Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/.

Образувано е по касационните жалби на и. д. директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - Пловдив при ЦУ на НАП, съгласно заповед № ЗЦУ-ОПР-23 от 16.06.2017 г. на изпълнителния директор на НАП и на А.Б от [населено място], подадена чрез пълномощника му адв. Н.М, против решение № 1383 от 21.06.2019 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. № 3363/2018 г.

С касационна жалба на и. д. директора на Дирекция ОДОП – Пловдив, приподписана от юрк. Д.К, първоинстанционното решение се оспорва в частта му, в която е отменен ревизионен акт /РА/ № 16001617008017-091-001/12.07.2018 г. относно установените с него задължения на А.Б за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. и съответните лихви за забава. С доводи за неправилно приложение на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, относими към касационното основание по чл. 209, т. 3, предложение първо АПК, се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се потвърди РА, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в размер на 2 192.58 лв. и заплатената държавна такса за настоящото съдебно производство в размер на 151.01 лв.

Ответникът по касационната жалба - А.Б - оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. Н.М по съображения, изложени в писмен отговор, и заявява искане да бъде оставено в сила решението на Пловдивския административен съд в оспорената му част.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

С касационна жалба на А.Б първоинстанционното решение се оспорва в частта му, в която е отхвърлена жалбата му против РА относно установените с него задължения на А.Б за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за 2011 г. С доводи за неговата неправилност поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон – чл. 33, ал. 6, т. 3 ЗДДФЛ, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК се претендира отмяната му в обжалваната част и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция ОДОП – Пловдив – оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Д.К по съображения, изложени в писмено становище. Заявява искане да бъде оставено в сила първоинстанционното решение в оспорената му част и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационните жалби доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационните жалби като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни срещу съответните части от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятни за тях, са допустими.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Пловдив е бил РА № 16001617008017-091-001/12.07.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден от директора на Дирекция "ОДОП" – Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 566/28.09.2018 г. Със същия са установени задължения на ревизираното лице А.Б за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ в размера по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ, както следва: за 2011 г. – 2 517.44 лв. и лихва – 1 586.94 лв.; за 2012 г. – 8 265.56 лв. и лихва – 4 362.92 лв.; за 2013 г. – 569.92 лв. и лихва – 242.93 лв.; за 2014 г. – 69.85 лв. и лихва – 22.64 лв.; за 2015 г. – 4 326.87 лв. и лихва – 962.88 лв.; за 2016 г. – 47.15 лв. и лихва – 5.72 лв.

Административният съд е приел, че оспорването е допустимо и че РА е издаден от компетентни органи по приходите.

При установената от него фактическа обстановка е обосновал извод за материална незаконосъобразност на РА в частта му на установените задължения за данък върху доходите на ревизираното лице за 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г., поради неправилно определена данъчна основа за доходи по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Според него, след като от ревизиращите органи е изготвен анализ на разполагаемите и разходвани парични средства на лицето за ревизирания период на годишна база, при което за 2015 г. е установено превишение на стойността на имуществото и направените от него разходи спрямо декларираните и/или получени доходи в размер на 42 816, 18 лв., неправилно това превишение е квалифицирано като друг облагаем доход по чл. 35 т. 6 ЗДДФЛ и задължението за данък е установено по общия ред, а не в производство по чл. 122 и следващи ДОПК. Относно получените суми по банковите сметки на жалбоподателя, платени от ЧСИ и Районен съд - Пещера, както и постъпилата сума от 81 346, 40 лв., представляваща общо обезщетение в следствие на покрит по полицата риск на 243 работници и служители на „АСАРЕЛ-ТРАНС“ ООД, съдът е приел, че не са доход на ревизираното лице и разпоредбата на чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ не намира приложение.

