Р Е Ш Е Н И Е № 245
Гр.София, 22.04.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април, 2024 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. С.
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА
ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора КОЛЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.293/24 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №40/27.11.23 г.,постановена от ОС-София /СОС/,1-ви второ-инстанционен състав по В.Н.О.Х.Д.494/23 г., е отменена оправдателна присъда №25/ 14.07.22 г.,постановена от РС-Самоков, 3-ти наказателен състав по Н.О.Х.Д.635/21 г., и подсъдимият Д. И. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.325 В,ал.1 вр. чл.129,ал.1 вр. ал.2 НК. При спазване правилата на чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, търпимо при първоначално строг режим, както и глоба в размер на 2 500 лв.
Срещу въззивния съдебен акт е постъпила лична жалба от самия подсъдим, в която той оспорва осъждането си. Затова иска оправдаване от страна на ВКС.
Постъпила е жалба от защитника на подсъдимия, в която са изразени съображения по същество и се иска или оправдаване на дееца, или връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция. Съдията-докладчик е дал срок за привеждане на жалбата в съответствие с разпоредбата на чл.351,ал.1 НПК. В тази връзка е депозиран касационен документ, в който са релевирани и трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. След развиване на съображения по тях се настоява за отмяна на присъдата на СОС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите си и молят за отмяна на атакувания съдебен акт и потвърждаване на първоинстанционния такъв.
Представителят на ВП настоява въззивната присъда да бъде потвърдена.
Същото е становището и на повереника на частния обвинител, за когото се явява законният му представител.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид депозираните жалби и изразените в тях съображения и искания, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
ОБЩИ ПОСТАНОВКИ, ОТНЕСЕНИ КЪМ СЕЗИРАЩИТЕ ДОКУМЕНТИ:
Имайки предвид голяма част от същината на личната жалба на подсъдимия и тази на неговия защитник, настоящият съд се счита задължен да даде определени пояснения, за да открои въпросите, на които може да даде отговор и такива, за които не е легитимиран да го стори.
На първо място, независимо че настоящото производство е образувано по чл.346,т.2 НПК при постановена оправдателна присъда на районен съд, след което осъдителна такава на окръжен съд, върховната съдебна инстанция по наказателни дела, при липса на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, е съд по правото, а не съд по същество като въззивен такъв. Затова оплаквания за недоказаност и необоснованост, както са залегнали в жалбите, не следва да бъдат обсъждани, тъй като съображенията по тях не са по касационни основания, каквито са визираните в разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК.
На второ място, във връзка с последното казано, както е ясно от вече четвъртвековното прилагане на правилата за касационната инстанция, поначало директно оправдаване от ВКС, каквато е претенцията по личната жалба на подсъдимия, е възможно при условията на чл.354,ал.1,т.2,пр. посл. вр. чл.24,ал.1,т.1 НПК, когато приетите от решаващата втора инстанция факти не насочват на съответно престъпно посегателство, но въпреки това подсъдимият е признат за виновен и осъден. Това обаче може да стане при положение, че фактологията е изведена процедурно вярно, защото само тогава следва да се приеме нейното безупречно от процесуална гледна точка установяване. Ако не е така, не е постижимо да се намерят за допустимо констатирани и съответните фактически положения, които атакуващата страна твърди, че са несъставомерни.
На трето място в този ред на мисли, поначало не би могло да се удовлетвори искане за оправдаване, ако се приемат за установени посочените например в жалбата, изготвена от защитника, обстоятелства - липса на мотиви и на протокол от съдебно заседание. Това са съществени процесуални нарушения по чл.348,ал.3,т.2 вр. ал.1,т.2 НПК от категорията на абсолютните, изискващи обезателна отмяна на подлежащия на разглеждане от горната инстанция съдебен акт. При констатиране на подобни неблагополучия на практика липсва валиден съдебен акт, който може да бъде разгледан в неговата същина. Казаното се отбелязва само за безпределна яснота, а не защото в конкретния казус се разкрива лансираното неприсъстве на съдебен протокол.
