РЕШЕНИЕ
№ 15
гр. София, 15.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Красимир Шекерджиев
Членове:Деница Вълкова
Виолета Магдалинчева
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
в присъствието на прокурора Б. Г. Д.
като разгледа докладваното от В. М. Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002201030 по описа за 2024 година Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК.
Образувано е по касационна жалба и допълнение към нея на адвокат П.Т. – упълномощен защитник на подсъдимия М. К. Й., против нова присъда № 42 от 15.11.2023г. по в. н.о. х.д. № 727/2023г. на ОС - Благоевград.
В допълнението към касационната жалба се поддържат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Излагат се доводи за нарушение на материалния закон, мотивирани с неправилното осъждане на подсъдимия Й. за престъплението по чл. 129 НК. Същественото нарушение на процесуалните правила се обосновава с нарушение на чл. 13 НПК и с неизясняване на обстоятелствата по пристигане на пострадалия в района на база Житанци, физическото му състояние след подаване на сигнала на телефон 112 и часа на посещението му в Клиниката по неврохирургия към УМБАЛСМ „Н.И. П.“. Твърди се нарушение и на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК - налично поради сочен от защитата непълен и превратен анализ на гласните доказателства. Въведен е и касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наложеното наказание, който не е обоснован с конкретни аргументи. Претендира се неправилност на въззивната присъда и в гражданско-осъдителната й част. Изтъква се противоречие между диспозитив и мотиви на присъдата, относимо към уважения иск за неимуществени вреди.
Досежно иска за имуществени вреди се твърди, че нарушението е налично, тъй като е присъдена лихва от датата на увреждането, при все че разходите за лечение (с които е обоснована тази искова претенция) са от по-късен момент.
Отправените от защитата искания към касационния съд са алтернативни: за оправдаване на подсъдимия, за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или за намаляване на размера на наказанието.
В съдебно заседание пред ВКС защитникът – а. Тренев, поддържа тези свои съображения.
Подсъдимият М. Й., редовно уведомен, не се явява.
Не се явяват пред касационната инстанция и гражданският ищец и частен обвинител Ю. К., както и повереникът а. Янкулов. В писмено становище до съда повереникът заявява позиция за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховната прокуратура също счита касационната жалба за неоснователна. Не намира наличен нито един от касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК и пледира за потвърждаване на въззивната присъда.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, съобрази следното:
По процесуалното развитие на делото
С присъда от 21.02.2023 г. подсъдимият М. К. Й. е признат за невиновен в това, че на 30.12.2020 г., в гр. Петрич, в района на база „Житанци“, чрез нанасяне на удар с юмрук, причинил на Ю. Н. К. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан за обвинението по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК.
Отхвърлени с присъдата са предявените, ведно със законната лихва, от гражданския ищец К. против подсъдимия Й. граждански искове за 30 000 лева (неимуществени) и за 2 780.94 лева (имуществени) вреди, причинени от престъплението предмет на обвинението.
По протест на прокурора и по жалба на повереника след проведено по инициатива на окръжния съд въззивно следствие с разпит на свидетели с нова присъда № 42 от 15.11.2023 г. по в. н.о. х.д. № 727/2023 г. първоинстанционната присъда е отменена и подсъдимият М. Й. е признат за виновен в извършване на престъплението по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, като му е наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим.
На основание чл. 68, ал. 1 НК с въззивната присъда е приведено в изпълнение наказанието от осем месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия по н. о.х. д. №237/2019 г. на РС-Петрич.
С новата въззивна присъда са уважени частично предявените в условията на обективно кумулативно съединяване граждански искове и подсъдимият М. Й. е осъден да заплати на гражданския ищец Ю. К., както следва:
- 8 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието (30.12.2020 г.) до окончателното изплащане на сумата и
- 2 514.60 лева – обезщетение за имуществени вреди със законната лихва от същия момент.
Отхвърлени като неоснователни са исковете за разликата над горепосочените размери до пълните предявени такива.
Новата въззивна присъда е предмет на касационна проверка – първа по своя ред.
Касационната жалба срещу тази присъда е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 НПК (защитник), в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок (петнадесет дни) и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК.
Преди да премине към произнасяне по същество касационният съд отбелязва, че не следва да взима отношение по доводите, релевирани в допълнителната касационна жалба на адвокат П.Й.. С разпореждане №1938/16.09.2024 г. на председателя на трето Наказателно отделение на Върховния касационен съд по тази жалба е отказано образуване на касационно производство с основен аргумент неотговаряне на изисквания за допустимост по чл. 351, ал. 1 НПК. В рамките на касационната проверка следователно остават релевираните в допълнителната касационна жалба на а. Тренев доводи.
