Производството e по реда на глава дванадесета - чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на И. П. Х. против решение № 1843/17. 10. 2016г., постановено по адм. дело № 370/2016г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, в която е отхвърлена жалбата му против Решение № 2153-15-21/22. 01. 2016г. на Директора на ТП на НОИ - гр. П. и потвърденото с него Разпореждане №[ЕГН]/ПР 2142-15-12 от 29. 09. 2015г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – гр. П., в частта, с която на основание чл. 99, ал. 1, т. 5 КСО, е отменено Разпореждане №12/ПРN01033 от 28. 04. 2001 г., с което на И. П. Х. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст пожизнено, като считано от 16. 08. 2004 г. на Х. е отпусната лична пенсия за ОСВ в посочените в Разпореждане №[ЕГН]/ПР 2142-15-12 от 29. 09. 2015г. размери. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 2 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на процесното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отмени оспорения административен акт, в съответната му част. Претенидра се присъждане на съдебните разноски, направени пред двете инстанции.
Ответникът – директор на Териториално поделение на НОИ – гр. П., чрез процесуален представител, в писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение, в обжалваната част, за правилно и законосъобразно и иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.
В обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд приема, че съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО пенсиите и добавките към тях се отпускат, изменят, осъвременяват, спират, възобновяват, прекратяват и възстановяват с разпореждане, издадено от съответното длъжностно лице. Обстоятелствата, при които може да бъде изменено или отменено разпореждането по чл. 98 КСО за отпускане на пенсия, са посочени в чл. 99, ал. 1, т. 1-5 от КСО. Това са случаите, когато: 1. пенсионерът представи нови доказателства за придобит осигурителен стаж, осигурителен доход, гражданско състояние и др.; 2. пенсията е отпусната въз основа на неистински или подправен документ или на документ с невярно съдържание; 3. инвалидността, за която е отпусната пенсията, е причинена умишлено от лицето или в резултат на извършено от него умишлено престъпление; 4. смъртта на наследодателя, от когото е получена пенсията, е причинена умишлено от наследника или е в резултат на извършено от него умишлено престъпление; 5. пенсията е неправилно отпусната или неправилно е отказано отпускането; 6. пенсията е определена в по-голям или в по-малък размер.
Обоснован е извод, че неправилното отпускане на пенсията е именно обстоятелство, разписано в нормата на чл. 99, ал. 1, т. 5, предл. 1-во КСО. От горното е изведено, че влязлото в сила разпореждане за определянето на пенсията може да бъде изменено, ако се установи, че пенсията е била неправилно отпусната. Последната хипотеза, за разлика от останалите в ал. 1, е обща такава с оглед самата й формулировка, поради което под същата следва да се подвеждат факти от социалната действителност, попадащи в приложното й поле, които не удовлетворяват никоя от хипотезите на останалите пет точки. Според първоинстанционният съд, като се е позовал на хипотезата на чл. 99, ал. 1, т. 5 КСО пенсионният орган е приложил правилно закона.
Съотнасяйки релевнатната правна уредба към установената фактическа обстановка, решаващият съд намира, че когато пенсията на лицето е определена в несъответствие с нормативно установените към момента на отпускането й правила и това не покрива друга хипотеза по чл. 99, ал. 1 КСО, пенсионният орган може, вкл. и служебно, да отмени и/или измени пенсионния акт. Горното може да е резултат на допуснати грешки в самото развило се и приключило производство по първоначално отпускане. На база посочените от лицето места, където е положен трудовия стаж, респ. събраните писмени доказателства, Ръководител "ПО" постановява и процесния административен акт Разпореждане №[ЕГН]/ПР2142-15-12 от 29. 09. 2015г., с което е установена липсата на достатъчно осигурителен стаж от втора и трета категории, а общият осигурителен стаж на лицето превърнат към трета категория е приет в размер на 36г. 01м. и 19 дни. При това положение е формиран извод, че Х. не е отговарял на изискванията на §4, ал. 1 ПЗР на КСО в съответната му редакция от 2000г., тъй като не е имал изискуемия се стаж от втора категория труд 15 години, както и необходимия минимален сбор от възраст и осигурителен стаж. С оглед на изложеното е изведено, че пенсията му е била неправилно отпусната на посоченото основание и в посочения размер. Горното мотивира извода на административния орган за отмяна на първоначалното разпореждане за отпускане и последвалите го разпореждания за изменения или осъвременяване. Вместо това на жалбоподателя е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст считано от 16. 08. 2004г., пожизнено по чл. 68, ал. 1-2 КСО.
Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно.
Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК. Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. Първоинстанционният съд е установил точно и съобразно доказателствата релевантните за предмета на спора факти, които не се оспорват от страните и настоящата инстанция ги възприема така, както са изложени в обжалваното решение без необходимост да ги преповтаря.
Бланкетни и недоказани са наведените в касационната жалба твърдения относно липсата на основания за отмяна на разпореждане № 12/28. 04. 2001г., с което на касатора на основание §4 от ПЗР на КСО е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Правилно е възприетото от административния съд становищеё че изгубването, респ. попълването на пенсионното досие на Х. е дало само повод да се установят факти, релевиращи възможна хипотеза на чл. 99, ал. 1, т. 5 КСО.
При преценка на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден след изяснавяне на фактите и обстоятелствата от значение за случая, като при издаването му са обсъдени и проверени дадените от жалбоподателя обяснения. При извършената служебна проверка от решаващия съд правилно е установено, че оспорения административен акт отговаря на визираните в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити.
По делото се установява, че към датата на отпускане на пенсията за ОСВ касаторът е на възраст 60 години и 05 месеца. Отразеният в разпореждане № 12/2001г. за отпускане пенсията на жалбоподателя стаж от втора категория в размер на 18 години 06 месеца и 10 дни не е доказан от него в хода на административното производство по възстановяване на стажа и определяне правомерността на отпуснатата пенсия. След подаване на саморъчна декларация от 2013 година за периоди и осигурители на положен стаж, възстановяването му по служебен път, зачитане, включително по представени впоследствие от лицето оригинални документи е доказан стаж от втора категория в размер на 01 година 00 месеца и 07 дни и 34 години 10 месеца и 10 дни стаж от трета категория труд и общ превърнат към трета категория – 36 години 01 месеца и 19 дни. Не е доказана продължителността на твърдяния от жалбоподателя положен стаж от втора категория в размер на 18 години 06 месеца и 10 дни, наличието на който е задължителна предпоставка при подаване на заявление за отпускане на пенсия за ранно пенсиониране.
В тежест на жалбоподателя, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК е да удостовери продължителността и местоположението на трудовия си стаж, ако претендира такъв, извън зачетения от пенсионния орган. Касаторът е следвало да проведе пълно и главно доказване на претендирания от него стаж от втора категория и съответно наличие на предпоставките да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при по-благоприятните условия на § 4, ал. 1 ПЗР на КСО към датата на отпускането й – 22. 03. 2001година.
Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно доводите и възраженията на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че решението в обжалваната му част е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, И. П. Х. следва да бъде осъден да заплати на ТП на НОИ – Пловдив разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева (сто лева).
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1843/17. 10. 2016г., постановено по адм. дело № 370/2016г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, в която е отхвърлена жалбата на И. П. Х. против Решение № 2153-15-21/22. 01. 2016г. на Директора на ТП на НОИ - гр. П. и потвърденото с него Разпореждане №[ЕГН]/ПР 2142-15-12 от 29. 09. 2015г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – гр. П., в частта, с която на основание чл. 99, ал. 1, т. 5 от КСО, е отменено Разпореждане № 12/ПРN01033 от 28. 04. 2001 г., с което на И. П. Х. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст пожизнено, като считано от 16. 08. 2004 г. му е отпусната лична пенсия за ОСВ в посочените в Разпореждане №[ЕГН]/ПР 2142-15-12 от 29. 09. 2015г. размери.
ОСЪЖДА И. П. Х. да заплати на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Пловдив съдебни разноски в размер на 100 лева (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно.