Производство по чл. 290, във вр. с чл. 295, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Г. С. М. срещу решение № 7099/25.10.2017 г., постановено по реда на чл. 294 от ГПК по въззивно гр. дело № 13684/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 17.07.2015 г. по гр. дело № 12374/2014 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу [фирма], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със заповед № 3/15.01.2014 г. на управителя на ответното дружество на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – поради съкращаване на щата, за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „специалист бизнес услуги и контролинг безрецептурни продукти“ при ответното дружество; и за осъждане на последното да заплати обезщетение в размер 23 841.96 лв. за период от шест месеца, през който е останала без работа, считано от 16.01.2014 г., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на главницата; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки.

Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба, в откритото съдебно заседание и в писмени бележки излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 472/28.05.201 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършване на касационната проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение по оплакването на жалбоподателката, че съдия П. С., който е участвал в съдебния състав, постановил по реда на чл. 294 от ГПК обжалваното въззивно решение, е участвал и в съдебния състав, постановил определение № 17428/15.09.2015 г., с което при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция (тогава възз. гр. дело № 11470/2015 г. на СГС) същото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание, оставени са без уважение доказателствените искания, направени с въззивната жалба на ищцата, допуснато е приемането на представеното от ответника с отговора на жалбата писмено доказателство, след което делото е разгледано в открито заседание и е постановено решение по съществото на спора от съдебен състав, в който съдия С. не е участвал.

Съгласно разпоредбите на чл. 290, ал. 2 и чл. 295, ал. 1 от ГПК с настоящото касационно решение съдът следва да се произнесе, както по това оплакване на жалбоподателката, предвид което е допуснато касационното обжалване по делото, така и по останалите, съдържащи се в касационната жалба, оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение, като за валидността и процесуалната допустимост на последното ВКС следи и служебно, а по отношение на оплакванията за неправилност настоящият – втори по ред касационен състав е ограничен да обсъди само тези наведени с касационната жалба твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, които да са допуснати при повторното разглеждане и решаване на делото от въззивната инстанция.

Визираното в определението по чл. 288 от ГПК оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение, е неоснователно. Съдия П. С. действително е взел участие, както при постановяването по реда на чл. 294 от ГПК на обжалваното въззивно решение № 7099/25.10.2017 г. по възз. гр. дело № 13684/2016 г. на СГС, така и при постановяването в закрито заседание по реда на чл. 267, ал. 1 от ГПК на определение № 17428/15.09.2015 г. по възз. гр. дело № 11470/2015 г. на СГС – при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция. Този съдия обаче не е взел участие при разглеждането на делото в откритото заседание и постановяването на първото въззивно решение № 7466/03.11.2015 г. по възз. гр. дело № 11470/2015 г. на СГС. Поради това, в случая не е налице основанието за отвод, респ. – не е налице абсолютната процесуална забрана за участие по чл. 22, ал. 1, т. 5, предл. 1 от ГПК, тъй като съдия С. е участвал при решаването на делото, по смисъла на тази разпоредба, само при второто му разглеждане от въззивната инстанция, но не е участвал при решаването му при първото му разглеждане от въззивния съд. Следователно, не е налице нито порок, който да обуслови твърдяната от жалбоподателката недопустимост на обжалваното въззивно решение, нито е налице нарушение на съдопроизводствените правила.

Неоснователно е и другото оплакване за недопустимост – произнасяне свръх-петитум с обжалваното решение по въпроса дали жалбоподателката-ищца е била избрана по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а от КТ за представител на работниците и служителите от ответното дружество в европейския работнически съвет „B. E. F.“. Както се сочи в самата касационна жалба, в исковата си молба ищцата се е позовала на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3, т. 5 и т. 6 от КТ, наред с довода (основанието) за незаконосъобразност на процесното уволнение и поради това, че не е било налице реално съкращение на щата. Тъй като фактическият състав на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 5 от КТ изрично включва именно избор на ищеца за представител по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а от КТ, то самата жалбоподателка-ищца е въвела този въпрос в предмета на спора по делото, като и във въззивната си жалба е поддържала подробни оплаквания и съображения срещу първоинстанционното решение във връзка с този въпрос. Поради това, обсъждайки същия в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд нито се е произнесъл свръх-петитум, нито е допуснал процесуално нарушение, а е изпълнил задължителните указания по чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК – да обсъди всички посочени от ищцата основания за незаконосъобразност на уволнението, дадени му с предходното по делото касационно решение № 230/01.11.2016 г. по гр. дело № 502/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС. При това положение, напълно несъстоятелен е и доводът в касационната жалба, че спорът по този въпрос бил „отдавна преклудиран по давност на основание чл. 358, т. 1, във вр. с чл. 357, ал. 2 от КТ“.

