Производството e по реда на Глава дванадесета, чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София град срещу решение № 7812/15.12.2017г., постановено по адм. дело № 8764/2017г. по описа на Административен съд – София град, с което е отменено решение № 1040-21-266/30.06.2017г. на Директора на ТП на НОИ – София град, издадено на основание чл. 117, ал. 3 от КСО за потвърждаване на разпореждане №О-21-999-00-0000339710/30.05.2017г. на Ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите. Преписката е изпратена на директора на ТП на НОИ – София град за произнасяне съобразно мотивите на съдебното решение. Изложените в жалбата възражения навеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 и 3 АПК – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. Прави се възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар от ответника по касация на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответникът – В.З, чрез процесуален представител адв.. В, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски, за което представя списък по чл. 80 ГПК.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура (ВАП) дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което счита, че следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.
Предмет на обжалване в първоинстанционното производство е решение № 1040-21-266/30.06.2017г. на Директора на ТП на НОИ – София град, издадено на основание чл. 117, ал. 3 от КСО, с което е потвърдено разпореждане №О-21-999-00-0000339710/30.05.2017г. на Ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите, с които на В.З й е отказано отпускане на парично обезщетение за бременност и раждане по удостоверение, приложение №9 към болничен лист №0169909, Серия Е-2017 за времето от 28.04.2017г. до 08.06.2017г. за временна неработоспособност, тъй като лицето не е осигурено за съответния риск.
С оглед преценката относно наличието на качеството „осигурено лице“ по смисъла на § 1, т. 3 ДР КСО на жалбоподателката, към датата на настъпване на осигурителния риск бременност и раждане - 07.03.2017 г, първоинстанционният съд извежда, че приложимата в случая разпоредба е тази на чл. 9, ал. 2, т. 2 КСО. Предвид обстоятелството, че уволнението на В.З е отменено от СГС като незаконно, решаващият съд намира, че неговите последици следва да бъдат заличени. Обоснован е извод, съобразно който следва да се приеме, че към датата на настъпване на осигурителния риск, лицето е ползвало надлежно разрешен отпуск поради временна неработоспособност. След анализ на относимата правна уредба, първоинстанционният съд намира, че времето на този отпуск се зачита за осигурителен стаж без да се правят осигурителни вноски, а съгласно определението по § 1, т. 3 ДР КСО осигуряването на лицето продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 2 КСО. Изведено е, че един от периодите, регламентирани в тази разпоредба, е времето на платен отпуск за временна неработоспособност, какъвто е ползвала жалбоподателката към датата на настъпване на осигурителния риск.
Решаващият съд намира, че с тълкуването на приложимите норми, което е направено от административния орган, недопустимо се увреждат интересите на осигуреното лице, тъй като въпреки отмяната на уволнението като незаконно, същото не може да ползва осигурителните си права, които биха възникнали за него, ако не беше уволнено незаконно. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд приема, че подобно тълкуване не съответства на основните характеристики и целта на осигурителното правоотношение, както и на правата на работника при отмяна на незаконно уволнение.
Върховният административен съд – шесто отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно.
Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд.
В хода на производството пред Административен съд – София град, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания пред нея административен акт, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. Първоинстанционният съд е събрал и ценил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон.
Спорът по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали към датата на настъпване на осигурителния риск – 07.03.2017г., В.З е имала качеството „осигурено лице” и в съответствие с това, има ли право на обезщетение за бременност и раждане по чл. 48а КСО.
В разпоредбата на чл. 48а КСО е предвидено, че осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Според легалното определение, дадено в §1, т. 3 от ДР на КСО, „осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност, съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 – 3 и 5 КСО; самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски.
В разпоредбата на чл. 9, ал. 2 КСО /в относимата редакция/ са предвидени хипотезите, при които определени периоди от време се зачитат за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, като по т. 2 е визирано времето на платените и неплатените отпуски за временна неработоспособност, за отпуск за бременност и раждане и при осиновяване на дете до 5-годишна възраст. В разпоредбата на чл. 9, ал. 3 КСО са предвидени хипотези, при които за осигурителен стаж се зачитат определени периоди от време, като по т. 2 е посочено времето, през което лицата по чл. 4, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 4а, ал. 1 са били без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи – от датата на уволнението до възстановяването им на работа, но не по-късно от 14-дни от влизането в сила на акта, с който се признава незаконността на уволнението от съответния компетентен орган.
С оглед безспорно установената фактическа обстановка, касационна инстанция приема, че приложимата в случая разпоредба е тази на чл. 9, ал. 2, т. 2 КСО. Поради това, че уволнението на Зачинска е отменено от съда като незаконно, то неговите последици следва да бъдат заличени и в този смисъл да се приеме, че към датата на настъпване на осигурителния риск, същата е ползвала надлежно разрешен отпуск поради временна неработоспособност. Времето на този отпуск се зачита за осигурителен стаж без да се правят осигурителни вноски, а съгласно определението по §1, т. 3 ДР КСО, осигуряването на лицето продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 2 от КСО.Е от периодите, регламентирани в тази разпоредба е времето на платен отпуск за временна неработоспособност, какъвто е ползвала В.З към датата на настъпване на осигурителния риск.
Съгласно константната практика на ВАС, с отмяна на уволнението е възстановено трудовото правоотношение във вида и обема, които е имало, при незаконното уволнение. Затова възстановената на предишната работа бременна жена е „осигурено лице“ по смисъла на фикцията, установена с § 1, ал. 1, т. 3, изр. 2-ро ДР на КСО (виж в този смисъл: реш. от 23.10.2018г. по адм. дело № 5203/2018г.; реш. № 8384 от 07.07.2015г. по адм. дело по адм. дело № 56/2015г.; реш. № 4906 от 9.04.2013 г. по адм. д. № 1613/2013 г.; реш. № 5453 от 22.04.2014 г. по адм. д. № 13519/2013 г.; реш. № 15414 от 17.12.2014 г. по адм. д. № 9059/2014 г., всичките на ВАС-VІ отд.). Реалното полагане на труд поне през един работен ден по сключен трудов договор не е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на парично обезщетение по чл. 48а КСО, нито е елемент от фикцията по § 1, ал. 1, т. 3, изр. 2-ро ДР на КСО. Предвид изложените съображения, неправилно административният орган е отказал изплащане на поисканите обезщетения по чл. 48а КСО.
Въз основа на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника по касация, представените доказателства за реалното им извършване и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, ТП на НОИ – София град следва да бъде осъдено да заплати на В.З съдебни разноски в размер на 350 лева (триста и петдесет лева) – възнаграждение за един адвокат. Възражението за прекомерност на касационния жалбоподател е неоснователно, предвид претендирания минимален размер от ответника, установен в нормата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7812/15.12.2017г., постановено по адм. дело № 8764/2017г. по описа на Административен съд – София град.
ОСЪЖДА Териториално поделение на Националния осигурителен институт – София град да заплати на В.З съдебни разноски в размер на 350 лева (триста и петдесет лева) – възнаграждение за един адвокат. РЕШЕНИЕТО е окончателно.