РЕШЕНИЕ
№ 561
гр. София 03.10.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 12.06.2024 (дванадесети юни две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
при участието на секретаря Д. А. като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3226 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 54 862/08.06.2023 година, подадена от „Л. С. ЕАД [населено място], срещу решение № 2143/27.04.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 2408/2022 година.
С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 195 440/07.10.2021 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 81-ви състав, постановено по гр. д. № 22 010/2018 година, с което „Л. С. ЕАД [населено място] е осъдено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да заплати на Д. В. Я. сумата от 7728.30 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение за периода от 08.04.2015 година до 08.10.2015 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.04.2018 година до окончателното плащане.
В подадената от „Л. С. ЕАД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него от Д. В. Я. иск, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен.
Ответникът по подадената касационна жалба Д. В. Я. е подал отговор с вх. № 68 497/19.07.2023 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна като е поискал същата да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
„Л. С. ЕАД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 22.05.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 54 862/08.06.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 1395/25.03.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това представляват ли възнаграждение за труд добавки, изплащани за задоволяване на социално-битовите и културните потребности на работника или служителя по чл. 294, т. 7 от КТ?; за това средствата за задоволяване на социално-битовите и културните потребности на работника или служителя елемент ли са от брутното трудово възнаграждение? и за това предоставянето в натура от работодателя на СБКО, талони за храна и абонаментни карти за градския транспорт, включват ли се в базата за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ?
По така поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че по силата на чл. 225, ал. 1 от КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, пред което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от шест месеца. В ал. 2 на същата разпоредба е конкретизирано, че когато през времето по ал. 1 работникът или служителят е работил на по-нископлатена работа, той има право на разликата в заплатите. Съгласно чл. 228, ал. 1 от КТ брутното трудово възнаграждение, служещо за база за определяне на обезщетението по чл. 225 от КТ, е полученото от работника или служителя такова за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
С чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ е регламентирано, че брутното трудово възнаграждение служещо за определяне на обезщетенията по чл. 228 от КТ включва основната работна заплата за отработеното време, възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер, допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от КТ, възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от КТ, възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ и възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда. Както е уточнено в решение № 139/13.08.2018 година, постановено по гр. д. № 3836/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 от КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и други. Съгласно чл. 15, ал. 1 от НСОРЗ допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 от НСОРЗ-за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор“ или научна степен „доктор на науките“) и по чл. 12 от НСОРЗ-за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (чл. 6, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Наред с това чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ определя като допълнителни възнаграждения с постоянен характер и допълнителните възнаграждения, които се заплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. По силата на чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ допълнителни трудови възнаграждения могат да бъдат определени с КТД, с ВПРЗ и/или с индивидуален трудов договор за постигнати резултати от труда-текущо, за година или за друг период, промени в условията на труд с временен характер, които водят до допълнително нервно-психическо натоварване, и в други условия, увреждащи здравето на работника, участие в печалбата, други. Условията за получаване и размерите на тези възнаграждения се определят с договорите и ВПРЗ, като същите трябва да имат постоянен характер. Такъв характер имат не само допълнителните възнаграждения, които се начисляват и изплащат, макар и в различен размер, ежемесечно или на по-дълги периоди, но и тези, дължимостта на които се определя не според преценката на работодателя, а според обстоятелствата-ежемесечно или на по-дълги периоди. Основната нормативна уредба на материята за трудовото правоотношение е в Глава дванадесета „Трудово възнаграждение“ от КТ, като по силата на чл. 242 от КТ положения труд по трудово правоотношение е възмезден, като чл. 128, т. 2 от КТ задължава работодателят да заплаща уговореното трудово възнаграждение за този труд в размерите според прилаганата система за заплащането му-според времетраенето, според изработеното или смесена система. Общото в случая е, че посочените задължения на работодателя са за възнаграждение на работника или служителя за предоставения от него труд или когато такъв не е бил предоставен поради причини стоящи извън работника или служителя. Затова и когато се уговарят допълнителни възнаграждения по чл. 13 от НСОРЗ тяхната дължимост трябва да е обусловена от полагания от работника или служителя труд, като такава връзка се изисква и за заплащаните възнаграждения по чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ. Тази връзка не съществува при предоставените от работодателя средства за социално-битовото и културното обслужване на работниците и служителите в предприятието, което е уредено в Глава четиринадесета „Социално-битово и културно обслужване в предприятието“ от КТ. Съгласно чл. 292 от КТ това обслужване се финансира със средства от работодателя и от други източници, като разпределението и изразходването на същите се извършва по реда на чл. 293 от КТ, а заплащането им не зависи от количеството и качеството на положения от работника или служителя труд. Поради това те не представляват възнаграждение за положен от последните труд и не са част от брутното трудово възнаграждение по чл. 228, ал. 1 от КТ, въз основа на което се определя обезщетението по чл. 225 от КТ.
Съгласно чл. 294, т 1 и т. 3 от КТ работодателят може самостоятелно или съвместно с други органи и организации да осигурява на работниците и служителите организирано хранене съобразно рационалните норми и специфичните условия на труд, съответно транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно. Последното обслужване може да бъде осъществявано както чрез собствен транспорт на работодателя, така и чрез нает такъв или чрез заплащане на транспортните разходи на работниците или служителите, а също така и чрез предоставяне на абонаментни карти за обществения транспорт. Затова и доколкото средствата за осъществяване на това обслужване не са свързани с предоставения от работника или служителя труд или с неговото качество, те както се посочи по-горе не представляват част от основното трудово възнаграждение, нито пък са допълнително такова. Същевременно организираното хранене съобразно рационалните норми и специфичните условия на труд също може да бъде осъществено чрез различни способи-чрез осигуряване на столово хранене, чрез предоставяне на ваучери (талони) за храна или чрез предоставянето на парични средства на всеки работник или служител. В последните два случая, тъй като тези средства са такива по СБКО, същите не представляват част от основното трудово възнаграждение на работника или служителя, нито имат характера на допълнително такова. Не е налице заплащане на част от възнаграждението в натура по смисъла на чл. 269, ал. 2 от КТ стойността на което се включва в трудовото възнаграждение, нито предоставянето на безплатна храна по чл. 285 от КТ, която се включва във възнаграждението, когато се предоставя чрез ваучери (талони) за прана или парично (разпоредбата на чл. 285, ал. 3 от КТ забраняваща това е отменена). Предвид на това тези суми не могат да бъдат включвани в брутното трудово възнаграждение по чл. 228 от КТ, което служи като база за определяне на размера на обезщетението по чл. 225 от КТ.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е частично неправилно по следните съображения:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че по приложението на чл. 225, ал. 1 от КТ имало установена константна практика, според която обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ се дължало за принудителната безработица, в която работникът бил изпаднал поради противоправното действие на работодателя по прекратяване на трудовия му договор. То се съизмервало с ползите, които работникът щял получи, ако договорът му не бил прекратен за период от шест месеца след прекратяването му. Предвид обусловеността от изхода на спора по иска за отмяна на уволнението, който бил уважен и в тази част решението било влязло в сила, обосновано първоинстанционният съд бил приел, че била реализирана първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ за обезщетение за принудителна безработица в период до шест месеца след прекратяване на договора. От доказателствата, в това число копие от трудова книжка било установено, че Д. В. Я. е останал без работа за целия период след отмененото прекратяване на трудовия му договор от 08.04.2015 година до 08.10.2015 година. Поради това обосновано първоинстанционният съд бил направил извод, че била реализирана и втората предпоставка за уважаване на иска-оставане на Я. без работа за период от шест месеца след прекратяване на трудовия му договор. В съдебно заседание на 27.09.2021 година пред първоинстанционния съд било прието за безспорно, че последният пълен работен месец на Д. В. Я. бил март 2015 година и той бил получил БТВ, включително възнаграждение за социални придобивки във фиша за този месец, приет пред първата инстанция. Въпреки, че „Л. С. ЕАД [населено място] оспорвало решението изцяло, във въззивната жалба се излагали съображения само относно включване в размер на БТВ на сумите за социални придобивки. При това основният спор между страните касаел въпроса, какъв бил размерът на БТВ, което следвало да служи за база за определяне на обезщетението за оставане без работа след уволнението и дали в него следвало да се включи заплащането на социални разходи, които били получавани от служителите на основание КТД, както и съставлявал ли този доход допълнително възнаграждение с постоянен характер, по смисъла на чл. 17, т. 3 от НСОРЗ. По тези въпроси, въззивният състав намирал, че непротиворечивата практиката на съдилищата и ВКС приемала, че като база за определяне размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ служело последното получено от работника БТВ за пълен работен месец, преди прекратяване на договора. По въпроса за начина на определяне на обезщетението по чл. 225 от КТ била налице трайно установена съдебна практика. Според разрешенията, възприети в тази практика, обезщетението по чл. 225 от КТ се определяло на база на последното брутно трудово възнаграждение, получено за месеца предхождащ незаконното