По отношение на твърдяната липса на мотиви, в жалбата на защитника на подсъдимия е отразено, че е допуснато нарушение на чл.305,ал.3 НПК от страна на СОС, като не е посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на какви доказателства и доказателствени средства са направени изводите. „Съдът се е ограничил с преповтаряне на обстоятелствената част на постановлението на Районната прокуратура /вероятно се има предвид обвинителният акт - бел. на състава на ВКС/ и лаконично е приел, че деянието е осъществено от обективна и субективна страна, а по отношение на противоречиви доказателства е приел, че същите са ирелевантни. Не е направена оценка на събраните по делото доказателства и не е даден отговор на поставените от защитата въпроси“/л.25,т.2 от касационното досие/. Като оставим настрана непозоваване на обсъдима конкретика в подкрепа на подобни изявления, твърда неясна се явява не само претенцията на самия подсъдим за директно оправдаване от този съд при неприсъствие на законосъобразно постановен съдебен акт, но и на база какви доказателства и факти тогава самите деец и защитник правят собствени изводи, с които ангажират ВКС за несъставомерно поведение. Отделен е въпросът, че без да се прави коментираната връзка, финално в жалбата на защитника се претендира отмяна на присъдата на СОС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
По-нататък, при първо редовно гледане на делото в касационна процедура, каквото е настоящото такова, не би могло да се настоява за преразглеждане на годната да бъде ценена доказателствена съвкупност, откъдето да се изведат и несъставомерни факти, защото това би означавало произнасяне по необоснованост и/или недоказаност и намеса в суверенната воля на решаващата инстанция, чийто акт подлежи на ревизия от ВКС. З. искане за оправдаване на такова основание, към каквото може да се приравни претенцията на подсъдимия в неговата лична жалба, пък е принципно недопустимо.
На четвърто място, както вече бе казано, предмет на разглеждане пред ВКС е съдебният акт на СОС. И тъй като, отново както бе казано, не са налице предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК и ВКС се произнася като съд по правото, той не е оправомощен да отмени присъдата на въззивната инстанция и да потвърди тази на първостепенния съдебен състав, защото такава компетентност му е дадена само при произнасяне като съд по същество в споменатото изключение. Затова и направеното в съдебно заседание пред процесната инстанция искане в такава насока е неудовлетворяемо по правило, макар и поначало да се схваща основното послание на подсъдимия и неговия защитник да се постигне краен съдебен акт, съгласно който деецът да е оправдан.
Въпреки че доводите по жалбата на защитника /личната такава на подсъдимия касае само претенции за произнасяне по същество от страна на ВКС/ да са доста объркано поднесени и да не са отнасяни последователно към съответното касационно основание, наличието на което правят опит да обосноват, този съд ще ги подведе под релевантната норма и ще обсъди годните такива, извеждайки съответни заключения по повод казаното от него.
ПО ДОПУСТИМИ ВЪЗРАЖЕНИЯ ПО чл.348,ал.1,т.2 НПК и ИЗВОДИ ВЪВ ВРЪЗКА С ТЯХ:
Основните два довода, обосноваващи произнасяне в светлината на допуснати съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване правото на защита на подсъдимия, които могат да бъдат разисквани, са: причинена ли е на потърпевшото дете средна телесна повреда и това личи ли от доказателствата; произнесъл ли се е второстепенният съд на основа на противоречив доказателствен материал и как се е обосновал. С цел безпределна яснота на заетата от ВКС позиция, е необходимо да бъде направен подробен преглед на:
1/ДВИЖЕНИЕТО НА ДЕЛОТО И ПОВЕДЕНИЕТО НА РЕШАВАЩИТЕ ОРГАНИ И СТРАНИТЕ ПО НЕГО:
На досъдебното производство /ДП/ на подсъдимия е повдигнато и предявено обвинение за извършено от него престъпление по чл.325 В, ал.1 вр. чл.129,ал.1 вр. ал.2 НК за това, че на 31.07.21 г. в района на р.И. недалеч от [населено място], не е положил достатъчно грижи за гръбначно животно-мъжко куче от породата Питбул, намиращо се под негов надзор, водейки го с повод, но не и с намордник, в резултат на което е причинена средна телесна повреда на десетгодишния А. Б., изразяваща се в открито разместено счупване на лъчева кост към китката на лявата ръка, довело до трайно затруднение движението на този крайник за срок по-продължителен от 30 дни. Извън посоченото словно обвинение, липсва каквато и да е вменена норма на специално законодателство по изпълнение на задължението за полагане на достатъчно грижи чрез поставяне на намордник.
Събрани са съответни доказателства и изготвилият обвинителния акт прокурор се е доверил на информация по гласни доказателствени средства, съгласно която към момента на захапване на лявата ръка на детето от животното, последното било водено от подсъдимия на повод, но не му бил поставен намордник. Това е основен факт, залегнал в обвинителния инструмент, от който освен всичко друго се извежда и осъществяването на надзор от страна на К. върху кучето. Отново липсва конкретно вменяване на какъвто и да е акт на специалното законодателство относно дължимата грижа, която трябва да бъде положена от страна на подсъдимия.
В съдебно заседание на 17.03.22 г. /л.51 и сл. от Н.О.Х.Д.-то/ пред първостепенния съд са разпитани свидетелите М. и С.. Тогава същите са депозирали показания, съгласно които към момента на захапване на детето от страна на кучето, подсъдимият се е намирал във водата и животното е било обгрижвано от друго лице. Нито прокурорът, който е изготвилият обвинителния акт такъв, нито представителят на частното обвинение, обяснимо не подсъдимият и неговата защита, но необяснимо защо не съдът по силата на официалното начало, едните не са поискали, а решаващият орган не е пристъпил към използване на съответна процесуална техника за прочит на показанията на тези свидетели от ДП. Въз основа на депозираната тогава информация от тях е проведено и разпознаване. Свидетелите са познали подсъдимия като лицето, държало кучето към обсъждания важен за казуса момент /л.15 и сл. и л.19 и сл. от ДП/.
В същото съдебно заседание са снети и показанията на свидетеля Г. /л.61 и сл./ и той твърди, че не помни кой е водел кучето, когато е захапало момчето. Тук вече е подходено към прочит на депозираното от разпитваното лице на ДП, по искане на прокурора и със съгласие на страните. Тогава свидетелят е описал мъжа, държал кучето, без да съобщи подробности за останалите лица, с които е бил. Не е пристъпено към разпознаване на подсъдимия. След прочита у свидетеля се е пробудил спомен и той е заявил:„Имам спомен, че подсъдимия беше с кучето, обаче точно кога, как е било и в каква последователност са били нещата, днес не мога да си спомня“ /л.63/.
Разпитан е и свидетелят Л.. Той е заявил, че все в обсъждания момент подсъдимият е бил във водата и кучето е било държано от друг. Отново никоя страна не е поискала, нито пък съдът служебно е подходил към прочит на дадените от този мъж показания на ДП, когато е удостоверил нещо различно, непроверено или преодоляно по надлежен процесуален ред.
Свидетелите Ц. и В. от своя страна, все в същото съдебно заседание, са заявили, че кучето е било държано от първия. Така е казал и свидетелят П., който не е разпитван непосредствено пред съд, но в съдебно заседание на 14.07.22 г. депозираните от него показания на ДП са били прочетени в цялост. Особен интерес в случая представляват изявленията на свидетеля Ц., който освен че признава, че е държал реално кучето, заявява, че подписите на предявения му протокол за разпит от ДП за свидетел не са негови, както и че в полицията е бил натискан да заяви, че кучето е водено от К..
Присъдата на първостепенния съд е оправдателна, като от мотивите към нея, най-кратко казано, става ясно, че не е установено подсъдимият да е водел кучето и то да е било поставено под негов надзор. Що се касае до цитираните по-горе изявления на свидетеля Ц., без да се положат никакви надлежни процесуални усилия в посока на подкрепяне или отхвърляне на казаното, е прието, че подписите в протокола за разпит на Ц. не са негови и че върху му е оказан натиск относно същността на показанията.
Въпреки демонстрираното по-горе негенериране на процесуална активност от страна на държавното и частно обвинение в хода на първоинстанционното разглеждане на делото с цел защита на отстояваната позиция, присъдата е атакувана с протест. Очевидно е по неговото допълнение /л.16 и 17 от въззивното досие/, че прокурорът намира за изрядни показанията на свидетелите С., М. и Г., дадени на ДП, и съответните разпознавания на първите двама, съгласно които кучето е било водено от подсъдимия. И всичко това е въпреки липсата на прочит на казаното от свидетелите С. и М. на ДП при констатиране на съществени противоречия с изразеното пред съда; при ярко пренебрегване на годната за ценене доказателствена маса и в противоречие с повелята на чл.13,ал.2 НПК, след като не е отправено и надлежно искане за изправяне на този недостатък пред второстепенната съдебна инстанция.
Частното обвинение, без да има собствена жалба, се е присъединило към позицията на държавния обвинител.
Независимо от възраженията по протеста и допълнението към него, които СОС е следвало да обмисли още при насрочване на делото, по силата на служебното начало не е допуснат преразпит на обсъжданите по-горе свидетели и набавяне сред годната за ценене доказателствена маса на необходима информация по показанията им, депозирани на ДП, които прокурорът цитира заради тезата си. Това не е сторено и в съдебно заседание - било по искане на страна, било по почин на съда.
В този смисъл е процесуално объркващо в какъв контекст в мотивите към въззивната присъда са използвани протоколите за разпознаване от ДП на дееца като водещ кучето, с разпознаващи лица свидетелите М. и С., след като поначало при осъждането на К. от СОС е приета фактология, според която той се е намирал във водата, а към момента, когато кучето се е хвърлило и захапало излизащото от водата момче, то е държано от Ц. /л.64 от въззивното досие най-горе/. Що се касае до показанията на последния в качеството му на свидетел, отново без полагане на допълнителни процесуални усилия за оборване на тезите, е прието, че той не е бил принуждаван на ДП да съобщи това, което РС-Самоков е намерил за установено, както и че няма данни подписът да не е негов.
И на последно място в тази част на изложението трябва да се уточни, че за първи път в мотивите към присъдата на въззивната инстанция са възведени правила на специалното законодателство, които са разкрити като съдържащи се в понятието „достатъчно грижи“ по смисъла на вменения на К. текст на чл.325 В,ал.1 НК, а именно, чл.172,т.2; чл.177,ал.1,т.3 от Закона за ветеринарно-медицинската дейност; чл.35,ал.2 от Закона за защита на животните и чл.8,ал.3 от Наредба за регистрация, стопанисване и контрол на кучета и овладяване на популациите от безстопанствени кучета в региона на [община].
2/ПОСЛЕДИЦИ С ОГЛЕД ИЗЛОЖЕНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА:
В крайна сметка, колкото и хаотично изписано и невникващо в основните проблеми на производството да е съдържанието на касационната жалба, депозирана от защитника на подсъдимия, не може да се отрече, че тя набляга на допустим за обсъждане и важен проблем - въззивната инстанция е основала своя акт на непреодолени противоречия при доказателствата, макар и всъщност крайната цел на това оплакване да е признаване на несъставомерност на поведението на К.. За последния и защитата му е правилно разкрито от СОС, че друго лице е държало кучето и тъй като и деецът не му е собственик /доказано обстоятелство/, то и приетият от съда надзор не може да бъде вменен нему.
ВКС не пропуска, че иде реч за производство пред него, което се развива само по жалба на подсъдимия, ерго, положението на същия не може да бъде утежнявано от тази инстанция, а и е нужно да бъде съобразено какви биха били проекциите в случай на отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Затова позицията на този съдебен състав трябва да бъде ясна, а указанията й - логични и щадящи в максимална степен положението на дееца в неблагополучна посока.
И така, първо, СОС е приел фактология и по-точно обстотятелството, че към момента на захапване на детето от страна на кучето, последното не било водено от К., без да отстрани процесуални пороци, допуснати от РС-Самоков при разглеждане на делото, както бе описано по-горе. По този начин, макар и деецът да е бил осъден, липсва отговор на въззивния прокурорски протест относно законосъобразна всеобхватна преценка на показанията на свидетелите С., М. и Л.. Доколкото СОС е и съд по същество, той сам е бил оправомощен да допусне преразпит пред себе си на цитираните свидетели, да прочете депозираното от тях на досъдебното производство на някое от съответните основания и едва след това да обмисли каква информация е процесуално допустимо да кредитира, до какви фактически изводи води тя и каква е правната й характеристика.
Второ, преценка като изложената току-що е следвало да се направи и по отношение на показанията на свидетеля Ц.. Безкритично и без каквато и да е доказателствена подкрепа едната инстанция е приела, че подписите на протокола за разпит от ДП не са негови и че е бил принуждаван да уличава подсъдимия от страна на полицията /неясно какъв е мотивът за това/, а другата - че никое от тези обстоятелства не е установено. Най-малкото, което е трябвало да бъде направено, е да се назначи графическа експертиза за положените подписи и след нейния отговор, да се реши има ли нужда от други доказателства за установяване на истинността на казаното от свидетеля Ц. в обсъжданата насока. И каквото се приеме, да бъде съобразено с останалия доказателствен материал.
Трето, за разлика от РС-Самоков, който е преценил, че се явява недоказано обстоятелството дали питбулът е бил воден от подсъдимия без намордник при посещението на място, където са присъствали много хора и към момента на захапване на пострадалото момче, СОС е приел за установен факта, че когато животното се е спуснало към детето, К. се е къпел във водата и питбулът е бил държан от затруднения с едната си ръка Ц.. Това е направено директно с присъдата и без каквото и да е съобразяване както с фактологията, каквато тя е вменена по обстоятелствената част на обвинителния акт /съгласно същата безусловно е посочено, че кучето е било водено от подсъдимия/, така и с поведението на страните пред първата инстанция по този повод и същината на отправения въззивен протест.
Просто казано, дали кучето е било държано на повод, но без намордник от дееца или свидетеля Ц., е обстоятелство, което без съмнение се явява изключително същностно не само за приемане на вярната фактология, но и за извеждане на дължимото приложение на материалното право. Промяната на същото от въззивната инстанция не може да не бъде счетена за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. А то, както е известно от дълготрайното прилагане на процесуалния закон, следва да се подчинява на правилата на чл.287,ал.1 НПК. Приложение на тази норма в хода на първостепенното разглеждане на делото липсва, тъй като прокурорът е считал, видно и от въззивния протест, че по доказателствата по делото се установява, че К. е водил кучето. Отделен е въпросът защо при приетата разлика по въззивната присъда, промяната в обстоятелството не е последвана от надлежно демонстрирано недоволство на държавното обвинение.
Най-вероятно последното казано се дължи на факта, че подсъдимият в крайна сметка е признат за виновен и осъден. Но това е сторено при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, несанкционирано по надлежен ред. Просто казано, не би имало пречка въззивният съд да приеме различна фактология, ако бе спазил всички процедурни правила при допускане, събиране, проверка и анализиране на доказателствената съвкупност, но тя би следвало да бъде осмислена на плоскостта на дължимите последици спрямо подсъдимия, при невъзможност пред СОС като втора инстанция да се поиска и допусне изменение на обвинението. Като е признал дееца за виновен и го е осъдил, без да съобрази казаното, въззивният съдебен състав е нарушил правото му на защита по начин, че това поведение се субсумира под нормата на чл.348, ал.3,т.1 вр. ал.1,т.2 НПК.
Не може обаче да се застъпи позиция, че ако при ново разглеждане на делото такъв осъдителен резултат бъде повторен, с подчинена на процедурните правила фактология, от която при процесуална възможност правилно е изведено приложението на материалния закон, не само би се нарушило правото на защита на К., но и неправомерно би било утежнено положението му без надлежно сезиране в тази връзка. Това е така поради факта, че актуалната разглеждана присъда все пак е осъдителна. Разбира се, при потенциално осъждане би следвало да се съобрази принципът Reformatio in pejus поне касателно наложимото наказание.
Четвърто, второстепенният съд не е обърнал внимание и на обстоятелството, че вмененото на К. престъпно посегателство по чл.325 В,ал.1 НК, изискващо неосъществено полагане на достатъчно грижи за съответното гръбначно животно, се определя от правила на специалното законодателство, които трябва да бъдат формулирани в самото обвинение. Иначе казано, нормата е бланкетна. Нито в хода на досъдебното производство, нито пред първостепения съд това е сторено. С оправдаване на дееца от РС-Самоков обаче може да се твърди, че допуснатото нарушение е преодоляно, защото в пълна степен са защитени правата на обвиняемото лице, като то е признато за невиновно. За първи път в мотивите към въззивната присъда, която е осъдителна, са посочени нарушени разпоредби на Закона за ветеринарно медицинската дейност, на Закона за защита на животните и Наредба на община по местоизвършване на престъплението.
По мнение на този съд третираният порок на производството е преодолим. Казаното е така, не само защото подсъдимият и неговият защитник не са се оплакали за нарушено право на защита поради неразбирането си в какво точно се състои обвинението, за да могат адектватно да му се противопоставят, а защото чисто словно К. винаги е бил упрекван, че е водил кучето Питбул /дали е едро и агресивно не си заслужава да се говори въобще/ без намордник. Това е и причината то да е в състояние да захапе ръката на излизащото от водата дете, като му се причини съответната телесна повреда. Извеждането на подобно животно с намордник се изисква най-малко по Закона за ветеринарно медицинската дейност, с правилата на който всеки, под чийто надзор се намира гръбначното животно, следва да е запознат. За казаното трябва да се съди и поради установими факти, че деецът поначало е полагал грижи за кучета. Ето защо в конкретния случай ВКС не намира, че толкова съществено е било нарушено правото му на защита, че да доведе оттук насетне до пълна невъзможност за осъждането му /при липса на касационен протест и оправдаване от страна на първата инстанция/.
Въпреки тази позиция на ВКС, не може да не се отбележи нехайното отношение на РС-Самоков и неяснотата защо третираният принципен проблем не е бил разрешен по надлежен ред още на стадия на разпоредителното заседание при първоинстанционното разглеждане на делото. При това въззивната инстанция би била изправена пред принципна невъзможност да поправи допуснатия порок от първостепенния съд чрез отмяна на присъдата и връщане на делото на прокуратурата, защото съдебният акт на РС-Самоков е оправдателен. А и не може да се допуска държавното обвинение да бъде бонифицирано поради протеста си, въпреки че обсъжданата процесуална грешка е негова.
Отбелязаното дотук обосновава необходимост от отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на очертаните в първите три пункта от този сегмент на решението съществени процесуални нарушения-на основание чл.354,ал.3,т.2 вр. ал.1, т.5 вр. чл.348, ал.3,т.1 вр. ал.1,т.2 НПК. Едва след това и във връзка с приетите факти е нужно да се прецени носи ли подсъдимият отговорност със съответните последици.
3/ В жалбата на защитника на подсъдимия се твърди, че не е установено по делото телесната повреда, причинена на потърпевшия, да е средна. И следователно /доколкото е ясно, че не е тежка, а детето е живо/ деянието се явява несъставомерно по правило. Разисквани са съдебните аргументи по въпроса за вида и характера на причинената увреда и се твърди в крайна сметка, че липсват мотиви, от които да се изведат същите /л.26 и сл. от касационното досие/.
Няма никакво съмнение за правотата на изведената принципна позиция, основана на доказателствения материал, че причиненото на момчето нараняване носи медикобиологична характеристика на трайно затруднение на движението на крайник /лява ръка/ за срок, по-продължителен от тридесет дни. А това означава, че съгласно разпоредбата на чл.129,ал.1 НК и постановките относно „трайното“ увреждане съгласно т.8 и т.10 от Постановление №3/ 27.09.79 г. на Пленума на ВС на РБ, се касае за средна телесна повреда.
ПО МАТЕРИАЛНОТО ПРАВО:
Най-напред трябва да се отбележи, че указания по материалното право се дават, когато фактите са безспорно установени и от тях може да се направи безпротиворечив извод дали и коя норма на материалното право е нужно да бъде приложена. Едва тогава се третират и характеристиките на съответната диспозиция, очертаваща престъпното деяние. В случая това не е така, но все пак този съд желае да даде пояснения по някои обстоятелства, въздигнати в жалбата пред него.
На първо място, според защитата деянието по чл.325 В,ал.1 НК не е съставомерно заради обстоятелството, че не е доказано на потърпевшото момче да е нанесена средна телесна повреда. Видно от казаното в тази насока в горната част на изложението, изтъкваният аргумент следва да бъде охарактеризиран като несъстоятелен.
На второ място се поставя въпросът за собствеността на кучето. Установено е, че собственик на същото не е подсъдимият. Но това и не се изисква от нормата на чл.325 В,ал.1 НК, както правилно отбелязват и представителят на държавното обвинение пред ВКС, и СОС в мотивите си. А кое е лицето, под чийто надзор се намира гръбначното животно, за което трябва да се полагат достатъчно грижи, е въпрос на установяване по всяко конкретно производство.
На трето място, защитата релевира оплакване, че деянието е извършено по непредпазливост, която е несъставомерна по процесната норма и следователно не само че следва да се приеме и липса на надзор от страна на К.,но и последният е осъден единствено заради обремененото си съдебно минало. Отделен е въпросът как според защитата К. хем е искал да предотврати деянието /т.7-ма от жалбата, л.27 от касационното досие/, поради което не е налице евентуален умисъл, а самонадеяност /поне такъв извод прави ВКС при така очертаната позиция/, хем се твърди, че той въобще не е осъществявал надзор над кучето, което е част от диспозицията на престъпния състав.
Предвид очертаната вече съдба на настоящото производство, ВКС не счита за удачно да дава предписания за тълкуването на нормата на чл.325 В,ал.1 НК. Това е задължително, както вече бе съобщено, когато процедурно вярно е изведена съответната фактическа обстановка. Но върховната съдебна инстанция по наказателни дела държи да отбележи познанието си по казаното от СОС на стр.8 от мотивите към присъдата му /л.67 от касационното досие/, че съдилищата в страната манифестират разнородно тълкуване по отношение на приложимата форма и вид на вина в казуси като процесния - било че деянието е само умишлено; било че е възможно да е извършено и по непредпазливост; било при смесена форма на вината - умишлено, що се касае до полагане на достатъчна грижа и непредпазливо, що се касае до приченените увреждания или смърт.
Този съд е в състояние да изложи и следваща теза - че престъплението е извършимо само при вид на умишлената вина „евентуален умисъл“. Защото ако е пряк, би било възможно да се прилагат нормите на чл.115,чл.128 и чл.129 НК със съответни квалифициращи признаци; а що се отнася до непредпазливостта, то тя се санкционира само в предвидените в закона случаи. Отделно от това, дали нормата на чл.325 В,ал.1 НК е съпоставима с основен текст на престъпление с предвидена непредпазливост като основна форма на вината, както е по чл.219 НК или с евентуален умисъл, както е по чл.342 НК, подлежи на обмисляне и всеобхватно тълкуване. При съществуването вече на нарочна норма по чл.325 В,ал.1 НК пък позоваване на приложение на чл.122 НК в казуси като процесния преди приемането й, не е коректно най-малко поради същностните разлики в диспозициите на текстовете. Смесената форма на вина от друга страна, както е регистрирана в чл.124 НК, развива позицията за неединно поведение, при което се очертава умисъл за причиняване на телесна повреда и непредпазливост за смъртта. Повелята на чл.325 В, ал.1 НК не е обособена по този начин. Всичко това обаче се явява обсъдимо, когато е ясна фактологията по съответното деяние, подведено под текста.
ВКС няма да предпоставя и предубеждава разсъжденията в тази насока на състава на СОС, който ще се занимава с делото след отмяна на настоящата присъда и връщане на производството за ново съдебно разглеждане. Но желае да отбележи, че е склонен да се съгласи с принципните постановки, залегнали в присъдата, предмет на ревизия понастоящем, за евентуалния умисъл като вид на общата форма на вина „умисъл“, приложим в случаи като процесния. Разбира се, както правилно е заявил СОС, фактите обуславят приложението на правото. Затова първо те трябва да са установени, при това по надлежен процесуален ред.
ПО НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ:
Заетата от ВКС позиция по допуснатите процесуални нарушения и невъзможността да се произнесе по приложението на материалното право, предпоставя непроизнасянето и по касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК-явна несправедливост на наложеното наказание. Казаното е извън липсата в касационната жалба на годни за обсъждане оплаквания в тази връзка, освен общото изявление за неправилно определяне на множество отегчаващи обстоятелства от страна на СОС, обуславящи отмерването на съответното наказание.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 вр. ал.1,т.5 вр. чл.348,ал.3,т.1 вр. ал.1,т.2 НПК, Върховният касациионен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА присъда №40/27.11.23 г.,постановена от ОС-София,1-ви второ-инстанционен състав по В.Н.О.Х.Д.494/23 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/