При извършената и служебна проверка, настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС не установи пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което намира същото за валидно и процесуално допустимо.

При извършената касационна проверка относно правилността на обжалваното решение, съгласно посочените и по-горе разпоредби на чл. 290, ал. 2 и чл. 295, ал. 1 от ГПК, съдът намира следното:

За да достигне до извода, че жалбоподателката-ищца не се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, въззивният съд е приел, че тя не е изпълнила съобразно чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената си тежест да проведе пълно главно доказване на твърдението си, че към момента на уволнението страда от захарна болест. В тази връзка СГС е възприел, приетото при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция, категорично заключение на съдебно-медицинската експертиза, че ищцата не страда от захарен диабет.

Доводите на жалбоподателката, че незаконосъобразно въззивният съд е възложил в нейна тежест доказването на твърдяното от нея заболяване захарен диабет и че в нарушение на съдопроизводствените правила е допуснал изслушването на съдебно-медицинската експертиза, са неоснователни. Изводът на въззивния съд относно разпределението на тежестта за доказване е при правилно приложение на разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, като въззивният съд се е съобразил и с разясненията и задължителните указания по чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК, дадени с отменителното касационно решение № 230/01.11.2016 г. по гр. дело № 502/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В последното по повод закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ изрично е разяснено, че когато работодателят оспори наличието на заболяване и в приетите по делото медицински документи се съдържат противоречиви данни, в тежест на работника или служителя е да установи безспорно, че е страдал от това заболяване към момента на връчване на заповедта за уволнение, като обичайното доказателствено средство за целта е съответната съдебно-медицинска експертиза. Именно по тези съображения, предходният състав на касационната инстанция е дал и указания при новото разглеждане на делото въззивният съд да прецени налице ли са обстоятелствата по т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС за служебно допускане на съдебно-медицинска експертиза, която да се произнесе дали ищцата страда от захарна болест. Неоснователни в тази връзка са доводите на жалбоподателката, че изслушването на съдебно-медицинската експертиза било допуснато в нарушение на чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК и в противоречие с посоченото тълкувателно решение. В т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая са налице първите две алтернативни хипотези, тъй като във въззивната жалба на ищцата са развити подробни оплаквания, както за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че ищцата не страда от захарен диабет, основан само на представената от страна на ответника медицинска документация (най-вече мнението на ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 от КТ, дадено под формата на експертно решение), така и за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция, която не е приела по делото двете епикризи, представени от ищцата пред работодателя като доказателство, че страда от тази болест. Въззивният съд е приел тези две сочени от ищцата по делото епикризи за нуждите за изготвянето на съдебно-медицинската експертиза, като те са обсъдени подробно в заключението на вещото лице, а на свой ред в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е извършил изключително задълбочена преценка поотделно и в съвкупност както на самото заключение и на изложеното от вещото лице при изслушването му в откритото съдебно заседание, така и на самите епикризи, най-вече – втората от тях, в която единствено има данни, че ищцата страда от захарен диабет. Предвид направеното от страна на жалбоподателката, оспорване на заключението, основано на представените при оспорването „Препоръки за добра практика по захарен диабет на Българско дружество по ендокринология от 2005 г.“, въззивният съд е изложил подробни съображения защо възприема и кредитира експертното заключение на вещото лице. В тази връзка въззивният съд правилно е взел предвид изключително високото ниво на компетентност на вещото лице проф. д-р С. З. в областта на ендокринологията (национален консултант по ендокринология и изпълняваща длъжността изпълнителен директор на Университетската специализирана болница за активно лечение по ендокринология); обстоятелството, че вещото лице е отнесло резултатите от кръвните изследвания на ищцата, отразени в двете представени от нея епикризи, към установените критерии от Световната здравна организация, като тези резултати значително се отклоняват от стойностите, обуславящи диагнозата „захарен диабет“; обстоятелството, че заключението на вещото лице кореспондира с останалата медицинска документация по делото, с изключение на втората представена от ищцата епикриза, в която единствено има данни, че ищцата страда от захарен диабет; като въззивният съд е съобразил и обстоятелствата, че тази епикриза е издадена от Многопрофилна болница за активно лечение по неврология и психиатрия, а не от специализирана по ендокринология, както и установеното от вещото лице, че в епикризата не се съдържат данни за провеждането на всички необходими изследвания за диагностициране на заболяването захарен диабет, посочено в епикризата като придружаващо такова. В заключението си и при изслушването му пред съда, вещото лице е взело становище и че предписаните на ищцата лекарства са за лечение не само на захарен диабет, а и на преддиабетни състояния, каквото е установено при ищцата, като това от своя страна също е обсъдено в мотивите към обжалваното въззивно решение. С оглед гореизложеното, настоящата инстанция намира за неоснователни и всички доводи в касационната жалба за основателност на оспорването от жалбоподателката на заключението на вещото лице, респ. – намира за неоснователно оплакването, че заключението необосновано било възприето от въззивния съд.

