Доходността, която би могъл да реализира титлуляра на зпорираните парични средства, ако запорът не би бил наложен, трябва да се докаже. Правилото на чл. 86 ЗЗД не установява презумпция за такава доходност.

В свое решение ВКС разглежда казус, в който в полза на едно дружество е допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху банковите сметки на друго дружество. В резултат на това е блокирана сума в размер на близо 1,5 млн. лева. Обезпечението е наложено във връзка с бъдещи искове, които молителят възнамерява да предяви.

Години по-късно, основният спор е решен окончателно, като исковете, за чието обезпечаване е служил запорът, са отхвърлени с влязло в сила съдебно решение поради изтекла давност. След отхвърлянето на исковете, обезпечението е отменено и запорът е вдигнат.

Дружеството, чиито сметки са били запорирани, предявява иск по чл. 403 от ГПК срещу насрещната страна, с който претендира обезщетение за претърпени вреди под формата на пропуснати ползи. Ищецът твърди, че ако не е бил наложеният запор, той е щял да се разпорежда със сумата и да реализира доходност, чийто минимален размер е равен на законната лихва за периода на запора – от налагането му през 2018 г. до неговото вдигане през 2023 г.

Правните изводи на Върховния касационен съд

Върховният касационен съд отменя решението на въззивната инстанция, която е присъдила обезщетението, и отхвърля иска. За да постанови този резултат, съдът се основава на следното:

Характер на отговорността по чл. 403 от ГПК

Съдът припомня, че отговорността за вреди от неоснователно обезпечение е специфичен вид безвиновна деликтна отговорност. Това означава, че молителят на обезпечението дължи обезщетение за всички преки и непосредствени вреди, които са настъпили за ответника, независимо дали е действал виновно.

Задължение за доказване на пропуснатите ползи

Централният въпрос в решението е дали пропуснатите ползи се предполагат или подлежат на доказване. ВКС се позовава на задължителната практика, установена с Тълкувателно решение № 3 от 2023 г., според която:

причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност.

Съдът подчертава, че на обезщетяване подлежат само реални, а не хипотетични или предполагаеми вреди. За да бъде уважен иск за пропуснати ползи, ищецът трябва да установи наличието на реална и сигурна възможност за увеличаване на имуществото му, която е била осуетена именно от наложения запор. Не е достатъчно само логическото допускане, че парите винаги носят доходност.

Неприложимост на презумпцията за законна лихва

ВКС изрично отхвърля тезата, че вредата от запориране на парична сума автоматично се равнява на законната лихва по аналогия с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съдът разяснява, че нормата на чл. 86 от ЗЗД урежда последиците от забавено изпълнение на парично задължение и цели да обезщети кредитора за забавата. Тази хипотеза е коренно различна от отговорността за вреди от обезпечителна мярка.

Според съда, липсва законова презумпция, че блокираните парични средства винаги носят доход, още по-малко в размер на законната лихва. Прилагането на чл. 86 от ЗЗД по аналогия в този случай е недопустимо.

Резултат по конкретното дело

В разглеждания казус ищецът не представя никакви доказателства, които да установят със сигурност как е щял да използва запорираната сума, за да реализира печалба. Не са представени данни за планирани инвестиции, сключване на изгодни сделки, депозиране на сумата при по-висока лихва или други конкретни факти, от които да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото.

Поради пълната липса на доказателства в тази насока, Върховният касационен съд приема, че ищецът не е изпълнил своята доказателствена тежест. В резултат на това съдебното решение отхвърля предявения иск за пропуснати ползи като неоснователен.