За да отхвърли жалбата срещу РА в частта му на установеното допълнително задължение за данък върху доходите за 2011 г. и съответната лихва, съдът е приел, че спорът между страните се концентрира върху включването в цената на придобиване на имотите и стойността на направените разходи по строителството на сградите за закупени строителни материали и използвани услуги съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗДДФЛ /в редакцията й към 2011г./. Документи за закупени строителни материали и извършени услуги са представени едва в производството по административно обжалване на РА, въпреки че са били изискани от лицето в хода на ревизията. По отношение на тези разходни документи вещото лице е посочило изрично в заключението си, че точните количества на вложените материали не могат да се определят. Това предопределя и невъзможност да се определи пазарната им стойност към въвеждането в експлоатация и настоящия момент. Съдът е кредитирал заключението по приетата съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ в тази част и като математическите изчисления, но е намерил, че то не допринася за промяна на изводите, направени в РА, доколкото невъзможността да се посочи точното количество на материалите, вложени в процесните сгради, предопределя и невъзможност да се определи пазарната им стойност към въвеждането в експлоатация и настоящия момент. Възражението на жалбоподателя, че в цената на придобиване на жилищната сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв. 120 по плана на гр. Б., не е включено заплатеното право на строеж през 1990 г. на стойност 1 665 лв., според съда е неоснователно, тъй като договорът за отстъпено право на строеж върху държавна земя (л. 1592) е представен едва при съдебното обжалване на РА с молба от 01.04.2019г., т. е. ревизиращият екип не е бил наясно, че преди придобиването на УПИ ХІІІ, кв. 120 съгласно договор за покупко – продажба № 098-0043 от 26.06.2002 г. върху него е било учредено право на строеж на сграда, която е въведена в експлоатация през 2004 г., и поради липсата на доказателства, не е приложена разпоредбата на чл. 33, ал. 6, т. 7 ЗДДФЛ относно документално доказаната стойност на придобитото през 1990 г. по възмезден начин право на строеж. Освен това при съдебното обжалване жалбоподателят не ангажира заключение с такава поставена задача. Тъй като облагаемият доход е установен към момента на извършване на продажбите, т. е. през 2011 г., като декларираните от самото ревизирано лице резултати от сделките са подложени на проверка, именно поради посочената ниска стойност на облагаемия доход или неформирането на такъв, законосъобразно според съда е приложена от ревизиращия екип разпоредбата на чл. 33, ал. 6, т. 3 ЗДДФЛ, която е действаща през процесния период от време.

Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият съдебен състав преценява решението на Пловдивския административен съд като валидно и допустимо. Административният съд правилно е приел, че оспорването е допустимо, че РА е издаден от компетентни органи по приходите по чл. 119, ал. 2 ДОПК след проведено ревизионно производство, възложено също от компетентен орган.

След извършена проверка относно съответствието на решението с материалния закон в частта му, в която е отменен РА, касационната инстанция намира касационната жалба на директора на Дирекция ОДОП – Пловдив за частично основателна по следните съображения:

Ревизионното производство, приключило с издаването на оспорения пред административният съд РА, не е проведено по особения ред, регламентиран в чл. 122 – чл. 124 ДОПК. Както правилно е констатирал съдът, само за данъчния период 2015 г. органите по приходите са установили несъответствие между имущественото и финансово състояние на ревизираното лице и неговите доходи. Констатирали са недостиг на доходи, покриващи направените разходи, в размер на 42 816.18 лв., въпреки направената компенсация с доходите на съпругата в размер на 11 181.79 лв. Този недостиг в размер на 42 816.18 лв. е включен в общата годишна данъчна основа на основание чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ като доход от други източници. Констатираното от приходните органи обстоятелство е основание по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК да се приложи установеният от съответния закон размер на данъка към определена по реда на ал. 2 основа, а според чл. 123, ал. 1 ДОПК в случаите по чл. 122, ал. 1 при определяне на основата по реда на чл. 122, ал. 2 се смята до доказване на противното, че е налице подлежаща на облагане с данъци печалба или доход, когато: 1. стойността на имуществото на лицето явно съществено превишава размера на декларираните приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране, получени от него. Правилни са изводите на съда, че в случая незаконосъобразно и в противоречие с цитираните норми, както и при неправилно приложение на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, с РА е определена данъчната основа от 42 816.18 лв. за облагане с данък в размера по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ. В този смисъл са и голяма част от решенията на Върховния административен съд, постановени във връзка с разрешаването на този правен проблем /решение № 1116 от 25.01.2018 г. по адм. д. № 6279/2017 г., решение № 7593/07.06.2018 г. по адм. д. № 1320/2018 г., решение № 8665/26.06.2018 г. по адм. д. № 1455/2018 г., решение № 13088/29.10.2018 г. по адм. д. № 9099/2018 г., решение № 7690 от 22.05.2019 г. по адм. д. № 2342/2019 г., решение № 10349 от 04.07.2019 г. по адм. д. № 4432/2019 г., и др./.

При определяне на общата годишна данъчна основа за 2012 г. органите по приходите са включили сумата от 81 346.40 лв. като доход от друг източник по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ.Фте констатации на съда във връзка с този доход не са спорни и това е видно от обстоятелствената част на касационната жалба. Установено е в ревизионното производство, че на 21.03.2012 г. по личната банкова сметка на лицето е преведена посочената сума от ЗК „У. Ж“ АД. Според данните, предоставени от ЗК „У. Ж“ АД, потвърдени и от „А. Т“ ООД, тя представлява изплатено обезщетение след изтичане на срока на застраховката за покрит от полицата риск на 243 работници и служители на „А. Т“ ООД и дължими на тези работници в размер на индивидуалното обезщетение или по 334.80 лв. Обезщетението не е изплатено във връзка с настъпило застрахователно събитие. Цялото обезщетение е преведено по личната банкова сметка на Батаклиев в качеството му на представляващ работниците и служителите, но от негова страна индивидуалните обезщетения не са им изплатени и това обстоятелство е безспорно.

При така установените факти неправилен е изводът на първостепенния съд, че не е налице доход, подлежащ на облагане съгласно чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, тъй като сумата не е получена от жалбоподателя по правоотношение, по което той е страна, и същата не му е дължима, а се дължи на работниците и служителите на „А. Т“ ООД, поради което не е негов доход. Съгласно чл. 2 ЗДДФЛ обект на облагане по този закон са доходите на местните и чуждестранните физически лица. Доходите могат да бъдат с различни източници, изброени в чл. 8 ЗДДФЛ. Според чл. 8, ал. 6, т. 11 ЗДДФЛ доходи от източник в България са и тези от застраховка. Видовете доходи в зависимост от източника са определени в чл. 10, ал. 1, вкл. доходи от източниците по чл. 35 /чл. 10, ал. 1, т. 6/. Безспорно изброяването на източниците на доходи в чл. 35 ЗДДФЛ не е пълно, доколкото в т. 6 е посочено, че облагаем е и доходът от всички други източници, които не са изрично посочени в този закон и не са обложени с окончателни данъци по реда на този закон или с окончателни данъци по реда на ЗКПО (ЗАКОН ЗА КОРП. П. О). Въпреки липсата на легална дефиниция в ЗДДФЛ на понятието „доход“, цитираните норми дават основание да се определи като положително изменение в имуществото, което ако не е посочено в чл. 13 ЗДДФЛ, е облагаемо по аргумент на 12, ал. 1 от същия, независимо от това дали е от източник, изрично посочен в този закон според чл. 35, ал. 6. Законът не предпоставя облагането на дохода, когато е облагаем на основание чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, от това да е получен основателно и да е дължим на законово основание именно на получателя му. Поради това, доходът, получен от ревизираното лице като изплатени обезщетения от застрахователя в качеството му на представител на застрахованите работници и служители, които не са изплатени от него на застрахованите, на които се дължат, правилно е определен в РА като доход, подлежащ на облагане на основание чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ като придобит на датата на заверяване на сметката му като негов получател според чл. чл. 11, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ.

По аналогичен начин стои въпросът със сумите, преведени отново по личната банкова сметка на А.Б от ЧСИ З.З и от РС Пещера по изпълнителни дела с взискател „Бе Ге Файнанс“ ЕООД, в периода 2011 г. – 2016 г. в общ размер 13 377.19 лв. Същите законосъобразно са обложени с данък в годината, в който са придобити от ревизираното лице съгласно чл. 11, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ, като доходи по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Представеният приемо-предавателен протокол от 11.01.2016 г., според който А.Б предава на К.А в качеството му на управител на „Бе Ге Файнанс“ ЕООД сумата от 12 905.44 лв., получена по изпълнителни дела в периода 2011 г. – 2015 г., и ПКО от 12.12.2016 г. за внесена сума от 471.75 лв. с оглед липсата на отразяване на същите в счетоводството на дружеството не доказват връщане на недължимо получените суми.

По така изложените мотиви решението на Административен съд – Пловдив като постановено при неправилно приложение на материалния закон следва да се отмени в частта му, в която е отменен РА относно установените с него допълнителни задължения за данък върху доходите на А.Б за данъчните периоди 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2016 г., а за 2015 г. – за 45.25 лв. с лихва за периода от 03.05.2016 г. до 12.07.2018 г. в размер на 10.07 лв. и вместо него да се постанови друго решение по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата против РА. В частта му, в която е отменен РА относно установените задължения за 2015 г. над 45.25 лв. до 4 326.87 лв. и съответната лихва – над 10.07 лв. до 962.88 лв. решението като правилно следва да се остави в сила. Касационната жалба на А.Б е основателна.

В годишната данъчна основа за 2011 г. са включени според РА: годишна данъчна основа по чл. 25, ал. 1 ЗДДФЛ в размер на 94 181.30 лв., която не е спорна; годишна данъчна основа за доходи от прехвърляне на права или имущество по чл. 10, ал. 1, т. 5 ЗДДФЛ в размер на 1 761.17 лв., която като декларирана също не е спорна. Не е спорно също така, че е внесен авансово данък в размер на 9 418.12 лв. и допълнително – 176 лв. на 02.05.2012 г. По изложените по-горе съображения правилно с РА е включена сумата от 4 745.97 лв. като облагаем доход по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Оспорва се с касационната жалба годишната данъчна основа за доходи от прехвърляне на права или имущество над 1 761.17 лв. до 22 188.36 лв. След изключване на имотите, попадащи в хипотезите на чл. 13, ал. 1, т. 1, б. „а“ и б. „б“ ЗДДФЛ, тази данъчна основа е формирана от доходи от продажби на недвижими имоти с 4 нотариални акта /НА/.

1. С НА № 85, том 2, рег. № 2702, дело № 260 от 13.06.2011 г. за продажбата на УПИ ХLVІ, кв. 117 по регулационния план на гр. Б. с площ 42 кв. м. заедно с построената в него масивен едноетажен гараж със застроена площ по одобрен проект 31.50 кв. м. общо за сумата 1 627 лв. С договор за продажба № 098-0015/12.02.2002 г., сключен с О. Б, А.Б е придобил собствеността върху незастроения УПИ за 715.52 лв.

2. С НА № 86, том 2, рег. № 2707, дело № 261 от 13.06.2011 г. за продажбата на УПИ ХLVІІ, кв. 117 по регулационния план на гр. Б. с площ 44 кв. м. заедно с построената в него масивен едноетажен гараж със застроена площ по одобрен проект 32.90 кв. м. общо за сумата 1 657 лв. С договор за продажба № 098-0014/12.02.2002 г., сключен с О. Б, А.Б, е придобил собствеността върху незастроения УПИ за 528 лв.

Облагаемият доход от продажбите на недвижимите имоти с тези два НА е определен с РА по реда на чл. 33, ал. 1 ЗДДФЛ като положителна разлика между продажната цена по НА и цената на придобиване на УПИ, посочена в договорите, намалена с 10 % разходи, съответно в размер на 1 048.50 лв. за първия и 1 016.10 лв. за втория. Тъй като същите са съпружеска имуществена общност, облагаемият доход на Батаклиев е установен в размер на ½.

Непосочването изрично в мотивите към РА, че само по отношение на поземления имот се прилага чл. 33, ал. 1 ЗДДФЛ, тъй като само за него е установена цена на придобиване, а по отношение на гаражите се приема на основание чл. 33, ал. 6, т. 3, че цената на придобиването им е нула, тъй като не е доказана документално цената на придобиване, не представлява липса на мотиви като порок на акта по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, налагащ отмяната му, противно на доводите в касационната жалба. Няма как да се определи отделно облагаемият доход за УПИ и за гаража, построен в него, след като в НА продажната цена е посочена общо.

3. С НА № 84, том 2, рег. № 2694, дело № 259/13.06.2011 г. за продажба на: масивна двуетажна вилна сграда, находяща се в УПИ – І от кв. 22 по плана на летовище „Св. Константин“ – О. П със застроена площ съгласно удостоверение № 26/09.06.2006 г. за въвеждане в експлоатация от 77.27 кв. м. и площ на външна тераса от 9.30 кв. м. и РЗП съгласно приложена към архитектурния проект обяснителна записка от 118.50 кв. м., масивен едноетажен гараж със застроена площ от 24 кв. м., масивна едноетажна постройка барбекю със застроена площ от 9.75 кв. м. и масивен едноетажен навес със застроена площ от 3.17 кв. м. за сумата общо 23 735 лв. Представен е договор от 10.07.1996 г. за отстъпено право на строеж върху държавна земя на стойност 3 296 лв., приета от органите по приходите като документално доказана цена на придобиване по смисъла на чл. 33, ал. 6, т. 1 ЗДДФЛ. Облагаемият доход от продажбата на недвижимите имоти с този НА е определен с РА по реда на чл. 33, ал. 1 ЗДДФЛ като положителна разлика между продажната цена по НА и цената на правото на строеж, посочена в договора, намалена с 10 % разходи, в размер на 18 395.10 лв. за двамата съпрузи.

Неправилно административният съд е приел, че представените от жалбоподателя в производството по административно обжалване на РА фактури за закупени строителни материали и извършени услуги във връзка с построяването на вилната сграда и другите обекти, описани в НА, не могат да докажат документално цената на придобиването им, тъй като са били изискани от него в хода на ревизията, но не са били представени. Не е налице процесуална забрана за представяне на писмени доказателства от страна на жалбоподателя, както при обжалването на РА пред по-горе стоящия административен орган, така и при съдебното му обжалване. Напротив, съгласно чл. 145, ал. 2, т. 2 ДОПК към жалбата при административното обжалване се прилагат писмени доказателства. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 149, ал. 2, т. 3 ДОПК, касаеща жалбата, подадена до съда. Нещо повече, според чл. 155, ал. 3 ДОПК решаващият орган може да събира нови доказателства и ако новите доказателства не са представени от жалбоподателя, копия от тях му се връчват заедно с решението. Според ал. 4, т. 1 на чл. 155 ДОПК решаващият орган отменя РА изцяло или частично и връща преписката при непълнота на доказателствата, когато той самият не може да ги събере.

Неоснователен обаче е доводът на касатора, че с оглед представените фактури решаващият орган е следвало частично да отмени РА и да върне преписката с указания за изготвяне на експертиза, и след като него е направил е допуснал съществено нарушение, налагащо отмяната на акта като незаконосъобразен. Това е така, защото съгласно чл. 160, ал. 1 ДОПК съдът е длъжен да постанови решение по съществото на спора, като по отношение на РА ал. 4 на чл. 160 ДОПК изключва връщането на преписката на компетентните органи по приходите със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.

Неправилно също така съдът се е позовал на основното заключение по СТЕ, според което липсата на количествени сметки към проектите, тъй като в годините на изготвянето им не е имало такова изискване, е пречка да се установят количествата на вложените материали и поради това е невъзможно изготвянето на пазарна оценка към въвеждането в експлоатация и към момента на изготвяне на експертизата. За определянето на облагаемия доход от продажбата на недвижими имоти законът не изисква да е доказана пазарната им цена нито към момента на въвеждането в експлоатация на сградите, нито към момента на продажбата им, респ. постановяването на съдебното решение. С тези мотиви неправилно е преценено допълнителното заключение като неотносимо към правния спор. Експертизата, според която описаните в приложение № 1 фактури могат да се обвържат с обектите в летовище „С. К“, е следвало да бъде преценена от съда задно с представените по делото разрешение за строеж № 119/28.08.1998 г. на вилата и протокол за определяне на строителна линия и ниво № 55/24.08.1998 г., както и удостоверение № 26/09.06.2006 г. за въвеждане в експлоатация, посочено в НА /във връзка с разрешението за строеж на пристройка № 108/16.07.2007 г. няма представени фактури/. Не са обсъдени и доводите на жалбоподателя, че според представените от него документи, той не е извършвал в процесния период от време строителство на други обекти в летовище „С. К“ и това обстоятелство не се оспорва от ответника.

Фактурите за закупуване на строителни материали и превоз са посочени в приложението към СТЕ с вписаните в тях стойности без да е съобразен чл. 1 от Закон за деноминацията на лева, съгласно който, считано от 5 юли 1999 г. българският лев се деноминира, като 1000 стари лева се заменят за 1 нов лев. Не е извършена и актуализация по реда на чл. 33, ал. 6, т. 7 ЗДДФЛ по отношение разходите за закупуване на строителни материали и превоз преди 01.01.1998 г. с общия индекс на потребителските цени, обявено от НСИ.

Касационната инстанция намира, че в изпълнение на задължението си по чл. 160, ал. 1 ДОПК административният съд е следвало да постави допълнителна задача на вещото лице по СТЕ или да назначи съдебно-счетоводна експертиза, която да изчисли разходите за СМР, установени от СТЕ, при съобразяване с деноминацията на лева и общия индекс на инфлацията, където това се налага съобразно чл. 33, ал. 6, т. 7 ЗДДФЛ, съответно – размера на данъка и лихвите, независимо от това, че такива задачи не са поискани от страна на жалбоподателя. Не са обсъдени и доводите на жалбоподателя, че според представените от него документи, той не е извършвал в процесния период от време строителство на други обекти в летовище „С. К“ и това обстоятелство не се оспорва от ответника.

4. С НА № 154, том 1, рег. № 1542 от 08.04.2011 г. за продажбата на УПИ ХІІІ от кв. 120 по регулационния план на гр. Б. с площ 555 кв. м. заедно с построената в него масивна жилищна сграда със застроена площ от 127.40 кв. м., състояща се от подземен етаж и три надземни етажа общо за сумата от 27 290 лв. Приетото по-горе във връзка с предишния НА относно допълнителната СТЕ, установяваща разходи във връзка с построяването на сградата, е относимо и към продажбата на УПИ и жилищната сграда с НА от 08.04.2011 г. Освен това, основателен е и доводът на касатора, че в цената на придобиване на жилищната сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв. 120 по плана на гр. Б., не е включено заплатеното право на строеж през 1990 г., като придобивната цена на УПИ и сградата следва да се актуализира по реда на чл. 33, ал. 6, т. 7 ЗДДФЛ при отчитане на деноминацията. В тази връзка настоящият съдебен състав съобрази и постановеното решение № 17313/17.12.2019 г. на ВАС, осмо отд. по адм. д. № 8456/2019 г. във връзка с РА на съпругата И.Б. С оглед правилото на чл. 33, ал. 6, т. 7 ЗДДФЛ неоснователен е доводът на касатора за неприложимост на чл. 33, ал. 6 ЗДДФЛ по отношение на придобитите имущества пред 01.01.2008 г. По това възражение първоинстанционният съд се е произнесъл и изложените от него мотиви се възприемат изцяло като правилни от касационната инстанция.

По изложените съображения решението на Пловдивския административен съд следва да се отмени в частта му, в която е отхвърлена жалбата на Батаклиев против РА относно установеното с него задължение за данък върху дохода за данъчния период 2011 г. и лихвата за забава и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 и т. 2 АПК делото в тази част следва да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд при съобразяване с дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. При повторното разглеждане на делото административният съд на основание чл. 226, ал. 3 АПК следва да се произнесе и по исканията на страните за разноски за настоящото касационно производство.

Разноски: В частта, в която на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо вр. чл. 222, ал. 1 АПК, спорът се разрешава по същество, на страните на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК се дължат разноски съобразно уважената и отхвърлената част от жалбата. На НАП – Дирекция „ОДОП“ – Пловдив следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, определено по размер на основание чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение с оглед материален интерес в размер на 13 642.01 лв. за двете съдебни производства и държавна такса за касационното производство – 151.01 лв. /общо 2 029.53 лв./. В първоинстанционното и касационното производства жалбоподателят не е заявил искане за присъждане на разноски. На основание чл. 226, ал. 3 АПК първоинстанционният съд, който повторно ще разгледа делото, следва да се произнесе и исканията за разноски и за настоящото касационно производство.

Мотивиран така, Върховният административен съд, първо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1383 от 21.06.2019 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. № 3363/2018 г., в частта му, в която е отменен РА № 16001617008017-091-001/12.07.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден от директора на Дирекция "ОДОП" – Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 566/28.09.2018 г., относно установени задължения на А.Б от [населено място] за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ в размера по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ, както следва: за 2012 г. – 8 265.56 лв. и лихва – 4 362.92 лв.; за 2013 г. – 569.92 лв. и лихва – 242.93 лв.; за 2014 г. – 69.85 лв. и лихва – 22.64 лв.; за 2015 г. – 45.25 лв. и лихва – 10.07 лв.; за 2016 г. – 47.15 лв. и лихва – 5.72 лв., както и в частта му за разноските, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.Б от [населено място] против РА № 16001617008017-091-001/12.07.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден от директора на Дирекция "ОДОП" – Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 566/28.09.2018 г., относно установени задължения на А.Б от [населено място] за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ в размера по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ, както следва: за 2012 г. – 8 265.56 лв. и лихва – 4 362.92 лв.; за 2013 г. – 569.92 лв. и лихва – 242.93 лв.; за 2014 г. – 69.85 лв. и лихва – 22.64 лв.; за 2015 г. – 45.25 лв. и лихва – 10.07 лв.; за 2016 г. – 47.15 лв. и лихва – 5.72 лв.

ОТМЕНЯ решение № 1383 от 21.06.2019 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. № 3363/2018 г., в частта му, в която е отхвърлена жалбата на на А.Б от [населено място] против РА № 16001617008017-091-001/12.07.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден от директора на Дирекция "ОДОП" – Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 566/28.09.2018 г., относно установени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ в размера по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ и лихва за забава за данъчния период 2011 г.

ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия първоинстанционен съд.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА А.Б, [ЕГН] с адрес: [населено място], [адрес] да заплати на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ – София, Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив разноски в размер на 2 029.53 лв. /две хиляди и двадесет и девет лева и петдесет и три стотинки/.

Решението не подлежи на обжалване.