Неоснователни във връзка със закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ (относими и към закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 5 и т. 6 от КТ и към реалното съкращаване на щата) са и доводите на жалбоподателката за неправилно установена от въззивния съд датата на процесното уволнение – 16.01.2014 г. Пред първата инстанция между страните не е имало спор относно тази дата, считано от която е прекратено трудовото правоотношение между страните с процесната заповед № 3/15.01.2014 г., връчена при отказ на ищцата на датата на издаването, т. е. – в хипотезата на чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ – при неспазване на срока за предизвестие. Освен че са преклудирани като направени за първи път при повторното разглеждане на делото от въззивния съд (поради което правилно последният не ги е и обсъдил), твърденията и доводите на ищцата, че датата на уволнението била 20.12.2013 г. са и неоснователни, тъй като соченото в тази връзка уведомление до ищцата няма характера на предизвестие. Изтъкваното от жалбоподателката погрешно посочване от съда на датата на уволнението при назначаването на съдебно-медицинската експертиза и формулиране на задачата – 14.10.2013 г., не съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, а още по-малко – съществено такова. Погрешно посочената дата 14.10.2013 г. е началната дата на втората епикриза на ищцата, съдържаща диагнозата „захарен диабет“, която (както вече стана ясно) вещото лице подробно е обсъдила в заключението си и предвид резултатите от кръвните изследвания, посочени и в тази епикриза, е достигнала до категоричния извод, че ищцата не страда от това заболяване – към който и да било момент. При това положение и предвид изложеното по-горе, погрешното посочване на датата на уволнението в определението за допускане на съдебно-медицинската експертиза по никакъв начин не се е отразило на извода на въззивния съд, че ищцата не се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, тъй като тя не е доказала да страда от захарна болест.

Както вече беше посочено, жалбоподателката-ищца поддържа по делото, че се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 5 и т. 6 от КТ в качеството си на представител на работниците и служителите от ответното дружество в европейския работнически съвет „B. E. F.“. При съвкупната преценка на относимите писмени доказателства и обясненията на законния представител на ответното Е. Р. Ф., въззивният съд е установил, че жалбоподателката е била назначена за представител в посочения европейски работнически съвет от предходния генерален директор (управител) на дружеството Р. К., както и че по делото не са ангажирани доказателства тя да е била избрана за представител по реда на чл. 7 и чл. 7а от КТ – с решение на общото събрание на работниците и служителите. При така установеното, СГС правилно е приел, че липсата на такова надлежно взето решение на общо събрание на работниците и служителите не може да бъде преодоляна чрез волеизявление на работодателя за назначаването на жалбоподателката за представител в европейския работнически съвет, тъй като законът не е предоставил компетентност за това на работодателя, а изключителната компетентност за вземане на валидно решение в тази насока, което да произведе правно действие, е надлежно взето решение на общото събрание на работниците и служителите съгласно императивните изисквания на чл. 7 и чл. 7а от КТ. По тези съображения въззивният съд правилно е приел и че жалбоподателката не притежава твърдяното от нея качество на представител на работниците и служителите от ответното дружество в европейския работнически съвет „B. E. F.“. Отделно от това, СГС е установил, че на проведено на 01.11.2013 г. общо събрание на работниците и служителите на ответното Е. за такъв техен единствен представител е била избрана Б. П., а за представители по въпросите на трудовите и осигурителните отношения са били избрани други три служителки. С оглед и това обстоятелство, въззивният съд правилно е приел, че жалбоподателката не се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 5 и т. 6 от КТ, както и че тя неоснователно се позовава на чл. 24 от Европейската социална харта (ревизирана) (Е.).

В касационната си жалба ищцата не оспорва установеното по делото обстоятелство, че е била назначена от страна на ответника-работодател за представител на работещите при него в европейския работнически съвет, но счита, че правните изводи на въззивния съд за това, че тя не е придобила качеството на такъв представител, са в нарушение на чл. 24, б. „а“ от Е. (ревизирана), във вр. с чл. 24, т. 3, б. „b“ и б. „с“ от Приложението към Е. (ревизирана). Тези доводи за нарушение на материалния закон са неоснователни по следните съображения: Съгласно чл. 24, б. „а“ от Е. (ревизирана), с цел да осигурят ефективното упражняване на правото на работниците на закрила при предсрочно освобождаване от работа договарящите страни (между които е Р. Б. се задължават да признаят правото на всички работници да не бъдат освобождавани от работа без основателни причини, свързани с техните възможности или поведение или основани на текущите изисквания на предприятието, институцията или услугата. В чл. 24, т. 3, б. „b“ и б. „с“ от Приложението към Е. (ревизирана) (по-натам – Приложението) е изяснено, че не се смятат за основателни причини при предсрочно освобождаване следните случаи: „когато се търси назначаване или се действа, или вече е осъществявана дейност в качеството на представител на работниците“ (б. „b“); и „подаване на жалба или участие в процедура по повод на обвинение срещу работодател за нарушаване на закони или подзаконови актове или при обръщане за съдействие към компетентни административни власти“ (б. „с“). Съдът намира, че употребеното в б. „b“ словосъчетание „търси назначаване“ във връзка с израза „в качеството на представител на работниците“, по никакъв начин не би могло да се тълкува в сочения от жалбоподателката смисъл – назначаване от страна на работодателя на представител на работещите при него работници или служители, тъй като такова тълкуване би довело до принципно правно-недопустимото положение, сам работодателят да определя работниците или служителите, които да защитават правата и интересите на останалите такива работещи при него, в отношенията най-вече със самия него, или с държавни органи или други структури; определянето на такива представители на работниците или служителите несъмнено се осъществява на принципа на самоорганизацията и избора. Именно поради това, наред с горните текстове за закрила, посочени от жалбоподателката, съгласно чл. 28, б. „а“ от Е. (ревизирана), с цел да се осигури ефективно упражняване на правото на представителите на работниците да осъществяват функциите си договарящите страни се задължават в предприятията им да бъде осигурена ефективна закрила срещу действия в тяхна вреда, включително освобождаване на основание на техния статус или дейност като представители на работниците в предприятията. В чл. 28 и 29 от Приложението изрично е дефинирано, че изразът „представители на работниците“ включва лицата, които са признати за такива от националното законодателство или практиката. По същия начин този израз е дефиниран и в чл. 21 и 22, т. 1 от Приложението, като в т. 2 е дефинирано и че изразът „национално законодателство и практика“ обхваща в зависимост от конкретния случай, освен законите и подзаконовите актове, колективните трудови договори, други споразумения между работодателите и представителите на работниците, обичаите, както и релевантното прецедентно право. Установеното по делото назначаване на жалбоподателката за представител от страна на ответника-работодател не попада в никоя от тези хипотези. Националното ни законодателство не установява такава компетентност за работодателя, респ. – такова негово право, а регламентира избор на представителите на работниците и служителите от тяхното общо събрание по чл. 6 от КТ (чл. 7 и чл. 7а от КТ), като общото събрание в определени случаи може да предостави тези свои функции на определени от ръководствата на синдикалните организации представители (чл. 7а, ал. 2 от КТ). Същата е и регламентацията за избор, респ. – за определяне на представители (членове) в европейски работнически съвет съгласно чл. 5 и чл. 10, ал. 2 и 3 от Закона за информиране и консултиране с работниците и служителите в многонационални предприятия, групи предприятия и европейски дружества (ЗИКРСМПГПЕД), поради което жалбоподателката неоснователно се позовава в жалбата си и на чл. 10, ал. 2 от този закон. Както вече беше посочено, разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 5 от КТ, също изрично изисква изборът на представител да е извършен по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а от КТ. По делото не се твърди и не се установява жалбоподателката да е назначена за представител от страна на работодателя в изпълнение на колективен трудов договор или на друго споразумение между работодателя и представителите на работниците. Това нейно инцидентно и несъобразено със закона назначаване от работодателя, очевидно не може да се приеме за обичай или за релевантно прецедентно право, по смисъла на цитираните по-горе т. 2, във вр. с т. 1 на чл. 21 и 22, т. 1 от Приложението.

