактология за осъществено от дееца престъпно посегателство, директното му оправдаване от касационния съд на осн. чл. 354, ал.1, т. 2 от НПК е недопустимо, тъй като приетите за установени факти относно извършени от подсъдимия блудствени действия не позволяват заключение за липса на престъпно деяние.
Лишено от основание е и следващото възражение в касационната жалба на защитника на подсъдимия – за неправилна оценка и анализ на гласните доказателствени средства и в частност на показанията на пострадалата Г., в които се съзират противоречия и неясноти относно времевата рамка на осъществените спрямо нея от подсъдимия блудствени действия. Решаващият съд не може да бъде упрекнат в игнориране на доказателствени материали, подпомагащи защитната теза, нито пък – в отдаване на приоритет на показанията на пострадалата, която е пряк очевидец и е разказала, в присъствието на психолог (последователно и съответно възрастта си) за хронологията на събитията. Надеждността на показанията й е извън съмнение, тъй като тя ясно, при това в условията на устност и състезателност, в открито съдебно заседание, е посочила, че сексуалните посегателства за започнали от нейната 5 – годишна възраст и че са продължили до навършване на 11-годишната й възраст, когато са били прекратени поради настаняването й в кризисен център. Внимателния прочит на доказателствените материали установява, че тези показания на пострадалата са последователни, конкретни, убедителни и устойчиви. В мотивите на проверяваното решение са изложени убедителни съображения, обосноваващи позицията на втората инстанция да възприеме за достоверни показанията на пострадалата. Те са съпоставени с показанията на свидетелите Д. К., Г. Й., Ж. И. и А. Г.. С основание въззивният съд е акцентирал върху значимостта на информацията, почерпена от тези гласни доказателствени източници, защото служат за проверка на показанията на пострадалата. Освен това, правилно е поставен акцент и на заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза (л. 68 - 72, т. 1 от ДП), според което, въпреки малолетието си пострадалата Л. Г. е със свидетелска годност - както към момента на деянието, така и към момента на експертизата тя е била в състояние правилно да възприема фактите и обстоятелствата от обективната действителност и да дава достоверна информация за тях. Косвена подкрепа за преживяното от нея е и констатираното посттравматично стресово разстройство, като емоционалното й състояние е с данни за изразена тревожност – поради биологичната, психичната и социалната й незрялост не е изцяло наясно за естеството на случилото се. Приема го като „нещо много лошо и има желание всичко да свърши и да го забрави“, но на този етап има изразени следи от миналите преживявания, които влияят върху емоционалното й състояние - тревога, страх и избягване на сигнали, наподобяващи на преживяното, кошмари от посегателство върху личността й, страх за близките. Неоснователно се сочи, че показанията на Л. Г. не съдържат конкретика за точния момент на отделните деяния по инкриминираната престъпна дейност. С особено значение е, че пострадалата, която е била на изключително ниска възраст, последователно е уточнявала периода, начина и интензитета на упражняваното по отношение на нея сексуално посегателство, което ясно е очертало времевите граници на продължаваното престъпление. Поради това, посочената от нея конкретизация на събитията е в достатъчна степен, така че пълноценно да бъде упражнявано правото на защита. В друг контекст, с оглед заключението на СППЕ на малолетната свидетелка и предвид особеностите на детското развитие в тази възраст, очакванията за конкретно посочване на точни дати на отделните деяния са неоправдани, поради което липсата на уточнение в тази насока не се отразява съществено на достоверността на показанията й.(вж. Р.№ 60243 от 18.02.2022 г. на ВКС по н. д. № 1016/2021 г., III н. о.).
С оглед на всичко изложено, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници и е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. Липсва нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК, което да налага настоящата инстанция да отменя въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане.
ІІ. При правилно установени факти, въззивният съд с основание е преквалифицирал престъпната дейност на подсъдимия от пет престъпления по чл. 149, ал. 5, т. 4 връзка с чл. 26, ал.1 от НК в едно престъпление по чл.149, ал. 5, т. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, прилагайки закон за същото наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението.
Заявеното от касационните жалбоподатели нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е неоснователно.
Формулирано от повереника на частния обвинител като оплакване за неправилна преквалификация на деянието в едно престъпление, обусловила отмяната на чл. 23 и чл. 24 от НК, то не държи сметка за естеството и характеристиките на продължаваното престъпление като институт на материалното право. С първоинстанционната присъда подсъдимият М. е бил признат за виновен и осъден за пет отделни, извършени в условията на съвкупност, продължавани престъпления по чл. 149, ал. 5, т. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Без да се отрича принципната възможност отделни престъпления, макар и продължавани по своя характер, да могат да бъдат извършени при условията на съвкупност по чл. 23 от НК, в настоящия случай, с основание въззивният съд е приел, че поведението на подсъдимия неправилно е квалифицирано като реална съвкупност и всъщност представлява едно продължавано престъпление, а не пет отделни такива. Както прокурорът, изготвил обвинителния акт, така и Видинският окръжен съд очевидно са използвали като разграничителен критерий за квалифициране на престъпната дейност на подсъдимия като деяния, извършени в съвкупност, това, че подсъдимият е осъществил при първото от деянията заплашване, а при останалите – не, както и времевия критерий - за всеки календарен период, обхващащ една година деянията му са отграничени в отделно престъпление. Този подход не може да бъде споделен, защото, фактите обуславят изводи за хипотеза на единно, продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК. Известно е, че продължаваното престъпление представлява усложнено единно престъпление. Единността му обаче произтича не до отразени в материално - правната норма специфики в конструкцията на определен вид престъпление, а от единството на две или повече еднородни прояви, всяка от тях осъществяващи състав на едно и също престъпление, обединени в едно цяло поради наличието на обективна и субективна връзка между тях, като последващите прояви се явяват като продължение на предшестващите и то по начин, че причинените общественоопасни последици се обединяват в общ съвкупен резултат.
Съществената специфика на продължаваното престъпление се състои в това, че то включва две или повече деяния, които осъществяват поотделно състави на едно и също престъпление, като може да се отнася до осъществяване на различни състави на съответното престъпление – обикновени, квалифицирани, привилегировани.
Същественото различие между продължаваното престъпление и еднородната реална съвкупност се състои в наличието на особена връзка между отделните прояви, които комплексно погледнати формират едно цяло. Основният обединяващ признак на проявите при продължаваното престъпление е, че всички те се извършват и са извършени при „една и съща обстановка”. Това предполага установяването на обстоятелството, че деецът е имал едно и също константно и непроменливо отношение към предмета на престъплението или един и същи повод, при който е стигнал до въздействието върху него.
Друго обективно условие за наличието на продължавано престъпление е отделните прояви да са извършени през непродължителен период от време, тъй като ако се касае до продължителен времеви промеждутък между отделните прояви би се стигнало до невъзможност да се обоснове извода, че последващите прояви се явяват продължение на предшестващите. В този смисъл възражението в касационната жалба на защитника на подсъдимия, че не е налице този критерий, за да се приеме че е налице единно продължавано престъпление, е лишено от основание и се дължи на неправилната му интерпретация. Действително, в настоящия случай престъпната дейност на подсъдимия се е развила в приблизително 5 - годишен период, но това не означава, че продължителния период на престъплението изключва квалифицирането му като продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК. Нито законът, нито съдебната практика поставят лимит от 1 година, в който е допустимо да се осъществи едно продължавано престъпление. Ограничението за „непродължителния период от време“, константно приемано в практиката на съдилищата за около 1 (една) година е относимо за интервала между отделните деяния, т. е. за един сравнително дълъг времеви период, в който престъпна дейност не е осъществявана, поради което се разкъсва и единността на самите прояви и възможната им квалификация като продължавано престъпление. Преценката на въпроса дали периодите от време са продължителни или непродължителни следва да се извършва конкретно за отделните случаи във връзка с особеностите на извършените деяния, възможностите за осъществяването им и причинените вредни последици, тъй като в някои случаи може един интервал от време да се окаже продължителен, а в други – непродължителен. Важно е продължителността на периодите да не нарушава единството между отделните деяния, да не разкъсва обективната и субективната връзка между тях, а тя в настоящия случай не е разкъсана.
С оглед посоченото, правилно въззивният съд е преквалифицирал извършеното от подсъдимия в едно продължавано престъпление по чл. 149, ал. 5, т. 4 във връзка с ал. 2, т.1, пр. 2 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Отделните деяния са извършени през непродължителни периоди от време, обективната и субективната връзка между тях е такава, че те не могат да бъдат характеризирани като самостоятелни престъпления, а като елементи на едно продължавано престъпление. Единството на продължаваното престъпление не се разкъсва от това, че едното деяние е извършено чрез употреба на заплашване, поради което съобразно чл. 26, ал. 3 от НК правилно въззивният съд е квалифицирал престъплението по по-тежкия състав на чл.149, ал.5, т.4 във връзка с ал. 2, т. 1, пр. 2 от НК.
Възражението за това, че случаят не е особено тежък, също е неоснователно.
Съгласно чл. 93, т. 8 от НК "особено тежък случай" е този, при който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Съблюдавайки заложените в текста на чл. 93, т. 8 от НК критерии за квалифициране на случая като „особено тежък”, наличието на посочения квалифициращ признак се обосновава с последиците и утежняващите обстоятелства, които характеризират така случаят, че той разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, т. е. сам по себе си фактът че деянието е с изключително висока степен на обществена опасност не е достатъчен, за да се утвърди по-тежката квалификация. Наред с това е необходимо деянието да е извършено от деец с изключително висока степен на обществена опасност. Известно е, че тя би могла да се определи от начина и условията, при които е извършено деянието, от проявената упоритост и жестокост, от интензитета на проявата, от съдебното минало на дееца и др. В настоящия случай правилно апелативният съд е приел наличието на квалифициращия признак по чл. 93, т. 8 от НК, обосновавайки се с изключителната продължителност на сексуалното посегателство, разкриваща упоритост, придружена със силно занижени морални и нравствени устои - обстоятелства, които са от значение за заключението, че личността на дееца се характеризира с изключително висока степен на обществена опасност. Продължителността на престъплението (около 5 –годишен), както и интензивността му, малолетието на жертвата, включително и при прекратяване на посегателството срещу него, извеждането й от семейната среда и настаняването й в кризисен център, настъпилите психични последици за малолетното дете (посттравматично стресово разстройство с данни за изразена тревожност) също са от значение за извода, че случаят е особено тежък по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. ІІІ. При проверка на въззивното решение с оглед твърдението в касационните жалби за явна несправедливост на наложеното наказание касационната инстанция не констатира основания за неговото изменение. За да наложи на подсъдимия наказание от 6 (шест) години лишаване от свобода въззивният съд е съобразил като отегчаващи отговорността обстоятелства засягането на психиката на пострадалата в ранната й възраст, което ще остави трайни последици, злоупотребата с приятелските отношения с родителите й, за да постигне неправомерните си цели, липсата на морални задръжки и извратено съзнание, както и срокът на наказателното производство, за продължителността на който, подсъдимият не е допринесъл със свое недобросъвестно поведение. Като смекчаващи отговорността обстоятелства правилно са били отчетени чистото му съдебно минало, влошеното му здравословно състояние, ниското му ниво на образование и култура и добрите му характеристични данни по месторабота. При съпоставяне на тези обстоятелства, съдът е отмерил наказание при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, в размер, близък до специалния минимум в санкцията на чл. 149, ал.5 от НК. В този смисъл напълно неоснователни са развитите в касационната жалба на подсъдимия доводи за неотчетени обстоятелства, които значително биха могли да повлияят на размера на наказанието, чрез неговото намаляване Нито социалния статус, нито тежкото детство, довело до сексуални отклонения при дееца, нито отсъствието на образователен ценз, са останали извън преценката на съда и тези обстоятелства са били обмислени според действителната тежест, така че да се определи справедливо наказание. Доводите на повереника на частния обвинител също не обуславят необходимостта от връщане на делото на въззивния съд за обмисляне на налагане на по-тежко по размер наказание. Концентрирани основно върху неправилното приложение на материалния закон, довело до отмяната на чл. 23 и чл.24 от НК, те не съдържат каквато и да е конкретика относно неправилна оценка на обстоятелствата по чл.56 от НК, поради което не следва да са предмет на нарочен коментар, извън този по-горе относно правилното приложение на материалния закон. Съображението, че деецът е продължил с контактите си с 10
пострадалата Г. по време на настоящето производство, също не следва да се обсъждат, доколкото касаят обстоятелства, за които отсъстват годни и допустими доказателствени източници. Известно е, че съгласно чл. 353, ал. 5 от НПК, извън случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК, в касационната инстанция не се провежда съдебно следствие, т. е. не се събират доказателства. Затова приложените към касационната жалба документи са без доказателствена стойност и следователно - въз основа на тях не могат да се обосновават фактически, а оттам и правни съображения по конкретния казус.
С оглед на изложените съображения, настоящият касационен състав намери касационните жалби за неоснователни, поради което прие, че следва да се оставят без уважение, а атакуваното въззивно решение - в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 49/30.01.25г., постановена по внохд № 683/2024г. по описа на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
11