По същество по тези доводи бе прието следното:
1. По твърдението за съществено нарушение на процесуалните правила То се основава на две възражения: първо – за неразкриване на обективната истина поради несъбиране на определени доказателства и второ – за нарушен процес по формиране на вътрешното убеждение на съда.
И двете възражения са неоснователни.
1.1. При проверката на обжалваната пред него присъда Окръжен съд – Благоевград е изпълнил в пълен обем правомощията си по чл. 313 и чл. 314 НПК. Констатирал е, че първоинстанционният съд в условията на непосредственост, с активното участие на държавното и частно обвинение, на подсъдимия и на защитата, е събрал всички необходими доказателствени източници за изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Едновременно с това, по служебен почин и след самостоятелно разбиране за относимостта им към главния факт, въззивният съд е извършил преразпит на свидетелите А.З. и Х.Б. – първият посочен от защитата и разпитан за първи път пред районния съд и вторият, посочен от прокурора в обвинителния акт и отново разпитан пред първия съд. Страните не са поискали, а и съдът не е намерил по собствена преценка за необходимо да допуска и събира непосредствено други доказателства. По този начин не е допуснато нарушение на чл. 13 НПК и обективната истина в процеса не е останала неразкрита.
Противно на твърденията на касатора касационният съд приема, че по делото е имало достатъчно доказателства, изясняващи повода, по който в процесния ден пострадалият К. е отишъл в база Житанци. Според собствените му показания (вж. разпит на л. 65 от първоинстанционното дело) той е бил там, за да получи ремарке, което преди това по договорка със собственика на базата, е оставил за временно съхранение. Показанията на пострадалия в тази част основателно са били ценени като достоверни, тъй като са последователни и не са противостояли на друга доказателствена данна. Аргумент в тяхна подкрепа би могъл да бъде изведен и от предназначението на базата, в която според показанията на пазача Х.Б., са оставяни за съхранение леки и товарни автомобили. Аргумент в подкрепа на това, че пострадалият действително е бил в база Житанци са и показанията на двамата полицейски служители Г. и С., които са били извикани на мястото по сигнал и са заварили К. там. Събирането на доказателства извън гореспоменатите нито е било необходимо с оглед предмета на доказване по делото, нито е било предпоставено от казаното от самия подсъдим, който в обясненията си не е твърдял, че в процесния ден пострадалият не е бил в база Житанци.
Не намира подкрепа в доказателствата по делото твърдението на касатора, че въззивният съд не е събрал доказателства за физическото състояние на пострадалия К. непосредствено след увреждането. И относно тази съществена за доказване на обвинението част делото е попълнено с достатъчен доказателствен материал. Освен показанията на пострадалия и неговите близки родственици (майка и баща), за да изведе фактическите констатации за здравословното състояние на пострадалия, съдът е ползвал медицински документи – медицинско свидетелство (л. 32 от д. п.), епикриза от УМБАЛСМ „Н.И. П.“ (л. 28-29 от д. п.), съдебно медицинско удостоверение №24/14.01.2021 г. (л. 26 от д. п.), както и заключението на лекарската експертиза (л. 51-57 от д. п.), установяваща вида на причиненото увреждане, медико-биологичната му характеристика на средна телесна повреда, както и това, че то не може да бъде получено при самонараняване или падане върху терен. Без основание касаторът смята, че изброените доказателствени данни са компрометирани от показанията на полицейските служители А. Г. и А. С., които в база Житанци са разговаряли с пострадалия непосредствено след инцидента и не са забелязали видими белези от насилие по него. Този направен от защитата прочит на гласните доказателства е спекулативен. Полицаите не са заявили, че по пострадалия не е имало увреждания, а са казали, че по него е нямало следи от кръв и не са забелязали конкретни увреждания, тъй като той е държал ръката на лицето си (вж. л. 133 и л. 153 от първоинстанционното дело). Всичко това, наред с обстоятелството, че разпитът на полицейските служители пред съда е проведен две години след процесните събития и касае случай, свързан с изпълнение на рутинни служебни задължения, не налага извод съответен на твърдения от касатора.
Физическото състояние на пострадалия е несъмнено установено от гласни и писмени доказателства и от лекарска експертиза и допълнителни доказателствени материали в негова обосновка не е било необходимо да се събират.
