Р Е Ш Е Н И Е
№ 271
гр. София, 17.09.2025 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на десети декември две хиляди и две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
при участието на секретаря Л. З. като разгледа докладваното от съдия К. Н. т. дело N 1305 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационно обжалване на решение № 87/07.03.2023г. по в. гр. д. № 20221700500535 на Окръжен съд – Перник, в частите, в които: 1/ е постановено изпращане на делото на ВКС за разглеждане в: а/ частта относно иска за нищожност на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по в. а.д. № 798/2012г. на арб. съд „А. Ю. СНЦ (с арбитър С. В. М.), и б/ в частта относно иска за нищожност на арбитражно споразумение, обективирано в клауза 13 от общите условия, към договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г.; 2/ е обезсилено решение № 453/29.04.2022г. по гр. д. № 05619/2021г. на Районен съд – Перник в частта за прогласяване нищожността на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г., сключен между цедента „П. К. Б. ЕООД, от една страна, и В. П. Д. и П. Д. П., от друга страна, като се прекратява производството по делото в тази част като недопустимо; 3/ след частично отмяна на решение № 453/29.04.2022г. по гр. д. № 05619/2021г. на Районен съд – Перник, са отхвърлени предявените от В. П. Д. и П. Д. П. против цедента „П. К. Б. ЕООД и цесионера „К. И. И. БГ“ ЕАД искове за установяване недължимост на сумата от 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното плащане на вземането, както и на разноски.
Обжалваният акт не е допуснат до касация в останалите части, с които е обезсилено решение № 453/29.04.2022г. по гр. д. № 05619/2021г. на Районен съд – Перник по предявените искове от В. П. Д. и П. Д. П. срещу „Профи кредит България“ ЕООД и „К. И. И. БГ“ ЕАД за прогласяване на нищожността на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по в. а.д. № 798/2012г. на арб. съд „А. Ю. СНЦ (с арбитър С. В. М.) и на нищожността на арбитражното споразумение, обективирано в клауза 13 от общите условия, към договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г., като се прекратява исковото производство по делото в тези части като недопустимо.
Касаторите В. П. Д. и П. Д. П. атакуват въззивното решение като недопустимо, съответно като неправилно. Твърдят, че окръжният съд неправилно е квалифицирал исковете за нищожност на арбитражното решение и на арбитражното споразумение по чл.47, ал.1 от Закона за международния търговски арбитраж. Считат, че нищожност на арбитражно решение може да се иска без ограничение във времето, както с иск, така и с възражение, като правното основание за това е нормата на чл.270, ал.2 ГПК. Твърдят, че в случая т. н. „арбитражно решение“ е подписано от лице, което не е арбитър нито според арбитражна клауза, нито е бил избран в процедура ad hoc. В случай, че се приеме, че е предявен иск по чл.47 ЗМТА, се поддържа недопустимост на въззивното решение, тъй като в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК окръжният съд не е спрял производството по иска по чл.439 ГПК, до произнасяне на ВКС по препратения му преюдициален иск за нищожност на арбитражното решение.
На второ място, касаторите считат, че нищожността и неравноправността на клауза се преценява включително и за сключени от потребителя процесуални договори (арбитражни споразумения). Сочи се, че според практиката на СЕС, ролята на националния съд е да брани потребителя от неоснователно и незаконно принудително изпълнение за събиране на вземания от нищожни и неравноправни клаузи, включително при наличие на актове, ползващи се със сила на присъдено нещо. В тази връзка се твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с чл.6 и чл.7 от Директива 93/13/ЕИО и с решенията по дело C-40/08 и по дело С-600/19 на СЕС. Поддържа се, че съгласно практиката на СЕС нито съдът по оспорване на вземането в рамките на принудително изпълнение, нито потребителят следва да бъдат ограничени относно проверката за неравноправност на клаузи, както на арбитражното споразумение, така и на основния договор за потребителски кредит.
Твърди се, че неправилна е и преценката на съда за липса на изтекла погасителна давност, тъй като не е направена надлежна преценка кога е настъпила перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и дали порокът е отстранен. Наред с това, не са правилно преценени всички извършени плащания, като съдът не е дал указания, че не се представят документи за тях. В тази връзка се сочи, че още пред пъвроинстанционния съд са представени платежни документи за над 8000 лева. Твърди се и нарушение на чл.63 и на чл.76 ЗЗД. Поддържа се, че не е правилно тълкуван и приложен чл.68м, ал.1 от ЗЗП. Касаторите претендират присъждане на направените по делото разноски.