уволнение. Според чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 от КТ се включвали основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не било предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Затова, при извършване на преценка кои елементи от възнаграждението следвало да бъдат включени при определяне размера на брутното трудово възнаграждение по чл. 228 от КТ, въззивният съд изхождал от характера на съответното допълнително възнаграждение, т. е. вземал предвид допълнителните платените суми с постоянен характер, определени в КТ, КТД, вътрешните правила в предприятието и със заповед на изпълнителния директор, включително възнагражденията, които се изплащали постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и били в зависимост единствено от полагащото се отработено време. Според правилата на чл. 15 от НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер се определяли тези, които се заплащали за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащали постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и били в зависимост единствено от отработеното време. В размера на БТВ се включвали всички предвидими и сигурни плащания. Към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер не можели да се отнесат само суми, при които отчитането зависело от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време-подневно или сумирано, както и целевите награди и месечни премии поради предназначението им да стимулират трудовото участие и показани високи резултати за определен период. Първоинстанционният съд бил съобразил последователната практика на ВКС по въпроса за постоянния характер на дохода, включен в БТВ съгласно НСОРЗ. При това въззивният състав приемал за обоснован извода, че доколкото плащанията за социалните разходи били постоянен елемент от трудово възнаграждение на работника, които били начислявани към възнаграждението на Д. В. Я. до уволнението и се дължали ежемесечно, на основание чл. 59.1 от КТД от 2015 година и КТД от 2013 година, сключени с работодателя „Л. С. ЕАД [населено място] във връзка с чл. 294, т. 7 от КТ, което обстоятелство не било спорно, те имали постоянен характер и следвало да се включат в размер на БТВ, което служело за база за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Доколкото изводите на въззивният съд съвпадали с тези на първоинстанционния такъв, решението на последния, с което искът по чл. 225, ал. 1 от КТ бил уважен за сума в размер на 7728.30 лева за периода 08.04.2015 година до 08.10.2015 година, на база БТВ за последен пълен работен месец март 2015 година, в размер на 1288.05 лева, било постановено в съответствие с материалния закон и следвало да се потвърди.
В конкретния случай с определение № 809/21.12.2020 година, постановено по гр. д. № 2360/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1559/26.02.2020 година на Софийски градски съд, ІV-Б състав, постановено по гр. д. № 15 740/2018 година в частта му, с която след отмяна на решение № 428 023/12.06.2018 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 73-ти състав, постановено по гр. д. № 24 335/2015 година е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на Д. В. Я. от длъжността „общ работник/поддържка предаерогаров площад“ при „Л. С. ЕАД [населено място], извършено със заповед № 443/08.04.2015 година на Директора на дружеството, на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ, като Я. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. С оглед на това спорът относно законосъобразността на уволнението е разрешен със сила на пресъдено нещо и не може да бъде пререшаван. Същевременно доказателствата по делото, включващи и препис от трудова книжка се установява, че Д. В. Я. е останал без работа за целия период след отмененото прекратяване на трудовия му договор от 08.04.2015 година до 08.10.2015 година. Поради това така предявеният иск с правно основание чл. 225, ал. 1 от КТ се явява основателен, като спорът се концентрира относно размера до който трябва да бъде уважен. В проведеното на 27.09.2021 година пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание е обявено за безспорно между страните, че последният пълен работен месец на Д. В. Я. е март 2015 година и той е получил БТВ, включително възнаграждение за социални придобивки във фиша за този месец, приет пред първата инстанция. От представените по делото доказателства е видно, че за този месец Я. е получил плащания по ФРЗ в общ размер от 891.25 лева, включващи основна заплата от 626.00 лева, доплащане на прослужено време от 117.06 лева, допълнително възнаграждение от 62.60 лева, празничен труд от 49.19 лева и безплатна храна от 36.40 лева. Наред с това е отбелязано получаването на плащане в размер на 396.80 лева, като посоченото основание за същото е социални придобивки. При сбора на тези две суми се получава плащане на общо 1288.05 лева.
Спорен е въпросът дали посочената като социални придобивки сума от 396.80 лева сума трябва да бъде взета предвид при определяне на размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Първоинстанционният съд е приел, че плащането на посочената сума е извършено на основание чл. 59.7 от КТД от 2013 година и чл. 59.1 от КТД от 2015 година, във връзка с чл. 294, т. 7 от КТ. Този извод се основана и на посоченото от „Л. С. ЕАД [населено място] в отговора на исковата молба, че работодателят подпомага работниците и служителите в разходите им за храна ежемесечно в размер на 350.00 лева, съгласно раздел Шести „Социално-битово и културно обслужване“, чл. 59.7 от КТД от 2013 година, като наред с това предоставя на работниците и служителите абонаменти карти за всички линии на Софийски градски транспорт на стойност 46.80 лева, съгласно същия раздел Шести, чл. 59.1, т. 2 от КТД-2015 година.
По делото е представен препис-извлечение от КТД от 20.11.2013 година, сключен между „Л. С. ЕАД [населено място] и синдикалните организации в дружеството, като съгласно § 5 от договора същият е със срок на действие не повече от две години, считано от датата на неговото сключване. Поради това този КТД е бил в сила към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на Д. В. Я.. В чл. 59.1.2 от него е постигнато споразумение, че работодателят, при възможност и по реда на чл. 293 от КТ осигурява на работниците и служителите с месторабота Л. С. транспортно обслужване като им предоставя абонаменти карти за всички линии на Софийски градски транспорт по поименен списък, срещу подпис. Наред с това в чл. 59.7 от КТД е предвидено, че работодателят подпомага работниците и служителите в разходите им за храна в зависимост от местоработата им като предоставя талони за храна ежемесечно в размер на 350.00 лева при пълно работно време, а за тези на 1/2 работно време в размер на 174.00 лева. След първото полугодие, съобразно финансовото състояние на дружеството, при наличието на парични средства и изпълнение на финансовите показатели сумите могат да са съответно 370.00 лева и 185.00 лева. От представените по делото доказателства се установява, че за март 2015 година Д. В. Я. е получил талони за храна на стойност 350.00 лева и карта за градския транспорт за март, април и май 2015 година.
Уговорките от КТД, въз основа на които са извършени тези плащания не са включени сред тези от договора, които уреждат заплащането на трудовото възнаграждение на работниците и служителите на „Л. С. ЕАД [населено място], а са в частта от него, която се отнася до социално-битовото и културното им подпомагане. Касае се до договорно установено задължение на работодателя на подпомага работниците и служителите при извършването на тези разходи. Същевременно това подпомагане не е обвързано с полагания от работниците и служителите труд, нито пък с действително отработеното от тях работно време или с качеството на работата. Освен това подпомагане се осъществява при възможност и по реда на чл. 293 от КТ, който текст се отнася до разпределението и разходването на средствата за социално-битово и културно обслужване в предприятието. Затова се касае до подпомагане по реда на Глава четиринадесета „Социално-битово и културно обслужване в предприятието“ от КТ и получените по него средства не трябва да бъдат вземани предвид при определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Поради това от общата сума по разписката за получено възнаграждение за март 2015 година 1288.05 лева трябва да бъде приспадната сумата от 396.80 лева, като за база за определяне на обезщетението трябва да бъде взета сумата от 891.25 рева. С оглед на това дължимото се на Д. В. Я. обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ е в размер на 5347.50 лева.
Предвид горното обжалваното решение на Софийски градски съд трябва да бъде отменено в частта му, с която „Л. С. ЕАД [населено място] е осъдено да заплати на Д. В. Я. сумата от 2380.50 лева (разликата между присъдената сума от 7728.30 лева и действително дължащото се обезщетение от 5347.50 лева), като се постанови друго, с което искът в тази му част бъде отхвърлен. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му, с която „Л. С. ЕАД [населено място] е осъдено да заплати на адвокат И. Ю. от САК сумата от 220.72 лева (разликата между присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38. ал. 2 от ЗЗД в размер на 716.42 лева и действително дължащото се такова с оглед на уважената част от иска в размер на 495.70 лева), а също и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 95.23 лева (разликата между присъдената сума от 309.13 лева и действително дължащата се такава от 213.90 лева) държавна такса. В останалата му обжалвана част въззивното решение на Софийски градски съд трябва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото „Л. С. ЕАД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат И. Ю. от САК сумата от 742.33 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗЗД за процесуално представителство пред касационната инстанция.
Същевременно „Л. С. ЕАД [населено място] е направило разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 3600.00 лева и в размер на 1680.00 лева пред касационната инстанция, като и двете възнаграждения са с включен в тях ДДС. Предвид на фактическата и правна сложност на делото съдът намира, че направените от Д. В. Я. възражения по чл. п 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на тези възнаграждения са основателни. Предвид на това на „Л. С. ЕАД [населено място] трябва да бъдат определени размери на адвокатските възнаграждения в размер на по 1286.83 лева за всяка една от двете инстанции, в която сума се включва и ДДС. С оглед на това Д. В. Я. ще трябва да заплати на „Л. С. ЕАД [населено място] сумата от 897.21 лева направени в производството разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2143/27.04.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 2408/2022 година в частта му, с която „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД [населено място], район „С.“, А. С. № е осъдено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да заплати на Д. В. Я. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, ет. , с ЕГН [ЕГН] сумата от 2380.50 лева (разликата между присъдената сума от 7728.30 лева и действително дължащото се обезщетение от 5347.50 лева), представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение за периода от 08.04.2015 година до 08.10.2015 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.04.2018 година до окончателното плащане, а на адвокат И. В. Ю. от САК-гр. С., [улица], вх. „“, ет. , офис сумата от 220.72 лева (разликата между присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38. ал. 2 от ЗЗД в размер на 716.42 лева и действително дължащото се такова с оглед на уважената част от иска в размер на 495.70 лева), а също така и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 20 195 440/07.10.2021 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 81-ви състав, постановено по гр. д. № 22 010/2018 година в частта му с която „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД [населено място], район „С.“, А. С. № е осъдено да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 95.23 лева (разликата между присъдената сума от 309.13 лева и действително дължащата се такава от 213.90 лева) държавна такса като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. В. Я. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, ет. , с ЕГН [ЕГН] против „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД [населено място], район „С.“, А. С. № иск, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за заплащане на сумата от 2380.50 лева (разликата между присъдената сума от 7728.30 лева и действително дължащото се обезщетение от 5347.50 лева), представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение за периода от 08.04.2015 година до 08.10.2015 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.04.2018 година.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2143/27.04.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 2408/2022 година в останалата му част.
ОСЪЖДА „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД [населено място], район „С.“, А. С. № 1 да заплати на адвокат И. В. Ю. от САК-гр. С., [улица], вх. „“, ет. , офис сумата от 742.33 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗЗД за процесуално представителство пред касационната инстанция.
ОСЪЖДА Д. В. Я. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, ет. , с ЕГН [ЕГН] да заплати на „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД [населено място], район „С.“, А. С. № да заплати на адвокат И. В. Ю. от САК-гр. С., [улица], вх. „“, ет. , офис сумата от 897.21 лева направени в производството разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.