Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – В. Т срещу решение № 209/20.06.2017г., постановено по адм. дело № 218/2017г. по описа на Административен съд – В. Т, с което е отменено Решение за отказ №3580/21.12.2016г., издадено от главен инспектор по приходите в ТД на НАП – В. Т, потвърдено с Решение №65/21.03.2017г. на директора на Дирекция “ОДОП” – В.Т.Д е върнато като преписка на ТД на НАП – В. Т за издаване на нов, законосъобразен акт, при спазване на дадените в мотивите на съдебното решение указания по тълкуването и прилагането на закона. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 2 АПК, изразяващи се в допуснати от решаващия състав съществени процесуални нарушения по преценка на установените факти, обстоятелства и събраните доказателства, което е довело до неправилно приложение на материалния закон. Наведени са доводи досежно неправилно определяне на началния момент, от който възниква основанието за възстановяване на недължимо платени суми за осигурителни вноски, съответно срокът по чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК във вр. чл. 45, ал. 2 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Иска се отмяна на процесното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отхвърли жалбата на Ц.Г срещу издадения административен акт като неоснователна и недоказана. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в размер на 1 000 лева (хиляда лева), съобразно материалния интерес по делото и Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ответникът – Ц.Г, чрез процесуален представител – адв. Г.Г от АК - Плевен, в писмени бележки оспорва основателността на касационната жалба. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на направените по делото разноски, с оглед приложен списък по чл. 80 ГПК.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Излага доводи за правилност, законосъобразност и обоснованост на първоинстанционното решение, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и правилно приложение на материалния закон, поради което извежда, че същото следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

Предмет на оспорване в първоинстанционното производство е Решение за отказ №3580/21.12.2016г. на главен инспектор по приходите в ТД на НАП – В.То, потвърдено с Решение №65/21.03.2017г. на директора на Дирекция “ОДОП” – гр. В.То, с което е отказано възстановяване на претендирана от жалбоподателката като недължимо платена сума, представляваща платени вноски към фондовете на ДОО за периодите от 28.03.1079г. до 28.03.1980г. съгласно § 9, ал. 2/отм./ от ПЗР на КСО.

При анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд приема, че административното производство е започнало по подадено искане за прихващане или възстановяване с вх. №10183/24.11.2016г. по описа на ТД на НАП – В.То, офис Плевен от страна на Ц.Г, с което тя е претендирала връщане на недължимо платени осигурителни вноски за периодите от 28.03.1079г. до 28.03.1980г. По делото безспорно е установено, че с платежни нареждания за плащане към бюджета от 29.10.2004г. и от 15.12.2005г. от страна на жалбоподателката са били внесени съответно сумите от 1 357, 20 лв., вноски за ДОО за периодите от 01.09.1976г. до 30.11.1979г. и 304, 50 лв. вноски за ДОО за периодите от 01.12.1979г. до 30.06.1980г. Плащанията са били извършени съобразно с разпоредбата на § 9, ал. 2/отм., ред. ДВ бр. 110/1999г./ от КСО.

С разпореждане № [ЕГН]/08.11.2016г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Плевен е изменена личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на Ц.Г. В същото разпореждане е посочено, че за периода 28.03.1979 г. – 28.03.1980 г. на оспорващата е зачетен осигурителен стаж по удостоверение за раждане на дете, поради което на основание чл. 45, ал. 2 НПОС същата може да поиска възстановяване по реда на чл. 129 ДОПК на внесените осигурителни вноски за същия период.

Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба първоинстанционният съд извежда, че нормата на чл. 45, ал. 2 НПОС обвързва проявлението на фактическия й състав с наличието на законовоизискуемите предпоставки - недължимо внесени осигурителни вноски, зачетен осигурителен стаж на друго правно основание, друг административен акт – разпореждане по чл. 115, ал. 4 от КСО, респ. чл. 98, ал. 1 от КСО.Пстанционният съд обосновава извод, съобразно който липсата на един от тези два акта, обуславя липсата на материалноправните предпоставки за възникване на правото на възстановяване на осигурителни вноски, което от своя страна да може да се претендира по реда на чл. 129, ал. 1 от ДОПК. Предвид гореизложеното, решаващият съд приема, че срокът по чл. 129, ал. 1 от ДОПК ще започне да тече едва тогава, когато е налице акт на осигурителен орган, с който е зачетен трудов стаж, респ. е признато право на възстановяване. Без наличието на такъв акт правото на възстановяване не е ликвидно (конкретизирано по основание и размер), поради което не може да се твърди настъпване на неговата изискуемост, за която законът държи сметка, поставяйки срок за неговото упражняване.

Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно.

Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК.

Обжалваното решение не страда от твърдяните от касатора пороци. Аргументите за противното в касационната жалба не могат да бъдат споделени. Въз основа на приложената административна преписка и на надлежно събраният доказателствен материал в хода на съдебно-административното производство пред първата инстанция, фактическата обстановка е точно установена, съобразно юридическите и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения акт на администрацията и подведена под вярната правна квалификация. Обжалваното съдебно решение е обосновано и постановено при правилно прилагане на материалния закон.

Между страните по делото не е налице спор за факти. Видно от наведените твърдения, не се спори, че съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от НПОС внесените от жалбоподателката суми, представляващи платени вноски към фондовете на ДОО за периодите от 28.03.1079 г. до 28.03.1980 г., направени на основание § 9, ал. 2(отм.) от ПЗР на КСО се явяват недължимо платени, тъй като за тези периоди на нея й е бил зачетен осигурителен стаж на друго основание.

Спорът касае тълкуването на разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от ДОПК във вр. с разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от НОПС, които уреждат възможността да се претендира прихващане, респ. възстановяване на недължимо платени осигурителни вноски, когато за периодите, за които те са били внесени, на задълженото лице е зачетен осигурителен стаж на друго основание. Спорни от правна страна са въпросите досежно началният момент на срока по чл. 129, ал. 1, изр. посл. от ДОПК за разглеждане на подаденото искане и дали този срок е изтекъл към 24.11.2016 г. – датата на подаване на искането за прихващане или възстановяване от жалбоподателката.

В ДОПК не е предвидена погасителна давност за вземанията на данъчните субекти за недължимо платени данъци и осигурителни вноски. Тези вземания не попадат в категорията публични вземания по смисъла на чл. 162 ДОПК, поради което за тях не е приложим давностният срок по чл. 171 ДОПК. Вземането за недължимо платени осигурителни вноски не представлява вземане от държавното обществено осигуряване, за което е предвиден 3- годишен давностен срок по чл. 115, ал. 2 КСО.

При извършения преглед на измененията в приложимата правна уредба, първоинстанционният съд правилно приема, че разпоредбата на чл. 45, ал. 2 (изм. ДВ бр. 15/2007 г.) от НПОС е предвидено, че когато времето по ал. 1 включва периоди, зачетени за осигурителен стаж на друго основание, лицето може да поиска възстановяване на сумите от внесените осигурителни вноски за тези периоди по реда на чл. 129 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) въз основа на разпореждане, издадено по чл. 98, ал. 1 КСО. Редакцията на тази разпоредба, обн. ДВ бр. 48/2006 г. е съдържала текста когато времето по ал. 1 включва периоди, зачетени за осигурителен стаж на друго основание, лицето може да поиска възстановяване на сумите от внесените осигурителни вноски за тези периоди по реда на чл. 129 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) въз основа на разпореждане, издадено по чл. 115, ал. 4 КСО.Он е извода, че цитираната норма въвежда материалноправното основание въз основа на което може да се претендира възстановяване на внесени осигурителни вноски, дори и тези по § 9, ал. 2(отм.); от ПЗР на КСО - за периодите, за които се отнасят вноските да има зачетен на друго основание осигурителен стаж. Законосъобразно е прието в обжалваното решение, че освен недължимост на осигурителните вноски, при зачетен на друго основание осигурителен стаж, както и правото те да се претендират по реда на чл. 129, ал. 1 от ДОПК, разпоредбата на чл. 45, ал. 2 съдържа и още една материалноправна предпоставка за възникване на основанието - издаване на разпореждане по чл. 115, ал. 4 от КСО в ред. преди изменението (обн. ДВ бр. 15/2007 г) и разпореждане по чл. 98, ал. 1 от КСО след това и в сега действащата си редакция.

Правилни са изводите на първоинстанционния съд досежно процесуалния характера на разпоредбата на чл. 129, ал. 1 изр. второ от ДОПК. Последната не съдържа материалноправни предпоставки за възникване на правото да се претендира възстановяване на надвнесени суми, а определя срокът, през който това право може да бъде упражнено. Спазването на установеният 5 - годишен преклузивен срок е относимо към допустимостта на искането, а не към неговата основателност. От съпоставката на текстовете законосъобразно е изведено, че за разлика от чл. 45, ал. 2 от НПОС, който визира материалноправните предпоставки за упражняване на едно право, чл. 129, ал. 1 от ДОПК визира процесуален ред за упражняването му. Различните по своя характер разпоредби (материална и процесуална) не влизат в противоречие, а се допълват взаимно.

С оглед на обстоятелството, че сумите, внесени от лицето са били недължимо платени изначално, първоинстанционният съд правилно приема, че срокът е започнал да тече от 01.01.2005 г., респ. от 01.01.2006 г., тъй като сумите са внесени на два пъти през 2004 г. и 2005 г., а до изтичането му е последвала нова редакция на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от КСО, обн. ДВ бр. 15/2007 г., която изисква наличието на отделен акт - разпореждане по чл. 98, ал. 1 от КСО. До издаване на разпореждането по чл. 98, ал. 1 КСО не е налице ликвидно (установено по основание и размер) и изискуемо вземане за недължимо платени осигурителни вноски.

Като е достигнал до същия извод и е отменил оспорения акт, с който се отказва възстановяване на неоснователно внесени суми за осигурителни вноски за фонд “Пенсии” на основание §9, ал. 2 (отм.) от ПЗР на КСО поради погасяването им по давност и е върнал преписката на органа по приходите за издаване на нов, законосъобразен акт, при спазване указанията по тълкуване и прилагане на закона, първоинстанционният съд е постановил решение в съответствие с материалния закон, което следва да се остави в сила.

Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски, представените доказателства за реалното им извършване (договор за правна защита и съдействие № 810/12.09.2018г.) и списък по чл. 80 ГПК, на основание чл. 143, ал. 1 АПК от бюджета на органа, издал отменения акт следва да се възстановят на ответната страна Ц.Г съдебните разноски, направени в касационната инстанция в размер на 220 лева (двеста и двадесет лева) – възнаграждение за един адвокат.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 209/20.06.2017г., постановено по адм. дело № 218/2017г. по описа на Административен съд – В. Т.

ОСЪЖДА Дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – В. Т за заплати на Ц.Г съдебни разноски в размер на 220 лева (двеста и двадесет лева) – възнаграждение за един адвокат. РЕШЕНИЕТО е окончателно.