Ответниците по жалбата и по делото, „Профи кредит България“ ЕООД и „К. И. И. БГ“ ЕАД, в писмени отговори изразяват становище, че подадената касационна жалба е неоснователна. Претендират присъждане на направените от всеки от тях разноски за касационното производство.
Въззивното решение е частично допуснато до касационно обжалване, а именно: 1/ на основание чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК в частите, в които делото се изпраща за разглеждане на ВКС относно исковете за нищожност на арбитражното решение и арбитражното споразумение; 2/ на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по процесуалноправния въпрос: „При наличие на влязло в сила арбитражно решение в полза на кредитор, с което потребителите са осъдени за вземания по договор с тях, допустимо ли е съдът, сезиран при и по повод принудително изпълнение, преодолявайки силата на присъдено нещо, да направи дължимата проверка на договора за потребителски кредит относно неравноправния характер на договорните клаузи, обвързващи потребителя, ако тя не е направена с арбитражното решение?“, в частта, с която с въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение по иска за прогласяване нищожността на договора за револвиращ заем и производството по делото е прекратено в тази част като недопустимо, както и в частта, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от ищците против цедента и цесионера установителни искове за установяване недължимост на сумата от 11 036,56 лева и на законната лихва върху тази сума от 10.01.2013г. до окончателното й изплащане, ведно с разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да обезсили частично първоинстанционното решение, окръжният състав е намерил същото за недопустимо в частта, с която се е произнесъл по искове с квалификация по чл.47 и сл. ЗМТА за прогласяване нищожност на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по в. а.д. № 798/2012г. на арбитражен съд „А. Ю. СНЦ (с арбитър С. В. М.), и на арбитражното споразумение, обективирано в клауза 13 от Общите условия, към представения договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г. В мотивите е посочено, че съгласно чл.47, ал.1 ГПК, арбитражното решение може да бъде отменено от ВКС, ако страната, която иска отмяната, докаже някое от предвидените основанията по чл.47, ал.1, т. 1 - 6. Контролът за валидност на арбитражното решение, упражняван от ВКС, е на практика контрол върху валидността на арбитражното споразумение, съгласно законовите основания по чл.47, ал.1, т.1, т.2, т.5, т.6 и ал.2 от ЗМТА. С изменението на чл.47 ЗМТА е създадена ал.2, съгласно която арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитър, са нищожни, като това изменение е направено с ДВ бр. 8/2017г., а с влизане в сила на ЗИД на ГПК, ДВ бр. 8/2017г., съгласно § 6, ал.2 ПЗР, производствата по неарбитрируеми - потребителски спорове се прекратяват и по тях не може да бъде постановено арбитражно решение, но нормата е процесуална и действа занапред, като не засяга вече постановените арбитражни решения, които са връчени на страните. Предвид изложеното, съдът е намерил, че в случая арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по а. д. № 0798/2012г. на арбитражен съд „А. Ю. , [населено място], с арбитър С. М., не е отменено по реда на чл.47 ЗМТА и е влязло в сила преди посоченото изменение на ГПК, поради което решението е валидно, тъй като съгласно чл.14 ЗНА обратна сила на нормативните актове може да се даде само по изключение и то с изрична разпоредба, а в случая такава няма. В подкрепа на това е § 6, ал.2 ПЗР ГПК, в който е посочено, че започналите до влизане в сила на посоченото изменение арбитражни производства приключват по досегашния ред, с изключение на производствата по неарбитрируеми спорове, които се прекратяват.
Също така решаващият състав се е позовал и на решение № 151/19.06.2012г. по гр. д. № 553/2011г. на IV г. о. на ВКС, че е недопустимо гражданският съд инцидентно да преценява арбитруемостта на съдебния спор, по който има произнасяне от арбитражен съд, както и да приеме за разглеждане по ГПК същия спор, щом арбитражното решение е влязло в сила и не е отменено по предвидения за това ред. В случай, че арбитражното решение е порочно, отмяната му може да бъде постигната по исков ред - по повод на предявен иск по чл.47, ал.2 ЗМТА, пред ВКС, който е компетентен да разгледа делото по правилата на родовата подсъдност - чл.47 и сл. от ЗМТА.
По отношение предявения иск за прогласяване нищожността на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г. съдът е приел следното:
Посочено е, че е налице влязло в сила арбитражно решение по спора между страните относно валидността на договора за заем между страните и дължимостта на заемната сума по него. Решаващият състав се е позовал на чл.41, ал.3 ЗМТА, според който с връчването на арбитражното решение на една от страните, то става задължително за страните - поражда правни последици, които се състоят в сила на пресъдено нещо и в изпълнителна сила на решението. В заключение е посочено, че арбитражното производство е приключило с арбитражно решение, което е окончателно и слага край на спора - чл.38, ал.4 ЗМТА. От това следва, че страните са длъжни да съобразят поведението си с постановеното от арбитража, да преустановят спора, като повторното му предявяване, включително пред съд, се явява недопустимо съгласно чл.299, ал.1 ГПК (решение № 151/19.06.2012г. по гр. дело № 553/2011г. на IV г. о. на ВКС). Също така е посочено, че арбитражното решение може да бъде отменено само в хипотезите, по реда и сроковете по чл.47 ЗМТА - по исков ред с молба за отмяна до Върховния касационен съд.
Същевременно окръжният състав е счел, че в хипотезата на чл.439 ГПК длъжникът в изпълнително производство може да оспори чрез иск изпълнението, като поиска установяване несъществуване на задължението му, основавайки се на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В тази връзка е констатирано, че въз основа на производството по чл.405, ал.1 и ал.3 от ГПК, във вр. с чл.404, ал.1 ГПК и чл.51, ал.1 ЗМТА е образувано т. д. № 4385/2013г. на Софийски градски съд по молба на „П. К. Б. ЕООД срещу ответниците В. П. Д. и П. Д. П. и въз основа на влязло в сила арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по арб. дело № 798/2013г. на арбитражен съд „А. Ю. с разпореждане на СГС от 18.07.2013г. СГС е издаден процесния изпълнителен лист на същата дата. От мотивите на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. съдът е констатирал, че сумите по арбитражното решение са претендирани и присъдени по договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г. и общите условия на кредитора, представляващи неразделна част от договора.
Изпълнително дело № 20138410410828 по описа на ЧСИ Неделчо М. с рег. № 841 в КЧСИ, е образувано на 17.10.2013г. по молба на взискателя „Профи кредит България“ ЕООД от същата дата въз основа на изпълнителен лист от 18.07.2013г., издаден по търг. дело № 4585/2013г. на Софийски градски съд в полза на П. К. Б. ЕООД срещу ответниците В. П. Д. и П. Д. П. за сумата 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното изплащане на сумата, сумата 670,73 лева - юрисконсултско възнаграждение, сумата 85,00 лева - разноски по арбитражното производство и сумата 50, 00 лева - заплатена държавна такса в производството по издаване на изпълнителен лист. Установено е, че съдебният изпълнител е извършил редица изпълнителни действия.
При образуване на изпълнителното производство на съдебния изпълнител са възложени правомощията по чл.18 ЗЧСИ и е поискано налагане на запор върху банковите сметки на длъжниците.
На 18.10.2013г. са изпратени покани за доброволно изпълнение до длъжниците, връчени чрез работодателите им. На същата дата са изпратени запорни съобщения до работодателите „АНГРО-Х. и СИЕ СД и „ЕМУ - ПЕРНИК ЕООД. Изпратени са запорни съобщения и до множество банки във връзка с банкови сметки на длъжниците в тях.
Впоследствие на 21.01.2014г. е вдигнат запорът върху банковите сметки на П. Д. П., разкрити в „У. Б. АД.
На 10.02.2015г. е наложен запор върху вземането за трудово възнаграждение на П. Д. П.. На 10.02.2015г. отново са изпратени запорни съобщения до осем банки, както и до работодателя „ЕМУ - ПЕРНИК ЕООД.
На 18.01.2016г. е постъпила молба по делото от взискателя „Профи кредит България“ООД, с която е направено искане за насрочване на опис на движими вещи.
На 12.06.2017г. е изпратено запорно съобщение до „В. П. ЕООД върху трудовото възнаграждение на В. П. Д..
На 15.09.2017г. е насрочен опис на движими вещи на В. П. Д., за което е изпратена и призовка за принудително изпълнение.
На 07.12.2018г. по изпълнителното дело е депозирана молба за конституиране на нов взискател от „Кредит инкасо инвестмънт“ ЕАД, като с нея е направено искане за насрочване и извършване на опис на движими вещи.
Констатирано е, че в хода на изпълнителното производство ЧСИ Н. М. е направил отбелязвания за постъпили над тридесет вноски, представляващи регулярно удържани суми във връзка с наложените на длъжниците запори за периода от 25.10.2013г. до 09.11.2017г.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли изцяло отрицателния установител иск, въззивният състав е счел, че към датата на приключване на делото във въззивната инстанция петгодишната давност не е изтекла. Посочено, че в настоящия случай доколкото изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/18.11.1980г., даденото в него задължително тълкуване на чл.116 ЗЗД е приложимо в отношенията между страните до последващата му отмяна с Тълкувателното решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед даденото разрешение в цитираното ППВС погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а докато трае изпълнителното производство същата се спира. От горното е заключено, че с подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е прекъснал теченето на давностния срок, като течението му е спряно до постановяване на ТР № 22013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, с т.10 на което е обявено, че ППВС № 3/18.11.1980г. е изгубило действие, респективно от тази дата започва да тече давност по материалното правоотношение, която е петгодишна, по арг. от чл.117 ЗЗД.
Същевременно въззивният състав е намерил, че към момента на действие на договора между страните /сключен на 23.09.2010г./, включително и относно предвидената в договора арбитражна клауза, не е приложима разпоредбата на чл.19, ал.2 ГПК, изменена със ЗИД на ГПК, обн. в ДВ бр.8 от 24.01.2017г. Счел е за неприложима и установената хипотеза в § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИД ГПК, съгласно която започналите преди влизане на закона в сила арбитражни производства по неарбитруеми спорове, какъвто е спорът с участието на потребител, следва да бъдат прекратени.
Решаващият състав е намерил, че не е налице и алтернативна възможност за защита, предвидена в чл.47, ал.2 ЗМТА, като съгласно нея постановените решения по непрекратените производства на арбитражния съд (при наличието на предпоставките на § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИД ГПК) са нищожни. Аргументирано е, че арбитражното решение от 10.01.2013г. е поставено преди влизане в сила на ЗИД на ГПК от 2017г. Към момента на постановяването му е била действаща нормативно уредената възможност за страните да сключат арбитражна клауза във връзка с уреждане на възникналите спорове помежду им, поради което кредиторът е заявил исковата си претенция пред надлежнен арбитражен съд. В допълнение е посочил, че съгласно даденото разяснение с решение № 9/24.10.2002г. по конституционно дело № 15/2002г. на Конституционния съд, защитата в рамките на арбитражния процес се осъществява на два стадия, като първият се изчерпва с приключване на производството пред арбитражния съд, а вторият - с изчерпване възможността за защитата по реда на чл.47 ЗМТА, при подадено искане за отмяна на арбитражното решение, като вторият стадий е факултативен. В случай, че процесът се намира в своя втори стадий при постановено арбитражно решение и то се явява заварено производство, компетентният да разгледа искането за отмяна Върховен касационен съд следва да констатира този порок на решението, като бъде прогласена неговата нищожност, в случай, че са налице предпоставките за това.
Окръжният състав е приел, че доводите за наличие в договора за кредит на нищожни клаузи, които противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, а именно за липса на ясна методика за начисляване на годишен лихвен процент и годишен процент на разходите и начисляване на същите с цел неоснователно обогатяване, не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл.439 ГПК и не могат да обусловят извод за недължимост на процесните суми. Посочил е, че тази група доводи не се обхваща от приложното поле на чл.47 ЗМТА и по същество доводите представляват правоизключващи и правопогасяващи възражения, които са обхванати от силата на пресъдено нещо на постановеното арбитражно решение.
Осносно основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ЗЗД:
Настоящият състав на ВКС намира, че в частта, в която делото се изпраща за разглеждане на ВКС относно исковете за нищожност на арбитражното решение и на арбитражното споразумение, въззивното решение е очевидно неправилно, на основание чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК.
В исковата молба сочените основания за нищожност на арбитражното решение са основанията по чл.270, ал.2 ГПК, както и липса на надлежно арбитражно споразумение (поддържа се нищожност на същото, на основание чл.26, ал.1, предл.1-3 ЗЗД, поради липса на съгласие за обвързване с конкретен арбитраж и неравноправност на арбитражната клауза), докато производството по чл.47, ал.2 ЗМТА е допустимо само при твърдение за неарбитруемост на спора по чл.19, ал.1 ГПК, каквото не е наведено в исковата молба (което се поддържа и от касаторите в жалбата), а сочената липса на арбитражно споразумение е основание за отмяна по чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА, а не за нищожност на арбитражното решение.
На второ място, въпросът за нищожност на арбитражното споразумение, вкл. на основание неравноправност на арбитражната клауза, сключена с потребител, може да бъде разглеждан само в рамките на производство по иск за отмяна на арбитражното решение като основание по чл.47, ал.1, т. 2 ЗМТА, предявен в срока по чл.48, ал.1 ЗМТА, с какъвто в случая съдът не е сезиран, тъй като исковете по чл.47 ЗМТА имат за предмет отмяна / нищожност на арбитражно решение, а не на арбитражно споразумение.
По основателността на касационната жалба:
С оглед горното, в частта, в която делото се изпраща за разглеждане на ВКС относно иска за нищожност на арбитражното решение, съответно на арбитражното споразумение, въззивното решение следва да бъде отменено като очевидно неправилно.
По процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване:
На въпроса относно обективните предели на силата на пресъдено нещо в хипотеза на липса на мотиви на правораздавателния орган (в случая на арбитражния съд), свидетелстващи за проверка на неравноправни клаузи в потребителския договор, от който произтичат присъдените в полза на търговеца с арбитражното решения вземания, въпреки че са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, е дадено разрешение в задължителната за националните съдилища практика на СЕС, обективирана в решенията на СЕС по дело С-421/14 (т.52-54), дело С- 600/19 (т. 49-51); дело С-231/23 (т. 27-28).
Съгласно цитираната практика на СЕС, в хипотезата, когато при предходно разглеждане на спорен договор, довел до приемането на влязло в сила решение, националният съд се е ограничил служебно до разглеждане в светлината на Директива 93/13 само една или определени клаузи от договора, посочената директива задължава национален съд, редовно сезиран от потребителя, или служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, да разгледа твърдeния за неравноправен характер на другите клаузи от посочения договор. Посочено е, че при липсата на такъв контрол защитата на потребителя би се оказала непълна и недостатъчна и не би представлявала подходящо и ефективно средство за преустановяване на прилагането на този тип клаузи, а това е в противоречие с разпоредбата на член 7, параграф 1 от Директива 93/13.
С оглед горното, настоящият състав на ВКС дава следния отговор на поставения въпрос: „При наличие на влязло в сила арбитражно решение в полза на кредитор, с което потребителите са осъдени за вземания по договор с тях, е допустимо съдът, сезиран при и по повод принудително изпълнение, преодолявайки силата на присъдено нещо, да направи дължимата проверка на договора за потребителски кредит относно неравноправния характер на договорните клаузи, ако тя не е направена с арбитражното решение.“
По основателността на касационната жалба относно останалата допусната до касационен контрол част от решението:
На първо място, с оглед изложените по-горе съображения относно исковете за нищожност на арбитражното решение и на арбитражното споразумение, оплакването на касаторите за нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е неоснователно, тъй като предвид съдържанието на исковата молба липсва преюдициално (спрямо исковете за нищожност на договора за кредит и за недължимост на вземанията по този договор) производство по чл.47 ЗМТА за нищожност / отмяна на арбитражното решение, което да следва да бъде разгледано от ВКС, и следователно не е налице твърдяната недопустимост на въззивния акт в допуснатата до касационен контрол част.
На второ място, предвид отговора на поставения процесуалноправен въпрос, въззивното решение се явява неправилно и в частта, с която поради формирана сила на пресъдено нещо на арбитражното решение, е обезсилено първоинстанционното решение за прогласяване нищожността на договор за револвиращ заем и производството по делото е прекратено, както и в частта, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от ищците – касатори, установителни искове за недължимост на сумата от 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното изплащане на вземането, ведно с разноските, без да се съобрази факта, че арбитражният съд не е извършил проверка за наличие на евентуална неравноправност на клаузите на договора за кредит, поради което силата на присъдено нещо на арбитражното решение не е пречка тази проверка да се извърши в настоящото исково производство, както и да бъдат съобразени последиците при констатирана неравноправност на клаузи, вкл. и евентуална произтичаща от това нищожност на договора. Ето защо, в тези части атакуваното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото решаващият състав следва да се произнесе не само по наведените от потребителите – ищци, твърдения за неравноправност на клаузи от договора за кредит и извежданата от това нищожност на договора, но по иска за несъществуване на вземанията трябва служебно да извърши проверка за наличие на неравноправност и на други клаузи от договора, които са относими към вземанията, предмет на предявения отрицателен установителен иск, като предостави на страните възможност да вземат становище и ангажират доказателства, вкл. да посочи на страните по обективен и изчерпателен начин правните последици от премахването на неравноправната клауза и уведоми потребителя за правото му да се противопостави на приложението на защитата по Директивата.
. Същевременно, при произнасянето по иска по чл.26 ЗЗД, доколкото нищожността на договора се извежда от неравноправност само на конкретни клаузи в него, съдът следва да се произнесе в рамките на сезирането си т. е. само по наведените обстоятелства в исковата молба. От друга страна, по иска за несъществуване на вземанията, съдът при констатирана служебно неравноправност на други клаузи по договора трябва да извърши преценка, при прилагане на обективен подход въз основа на разпоредбите на националното право, дали договорът може да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен премахването на неравноправната клауза, т. е. дали неравноправността на клаузата не води до неговата нищожност съобразно националното право. Съобразно практиката на СЕС преценката, дали договорът може да продължи да се изпълнява без съответната неравноправна клауза е обективен анализ, който националният съд следва да извърши служебно с оглед разпоредбите на националното право и независимо от обстоятелството, дали потребителят изразява волята си договорът да бъде запазен – решение на СЕС от 12.10.2023г. по дело С-645/22, т. 31, като положението на едната страна по договора не може да се разглежда като определящ критерий, въз основа на който се решава съдбата на договора; обявяването на договора за недействителен не може да се основава на евентуално благоприятни за потребителя последици - решения на СЕС по дело С-19/20, т.56-57; С-932/19, т.49.
При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и относно течението за погасителна давност, доколкото разглеждане на този въпрос е предпоставено от разрешаването на спора за съществуване на вземанията.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение № 87/07.03.2023г. по в. гр. д. № 20221700500535 на Окръжен съд – Перник, в частите, в които: 1/ е постановено изпращане на делото на ВКС за разглеждане в: а/ частта относно иска за нищожност на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по в. а.д. № 798/2012г. на арб. съд „А. Ю. СНЦ (с арбитър С. В. М.), и б/ в частта относно иска за нищожност на арбитражно споразумение, обективирано в клауза 13 от общите условия, към договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г.; 2/ е обезсилено решение № 453/29.04.2022г. по гр. д. № 05619/2021г. на Районен съд – Перник в частта за прогласяване нищожността на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г., сключен между цедента „П. К. Б. ЕООД, от една страна, и В. П. Д. и П. Д. П., от друга страна, като се прекратява производството по делото в тази част като недопустимо; 3/ след частично отмяна на решение № 453/29.04.2022г. по гр. д. № 05619/2021г. на Районен съд – Перник, са отхвърлени предявените от В. П. Д. и П. Д. П. против цедента „П. К. Б. ЕООД и цесионера „К. И. И. БГ“ ЕАД искове за установяване недължимост на сумата от 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното плащане на вземането, както и в частта за разноските.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Перник в частта относно иска за прогласяване нищожността на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г., сключен между цедента „П. К. Б. ЕООД, от една страна, и В. П. Д. и П. Д. П., от друга страна, както и в частта относно предявените от В. П. Д. и П. Д. П. против цедента „П. К. Б. ЕООД и цесионера „К. И. И. БГ“ ЕАД искове за установяване недължимост на сумата от 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното плащане на вземането.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.