По изложените съображения и настоящата касационна инстанция намира, че жалбоподателката-ищца не е имала качеството на представител на работниците и служителите от ответното дружество в европейския работнически съвет „B. E. F.“, респ. – на член на последния, поради което тя не би могла и да е осъществявала правно-релевантна дейност в такова качество – с надлежно учредена представителна власт, а следователно не се ползва и от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 5 и т. 6 от КТ, нито е налице някоя от хипотезите по чл. 24, б. „а“ от Е. (ревизирана), във вр. с чл. 24, т. 3, б. „b“ и б. „с“ от Приложението. Правилно в тази връзка и въззивният съд е приел, че качеството на ищцата на такъв представител зависи единствено от надлежно проведен избор, обективиран в решение на общото събрание на работниците и служителите, какъвто в случая не е налице, както и че изводи за такова нейно качество не могат да бъдат правени от косвени доказателства за развивана дейност в такова качество; респ. – неоснователни са и оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил такива косвени доказателства като самолетни билети, отчети за командироване, снимки, сезиране на инспекцията по труда и пр.

Неоснователни са и поддържаните в тази връзка касационни доводи за „непознаване“ от въззивния съд на понятията „работодател“ и „ръководство на предприятието“ по смисъла на § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на КТ, предвид това, че в обжалваното решение СГС е приел, че изслушаните от първата инстанция като свидетелски показания на действащия законен представител на ответното дружество Р. Ф., всъщност са обяснения на страна по смисъла на чл. 176, във вр. с чл. 177, ал. 1, т. 2 от ГПК, а в хода на делото съдът не е приел две писмени декларации, изходящи от бившия законен представител на ответното дружество Р. К., като недопустими писмени доказателства, целящи заместването на свидетелски показания. Така приетото от въззивния съд е изцяло съобразено с процесуалния закон и няма никакво отношение към дефинитивните правни норми на § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на КТ. Съгласно изричната разпоредба на с чл. 177, ал. 1, т. 2 от ГПК, като страна по делото обяснения дава законният представител на юридическото лице (което е страна по делото) – действащият такъв към момента на изслушването му пред съда, докато бившият законен представител вече няма това качество и може единствено да бъде разпитан пред съда в качеството му на свидетел, като предвид разпоредбите на чл. 163 и чл. 171, във вр. с чл. 11 от ГПК и съгласно трайно установената съдебна практика, включително тази на ВКС, е недопустимо заместването на свидетелски показания с писмени декларации. Поради това, неоснователни са и доводите на жалбоподателката, че в нарушение на чл. 266, ал. 2 и 3 от ГПК въззивният съд не е приел като доказателства тези декларации.

В исковата си молба, във връзка с довода си, че съкращението на процесната длъжност, която тя е заемала, не е реално, а фиктивно, жалбоподателката е изложила изрични твърдения, че трудовите функции в бъдеще ще се изпълняват от румънската гражданка Р. Т., работеща на постоянен трудов договор във фирма „B. R.“ S. – Б.. Това обстоятелство се твърди и от ответното дружество в отговора на исковата молба, поради което е безспорно между страните по делото. Наред с това, въззивният съд е установил и че с изрична заповед от 25.11.2013 г. на управителя на ответното дружество длъжността на ищцата е била съкратена, считано от 01.01.2014 г., като длъжността не фигурира и в новото щатно разписание в сила от същата дата 01.01.2014 г. При тези обстоятелства, въззивният съд правилно е приел в обжалваното решение, че считано от тази дата е премахната за в бъдеще заеманата от ищцата длъжност от общия брой на работниците и служителите в ответното предприятие, като характерът на длъжността не е запазен и тя не се изпълнява от друго лице, което да е служител на ответното дружество, респ. – правилно е приел и че съкращението в щата е реално и е налице към момента на уволнението на ищцата – 16.01.2014 г. В противоречие със собствените си твърдения в исковата молба, неоспорени от ответника, в касационната си жалба – във връзка със съкращението на щата, жалбоподателката навежда единствено нови, неподдържани и във въззивната жалба, твърдения и доводи, че част от трудовите функции не били поети от Р. Т. и продължавали да се осъществяват при ответника. Тези нови твърдения и доводи са преклудирани съгласно разпоредбите на чл. 266, ал. 1, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4, респ. – и чл. 295, ал. 1 от ГПК, поради което е недопустимо да бъдат обсъждани от настоящата касационна инстанция.

