№ 4090

гр. София, 14.12.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 4696/2023 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Образувано е по частни касационни жалби на насрещните страни в производството – ищеца П. В. Й. (с удостоверение за юридическа правоспособност) и ответника Столична община (СО) - Район „Красно село“ чрез адв. М. срещу определение № 6031 от 16.05.2023 г. по ч. гр. д. № 4839/2023 г. на Софийски градски съд. С последното по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК след като е отменено (изцяло) определението от 22.12.2022 г. по гр. д. № 72664/2021 г. на Софийски районен съд, постановено в производство по чл. 248 ГПК, с което молбата на ответника е оставена без уважение, е изменено решението от 31.08.2022 г. по това гр. дело в частта за разноските като е осъден ищеца Й. да заплати на СО - район „Красно село“ сумата от още 492 лв. (наред с присъдените от районния съд 360 лв.) – разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство. За разликата над 852 лв. до претендираните 1 572 лв. молбата по чл. 248 ГПК на ответника е оставена без уважение.

Жалбоподателят-ищец поддържа, че въззивният съд неправилно е присъдил в полза на ответника разноски в завишен размер, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено, а искането на страната за разноски над присъдения от първоинстанционния съд размер (от 360 лв.) – отхвърлено. Жалбоподателят – ответник пък счита въззивното определение в частта, с която не е уважено искането му за присъждане на разноски в пълен размер за неправилно и моли за отмяна на акта в тази част и присъждане на разноски в претендирания им размер.

Ответниците по жалби не са взели становище.

Частните касационни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу въззивно определение, което не е изключено от касационен контрол при условията на чл. 274, ал. 4 ГПК, тъй като се касае за трудов спор по иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ (макар и обективно съединен с други претенции) и приложение намира чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК – т. е. ако беше постановено и обжалвано въззивното решение по съществото на спора, то би подлежало на касационен контрол съгласно последното правило, поради което са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Въззивният съд е приел, че предмет на делото е претенцията на П. Й. против Столична община – район „Красно село“ за прогласяване на основание чл. 74, ал. 4 вр. с ал. 1 КТ недействителност на клауза за уговаряне на срок за изпитване в трудов договор, сключен между страните на 14.06.2021 г. при условията на чл. 67, ал. 1, т. 1 и чл. 70 КТ – с уговорен в полза на работодателя срок за изпитване шест месеца, поради злоупотреба с право от работодателя, съединена с иск за признаване на уволнението на ищеца със заповед от 17.11.2021г. на кмета на СО – Район „Красно село“ за незаконно и неговата отмяна, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а също и претенция по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ – за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата му книжка, както и за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие съгласно чл. 220, ал. 2 КТ в размер на 620. 46 лв. Посочил е, че с влязло в сила решение по гр. д. № 72664/2021г. на Софийски районен съд исковете по чл. 74, ал. 4 вр. с ал. 1 КТ – за недействителност на клауза от процесния трудов договор относно уговорката за срок на изпитване и по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна са отхвърлени (липсва произнасяне по целия спорен предмет), а в полза на ответника са присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. при претендирани като реално сторени в първоинстанционното производство от 1 572 лв. Ответната община е поискала изменение на решението в частта за разноските с молба по реда на чл. 248 ГПК, съдържаща искане за присъждането им в пълния претендиран размер съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. Първостепенният (районен) съд е намерил молбата за неоснователна и я оставил без уважение. В обжалваното определение е прието, че предмет на разглеждане са искове по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 3 и 4 КТ, а също и иск с правно основание чл. 74, ал. 4 вр. с ал. 1 КТ. Констатирано е, че присъждане на разноски е поискано само за отхвърлените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна (претендирано на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г.) и по чл. 74, ал. 4 вр. с ал. 1 КТ – за недействителност на клауза от трудов договор (претендирано на основание чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата). Развити са доводи, че в случая при постановения по делото резултат приложима е специалната разпоредба на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 и на ответника се дължи общо възнаграждение в размер на една минимална работна заплата към момента на сключване на договора за правна помощ, която е 710 лв. или 852 лв. с ДДС (с оглед на §2а ДР от Наредба № 1/2004г.). Градският съд е счел, че не се дължи отделно възнаграждение в размер на 600 лв. по иска за недействителност на клауза от трудовия договор. При приложение на правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК – предвид направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на заплатения хонорар и поради факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, а разглеждането му от първата инстанция е приключило в едно съдебно заседание, съдът е присъдил с обжалваното определение още 492 лв. в полза на ответника, до общия минимален размер на дължимото възнаграждение – от 852 лв. За разликата над тази сума до претендираните 1 572 лв. искането на страната е счетено за неоснователно.