Несподеляем е доводът на касатора за неразкриване на обективната истина поради несъбирането на доказателства, които да изяснят часа, в който пострадалият е посетил УМБАЛСМ „Н.И. П.“. На л. 6-7 от мотивите към въззивната присъда е аргументирана тезата, че пострадалият е бил в Клиниката по неврохирургия на УМБАЛСМ „Н.И. П.“ в късния следобед на 30.12.2020 г. независимо от обстоятелството, че в листа за преглед на пациент на л. 32 от досъдебното производство е бил посочен час на посещение 5:49. В тази връзка задълбочено са били обсъдени показанията на пострадалия и на неговите родители, които хронологично са пресъздали събитията от процесния ден, включително предприетото от тях в следобедните часове на 30.12.2020 г. с цел медицински преглед пътуване от гр. Петрич до гр. София. Описаното от свидетелите е намерило подкрепа и в медицинското свидетелство, издадено от ЕТ „Аслепий“ – д-р А.П. – гр. Петрич, където е бил първият преглед на пострадалия, като в документа е било вписано, че медицинското изследване е извършено по повод нанесен около 9:00 часа на същия ден побой на пострадалия. При тези доказателствени данни, като се има предвид, че в страната се прилагат и двата международни стандарта за 12-часова и 24-часова отчетност на времето, въззивният съд убедително е разрешил колизията между вписания в медицински документ час на прегледа (5:49) и реалният час (17:49), в който този преглед е бил извършен.
1.2. Неоснователен е релевираният от защитника довод за превратен доказателствен анализ и нарушен процес по проверка и оценка на доказателствата.
Оценъчната дейност на доказателствената съвкупност е проведена от съдилищата по фактите при съблюдаване на чл. 14 НПК и чл. 107, ал. 5 НПК, а въззивният съд е оценил обективно, всестранно и пълно всички релевантни за главния факт обстоятелства. Причините, поради които той, за разлика от първия съд, е приел, че следва да залегнат в основата на фактическите му изводи показанията на пострадалия Ю. К., разказаното от свидетелите Н. и Л. К.и, както и показанията на свидетеля И.К. са обосновани на л. 4-7 от мотивите. Оценката на тези доказателствени материали е била обективна и основана не само на логическата издържаност на показанията в тяхната цялост, а и на съпоставката им с останалата доказателствена съвкупност.
Недостоверност на показанията на коментираните свидетели не може да бъде изведена нито от качеството на страна на пострадалия в процеса, нито от близките му – роднински или приятелски отношения с Н. и Л. К.и и И.К.. Неспорно положение е, че достоверността, респективността недостоверността на свидетелските показания не може да се обосновава единствено с това какви са отношенията на свидетелите със страните, а зависи от конкретната фактическа обстановка по делото, както и от другите данни и доказателства.
(Павлов С., Наказателен процес на Н. Р. Б. 1989, с. 337). От това, че свидетелите Н. и Л. К.и, както и свидетелят И.К., не са били очевидци на нанасянето на побоя също не е следвало, че показанията им са без доказателствена стойност. Производните доказателства правилно са били преценявани като контролни факти за проверка на достоверността на първичните доказателства – в случая на показанията на самия пострадал, който е споделил пред свидетелите, че е бил ударен от подсъдимия. Извън това, показанията на изброените лица са имали и самостоятелно доказателствено значение, тъй като са пресъздавали преките впечатления на свидетелите за физическото състояние на пострадалия непосредствено след и скоро след нанасянето на телесното увреждане. Според всички тях, съответно на медицинската документация и на медицинската експертиза по делото, вследствие на това телесно увреждане пострадалият е бил със счупена челюст.
При анализа на доказателствата, подкрепящи обвинителната теза, въззивният съд, за разлика от първия, не е подминал проведения веднага след инцидента разговор на пострадалия с оператор на телефон 112. В съответствие с чл. 30 от Правилника за организацията и дейността на Центъра за приемане на спешни повиквания към единен европейски номер за спешни повиквания 112 (Обн. ДВ, бр. 3 от 11 януари 2008 г.) този разговор е бил записан.
Информацията по делото за разговора показва, че събраните от оператора чрез пострадалия сведения за спешния случай, за вида и мястото на инцидента съвпадат изцяло с дадените от Ю. К. показания за същите обстоятелства в качеството му на свидетел по наказателното дело. Изрично акцента заслужава това, че разговорът със спешен номер 112 е проведен непосредствено след побоя, когато пострадалият не е имал време да съчини измислена версия за инцидента. Че представената от него такава е достоверна е следвало и от други доказателства и способи за тяхната проверка, на които въззивният съд се е позовал – медицинска документация и експертиза, които установяват недвусмислено, че механизмът, видът и давността на увреждането съответстват на съобщеното от К., както и това, че това увреждане не може да бъде причинено при падане върху терен или самонараняване.
В мотивите на обжалваната присъда, отговарящи на изискванията на чл. 317, вр. с чл. 305 НПК, въззивният съд подробно е посочил защо обясненията на подсъдимия и показанията на св. А.З., градящ алиби на дееца, не могат да бъдат приети за достоверни. При наличието на опровергаващи ги по съдържание и насоченост разнопосочни по своя вид доказателства правилно въззивната инстанция не е отдала значение на показанията на свидетеля Ж.М., анализирани на л. 6 от мотивите от гледна точка на достоверност и относимост към главния факт. С убедителни аргументи въззивният съд е обосновал и причината, поради която свидетелите Х.Б. и Ж.А., макар и под страх от наказателна отговорност за лъжесвидетелстване, са отрекли да имат възприятия по процесните събития. Изводите си въззивният съд не е направил в отклонение на задълженията си по чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, както се счита от защитата в касационната жалба, а на основата на цялата коментирана вече доказателствена съвкупност, която ги е опровергавала.
1.3. Касационният съд е наясно с произнасянията на ЕСПЧ по делата Lazu v. the Republic of Moldova, Hanu v. Romania, Văduva v. Romaniа и Destrehem v. France, разглеждащи справедливостта на процеса през призмата на издаване на нова осъдителна присъда без въззивният съд да проведе личен разпит на свидетели. По процесното дело касационният съд прие, че стандартът на чл. 6, §1 ЕКПЧОС е удовлетворен, отчитайки: първо - че преценката за „справедливо гледане на делото“ е конкретна за всеки отделен случай и се преценява на база развитието на съдебната процедура в цялост; второ – това, че начинът на прилагане на член 6 от КПЧОС към апелативни или касационни производства зависи от характеристиките на съответното производство, като се има предвид, че при проведен разпит на свидетели пред първата инстанция, липсата на такова заседание пред апелативен или касационен съд може да бъде оправдана с особеностите на съответното производство, правомощията на съответната инстанция, степента, в която интересите на жалбоподателя са били представени и защитени, особено в контекста на въпросите, които трябва да бъдат решени (Botten срещу Норвегия, 19 февруари 1996 г., Fejde срещу Швеция, 29 октомври 1991 г., Kremzow срещу Австрия от 21 септември 1993 г.) и трето – конкретните обстоятелства по дело. Тези обстоятелства са такива, че : -производството пред районния съд е протекло публично, в условията на състезателност, при спазване на принципа за т. нар. „равенство на оръжията“, като подсъдимият и неговият защитник са имали възможност и са разпитали непосредствено всички свидетели, на които обвинението се е позовало; -подсъдимият и защитата не са поискали от въззивната инстанция разпит или преразпит на нито един свидетел, като не са твърдели нарушение на член 6 КПЧОС и пред касационната инстанция на това основание; -въззивната инстанция ex officio е допуснала преразпит, вследствие на който е добила непосредствени впечатления от разказаното от две лица: един свидетел, посочен от подсъдимия, подкрепящ неговото алиби, и един свидетел, посочен в обвинителния акт, който пострадалият е твърдял, че е бил на мястото на инцидента;
-осъдителната присъда на въззивния съд е основана, освен на гласни доказателства, в значителна и решителна степен и на други такива, които недвусмислено са подкрепяли първите и по-конкретно: на документиран непосредствено след деянието разговор на телефон 112, в който пострадалият е посочил подсъдимия поименно като причинител на телесната повреда; на медицински документи, издадени от различни здравни заведения в различен времеви период, установяващи по несъмнен начин, че на пострадалия е причинено увреждане, както и на лекарска експертиза, изясняваща на чисто експертно ниво въпросите за вида и механизма на причиняване на телесната повреда и давността на нейното получаване в смисъл напълно съвпадащ със соченото от пострадалия;
- изяснено също така от показанията на посочения от защитата свидетел А.З. е, че подсъдимият е тренирал тайландския боен спорт муй-тай, което, разбира се, без да има самостоятелна обосновка за авторството на деянието, показва, че той разполага със съответните познания как да нанесе удар (дори и един), който да причини нараняване.
С оглед на изложеното настоящата инстанция намира, че справедливостта на процеса е била подсигурена, като не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, вр. с чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, откъдето не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ОС-Благоевград.
2. По твърдението в касационната жалба и допълнението към нея за нарушение на материалния закон
Касационният съд изложи съображения за неоснователност на критиката в касационната жалба относно начина, по който въззивният съд е формирал вътрешно убеждение за правнорелевантните факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 НПК и в частност на това, че подсъдимият М. Й. е осъществил състава на престъплението по чл. 129 НК. Тъй като възражението на защитата за неправилно приложение на материалния закон се извежда единствено от претенцията за недоказано участие в твърдяното деяние на подсъдимия, което ВКС прие за неоснователно, за неоснователно се приема и твърдението на адв. Т., с което е защитен касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.
3.По твърденията за явна несправедливост на наложеното наказание В касационната жалба и в допълнението към нея не са изложени конкретни съображения, обосноваващи претенцията на касатора за явна несправедливост на наказанието от шест месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия. Поради това касационният съд е затруднен да се произнесе по този довод. Едновременно с това счита, че процесът по индивидуализация на наказанието на подсъдимия Й. е бил убедително защитен в мотивите на въззивната присъда. Правилно е бил преценен предвиденият законодателно размер на наказанието за престъплението по чл. 129 НК – без законов минимум и до шест години лишаване от свобода. Вярно оценени са били и смекчаващите обстоятелства – социален и семеен статус на подсъдимия и добро процесуално поведение, както и отегчаващите такива – непровокирана в конкретния ден проява на агресия към пострадалия и обременено съдебно минало на дееца. Не са останали недооценени или подценени от въззивния съд други обстоятелства от значение за наказателната отговорност на подсъдимия. Правилно наказанието е било определено при превес на смекчаващи обстоятелства, за които също правилно е преценено, че не са многобройни или изключителни по своя характер, респ. чл. 55 от НК основателно не е бил приложен. Отчитайки тези обстоятелства, касационният съд прие, че допълнително снижаване на санкцията, която е съвсем малко над минималния възможен размер на лишаване от свобода, не би отговорило на целите по чл. 36 НК и би се явило неоснователно премиране на дееца.
4. По твърденията за неправилност на присъдата в гражданско- осъдителната й част
В проведеното пред първия съд разпоредително заседание са предявени от пострадалия К. против подсъдимия Й. и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес в условията на обективно кумулативно съединяване два граждански иска – единия от 30 000 лева за неимуществени вреди (болки, страдания и причинени неудобства от процесното деяние), а втория за имуществени вреди от 2 780.94 лева (медицински разходи и заредено гориво) - материални средства във връзка с проведеното лечение на ищеца. И двата иска са предявени и приети ведно със законната лихва от датата на деянието (деликта) до окончателното изплащане на сумите.
В диспозитива на обжалваната присъда двата иска са уважени частично – за сумата от 8 000 лева (по иска за неимуществени вреди) и за сумата от 2 514.60 лева (по иска за имуществени вреди). Уважено е и искането за законна лихва, начиная от поискания от ищеца момент.
Отхвърлителната част на гражданските искове не е обжалвана от страните, което, изводимо от чл. 347 НПК, налага обсъждане от касационния съд единствено на правилността на уважената част на исковите претенции и то през призмата на посочените от самия касатор основания.
4.1. Първото релевирано основание е свързано с несъгласието на касатора законната лихва по иска за имуществени вреди да бъде присъдена от датата на деликта, а не от момента, в който разходите за лечение на пострадалия са направени.
Това възражение е неоснователно.
С т. 2 от задължителните за съдилищата постановки на ППВС № 2/21.ХІІ.1981 г. е преодоляна практиката, според която обезщетението за имуществени вреди от непозволено увреждане, изразили се в намаляване трудоспособността на пострадалото лице за определен срок или окончателно, които резултират в разлики между получаваното преди деликта трудово възнаграждение и обезщетението, получавано от същото лице при болест, следва да имат периодичен характер. Според изоставеното становище въпросните вреди се изразяват в периодично неполучаване на така посочените разлики, поради което давностният срок за всяко неполучено обезщетение започва да тече от периодично следващи дати, съответни на датата на неполучаването. С посоченото ППВС е утвърдено като съответстващо на закона другото застъпвано в практиката на съдилищата становище (Решение № 1301/11.V.1957 г. на ІV-то г. о. по гр. д. № 2284/1957г., Решение № 2345/1. ХІ.1958 г. на ІІ-ро г. о. по гр. д. № 6315/1958г.), според което изискуемостта на вземанията за имуществени вреди в посочените случаи настъпва от датата на непозволеното увреждане, съответно от откриване на причинителя на увреждането. Решаващият мотив за възприемане на последното разрешение е, че законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени вреди и не определя различни начални моменти за давностните срокове според характера на вредите.
Посочената съдебна практика продължава да е актуална и понастоящем и държи сметка за базисните отлики между договорната и деликтната отговорност. В тази връзка известно е, че ако договорната отговорност има вторично санкционно съдържание (задължение за поправяне на вредите), тъй като страните са кредитор и длъжник по предходно облигационно правоотношение още отпреди възникването й, то деликтната отговорност има първично санкционно съдържание: увреденият става кредитор, а увреденият - длъжник, веднага след проявлението на деликта, понеже липсва предходно облигационно отношение помежду им. Освен това - деликтната отговорност е по-тежка от договорната и на поправяне при нея подлежат всички преки и непосредствени вреди, включително и непредвидимите, независимо от формата на вината.
С оглед изложеното не може да бъде споделено възражението на защитника, че лихвата върху конкретното вземане за имуществени вреди се дължи от момента на извършване на съответния разход за лечение, а не от деликта. Това е конструкция на неоснователното обогатяване, а не на непозволеното увреждане (деликт), който всъщност е и основанието на гражданския иск в наказателния процес. (В тази насока са и Решение № 11 от 03.05.2018 г. по т. д. № 643/2017 г., Т. К., І т. о. на ВКС, Решение № 121 от 06.11.2019 г. по т. д. № 2762/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС и др.). Ето защо, като е подходил по описания начин и е присъдил законната лихва от деликта, въззивният съд е подходил правилно.
10
4.2. Основателно е твърдението на касатора, че относно обезщетението за неимуществени вреди във въззивната присъда има противоречие - в диспозитива е посочено еднократно, че дължимата от подсъдимия на гражданския ищец сума е 8 000 лева, а в л. 9 от мотивите (също еднократно), че тя е 4 000 лева. Противоречието в частите на въззивната присъда - съгласно чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305 НПК тя трябва да представлява единство от уводна част, диспозитив и мотиви - е факт, защото двете твърдения за дължимото обезщетение взаимно се изключват. Допуснатият порок в принципен план съставлява процесуално нарушение от категорията на съществените, тъй като волята на съда е двусмислена и не може да бъде изведена по тълкувателен път. В случая обаче нарушението не налага отмяна на присъдата в гражданската част, тъй като касационният съд достигна до извод, че обезщетението за неимуществени вреди, присъдени на ответника по иска, е завишено и следва да бъде намалено до сумата от 4 000 лева, която е посочена и в мотивите на въззивната присъда. За този извод съдът прецени от една страна вида на причиненото на пострадалия увреждане, което по своя характер представлява средна телесна повреда и несъмнено е нарушило обичайния ритъм на живота на пострадалия в рамките на около месец и обяснимо и доказано по делото му е причинило стрес и тревога. От друга страна обаче бе отчетено, че съставомерното увреждане е само едно; че извън него липсват други причинени несъставомерни телесни повреди; че в указания в експертизата срок то е отшумяло напълно; че увреждането не е довело до допълнителни усложнения при ищеца и понастоящем е без никакви последици за неговото здраве. При това положение касационният съд приема, че парична сума в посочения размер от 4 000 лева ще отговори на изискванията за материална обезвреда на действително претърпените болки и страдания и негативните емоционални изживявания на гражданския ищец. Изрично следва да се посочи, че върху присъдената сума по това обезщетение също се дължи законна лихва от момента на деликта.
По изложените съображения в гражданско-осъдителната част, относима към обезщетението за неимуществени вреди, обжалваната присъда следва да бъде изменена, като обезщетението бъде намалено до 4 000 лева, ведно с произтичащите от това последици по отношение и на дължимата държавна такса, която също следва да бъде редуцирана съответно.
В останалата част присъдата следва да бъде оставена в сила.
Така мотивиран и на основание и чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК и чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение РЕШИ:
ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 42 от 15.11.2023 г. по в. н.о. х.д. № 727/2023 г. на ОС - Благоевград, като НАМАЛЯВА размера на присъденото в полза на гражданския ищец Ю. Н. К. обезщетение за неимуществени вреди от 8 000 /осем хиляди/ лева на 4 000 /четири хиляди/ лева, както и дължимата от 11
2.
подсъдимия М. К. Й. държавна такса от 500.00 лева /петстотин лева/ на 260.58 лева /двеста и шестдесет лева и петдесет и осем стотинки/. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Деница Вълкова
Подписвам решението с особено мнение само в частта, с която ВКС оставя в сила въззивната присъда относно определения начален момент на дължимата от подсъдимия законна лихва върху присъденото обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане.
Не съм съгласна със становището на мнозинството, че лихвите върху двете присъдени обезщетения по чл.45 от ЗЗД (за имуществени и неимуществени вреди) се дължат от датата на инкриминираното деяние, ерго от извършване на престъплението. Това е така за присъденото обезщетение по гражданския иск за неимуществени вреди, тъй като безспорно е установено, че пострадалият е започнал да търпи болки и страдания от счупването на челюстта му, в което се изразява средната телесна повреда, предмет на доказаното обвинение по чл.129, ал.2, вр. ал.1 от НК.
Законната лихва върху обезщетението за имуществени вреди считам за дължима от по-късно, а именно от датата, на която са направени разходите за лечение и транспорт от пострадалия, а не от извършване на престъплението и съображенията ми за това са следните:
Мотивите на мнозинството основно се позовават на задължителните постановки в т.2 от ППВС №2/21.12.1981 г., но те са неотносими към процесния случай, тъй като касаят определяне началния момент на давността за вземанията от непозволено увреждане, а не началния момент на лихвата върху обезщетение за имуществени вреди, за който има ясни специални правила в чл.84 и чл.86 от ЗЗД. Освен това указанията в цитираната т.2 от посоченото ППВС обхващат само вреди от периодично неполучаване в пълен размер на трудово възнаграждение поради загуба или ограничение на трудоспособността от 12
увреждането, които настъпват непосредствено след увреждането, а не такива от последващи разходи за лечение и транспорт, които възникват по-късно, какъвто е настоящият казус.
Всъщност, ако се приеме, че правилата за началото на давността са относими към началния момент на лихвата, аргументи в обратна на тезата на мнозинството насока се извеждат от указанията в т.1 от същото ППВС, съгласно които: „Когато в резултат на непозволено увреждане е причинена болест, давността за вземанията от непозволено увреждане, започва да тече от нейното проявяване и положително установяване“. Това указание Пленумът на ВС аргументира с довода, че „вземането за обезщетяване за вредите става изискуемо от деня на нейното откриване в действителния й обем“, съответно не безусловно от датата на деликта, съответно извършване на престъплението, както приема мнозинството. В същата насока е направеното в доктрината разграничение на началния момент на лихвата при непозволено увреждане в случаи на периодични платежи и при влошаване на здравословното състояние, като във втория случай „началната дата на дължимата лихва се определя от датата на влошаването на здравословното състояние, а не от датата на първоначалното увреждане. Ако се приеме обратното, т. е. че се дължи лихва от увреждането, увреденият би се обогатил неоснователно, за сметка на причинителя на вредата“ (вж. Непозволено увреждане, Йосифов, Б. и Балабанов, Б., Университетско издание „К. О. , текст с коментар и синтез на съдебната практика, 1989 г., стр.134).
Вън от горното, за да бъде ангажирана гражданската отговорност за непозволено увреждане, която предпоставя акцесорната такава за лихви, трябва да са налице няколко задължителни елемента (факти), които в своята съвкупност формират основанието за възникване на правото на обезщетение. Тези елементи са кумулативно предвидени в чл. 45 ЗЗД и включват следното:
Противоправно деяние - в случая доказано извършено престъпление по чл.129 от НК. Вина, включително непредпазлива за разлика от субективната страна на престъплението по чл.129 от НК.
Вреда – конкретно настъпила отрицателна промяна в имуществото на увреденото лице (в случая документирано платени разходи за лечение и транспорт до лечебното заведение от пострадалото лице).
Причинна връзка – пряка връзка между противоправното деяние и настъпилите вреди.
Сложният фактически състав на деликта, заявен като основание на този отделен (обективно съединен) граждански иск за имуществени вреди, е завършен в момента, когато всички тези елементи са налице. Следователно не е достатъчно да е извършено деянието, а е необходимо претендираните от гражданския ищец и частен обвинител имуществени вреди да са настъпили, като лихвата за забава върху обезщетението за всяка конкретна вреда започва да тече от момента, в който тази вреда е причинена, установена и довела до неблагоприятно изменение на имуществото на увредения. Обезщетението за забавено плащане каквото е законната лихва, се дължи само, ако отговорният е в забава. При неосъществен в цялост фактически състав, пораждащ правото на обезщетение за 13
материалните вреди от непозволено увреждане, отговорният не е в забава и не дължи обезщетение за забавено плащане.
В конкретния случай към инкриминираната дата, когато е поставено началото на сложния фактически състав по чл.45 от ЗЗД относно този самостоятелен граждански иск, претендираните несъставомерни имуществени вреди от разходи за лечение и транспорт, макар безспорно да са пряка и непосредствена последица от извършеното престъпление, не само не са настъпили, но дори не са били известни на пострадалия, защото той ги е направил по-късно (вж. приложените платежни документи на стр.33-38 от НОХД № 908/2021 г. на РС - Петрич). Следователно уважаването на акцесорния граждански иск за плащане на лихви от по-ранен момент, както е постановил въззивният съд, ще се конфронтира с изискването в чл. 86 от ЗЗД лихва да се присъжда върху ликвидно и изискуемо парично задължение, съответно върху дължимо обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от деликта, който във времево отношение като деяние съвпада с престъплението, но като вреди не, защото въпросните имуществени вреди не са съставомерни и са настъпили след инкриминираната дата. Обезвредата им се дължи от тяхното настъпване, а не от извършване на престъплението, защото целта на лихвата е да компенсира увреденото лице за това, че не е разполагало с дадената сума от момента, в който е понесло имуществена загуба от плащането й. За да започне да тече лихвата, вредата трябва да бъде определена по размер. Задължението за обезщетение трябва да бъде изискуемо, съответно увреденото лице трябва да е понесло реална загуба. Преди това няма основание за начисляване на лихва, тъй като няма реално настъпила имуществена вреда.
Или, ако имуществената вреда е настъпила впоследствие (в случая от плащане на лечението и транспорта), логично е лихвата да започне да тече именно от момента на плащането на тези суми, а не от датата на първоначалното събитие, когато е причинена телесната повреда.
В противен случай длъжникът (подсъдимият) ще дължи законна лихва преди да е настъпила вредата и преди главното вземане да е станало ликвидно и изискуемо, което обезсмисля законоустановения компенсаторен и акцесорен характер на лихвоносното задължение.
Логично възниква въпросът какво ще компенсира присъдената лихва за времето от извършване на престъплението до датата на настъпване на имуществените вреди, както без мотиви е постановил въззивният съд, когато такива вреди в посочения период не са установени.
Основание за особеното мнение ми дава и правилото в чл.86 от ЗЗД, че обезщетение в размер на законната лихва се дължи от деня на забавата за изпълнение на паричното задължение, каквато забава към датата на престъплението няма и обективно не може да има при положение, че вредите са настъпили по-късно. Поради това времето и предметът на изчисляване на дължимата лихва следва да са обвързани с размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди от момента на настъпване на имуществените вреди, от който възниква забавата (чл.84 от ЗЗД), до момента на изплащане на обезщетението.
Ако лихвата започне да тече преди увреденото лице реално да е платило претендираните разходи т. е. преди фактически да са реализирани имуществените вреди, то 14
ще получи по-голямо обезщетение, отколкото вредите, която реално е понесло. Това би било несправедливо спрямо делинквента, тъй като той ще трябва да плати лихви върху обезщетение за период, в който не е причинил реални имуществени вреди. Справедливостта следва да бъде преценена двустранно – и по отношение на подсъдимия, тъй като начисляването на лихва за период, в който разходите все още не са били направени, ще доведе до неоснователно обогатяване на пострадалия, което законът не позволява.
Следователно присъждане на лихвата за период преди реалното плащане на разходите за лечение е лишено от основание и превръща подсъдимия в длъжник за лихва върху парично обезщетение за несъставомерни имуществени вреди, които към момента на извършване на престъплението не са настъпили.
Поради това и съгласно чл.84 и чл.86 от ЗЗД считам, че лихвата се дължи от момента на настъпване на несъставомерните имуществени вреди, който съвпада с момента на възникване на паричното задължение за плащане на обезщетение по чл.45 от ЗЗД, а не от по - ранния момент на извършване/довършване на престъплението, както е при отговорността за неимуществени вреди, поради което подписвам решението в тази част с особено мнение.
СЪДИЯ
( Д. В.
15