В исковата молба инцидентно (във връзка с писмените доказателства) се сочи преписка на Комисията за защита от дискриминация, но по никакъв начин не са наведени, като основания на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, никакви твърдения за дискриминационни деяния от страна на работодателя спрямо ищцата. Твърдения и доводи за такива дискриминационни деяния са заявени едва при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция, поради което – също предвид настъпилата процесуална преклузия, неоснователни са и касационните оплаквания, че въззивният съд не е взел становище по тях.

Неоснователно е и оплакването в касационната жалба, че въззивният съд допуснал грубо нарушение на съдопроизводствените правила като отхвърлил искането от страна на жалбоподателката за изслушване на звукозаписа и за поправка на протокола от откритото съдебно заседание от 29.09.2017 г. С определение № 27701/25.10.2017 г. СГС е оставил без разглеждане искането на жалбоподателката за допълване и поправка на този съдебен протокол, тъй като това искане е направено след изтичането на преклузивния срок за това по чл. 151, ал. 1 от ГПК. Освен това, в касационната жалба се твърди, че в това съдебно заседание не била дадена възможност на пълномощника на жалбоподателката да представи декларациите, изходящи от Р. К., както и не било допуснато оспорването на заключението на съдебно-медицинската експертиза. Видно от съдебния протокол от 29.09.2017 г., тези две процесуални действия на пълномощника на жалбоподателката са отразени в него, като искането за приемането на декларациите е оставено без уважение с определение на съда, постановено още в същото съдебно заседание, а по оспорването на експертното заключение въззивният съд е взел отношение в мотивите към обжалваното решение.

Предвид неоснователността и отхвърлянето на иска за отмяна на процесното уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, въззивният съд е отхвърлил и изцяло обусловения от него иск за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, без да излага съображения по същество относно размера на това обезщетение и заявеното от ответника възражение за прихващане. Поради това, напълно несъстоятелни са подробно развитите в касационната жалба доводи относно размера на обезщетението и на претърпените от ищцата вреди поради уволнението, както и относно възражението за прихващане.

Неоснователни (а и неясни) са оплакванията в касационната жалба относно присъдените от въззивния съд разноски по делото. Последните са установени и определени от СГС при правилно приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК и не съставляват „наказание“ за ищцата, както се поддържа в жалбата, а са дължими от нея на ответника предвид изхода на спора по делото.

Оплакванията за нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд при произнасянето му, след постановяването и обявяването на обжалваното решение № 7099/25.10.2017 г., по молбата от 23.11.2017 г. на жалбоподателката за допускане на правна помощ във връзка с подаването на касационната жалба и процесуалното представителство пред настоящата инстанция (която правна помощ е допусната от СГС и тя е реално осъществена по делото), нямат никакво отношение към допустимостта и правилността на въззивното решение, поради което не следва да бъдат обсъждани.

Настоящият съдебен състав на ВКС няма правомощията да се произнася и по оплакванията на жалбоподателката срещу определението по чл. 288 от ГПК и решението по чл. 290 от ГПК, постановени при първото разглеждане на делото от касационната инстанция.

В заключение, по изложените съображения, касационната жалба е изцяло неоснователна, а обжалваното въззивно решение е валидно, процесуално допустимо и правилно, поради което на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, същото следва да се остави в сила.

Предвид изхода на правния спор и пред настоящата инстанция, на жалбоподателката-ищца не се следват разноски по делото, каквито тя претендира.

Също предвид изхода на правния спор по делото, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред настоящата инстанция. Размерът на тези разноски е 5 163.39 лв., но съдът намира за основателно своевременно направеното от страна на ищцата възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на тези разноски спрямо действителната фактическа и правна сложност на правния спор пред настоящата инстанция по делото. Тази фактическа и правна сложност е по-голяма от обичайната в подобни случаи, но направените от ответника разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение са прекомерни спрямо нея; ориентир за това е и обстоятелството, че те надвишават повече от четири пъти минималния размер от 1 245.26 лв., определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4, във вр. с ал. 1, предл. последно от Нар. № 1/09.07.2004 г. за М.. Съдът намира, че размерът на тези разноски, който съответства на действителната фактическа и правна сложност на правния спор пред настоящата инстанция по делото, възлиза на сумата 2 500 лв., която жалбоподателката-ищца следва да бъде осъдена да заплати на ответника.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7099/25.10.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 13684/2016 г. на С. градски съд.

ОСЪЖДА Г. С. М. с Е. [ЕГН] да заплати на [фирма] с Е.[ЕИК] сумата 2 500 лв. (две хиляди и петстотин лева) – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: