7Р Е Ш Е Н И Е

№ 105

гр. София, 30.08.2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Петя Шишкова

ЧЛЕНОВЕ: Надежда Трифонова

Петя Колева

в присъствието на секретаря Ил.Рангелова и прокурора от ВКП П. М., като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 433 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по повод на постъпил касационен протест от прокурор при Апелативна специализирана прокуратура срещу решение № 260008 от 15.04.2021г., постановено по ВНОХД № 420/20г. по описа на Апелативния специализиран съд, с което е потвърдена присъда № 19 от 16.06.2020г. по НОХД № 2966/19г. на Специализирания наказателен съд. Подсъдимият И. Х. Х. е признат за невиновен в това, като следовател, на 07.06.2016г. в гр. Несебър, комплекс „Слънчев бряг“, да е спомогнал на лица, извършили престъпление по чл.199, ал.1, т.3, вр. чл.20, ал.2 от НК – Т. Т., Г. Ч. и М. Х., да избегнат и да бъде осуетено спрямо тях наказателно преследване, без да се е споразумял с тях преди да е извършено самото престъпление, и е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл.294, ал.4, вр. ал.1 от НК.

С протеста са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Твърди се, че материалният закон е приложен неправилно поради оправдаването на виновен подсъдим, а като съществени процесуални нарушения се навеждат доводи за нарушения на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, допуснати при анализа на показанията на свидетелите, игнориране на съобщеното от К., неточно интерпретиране на показанията на А. и С., и неоправдано кредитиране на показанията на служители от заведението, подчинени на подсъдимия, отказа да бъдат съобразени показанията, съдържащи негативна оценка за личността му. Възразява се срещу извода, че проведеното с участието на св. С. разпознаване е опорочено.

По реда на чл.351, ал.4 от НПК са постъпили възражения срещу протеста от подсъдимия и защитника му, в които се обосновава правилност и законосъобразност на постановеното решение.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа протеста с аргумента, че извършителите на първичното престъпление не са установени.

Защитникът и самият подсъдим молят решението да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

Протестът е неоснователен.

Доколкото оплакванията касаят дейността на съда по събиране и оценка на доказателствата, приоритетно следва да бъде решен възникналият по делото спор за обхвата на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Според изразеното от представителя на ВКП становище подсъдимият Х. не би могъл да бъде признат за виновен по обвинението за лично укривателство, тъй като не са установени извършителите на грабежа. Доводи в същия смисъл са изложени и в писменото възражение срещу протеста, в което се цитира образуваното отделно наказателно производство за грабеж на германския гражданин, което е спряно поради невъзможност да бъдат установени извършителите. По този повод в решението на въззивния съд са изложени подробни съображения относно първичното престъпление, като обективен елемент от състава на престъплението по чл.294, ал.1 от НК, както и относно процесуалните възможности за установяването му, които настоящият състав напълно споделя. Правилното приложение на нормата на чл.294, ал.1 от НК изисква да бъде установено, че лицето, спомогнато да избегне наказателно преследване /или да бъде осуетено, или да избегне наказание/, е извършило от обективна и субективна страна състав на престъпление, като това следва да стане в същото наказателно производство. Предикатното престъпление е елемент от обективния състав на престъплението по чл.294, ал.1 от НК, и без наличието му деянието би било несъставомерно. В решението апелативният съд съвсем уместно е направил аналогия с други случаи на криминализирано в НК поведение, при които предварителната престъпна или общественоопасна дейност, като елемент от състава на престъплението е включена в предмета на доказване. Друг подобен пример е убийството по чл.116, ал.1, т.8 от НК, при което обвинение се събират доказателства и за престъплението, за прикриването на което е извършено. Задължение на решаващия съд е да установи обстоятелствата, изпълващи с конкретно съдържание всеки елемент от състава на престъплението, независимо дали по повод първичното престъпление вече е било образувано наказателно производство или не. В случай, че такова е образувано, финализиращият го акт не обвързва съда, разглеждащ обвинението за лично укривателство. По аргумент от противното, от разпоредбата на чл.413 от НПК за решаващия съдебен състав решението по друго наказателно дело няма задължителна сила, защото това би ограничило възможността на съда за взимане на решение по вътрешно убеждение въз основа на доказателства и доказателствени материали, които непосредствено е събрал и проверил. Казаното важи в още по-голяма степен когато производството за предикатното престъпление не е приключило, а е спряно.

По посочените съображения следва да се приеме, че апелативният съд е процедирал напълно законосъобразно, като самостоятелно е изследвал въпроса дали Т. Т., Г. Ч. и М. Х. са осъществили грабеж по отношение на св. А.. Изпълнил е стриктно процесуалното си задължение да събере възможните относими доказателства и доказателствени средства, обсъдил ги е всестранно и ги е анализирал задълбочено. Изводът, че не се установява тримата да са извършители на грабеж на германския гражданин А., е надлежно мотивиран. Единствените данни, които свързват Т. и Ч. с нападението, се съдържат в показанията на пострадалия и проведените с негово участие разпознавания. Въззивният съд е достигнал до правилния извод, че те не са достатъчни за установяване на авторството на първичното престъпление по несъмнен начин. Отчел е многобройните вътрешни противоречия в изхождащата от св. А. информация и нейната ненадежност. Категорично са отхвърлени като неверни твърденията му, че не е вадил „рибарския“ си нож, че е бил със счупена тазобедрена става, че са му отнели фенерче и сгъваем нож. Свидетелят настоява, че в бара е бил напръскан със спрей в лицето и не е могъл да вижда, което обстоятелство, в случай че отговаря на обективната действителност, изключва възможността да възприеме случилото се след това на улицата, и по-специално самоличността на лицата, нападнали го при отдалечаването му в посока на х-л „Искър“. По безспорен начин е изяснено и не се оспорва от прокуратурата обстоятелството, че първоначално е възникнало стълкновение между св. А. и част от персонала и посетителите в бара по повод дискове, които твърдял, че св. Т. получил от него преди година и не му върнал. Този конфликт се е развил в заведението, докато грабежът е осъществен на улицата, на около петнадесет метра от входа му. След като в показанията си св. А. не разграничава двете ситуации, няма как достоверно да посочи и участниците във всяка една от тях. С оглед посочените несъответствия, както и поради факта на алкохолна употреба, съобщен включително и от самия А., въззивният съд е подходил по единствения законосъобразен начин, като е съпоставил твърденията на пострадалия от грабежа с показанията на останалите свидетели, много от които са очевидци.

В протеста не се оспорва, че показанията на свидетелите, служители в бара, опровергават тезата за участие на Т. и Ч. в грабежа, но се претендира, че не следва да се кредитират, защото изхождат от заинтересовани лица и такива, намиращи се в зависимост от подсъдимия. Настоява се съдът да отдаде нужното значение на показанията на свидетелите Д. С. и К. Р., които прокуратурата приема за добросъвестни очевидци, противопоставили се на опитите за изопачаване на истината. Възражението е неоснователно, тъй като касае само избирана част от твърденията на посочените двама свидетели – тази за възможността пострадалият да види добре нападателите. Същевременно напълно е игнорира друга съществена част от показанията им, а именно кои и какви са били извършителите на грабежа. Преценката на контролираната инстанция, че те не съобщават данни, уличаващи Т. и Ч., е точна. Направен е обективен анализ на заявеното св. Д. С., че нападателите са клиенти на бара, които го напуснали преди да пристигне полиция, както и на твърдението на К. Р., че познава Т. и е сигурен, че не е бил сред тях. С оглед съдържанието им, единственият законосъобразен извод е, че показанията и на тези свидетели опровергават обвинителната теза.

Съдът не е допуснал съществено процесуално нарушение, като е приел, че разпознаването на М. Х. от Д. С. е опорочено. Нарушено е изискването за сходство на съпоставените лица. Освен факта, че само двама от предявените петима са притежавали посочения от С. отличителен белег татуировка, изрично се акцентира и върху значителната разлика във възрастта на Т. /р.1977г./ и Х. /р.1993г./. В протеста прокурорът се позовава на показанията на св.Д. С., че е разпознал М. Х. по много признаци, но коректния анализ на изявленията му изисква да се отчете и обстоятелството, че разпознаващият го е отличил от останалите четирима и по поведението му, защото само той се е движил и говорил по телефона. С. е заявил, че възприема това като смущение и опит да прикрие лицето си, без да знае за притесненията на М. Х., че не е имал възможност да уведоми работодателя си за отсъствието от работа и, че когато последният го потърсил, с разрешение на присъстващия полицай отговорил на обаждането му.

По повод обвинението, свързано със св. М. Х., следва да се изтъкне и обстоятелството, че подсъдимият не е оправдан единствено поради изключване на резултатите от разпознаването от доказателствения материал. В решението е мотивирана несъставомерност на личното укривателство и от субективна страна. И. Х. не е имал никаква връзка със св. М. Х., двамата не са се познавали, свидетелят не е бил преди това в заведението „Вира Т. бар“, и липсва каквото и да било основание да се приеме, че у подсъдимия е било формирано съзнание за участие на конретното лице в грабежа, още по-малко желание да го спомогне да избегне наказателно преследване.

След като не е установено лицата, по отношение на които обвинението твърди, че И. Х. е осъществил лично укривателство, да са извършили престъпление, от правна страна се налага извод за обективна несъставомерност на деянието. Независимо, че не се оспорва с касационния протест, фактическата обстановка сочи на несъставомерност и от субективна страна. Инстанциите по фактите са установили, че по време на нападението подсъдимият е бил на масата си в дъното на заведението, от където видимостта през нощта не е добра, а не както се твърди в обвинителния акт, че „бил излязъл от заведението и стоял недалеч от мястото на извършения грабеж“. Без Х. да е могъл да възприеме ясно и със сигурност самоличността на нападателите, прекият умисъл, изискуем по чл.294, ал.1 от НК, не е налице.

За пълнота на изложението следва да се изтъкне, че претенцията за осъждане на подсъдимия за това, че е спомогнал свидетелите Х., Т. и Ч. да избегнат наказателно преследване, и спомогнал да бъде осуетено спрямо тях наказателно преследване, изначално не би могла да бъде удовлетворена. Всяка една от формите на изпълнителното деяние се отнася до различен етап от развитието на наказателното правоотношение, поради което не е възможно да бъдат реализирани едновременно.

Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

Оставя в сила решение № 260008 от 15.04.2021 г. по ВНОХД № 420/20 г. на Апелативния специализиран съд

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.