Касаторът – ищец поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, следните въпроси, които отнася за разглеждане едновременно в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, а именно: 1. „Противоречи ли в случая приложението на Наредба № 1/09.07.2004 г. на правото на Европейския съюз – чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС) и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС)?“

2. „Дали с оглед спецификите на конкретното дело приложението на чл. 7, ал. 2, т. 1 вр. с ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на закона – чл. 78, ал. 5 ГПК?“

Искането за достъп до касация се обосновава с твърдението, че Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на съюзното право – чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС, доколкото на първо място е приета от Висшия адвокатски съвет, който е орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая според страната като частен икономически оператор, който е насърчен от държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения в сектора, в който развиват дейност членовете на сдружението и на второ място – че тези решения императивно обвързват съда в преценката му какъв е размерът на разноските, които следва да се присъдят на адвокатите в съдебното производство като в наредбата не е предвидена възможност за отклонение от нейните правила, когато спецификата на делото и справедливостта го налага.

Този касатор се е позовал на решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на Съда на ЕС, в което е прието, че „правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски с оглед предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат пропорционални“. Акцентирано е на становището, че съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки конкретен случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Сочи, че постановката съдът да е свободен в преценката си и по собствена инициатива да остави неприложена всяка разпоредба от националното законодателство, дори последваща, която противоречи на нормите на правото на ЕС без да изисква или очаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред, е застъпена в решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. Посочва и решение № 5555/12.04.2019 г. по адм. д. № 5235/2018 г. на Върховен административен съд, пето отделение, в което при позоваване на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, е отказано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗЗД с доводи, че извършената адвокатска услуга не се характеризира с обем или сложност.

Касаторът – ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира правни въпроси, които отнася за разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3, предл. 1 от същия текст с доводи за отклонение от практиката на ВКС, респ. за значението им за точното приложение на закона.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Дължи ли се при обективно съединяване на искове отделно адвокатско възнаграждение за всеки от предявените искове съобразно нормата на чл. 2, ал. 5 в раздел I „Общи разпоредби“ от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ разписваща, че възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно?“;

2. „По трудови спорове, в хипотеза на предявен иск за отмяна на уволнение, съединен с какъвто и да било друг, оценяем или неоценяем иск с изключение съединяването на иска за възстановяване на работа, разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. изключва ли приложението на общите правила по чл. 2 от същата след като и изрично препраща към нея?“;

3. „Специалното правило на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. отнася ли се до всички дела по трудови спорове, при които е налице обективно съединяване на искове или е приложимо единствено по делата, образувани по обективно съединени искове за отмяна на уволнение и за възстановяване на работа?“ - въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно правомощията му дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК.

Страната обосновава приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи за отклонение на обжалваното определение с практиката на ВКС, изразена в определение № 307/28.02.2022 г. по ч. гр. д. № 4304/2022 г. по описа на IV г. о., определение № 151/09.05.2016 г. по гр. д. № 5951/2015 г. на III г. о., определение № 821/23.12.2015 г. по гр. д. № 5438/2015 г., определение № 732/28.06.2017 г. по гр. д. № 5545/2016 г., определение № 91/02.04.2020 г. по гр. д. № 2350/2019 г., и трите последни по описа на IV г. о., както и определение № 240/19.08.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г. на III г. о.

Искането за допускане на касационен контрол по горните питания при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се основава на твърдения за липса на съдебна практика на ВКС относно определянето на адвокатско възнаграждение по дела с предмет искове по трудови спорове, когато обективното съединяване на претенции обхваща освен тези за отмяна на уволнение и за възстановяване на работа, и други неоценяеми искове.

По частната касационна жалба на ищеца не е обосновано приложно поле на заявените селективни основания.

Релевантно за допускане на касационното обжалване е да е поставен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е в основата на решаващите мотиви на въззивния съд по обжалвания акт (решение или определение) и даденото по него разрешение да противоречи на установената практика на ВКС и ВС, вкл. и задължителната такава, респ. въпросът да е решен в отклонение с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

С оглед на горното, питането дали приложението на Наредбата № 1/09.07.2004 г. не противоречи на правото на ЕС, респ. дали правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 5 от същата наредба не противоречи на българския закон – в частност ГПК в текста му на чл. 78, ал. 5, не удовлетворява обща предпоставка за селекция на частната касационна жалба на ищеца.

Въззивният съд не е излагал съображения и развивал доводи за наличие на поддържаното от този жалбоподател производство противоречие на обективното ни право със съюзното право и в частност на там сочените текстове. При липсата на решаващи мотиви в тази насока по обжалваното решение питанията на страната не удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) и не могат да обосноват достъп до касация. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота на изложението в тази му част следва да се изтъкне и следното. Действително, с решение по съединени дела С-427/16 г. и С-428/16 г. СЕС даде разяснения, че размерът на адвокатските възнаграждения следва да бъде определен чрез ясно разписани нормативни критерии, за да отговаря на легитимни цели и, за да се избегне съществуващата субективност при установяване на минималните им размери с наредба, приемана от самата гилдия. Към настоящия момент обаче не е приет закон или изменение на Закона за адвокатурата, който да урежда тези критерии. Единствената регулация на тази материя се съдържа в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която следва да бъде съобразявана от съда като част от обективното национално право и прилагана в релевантната й за делото редакция.

Не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК за допускане на касационен контрол и по жалбата на ответната община.

Поставените от тази страна три питания могат да бъдат обобщени в едно - как се определят съдебните разноски за минималното адвокатско възнаграждение по трудови спорове, когато неоценяемите искове за отмяна на уволнение и възстановяване на работа (заедно или самостоятелно предявени) са обективно съединени с друг неоценяем иск по трудов спор.

Горният обобщен правен въпрос е обусловил изхода по делото, доколкото СГС е отказал да присъди разноски за адвокат на ответната община по неоценяемия иск с правно основание чл. 74, ал. 4 във вр. с ал. 1 КТ, съединен с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а само за защитата й по последния. При наличие на общо основание обаче питането не удовлетворява специалната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото с изключение на определение № 821/23.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5438/2015 г. на ВКС, IV г. о. останалите актове, на които страната се позовава не формират съдебна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не могат да обусловят селекцията на частната касационна жалба на това основание. Определението на ВКС за недопускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК, респ. това постановено от касационния съд по реда чл. 248 ГПК или по чл. 274, ал. 2 ГПК не осъществява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и мотивите на ТР № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС. В първия от посочените съдебни актове с характер на релевантна по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика на ВКС обаче поставеният от ответната община въпрос не е разрешаван. Затова искането за достъп до касация на това основание не може да се удовлетвори.

Касационното обжалване по горното питане следва да се допусне в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чиито предпоставки в случая са налице. На настоящият състав не е известна съдебна практика на ВКС по прилагането на чл. 7, ал. 1, т. 1 вр. с т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ когато е налице обективно съединяване на искове за отмяна на уволнение и/или за възстановяване на работа с друг неоцяняем иск по трудов спор, което налага разглеждането му с оглед формиране на съдебна практика по прилагането на посочените разпоредби.

В практиката на ВКС (вж. - определение № 151/09.05.2016 г. по гр. д. № 5951/2015 г., III г. о., определение № 821/23.12.2015 г. по гр. д. № 5438/2015 г., IV г. о., определение № 732/28.06.2017 г. по гр. д. № 5545/2016 г., IV г. о., определение № 240/19.08.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г., III г. о., определение № 91/02.04.2020 г. по гр. д. № 2350/2019 г., IV г. о. и др.) безпротиворечиво се приема, че минималното адвокатско възнаграждение при обективно съединяване на искове за отмяна на уволнението и за възстановяване на предишна работа (чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ) е общо и се определя според минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ или към момента на определянето му от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Когато тези искове са съединени с иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа (по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ) по него на адвоката се следва отделно възнаграждение по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. Така минималното възнаграждение се определя сумарно – минималната месечна заплата (по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ) и възнаграждение по чл. 7, ал. 2 от Наредбата по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ съобразно цената му.

При предявени обективно съединени (неоценяеми) искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и/или т. 2 КТ с друг неоценяем иск по трудов спор, по първите два в полза на адвоката се дължи едно общо минимално възнаграждение по чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., определено по реда, посочен по - горе. По третия (или следващ) неоценяем иск се дължи отделно адвокатско възнаграждение съгласно чл. 2, ал. 5 от същата наредба, чието приложение е изключено по отношение на минималното възнаграждение по искове за отмяна на уволнение и за възстановяване на работа (нормата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от наредбата се явява специална спрямо чл. 2, ал. 5). Аргумент за този извод се черпи и от текста на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1, който предвижда отделно минимално адвокатско възнаграждение за защита по други неоценяеми искове. Предвид на тази редакция на въпросната разпоредба, логическото и граматическото й тълкуване дава основание да се приеме, че тя се прилага за адвокатското възнаграждение по отношение на неоценяеми искове по трудови спорове, които са извън изрично предвидените по чл. 7, ал. 1, т. 1 от наредбата – т. е. извън исковете за отмяна на уволнение и за възстановяване на предишна работа.

При дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване въззивното определение в частта, с която е оставена без уважение молбата на ответника по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските за разликата над 852 лв. до 1572 лв. се явява неправилно.

В нарушение на закона градският съд е отказал да присъди на адвоката на СО – район „Красно село“ възнаграждение за защитата по предявения срещу нея обективно съединен (с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) иск по чл. 74, ал. 4 във вр. с ал. 1 КТ – за недействителност на кауза от трудов договор. Същото се следва от чл. 7, ал. 1, т. 4 (в редакция към ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г.) вр. с чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ и възлиза на 600 лв. С оглед правилото на §2а ДР на цитираната наредба възнаграждението следва да се присъди с дължимия ДДС в размер на 120 лв. или общо 720 лв.

Горното налага обжалваното въззивно определение да бъде отменено в частта, с която е оставена без уважение молбата на ответната община за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, за разликата над 852 лв. до 1 572 лв. и вместо него се постанови друго за присъждане допълнително на сумата 720 лв. в полза на ответника.

По изложените съображения ВКС, III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 6031 от 16.05.2023г. по ч. гр. д. № 4839/2023 г. на Софийски градски съд по жалбата на ищеца П. В. Й..

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 6031 от 16.05.2023 г. по ч. гр. д. № 4839/2023 г. на Софийски градски съд по жалбата на ответника Столична община – район „Красно село“.

ОТМЕНЯ определение № 6031 от 16.05.2023г. по ч. гр. д. № 4839/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на Столична община – район „Красно село“ за изменение на решението от 31.08.2022 г. по гр. д. № 72664/2021 г. на Софийски районен съд в частта за разноските над присъдените 852 лв. до 1 572 лв. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решението от 31.08.2022 г. по гр. д. № 72664/2021 г. на Софийски районен съд в частта за разноските като:

ОСЪЖДА П. В. Й. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. .., ет. .., ап. .. да заплати на С. О. – район „Красно село“ сумата от още 720 (седемстотин и двадесет) лева – разноски за адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: