О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60503

гр. София, 20.10.2021 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : К. Е.

ЧЛЕНОВЕ : Б. Й.

Е. С.

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 2474/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Е. Х. от [населено място] срещу решение № 100186 от 09.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 43/2020 г. на Апелативен съд - В. Т. С посоченото решение е потвърдено решение № 175 от 08.11.2018 г. по т. д. № 294/2017 г. на Окръжен съд - Русе, с което А. Е. Х. е осъден да заплати на „О. Б. Б. АД сумата 89 182.41 лв., формирана като сбор от сумите 27 767.88 лв. - редовно падежирала главница за периода 20.07.2016 г. - 11.10.2016 г., и 61 414.55 лв. - част от предсрочно изискуема от 12.10.2016 г. главница с общ размер 417 962.49 лв., дължима по договор за револвиращ банков кредит „Европодкрепа 2“ /кредитна линия/, финансиран със средства от ЕИБ, № MS13-00030/12.09.2013 г. и анекси №№ 1-4, ведно със законната лихва от 10.04.2018 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК.

В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост на обжалваното въззивно решение и се прави искане за неговото обезсилване, за прекратяване на производството по делото и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на правния спор, въпреки отсъствието на абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на производството - редовно упражняване на правото на иск. Излага доводи, че предприетото от ищеца и допуснато от първоинстанционния съд изменение на първоначално предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК в осъдителен съставлява порочно процесуално действие, тъй като след обезсилване на издадените срещу него заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист и прекратяване на образуваното въз основа на тях изпълнително дело са погасени изцяло последиците на инициираното от банката - ищец заповедно производство и не е съществувала процесуална възможност за продължаване на заведеното по повод на него исково производство, включително посредством преминаване към осъдителен иск за вземането по заповедта за изпълнение. Навежда оплаквания, че обезсилването на заповедта за изпълнение е предпоставяло нова индивидуализация на претендираното вземане и внасяне на държавна такса в размер на 4 % върху цената на иска, каквито процесуални действия не са извършени и в резултат на това е препятствано редовното развитие и приключване на исковия процес.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК - вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. Във връзка с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК са формулирани следните въпроси, които според касатора „са разрешени от въззивната инстанция и Окръжен съд - Русе в противоречие с предвидените в ГПК процесуални правила“ : „Допустимо ли е ищецът, заявил положителен установителен иск /искове/ по чл.422, ал.1 от ГПК, да измени така предявените претенции като премине към осъдителен иск, подаден по общия ред и без връзка със заповедното производство, развило се между съответния съд и ищеца, като следствие на това изменение се запази значението на извършените в производството по чл.422, ал.1 от ГПК действия и те бъдат зачетени от съда, сезиран с осъдителен иск по общия ред; Какъв е размерът на дължимата държавна такса, обуславяща редовно упражняване на правото на иск, в случай, че ищецът по чл.422, ал.1 ГПК премине към осъдителна защита на нарушеното си материално право/права, без тази защита да включва в себе си развилото се заповедно производство“.

Ответникът по касация „О. Б. Б. АД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 21.11.2020 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Производството по т. д. № 294/2017 г. е образувано пред Окръжен съд - Русе по искова молба на „Сибанк“ АД, с която е предявен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК против А. Е. Х. за установяване съществуването на парично вземане в размер на 89 182.41 лв., предмет на издадена в производството по ч. гр. д. № 3158/2017 г. на Районен съд - Русе заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК. В исковата молба, уточнена от ищеца по указание на съда, са изложени твърдения, че спорното вземане е формирано като сбор от падежирала главница и част от предсрочно изискуема главница по договор за револвиращ банков кредит № MS13-00030 от 12.09.2013 г. и 4 бр. анекси към него, сключен с „Ф. О. ЕООД като кредитополучател и А. Х. като съдлъжник, отговарящ солидарно с кредитополучателя за поетите кредитни задължения. Посочено е, че заповедта за изпълнение е оспорена с възражение по чл.414 ГПК от съдлъжника А. Х., което обуславя правен интерес за банката - кредитор да предяви иск по чл.422, ал.1 ГПК, за да установи съществуването на заявеното в заповедното производство парично вземане. След депозиране на исковата молба първоначалният ищец „Сибанк“ ЕАД е преобразуван чрез вливане в „О. Б. Б. АД, поради което като ищец в процеса е конституирана банката - правоприемник.

С молба, депозирана преди първото съдебно заседание по делото, ищецът „ОББ“ АД е уведомил съда, че издадената в полза на праводателя му заповед по чл.417 ГПК е обезсилена по отношение на солидарния длъжник А. Х. с определение на съда по заповедното производство /на основание чл.415, ал.2 ГПК - поради непредставяне на доказателства за предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК в преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК/ и е поискал да се допусне изменение на иска от установителен в осъдителен за присъждане на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Първоинстанционният съд, след като е преценил искането за процесуално допустимо и е констатирал отпадането на правния интерес за ищеца от провеждане на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК, е допуснал на основание чл.214 ГПК изменение на иска от установителен в осъдителен за сумата 89 182.41 лв. /част от вземане за главница по договора за кредит с общ размер 445 741.06 лв./, като е предоставил възможност на ищеца да довнесе дължимата за разглеждане на осъдителния иск държавна такса /още 2 % върху цената на иска/.

С решение от 08.11.2018 г. Окръжен съд - Русе е осъдил ответника А. Х. да заплати на ищеца „ОББ“ АД претендираната с осъдителния иск сума от 89 182.41 лв., ведно със законната лихва от 10.04.2018 г. до окончателното плащане и разноски по делото.

Сезиран с въззивна жалба от ответника, Апелативен съд - В. Т. е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е потвърдил решението на първоинстанционния съд.

За да се произнесе по спора, въззивният съд е приел, че разгледаният от първоинстанционния съд осъдителен иск с правна квалификация чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е допустим и че не е допуснато нарушение на чл.214 ГПК при преминаването на ищеца от установителен към осъдителен иск. Изводът за допустимост на иска, а оттук - и на първоинстанционното решение, е мотивиран със съображения, че ищецът е предприел само изменение на искането си съобразно правилото на чл.214, ал.1 ГПК, не и на съдържащите се в първоначалната и в допълнителната искови молби фактически обстоятелства, формиращи основанието на предявения иск.

Въз основа на съдържанието на въззивната жалба и на отговора въззивният съд е преценил, че във въззивното производство спорът между страните се свежда до качеството на ответника като страна в облигационното правоотношение, породено от договора за кредит, и до наличието или отсъствието на предпоставки за ангажиране на отговорността му към банката - ищец за погасяване на задълженията по кредита, предмет на исковата претенция. От клаузите на договора за кредит съдът е установил, че договорът е сключен на 12.09.2013 г. между „Сибанк“ АД, „Ф. О. ЕООД, представлявано от управителя А. Х., като кредитополучател, и А. Х. като съдлъжник. В договора е уговорено, че банката предоставя на кредитополучателя кредит под формата на револвираща кредитна линия в размер на 700 000 лв., а кредитополучателят и неговият съдлъжник са поели задължения да издължават получения кредит, ведно с лихви, такси и комисионни, както и да изпълняват всички условия по договора, включително приложимите към същия общи условия на банката. Впоследствие между банката, кредитополучателя и съдлъжника са подписани няколко анекса към договора, с които страните са внасяли промени в съдържанието на кредитното правоотношение. След преценка на съдържащите се в договора и в анексите уговорки въззивният съд е направил извод, че още при сключване на договора ответникът А. Х. се е съгласил да участва в правоотношението с банката като съдлъжник и да отговаря за плащане на всички задължения по кредита солидарно с кредитополучателя. В подкрепа на извода си въззивният съд е акцентирал върху клаузата на чл.7.2 от договора, в която изрично и недвусмислено е отразено съгласието на ответника за носене на солидарна отговорност по смисъла на чл.121 ЗЗД, както и върху кореспонденцията между банката, кредитополучателя и съдлъжника, разкриваща третирането на ответника като съдлъжник с всички произтичащи от това последици. С мотив, че договорът и анексите към него не дават основание да се приеме, че ответникът се е задължил да отговаря за задълженията на кредитополучателя като поръчител, въззивният съд не е възприел защитната теза на ответника, че има качеството на поръчител и че отговорността му към банката е погасена при предпоставките по чл.147, ал.1 ЗЗД.

При произнасянето по размера на спорното вземане въззивният съд е взел предвид заключението на съдебносчетоводната експертиза от първоинстанционното производство, според което към 18.05.2017 г. по договора за кредит е имало непогасени задължения, включващи 445 741.06 лв. - главница, от които 27 778.57 лв. просрочена главница с настъпил до 11.10.2016 г. падеж и 417 962.49 лв. предсрочно изискуема главница, договорни и наказателни лихви и такси; Крайният срок за погасяване на кредита е изтекъл на 20.05.2020 г., като и след тази дата няма данни претендираната с иска сума да е заплатена на банката. С оглед на констатациите в заключението въззивният съд е направил извод, че предявеният осъдителен иск за заплащане на сумата 89 182.41 лв., представляваща сбор от редовно падежиралата до 11.10.2016 г. главница и част от предсрочно изискуемата към 12.10.2016 г. главница, е основателен за целия претендиран с иска размер.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - В. Т. въззивно решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК с доводи за процесуална недопустимост на предприетото от ищеца и допуснато от съда изменение на иска от установителен по чл.422, ал.1 ГПК в осъдителен.

Според разясненията в т.11б от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл.422, ал.1 ГПК се разглежда по реда на общия исков процес, но поради обусловеността му от издадена в заповедното производство заповед по отношение на него не намират приложение правилата на чл.214, ал.1 ГПК за изменение на основанието /чрез замяна или добавяне на друго основание/, от което произтича вземането по заповедта за изпълнение; Предвид правната природа на заповедта по чл.417 ГПК и последиците от влизането й в сила е недопустим осъдителен иск за отразеното в съдържанието й вземане, както и преминаване от предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за вземането към осъдителен иск за същото вземане. Постановките в т.11б от тълкувателното решение не обхващат хипотезата, при която заповедта за изпълнение е обезсилена с акт на съда при наличие на предвидени в процесуалния закон предпоставки - чл. 411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК, чл.415, ал.2 ГПК и др. В тази хипотеза правният интерес за ищеца от провеждане на установителния иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК отпада след обезсилване на заповедта за изпълнение и ако актът на съда, с който е постановено обезсилването, е влязъл в сила до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, е допустимо преминаване от установителен към осъдителен иск за вземането, предмет на обезсилената заповед, посредством способа на чл.214, ал.1, пр.3 ГПК. В този смисъл е формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, обективирана в служебно известните на съдебния състав решение № 141/06.11.2014 г. по т. д. № 2706/2013 г., решение № 41/08.04.2015 г. по т. д. № 653/2014 г. на II т. о., решение № 168/01.10.2013 г. по т. д. № 1332/2013 г. на II т. о. и др.

В конкретния случай промяната във вида на търсената от ищеца съдебна защита е провокирана от настъпилото след предявяване на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК обезсилване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК по отношение на ответника - съдлъжник. Обезсилването е постановено на основание чл.415, ал.2 ГПК с акт на заповедния съд, влязъл в сила преди провеждане на първото съдебно заседание в производството по чл.422, ал.1 ГПК, поради което и в съответствие с цитираната практика на ВКС допуснатото от първоинстанционния съд изменение на иска по чл.214, ал.1, пр.3 ГПК, изразяващо се в преминаване от установителен към осъдителен иск за вземането, отразено в съдържанието на заповедта за изпълнение и в исковата молба, не е недопустимо. От данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на осъдителния иск, и няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Поставеният от касатора въпрос за размера на дължимата за разглеждане на иска държавна такса няма отношение към допустимостта на решението. Независимо от това следва да се отбележи, че след допускане на изменението на иска първоинстанционният съд е указал на ищеца да довнесе пълния размер на държавната такса, която се дължи при предявяване на осъдителен иск за парично вземане, и се е произнесъл по съществото на спора след внасяне на таксата.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 43/2020 г. на Апелативен съд - В. Т.

В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 150 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100186 от 09.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 43/2020 г. на Апелативен съд - В. Т.

ОСЪЖДА А. Е. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], вх.1, ап.23, да заплати на „О. Б. Б. АД с ЕИК[ЕИК] сумата 150 (сто и петдесет) лв. - юрисконсултско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :