РЕШЕНИЕ
№ 108
гр. София, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Блага Иванова
Членове:Красимира Медарова
Николай Джурковски
при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора И. Бл. Симов
като разгледа докладваното от Н. Д. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200068 по описа за 2025 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на и. ф. апелативен прокурор на АП - гр. В. Т. срещу решение № 141 от 02.12..2024 г. на Апелативен съд – В. Т. постановено по ВНОХД № 184/2024 г. по описа на същия съд.
В протеста са релевирани цифрово и текстово касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – нарушение на материалния закон поради неправилното му прилагане; и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради това, че не е направена задълбочена и внимателна оценка и проверка на всички събрани в хода на наказателното производство доказателства. Към ВКС е отправено искане в съответствие с правомощията му по чл.354, ал.1,т.5 от НПК да отмени изцяло атакуваното въззивно решение, потвърждаващо присъда № 3/05.03.2024 г. по НОХД № 395/2022 г. на Окръжен съд - Ловеч, с която подсъдимата В. Й. Ц. е призната за невинна и е оправдана по повдигнатото обвинение й по чл. 219, ал.3, вр. с ал.1, пр.5 от НК, и да върне делото за ново разглеждане на Апелативен съд - В. Т.
В срока по чл.351 ал.4 НПК срещу касационния протест е постъпило възражение от защитника на подсъдимата Ц. адв. А., в което се изразява становище, че протестът и заявените в него оплаквания са неоснователни, както и че атакуваното решение на АС-В. Т. е постановено в съответствие с материалния закон и при спазване на процесуалните правила, като при постановяването му не са допуснати твърдените нарушения.
В съдебното заседание пред ВКС представителят на ВКП не поддържа касационния протест на АП - В. Т. срещу решението на АС - В. Т. по внохд № 184/2024 г. Счита, че направеният от въззивния съд анализ в изпълнение на всички изисквания, които законът поставя, е правилен и законосъобразен. Застъпва становище, че не може да се твърди наличието на умишлена безстопанственост дори и при условията на евентуален умисъл, тъй като това, което е зависело от подсъдимата, тя го е сторила. Намира приетата от въззивната инстанция недоказаност на обвинението за единственото правилно решение, поради което моли да бъде оставен в сила атакувания съдебен акт. В заседанието пред ВКС защитникът на подсъдимата В. Ц. адв. А. поддържа подаденото срещу протеста възражение по изложените в него съображения. Счита, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, тъй като АС - В. Т. е изпълнил задълженията си пълноценно да изследва всички обстоятелства по делото и не е допуснал твърдените в протеста нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Моли да се потвърди решението на АС – В. Т. и да се отхвърли протеста като неоснователен.
Подсъдимата В. Ц. не се явява в заседанието пред касационната инстанция и не взема становище.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в протеста доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 3/05.03.2024 г. по НОХД № 395/2022 г. на Окръжен съд - Ловеч подсъдимата В. Й. Ц. е призната за невиновна в това, че на 21.12.2016 г. в гр. Л. в качеството си на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „а“ от НК - „Главен инспектор по приходите“ в Сектор „Проверки“ - ИРМ - Л., Отдел „Проверки“, Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП - В. Т., възложено със Заповед с № 35.45/30.09.2013 г. на Директора на ТД на НАП - В. Т., да изпълнява със заплата постоянно служба в държавно учреждение - Сектор „Проверки“ - ИРМ - Л., Отдел „Проверки“, Дирекция „Контрол“" при ТД на НАП - В.Т., не положила достатъчно грижи за възложената й работа при извършване на проверка по прихващане и възстановяване, възложена й с резолюция за извършване на проверка с № П- 04001116132606-ОРП-001/25.07.2016 г. и последващи РИП с № П- 04001116132606- ОРП-002/15.08.2016 г., № П-04001116132606-ОРП-003/31.10.2016 г. и с № П- 04001116132606-ОРП-001/30.11.2016 г., всички издадени от Началник сектор на Сектор „Проверки“ - ИРМ - Л., Отдел „Проверки“, Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП -В.Т., като в нарушение на:
чл. 21, ал. 1 от ЗДДС: „Държавният служител е длъжен да изпълнява задълженията си точно, добросъвестно и безпристрастно в съответствие със законите на страната и устройствения правилник на съответната администрация.“; чл. 2, ал. 1 от ДОПК: „Органите по приходите и публичните изпълнители действат в рамките на правомощията си, установени от закона, да прилагат законите точно и еднакво спрямо всички лица.“;
чл. 4, изр. 2 от ДОПК: „При изпълнение на правомощията си органите по приходите са независими и действат само въз основа на закона.“ не изпълнила задълженията си по възложената ППВ точно, добросъвестно, безпристрастно и в съответствие със законите в страната и действайки в рамките на правомощията си по възложената ППВ, установени от закона, не приложила законите точно, и при изпълнение на правомощията си не е действала въз основа на закона, като не е съобразила:
§ 15г от ПЗР на ЗДДС: „Общини, регистрирани по този закон, които не са упражнили правото си на приспадане на данъчен кредит в срока по чл. 72 за начислен след 1 януари 2007 г. данък върху добавената стойност за получени от тях доставки на стоки или услуги за изграждане на ВиК системи и съоръжения в изпълнение на водни проекти, включително по Приоритетна ос 1 на Оперативна програма „Околна среда 2007 - 2013“, могат да упражнят право на данъчен кредит за тези доставки.“; чл. 72, ал. 1 от ЗДДС: „Регистрирано по този закон лице може да упражни правото си на приспадане на данъчен кредит за данъчния период, през който е възникнало това право, или в един от следващите 12 данъчни периода.“; чл. 104, ал. 3 от ДОПК: „Подадена след изтичането на срока по ал. 1 декларация за промени се смята за неподадена и не поражда правни последици за целите на данъчното облагане.“, вр. с ал.1, съгласно която: „След подаването на декларацията, но преди изтичането на законоустановения срок за подаването й, подателят има право да прави промени, свързани с декларираните данни и обстоятелства, основата и определените задължения.“; § 3, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ЗДДС /ДВ, бр.41/05.06.2015 г., в сила от 09.06.2015 г./: „Общините упражняват правото по § 15г от преходните и заключителните разпоредби, като подават до компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите декларация - опис по образец съгласно приложението в следните срокове: 2. от 1 януари 2016 г. до 31 юли 2016 г. за получените доставки, за които данъкът е станал изискуем през данъчни периоди след 1.12. 2013 г.“; чл. 37, ал. 1, изр. 2 от ДОПК: „Всички събрани доказателства подлежат на обективна преценка и анализ.“,
чл. 110, ал. 1 от ДОПК: „Органите по приходите осъществяват данъчно - осигурителния контрол чрез извършване на ревизии и проверки.“, във вр. с ал. 3, изр. 1, съгласно който: „Проверката е съвкупност от действия на органите по приходите относно спазването на данъчното и осигурителното законодателство.“, Раздел V „Преки задължения", т. 1 от утвърдена със Заповед с № I- 832/22.07.2013 г. на главен секретар на НАП длъжностна характеристика за длъжността „главен инспектор по приходите“, съгласно която: „Извършва проверки по прилагане на данъчното и осигурително законодателство съгласно утвърдените процедури и инструкции“ и
I.Модул „Определяне на задължението“, подмодул „ДДС“, т. 7, изр. 5 от Указание на изпълнителен директор на НАП, съгласно чл.10, ал.1, т.5 от ЗНАП, с изх. № 20-00-111/09.06.2015 г. във връзка със ЗД на ЗДДС, съгласно което: „Следва да имате предвид, че е възможно общината да подаде отново „Декларация-опис ОП „Околна среда““, в която да декларира допълнителни фактури, които не са включени в предходно подадената декларация, като същата се приема, ако е подадена в срок.“, като не извършила обективна преценка и анализ на събраните доказателства, не осъществила данъчно-осигурителния контрол чрез извършваната ППВ относно спазването на данъчното и осигурителното законодателство, съгласно утвърдените процедури и инструкции, издала акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ с № П- 04001116132606-004-001/21.12.2016 г., въз основа на който неправомерно възстановила ДДС на община Т. за периода от 01.12.2013 г. до 30.06.2016 г. в размер на общо 284 633,19 лв., представляващ начислен ДДС по получени от община Т. облагаеми доставки, включени в декларация-опис /коригираща/ с вх. № 115421606431244/20.12.2016 г., които доставки не отговарят на изискванията за декларирането им по реда на §15г от ПЗР на ЗДДС и въз основа на тях не може да се упражни право на данъчен кредит по реда на §15г от ПЗР на ЗДДС, тъй като към датата на влизане в сила на същата разпоредба - 09.06.2015 г., спрямо тях не е изтекъл срока по чл. 72, ал. 1 от ЗДДС, с което към момента на подаване на цитираната декларация-опис /коригираща/ - 20.12.2016 г. вече е било погасено и правото на данъчен кредит по тези доставки по реда на Глава VII „Данъчен кредит“ от ЗДДС, тъй като спрямо тях вече е бил изтекъл срока по чл.72, ал.1 от ЗДДС, с изключение на извършената от /фирма/ ЕООД доставка, по която правото на данъчен кредит следва да се упражни по реда на Глава VII „Данъчен кредит“ от ЗДДС поради неотносимия предмет на извършените от /фирма/ ЕООД три броя доставки за извършване на текущи ремонти на ВиК мрежа, както и поради обстоятелството, че по отношение на извършената от /фирма/ ЕООД доставка от община Т. вече е било упражнено правото на данъчен кредит по реда на Глава VII „Данъчен кредит“ от ЗДДС през данъчен период 10/2015 г., като цитираната декларация - опис /коригираща/ била подадена от община Т. и приета в Офис-Л. при ТД на НАП - В.Т. извън сроковете по §3, ал.1, т.2 от ПЗР на ЗДДС, като неправомерно възстановената въз основа на издадения АПВ парична сума в горепосочения размер била преведена изцяло по банков път на 23.12.2016 г. към община Т. и от това последвали значителни щети за бюджета на РБ в размер на 284 633,19 лв., като деянието е извършено умишлено и не съдържа признаците на по-тежко престъпление, поради което и на основание чл.304 НПК е оправдана по повдигнатото й обвинение по чл. 219, ал. 3 във вр. с ал. 1, пр. 5 от НК. По протест на прокурор при ОП-Ловеч срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 184/2024 г. по описа на АС-В. Т. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 141 от 02.12.2024 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.
Касационният протест е допустим от формална гледна точка - подаден е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК; в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок; срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
В протеста са заявени касационните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 348, ал. 1 от НПК. Поначало на приоритетно разглеждане подлежи оплакването за допуснати процесуални нарушения, тъй като правилното и точно приложение на материалния закон може да се обсъжда само при законосъобразно, в процесуален аспект, установена фактология на инкриминираното деяние. В случая възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се явява обаче напълно декларативно и неконкретизирано. Принципно е разбирането, че касационната проверка се ограничава до конкретно заявените нарушения (пороци), посочена в протеста или в жалбата, поради което касационният съд не извършва всеобхватен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по наведените оплаквания, които трябва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание. На л. 6 от протеста прокурорът се е задоволил единствено да посочи, че съдът не е направил задълбочена и внимателна оценка и проверка на всички събрани в хода на наказателното производство доказателства. Но тези декларативни твърдения не съставляват годно основание за касационна проверка, защото не са надлежно уточнени и мотивирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК. За да може да изпълни процесуалната си функция, протестът следва да е аргументиран в достатъчна степен - да конкретизира какви точно процесуални нарушения при оценката и проверката на доказателствата са допуснати и в частност кои доказателства/доказателствени средства не са изследвани обективно, всестранно и пълно; кои доказателствени материали са останали необсъдени; кои са били пропуснати при доказателствения анализ. И след като самият касатор не е уточнил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт от гледна точка на допуснато при постановяването му съществено процесуално нарушение и не е изтъкнал конкретни доводи, които да обосновават претенцията му в тази насока, ВКС няма правомощия по свой почин и по собствено усмотрение да замести тази непълнота на сезиращия документ. Изключения от това правило са процесуално допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват базисни, конституционно защитени човешки права, каквито нарушения в разглеждания случай не се констатират. Освен това в тази му част протестът е и логически вътрешно противоречив, защото, от една страна, се претендират нарушения при проверката и оценката на доказателствата, а от друга – на практика не се оспорват еднозначно установените и от двете предходни съдебни инстанции фактически положения, като само се претендира, че установената по делото фактическа обстановка се тълкува неправилно от въззивния съд и че на тази основа се е стигнало до грешни правни изводи (стр.6, първи абзац). С оглед на това и предвид трайно възприетото в доктрината и съдебната практика положение, че касационната проверка не може да надхвърля рамките на изложените доводи в сезиращия документ, в случая ВКС обективно е лишен от възможността да изпълни задължението си по чл. 354, ал. 4 във връзка с чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК и да даде мотивиран отговор на залегналото в протеста възражение за допуснати нарушения на процесуалните правила. Само за изчерпателност ВКС ще си позволи да отбележи, че развитата от състава на АС - В. Т. аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и че от процесуална гледна точка не могат да бъдат отправени никакви упреци към съдържанието на атакуваното решение.
Предвид така изложеното настоящият касационен контрол се свежда единствено до обсъждане на възражението за нарушение на закона (чл. 348, ал. 1. т. 1 от НПК) и до проверка на съответствието на правните изводи на контролираната инстанция с приетите за установени фактически положения.
ВКС намира за несъстоятелни доводите в протеста, че са налични всички елементи от обективна и субективна страна на престъплението, за което подсъдимата е предадена на съд, и че поради това оправдаването й се явява незаконосъобразно.
Повдигнатото срещу подсъдимата Ц. обвинение е за престъпление по чл. 219, ал. 3 във вр. с ал. 1, пр. 5 от НК, изразяващо се в това, че на 21.12.2016 г. в гр. Л. в качеството си на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1 (а не ал. 1, както неправилно е посочено в обвинителния акт и в атакуваното решение), б. „а“ от НК - „Главен инспектор по приходите“ в Сектор „Проверки“ - ИРМ - Л., Отдел „Проверки“, Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП - В. Т., на който е възложено да изпълнява със заплата постоянно служба в държавно учреждение - Сектор „Проверки“ - ИРМ - Л., Отдел „Проверки“, Дирекция „Контрол“" при ТД на НАП - В.Т. - не е положила достатъчно грижи за възложената й работа при извършване на проверка по прихващане и възстановяване, възложена й с резолюция за извършване на проверка с № П-04001116132606-ОРП-001/25.07.2016 г. и последващи РИП с № П- 04001116132606-ОРП-002/15.08.2016 г., № П-04001116132606-ОРП-003/31.10.2016 г. и с № П-04001116132606-ОРП-001/30.11.2016 г., всички издадени от Началник сектор на Сектор „Проверки“ - ИРМ - Л., Отдел „Проверки“, Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП -В.Т., като в нарушение на: чл. 21, ал. 1 от ЗДДС; чл. 2, ал. 1 от ДОПК; чл. 4, изр. 2 от ДОПК не изпълнила задълженията си по възложената ППВ точно, добросъвестно, безпристрастно и в съответствие със законите в страната и действайки в рамките на правомощията си по възложената ППВ, установени от закона, не приложила законите точно, и при изпълнение на правомощията си не е действала въз основа на закона, като не е съобразила разпоредбите на § 15г от ПЗР на ЗДДС; на чл. 72, ал. 1 от ЗДДС; на чл. 104, ал. 3 от ДОПК; на § 3, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ЗДДС /ДВ, бр.41/05.06.2015 г., в сила от 09.06.2015 г./; на чл. 37, ал. 1, изр. 2 от ДОПК; на чл. 110, ал. 1 от ДОПК; на Раздел V „Преки задължения", т. 1 от утвърдена със Заповед с № I- 832/22.07.2013 г. на главен секретар на НАП длъжностна характеристика за длъжността „главен инспектор по приходите“ и на Модул „Определяне на задължението“, подмодул „ДДС“, т. 7, изр. 5 от Указание на изпълнителен директор на НАП, съгласно чл.10, ал.1, т.5 от ЗНАП, с изх. № 20-00-111/09.06.2015 г. във връзка със ЗД на ЗДДС, като не е извършила обективна преценка и анализ на събраните доказателства, не е осъществила данъчно - осигурителния контрол чрез извършваната ППВ относно спазването на данъчното и осигурителното законодателство, съгласно утвърдените процедури и инструкции, е издала акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ с № П-04001116132606-004- 001/21.12.2016 г., въз основа на който неправомерно възстановила ДДС на община Т. за периода от 01.12.2013 г. до 30.06.2016 г. в размер на общо 284 633,19 лв., представляващ начислен ДДС по получени от община Т. облагаеми доставки, включени в декларация-опис /коригираща/ с вх. № 115421606431244/20.12.2016 г., които доставки не отговарят на изискванията за декларирането им по реда на §15г от ПЗР на ЗДДС и въз основа на тях не може да се упражни право на данъчен кредит по реда на §15г от ПЗР на ЗДДС, като неправомерно възстановената въз основа на издадения АПВ парична сума в горепосочения размер била преведена изцяло по банков път на 23.12.2016 г. към община Т. и от това последвали значителни щети за бюджета на Р. Б. в размер на 284 633,19 лв. При изследването на предпоставките за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата основно и водещо значение има въпросът относно субекта на престъплението. Този въпрос, отнесен към настоящия казус, се свежда до това дали В. Ц. е длъжностно лице, което съобразно фактите на обвинението може да носи отговорност за инкриминираното престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 пр.5 НК.
В случая по делото няма спор относно длъжностното качество на подсъдимата, като в тази връзка предходните инстанции законосъобразно са приели, че в инкриминирания период тя действително е имала качеството на длъжностно лице по смисъла на чл.93 т.1 б.“а“ от НК. Основавайки се само на тази констатация и без изобщо да подлагат този въпрос на допълнително обсъждане, окръжният и апелативният съд имплицитно и по подразбиране са приели, че съгласно фактите на обвинението подсъдимата Ц. е годен субект на престъплението безстопанственост по чл.219 ал.1 НК. Както бе посочено, обвинението на подсъдимата е за неположени достатъчно грижи за възложената й работа в качеството й на длъжностно лице, изпълняващо със заплата постоянно служба в държавно учреждение. В хипотезата на осъществяване състава на престъплението по чл. 219 ал.1 НК чрез неполагане на достатъчно грижи за възложената работа е необходимо тази възложена работа да е свързана с изпълнението на определени стопански задачи и същевременно да представлява и дейност по ръководство, стопанисване и опазване на определено поверено имущество (проф. И. Н. Наказателно право на НРБ, Особена част, т.1, ДИ „Наука и изкуство“, София, 1956 г., стр.258).
Следователно, на първо място, нормата на чл. 219 НК визира единствено деяния, засягащи стопанската дейност. Аргумент в тази насока се извежда от систематичното място в наказателния кодекс на разпоредбата на чл. 219, регламентираща престъплението безстопанственост – а именно в Глава шеста „ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ СТОПАНСТВОТО“, Раздел I „Общи стопански престъпления“, което недвусмислено сочи, че това престъпление е „стопанско“, поради което то обхваща само неправилната стопанска дейност на длъжностните лица, а не тяхната неправомерна служебна дейност от друг характер. Изцяло в този смисъл са и съображенията в мотивите на т.3 на ППВС 7/76 г., указващи, че „Въпреки че в чл. 219 НК е посочено само предприятие или народното стопанство, законът има пред вид засягане и стопанската дейност на учреждения, кооперации или обществени организации.“ И макар в този анализ на ВС акцентът да е поставен върху стопанските субекти и структури, чиято дейност може да бъде засегната от престъплението безстопанственост, като съществен и основополагащ признак за обективната съставомерност на деянието по посочения текст от НК е изведено обстоятелството, че във всички случаи засегната от деянието следва да е стопанската дейност на тези субекти и структури.
В случая инкриминираната възложена работа на подсъдимата, при осъществяването на която се претендира да са допуснати посочените нарушения, е само и единствено във връзка с извършването на проверка по прихващане и възстановяване на ДДС. Но доколкото от гледна точка на учреждението, към което се числи подсъдимата, тази дейност по естеството си не е насочена към изпълнението на стопански задачи, не преследва икономически резултати (за учреждението) и няма за цел постигането на такива, а е само административна, то същата не може да бъде характеризирана като стопанска, поради което евентуално допуснати нарушения при осъществяването й не могат да обосноват приложение на разпоредбите на чл. 219 от НК.
На следващо място, вменените факти на инкриминираната престъпна дейност не сочат възложената работа на подсъдимата, свързана с проверка по прихващане и възстановяване на ДДС, да представлява дейност по ръководство, стопанисване и опазване на поверено й имущество, респ. така възложената й работа да е във връзка с конкретно поверено й имущество, което да е било засегнато от неправомерното й поведение именно при извършването на възложената й работа. В тази връзка няма спор по фактите, че процесната инкриминирана сума в размер на 284 633.19 лв., представляваща начислен ДДС по получени от община Т. доставки, който е възстановен на общината, не е била предоставена и поверена на подсъдимата за пазене, стопанисване и управление.
По тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че за инкриминираната й дейност подсъдимата Ц. поначало не може да бъде субект на престъплението безстопанственост, за което се претендира ангажирането на наказателната й отговорност.
Така очертаната позиция на касационната инстанция мотивира извод, че евентуално осъществена от подсъдимата неправомерна дейност във връзка с възложената й работа при извършване на проверка по прихващане и възстановяване на ДДС би могла да се субсумира от правната норма на чл.282 НК при условие, че са осъществени и останалите признаци от състава на това престъпление. Но тъй като на подсъдимата не е повдигнато обвинение за такова престъпление и вменените й факти не обосновават признаците на общото длъжностно престъпление по чл. 282 НК обсъждането в тази насока е напълно излишно.
С оглед изведеното по-горе заключение за изначалната несъстоятелност на обвинителната теза, че в обхвата на вменените й факти по обвинението подсъдимата Ц. следва да носи наказателна отговорност за престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 НК, е безпредметно подробното обсъждане на залегналите в протеста твърдения за обективната и субективна съставомерност на осъщественото от нея деяние по този текст от НК. Но за пълнота на изложението настоящият съдебен състав ще изрази своята позиция по основните доводи на прокурора в този аспект.
За да потвърди постановената от окръжния съд оправдателна присъда, апелативният съд е възприел и споделил изводите на първата инстанция за обективната несъставомерност на инкриминираното поведение на подсъдимата от гледна точка на изпълнителното деяние и на престъпния резултат, като и за субективната му несъставомерност.
Инкриминираната форма на изпълнителното деяние на безстопанственост по чл. 219, ал. 1 НК се състои в неполагането на достатъчно грижи при извършване на възложената работа. Последното обобщено се свежда до ненадлежно осъществяване на функциите на длъжностното лице при извършването на възложената работа - неизпълнение или нарушение на възложени задължения, или превишаване на властта или на правата, които могат да са както нормативно установени, така също и да произтичат от технологически или общопризнати правила, невключени в нормативни актове; от безспорни положения на теорията (науката); от житейската практика. Затова при изследване на въпроса относно изпълнителното деяние следва да бъдат обсъдени обстоятелствата, свързани с правата и задълженията на длъжностното лице „и най - вече кои от тях не е изпълнил или нарушил“ (ППВС № 7/76 г. р. I. т. 2). Безспорно положение в правната доктрина и в съдебната практика е, че нормата на чл. 219, ал. 1 от НК съдържа бланкетна диспозиция. Тя не визира конкретно правило за поведение и се нуждае от конкретизация чрез посочване на точно определени по своето естество императивни правни норми, които да очертават дължимото поведение на дееца - да предвиждат за него задължение за конкретно действие или съответно въздържане от такова. Както правилно е отбелязал въззивният съд, в обвинителния акт е направен неуспешен опит за конкретизиране на бланкетната норма на чл. 219 от НК, като съдържанието й, на първо място, е запълнено с общи разпоредби от ЗДДС и ДОПК, каквито се явяват инкриминираните такива на чл.21, ал.1 ЗДДС; чл.2, ал.1 ДОПК; чл.4, изр.2 ДОПК; чл. 37, ал. 1, изр. 2 от ДОПК и чл. 110, ал. 1 и ал. 3 от ДОПК, както и с общи текстове от длъжностната характеристика и от указание на изпълнителния директор на НАП, в които не се съдържат конкретни права и задължения на подсъдимата в качеството й на длъжностно лице, които тя да не е изпълнила. В съгласие с приетото от въззивния съд настоящият касационен състав също счита, че признакът „неполагане на достатъчно грижи“ при изпълнението на възложената работа в случая по недопустим начин е очертан не чрез посочването на императивни правни норми, а на диспозитивни норми, които по своето естество са декларативни (чл.21, ал.1 ЗДДС; чл.2, ал.1 ДОПК; чл.4, изр.2 ДОПК; чл. 37, ал. 1, изр. 2 от ДОПК и чл. 110, ал. 1 от ДОПК; Раздел V „Преки задължения", т. 1 от утвърдена със Заповед с № I-832/22.07.2013 г. на главен секретар на НАП длъжностна характеристика за длъжността „главен инспектор по приходите“ и на Модул „Определяне на задължението“, подмодул „ДДС“, т. 7, изр. 5 от Указание на изпълнителен директор на НАП, съгласно чл.10, ал.1, т.5 от ЗНАП, с изх. № 20-00- 111/09.06.2015 г. във връзка със ЗД на ЗДДС) и дефинитивни (чл. 110, ал. 3 от ДОПК) и поради това те не въвеждат и не конкретизират съответни правила за поведение. Т.е., бланкетната диспозиция на чл. 219, ал. 1 от НК по недопустим начин е запълнена с общи, не съдържащи конкретни правила за поведение норми, които не указват кои конкретни права и задължения не е изпълнило и нарушило длъжностното лице. Освен това в настоящия казус, предвид естеството на инкриминираната възложена работа на подсъдимата, за определянето и индивидуализирането на признака „не положи достатъчно грижи“ съвсем не е достатъчно посочването само на правила, указващи на общи принципи, регламентиращи дейността на държавния служител и на органите по приходите. В тази връзка съдебната практика е утвърдила разбирането, че източниците, от които произтичат правата и задълженията на длъжностното лице и които запълват бланкетните състави на чл. 219, ал. 1 и ал. 2 от НК, не трябва да бъдат общи диспозитивни, респ. декларативни и дефинитивни, а е необходимо да създават конкретни права и задължения за субекта на безстопанственост, като това условие в случая не е изпълнено.
Правилна е и преценката на въззивния съд, че инкриминираните разпоредби на § 15г от ПЗР на ЗДДС, чл.72, ал.1 ЗДДС, чл.104, ал.3 ДОПК, § 3, ал.1, т.2 ПЗР на ЗДДС, с които, на следващо място, е запълнена бланкетната диспозиция на нормата на чл.219 ал.1 НК, отново не съдържат конкретни права и задължения, които да са относими към инкриминираното поведение на подсъдимата в качеството й на служител на НАП при изпълнение на служебните й задължения. Те регламентират специфичен ред за приспадане на данъчен кредит, като в тях са изброени кои са субектите и по какви доставки могат да упражнят правото си на приспадане на данъчен кредит по този ред и не са адресирани пряко към служителите на НАП, поради което неправилно са били инкриминирани на подсъдимата.
Съдебната преценка за неправомерното поведение на подсъдимата Ц. следва да се ограничи в рамките на инкриминираните норми и правила, за които се твърди, че тя не е изпълнила и нарушила. Затова, след като по изложените по-горе съображения се установява, че тези норми и правила изначално не са годни да обосноват съставомерност на поведението й като престъпление по чл. 219 ал.1 от НК, се налага изводът, че подсъдимата обективно не е могла да ги наруши и в частност да ги наруши по начин, който да обоснове ангажиране на отговорността й за посоченото престъпление. Отделно от това, съобразно фактическите рамки на обвинението подсъдимата не е допуснала неизпълнение или нарушение на възложени й задължения, или превишаване на власт или права във връзка осъществяване на функциите й на длъжностно лице „служител в НАП“. С оглед на това правилно и законосъобразно въззивният съд е приел, че по делото не е установено неправомерно поведение на подсъдимата Ц., което да е било в разрез със служебните й задължения и да съставлява „неполагане на достатъчно грижи“ при изпълнение на възложената й работа при извършване на проверката и последвалото възстановяване на ДДС на община Тетевен по посочените доставки и което да е довело до настъпването на значителни щети за държавния бюджет.
По повод гореизложеното следва да се отбележи, че в случая окръжният и апелативният съд не са били в състояние да предприемат процесуални действия за отстраняване на визирания недостатък в обвинителния акт, касаещ ненадлежното запълване на инкриминираната бланкетна норма на чл.219 ал.1 НК, тъй като ако дадат указания какво обвинение да се повдигне и по какъв начин да се запълни съдържанието на бланкетната норма по недопустим начин биха се намесили в суверенните правомощия на прокурора. С оглед на това и при констатираната непрецизна формулировка на изпълнителното деяние, признавайки подсъдимата за невиновна по повдигнатото й обвинение, тези съдилища в крайна сметка са подходили напълно законосъобразно.
По тези съображения не може да бъде споделено изразеното в протеста несъгласие с извършената от апелативния съд правна оценка на установените факти, сочеща на несъответствие на тези факти с претендираните от обвинението нарушения на нормативни и други актове.
Неоснователно е и оплакването в протеста, че въззивният съд не се е съобразил със задължителното за съда и органите на досъдебното производство ТР № 1/2009 по т. д. № 1/2009 г. на ОСНК относно автономността и независимостта на административното и наказателното производство в областта на данъчните правоотношения, указващо, че резултатите от проведеното административно производство не обвързват наказателното такова, и че поради това този съд неприемливо се е позовал на решението на ВАС по адм. дело № 3351/2022 г., за да приеме, че въпросът за законосъобразността на признатото право на приспадане на данъчен кредит по получените доставки на стоки и услуги от община Тетевен е решен със сила на присъдено нещо с влязъл в сила съдебен акт – решението на ВАС по посоченото дело.
Несъмнено е, че съдът изследва обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване по чл. 102 НПК единствено и само чрез способите и средствата на НПК, без да презумира формална доказателствена сила на заключенията на административните органи (ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС във връзка с приложението на чл. 255-чл. 257 НК). В тази връзка следва ясно да се разграничат актовете на административните органи (визирани в посоченото тълкувателно решение) от влезлите в сила съдебни решения по административни дела по оспорване на индивидуални административни актове. От съдържанието на цитираното тълкувателно решение е видно, че констатираната автономност и независимост на административното и наказателното производства в областта на данъчните правоотношения с произтичащата от това последица резултатите от проведеното административно производство да не обвързват наказателното производство, касае единствено актовете на административните органи, постановени в проведените административни производства, но не и съдебните решения, постановени в производства по оспорване на административните актове.
Относно действията на тези съдебни решения са приложими процесуалните разпоредби на чл. 177, ал. 1 АПК и на чл. 297 ГПК, към която препраща чл. 144 АПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 1 изр.2 АПК, ако оспореният административен акт бъде отменен (както е в настоящия казус), съдебното решение има действие по отношение на всички. Конститутивното действие на решението за отмяна на административния акт се състои в отпадането с обратна сила на разпоредените с него правни последици и поради това то се разпростира не само по отношение на страните по делото, а спрямо всички, тъй като прогласената материалноправна промяна трябва да бъде зачетена от всички. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 297 от ГПК, приложима по силата на препращането на чл. 144 от АПК и спрямо решенията на административните съдилища в производствата по оспорване на индивидуални административни актове, съгласно която влязлото в сила 10
решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Р. Б. В подкрепа на тезата за задължителната сила на обсъжданото съдебно решение на ВАС е и фактът, че с разпоредбата на чл. 125, ал. 1 от КРБ на ВАС се възлага да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване, като това конституционно правомощие ВАС осъществява и чрез правосъдната си дейност по отношение на споровете, разрешени от административните съдилища като първа инстанция, за които е предвиден касационен контрол (решение на КС № 8 от 23.04.2018 г. по конституционно дело № 13 от 2017 г.), каквато именно дейност е била осъществена в настоящия казус с постановяването на коментирания съдебен акт. Затова, след като с влязлото в сила решение № 3225/27.03.2023 г. на ВАС по адм. дело № 3351/2022 г. по описа на същия съд, е отменено решение № 183/10.12.2021 г. по адм. дело № 191/2019 г. по описа на Административен съд - Ловеч само в частта, с която е отменен ревизионен акт № Р- 04001118003363-091- 001/20.12.2018 г., с който е отказано право на приспадане на данъчен кредит на община Т. по шест фактури на обща стойност 1 444.72 лв., а в останалата част (относно отмяната на ревизионния акт) решението е оставено в сила, на основание цитираните разпоредби това решение на ВАС е задължително и за наказателния съд, разглеждащ настоящото производство, относно въпроса за
законосъобразността/незаконосъобразността на въпросния административен акт в отменената му част. Следователно така постановеното от ВАС съдебно решение не може да бъде игнорирано и изключено от доказателствените материали, подлежащи на преценка в настоящото наказателно производство, поради което отправеният към въззивния съд упрек в тази насока е напълно неоснователен.
Задължителният характер на посоченото решение на ВАС, чието действие без основание се оспорва в протеста, налага извод, че в настоящото производство по отношение на въпроса за правото на община Т. на приспадане на данъчен кредит следва да бъде съобразено разрешението, дадено именно с този влязъл в сила съдебен акт, а не противоречащата на този съдебен акт интерпретация, съдържаща се в заключението на назначената по делото ССчЕ, за което неоснователно се настоява в протеста.
В допълнение на гореизложеното следва да се отбележи, че след като с цитираното съдебно решение на ВАС с обратна сила е признато правото на община Т. на приспадане на данъчен кредит в размер на 283 188.47 лв. за основната част от фактурите по получените доставки, които попадат в приложното поле на § 15 г от ПЗР на ЗДДС и са били декларирани с подадените опис-декларации, то инкриминираното възстановяване на ДДС до размера на тази сума изначално не е било незаконосъобразно (неправомерно), поради което и на това основание поведението на подсъдимата по възстановяване на ДДС на община Т. не е било неправомерно, а като такова то не е могло да обуслови и причиняването на имуществени вреди в такъв размер. В този смисъл правомерното възстановяване на процесното ДДС на община Т. изключва причиняването на щета за републиканския бюджет, а с това и наличието на претендирания престъпен резултат.
Правилна е преценката на въззивния съд и за субективната несъставомерност на поведението на подсъдимата. Доколкото вината е психично отношение на дееца към самото деяние, към общественоопасния му характер и към предизвиканите общественоопасни последици, то отсъствието в случая на тези обективни съставомерни признаци обосновава отсъствието и на субективния съставомерен 11
признак вина.
В обобщение, приемайки, че вменената по отношение на подсъдимата Ц. деятелност не би могла да се субсумира под състава на престъплението безстопанственост по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 от НК и солидаризирайки се с решаващите доводи на въззивния съд за обективна и субективна несъставомерност на деянието, ВКС намира, че не е допуснато претендираното с протеста нарушение на материалния закон и че подсъдимата правилно е била оправдана.
Изложеното дотук мотивира настоящата инстанция да приеме, че след като не се установява заявеното в протеста допуснато за разглеждане касационно основание, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 141 от 02.12.2024 г. на Апелативен съд – В. Т. постановено по внохд № 184/2024 г. по описа на същия съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
12