Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Й. Б. чрез адв. Г., против решение № 678 от 19.05.2022 г. по гр. д. № 1124/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Ответната страна Институт по консервиране и качество на храните - Пловдив чрез адв. П. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол. Претендират се разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 960 от 22.03.2022 г. по гр. д. № 19122/2021 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от И. Й. Б. срещу Институт по консервиране и качество на храните – Пловдив искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ: за признаване уволнението на ищеца със заповед № РД-12-1/01.11.2021 г. на директора на ответния институт, с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на ищеца на предишната работа на длъжността „главен асистент“ в отдел „Хранителни технологии“ при ответника и за присъждане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението, за периода 01.11.2021 г. – 01.05.2022 г., в размер на 8 915. 52 лв. (съгласно допуснатото изменение на претенцията чрез увеличението й по размер).

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е споделил изцяло фактическите обстоятелства, установени от първостепенния съд по делото и е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на неговото решение. Там е прието, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 03.09.2012 г. за длъжността „техник, механик“. Проследени са последващите изменения на правоотношението, при които ищецът е преназначен на академичните длъжности „асистент“ – на 02.09.2014г. и „главен асистент“ – на 01.08.2016 г., като му е определено ДТВ за научна степен „доктор“, придобита на 09.03.2016 г. В последствие трудовия договор за заеманата длъжност е прекратен по чл. 325, ал. 1 КТ – считано от 09.01.2017 г. и от тази дата ищецът е назначен по силата на нов трудов договор на длъжността „зам. директор, институт“ при работодателя (тогава с наименование Институт за изследване и развитие на храните – Пловдив). Установено е също, че от 18.08.2021 г. ищецът е преназначен от длъжността „зам. директор“ на длъжността „главен асистент“; че на 06.10.2021 г. е поискал ползване на платен годишен отпуск на 7 и 8 октомври 2021 г., който не му е разрешен и че не се явил на работа в тези два дни. Изтъкнато е, че неспазване на изискването по чл. 173, ал. 1 КТ - платеният годишен отпуск да се ползва от работника или служителя с писмено разрешение от работодателя, съставлява нарушение на трудовата дисциплина във вида „неявяване на работа“-чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ и е основание за налагане на дисциплинарно наказание. Развити са доводи, че неявяването на работа в два последователни дни е дефинирано от самия законодател като достатъчно тежко нарушение на трудовата дисциплина, тъй като разстройва в голяма степен създадената организация на труда в предприятието. При преценка на критериите по чл. 189 КТ инстанцията по същество е намерила, че в случая те са спазени и санкцията (дисциплинарното уволнение) е съответна на извършеното дисциплинарно нарушение, поради което наведените в тази насока твърдения за незаконност на процесното уволнение са неоснователни. Обсъдена е подробно фактологията по отправяне на молбата за отпуск. 10.2021 г. на ищеца, касаеща следващите два дни и незабавното пристъпване - още на 07.10.2021 г., към неговото фактическо ползване без лицето да се увери дали такъв му е разрешен и е направен извод, че това сочи на недобросъвестност в поведението му и наличие на вина, още повече при факта, че се касае за дългогодишен работник, добре запознат с процедурата по разрешаване ползването на отпуска и изискването, че за това следва да получи предварително разрешение от работодателя. Прието е в обжалваното решение, че в случая не е налице обективна невъзможност за изпълнение на трудовите задължения – поради неосигурено отопление в работното помещение на ищеца според изискванията му. Неговото поведение е преценено като явно незачитане волята на работодателя и демонстрация на нежелание за съобразяване с трудовата дисциплина и установения ред. Според решаващия състав неявяването на работа за процесните две дати е предприето независимо от липсата на разрешение на работодателя за това и като ответна реакция на неудовлетворените претенции на работника към начина на отопление на предоставеното му работно помещение. Посочено е, че няма данни отсъствието от работа на ищеца за тези дни да е довело до неблагоприятни последици за работодателя от материален характер, но нанесените такива в аспекта на незачитане на установената трудова дисциплина, чрез явна демонстрация на неподчинение и накърняване авторитета на упражняващия работодателска власт, изпълват изискването за същественост на установеното неизпълнение на задълженията на работника от степен да удовлетвори критериите за съответност на наказанието спрямо извършеното дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ. По направените оплаквания във въззивната жалба за незаконност на уволнението, поради нарушаване на императивната материалноправна норма на чл. 339, ал. 1 КТ са мотивирани съображения, че те не следва да бъдат разгледани и обсъждани, тъй като такива твърдения (че в случая е налице изборно трудово правоотношение, по отношение прекратяването на което изрично е изключено приложението на дисциплинарното уволнение) не са излагани в исковата молба и са извън въведения предмет на спора по делото. Прието е, че в случая е спазена процедурата по привличане на работника към дисциплинарна отговорност и изискванията за налагане на наказанието, съобразно разпоредбите на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ. Работодателят е изискал писмени обяснения от работника преди налагане на дисциплинарното наказание, това е сторено в нарочно предвидените преклузивни срокове с мотивирана заповед от субекта на дисциплинарната власт. Предвид неоснователността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за неоснователни са приети и обусловените от него претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички въведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като при спор за законност на уволнението да извърши преценка за съответствие на наложеното наказание с тежестта на допуснатото нарушение по чл. 189 КТ, дори когато дисциплинарното нарушение е по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ – неявяване на работа в течение на два последователни работи дни?“;

2. „Следва ли при преценката по чл. 189, ал. 1 КТ за съответствието между нарушението и дисциплинарното наказание да се съобразява характера на заеманата длъжност и дали същата е ръководна – възложени ли са трудови функции по управление и контрол?“;

3. „Следва ли при преценка прилагането на критериите по чл. 189 КТ да се вземат предвид като смекчаващи вината обстоятелства – дали нарушението е извършено умишлено, дали има настъпили последици и дали лицето е било дългогодишен служител на работодателя?“;

4. „Следва ли всяко тежко дисциплинарно нарушение (каквото е нарушението по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ) винаги да се наказва с уволнение, без оглед на другите обстоятелства по чл. 189 КТ?“;

5. „Следва ли съдът да приложи служебно императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване?“

Касаторът поддържа, че въззивното решение е в отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 156 от 03.07.2018 г. по гр. д. № 4920/2017 г. на IV г. о. (по първото питане), решение № 163 от 13.06.2012 г. по гр. д. № 564/2011 г. на III г. о. (по второто питане), решение № 136 от 25.07.2016 г. по гр. д. № 6323/2015г. на III г. о. (по третото питане), решение № 133 от 23.04.2015 г. по гр. д. № 5394/2014г. на IV г. о. (по четвъртото питане) и решение № 408 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 168/2009 г. на III г. о. и със задължителната практика на ВКС, изразена с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК (по петото питане).

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдения, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият и третият от повдигнатите въпроси са обуславящи изхода на делото и осъществяват обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, но спрямо тях не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява твърдяното от касатора противоречие с практиката, която се сочи и прилага. В мотивите на обжалваното решение е даден отговор на всички оплаквания, относими към елементите от фактическия състав на възприетото уволнително основание, вкл. са обсъдени обстоятелствата от значение за определяне на дисциплинарното наказание по критериите на чл. 189 КТ и е прието, че те са спазени в случая. Така втората инстанция е съобразила установената съдебна практика, че като съд по съществото на спора е длъжна да се произнесе по всички релевантни твърдения и доводи на страните, да прецени относимите доказателства поотделно и в съвкупност, да изложи собствени мотиви – фактически и правни, по спорния предмет като посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства и да квалифицира претенцията според приложимата за правоотношението правна норма. Въззивното решение е постановено в съгласие и със сочената практика на ВКС във връзка с третото питане. Обсъдени са обстоятелствата, че ищецът е дългогодишен работник и поведението му в конкретната хипотеза е укоримо именно поради това – т. е. че бидейки продължително зает по трудово правоотношение с този работодател е добре запознат с процедурата по искане и получаване на разрешение за ползването на отпуск. Изложени са и мотиви за отсъствие на неблагоприятни последици за работодателя от неявяването на ищеца на работа в посочените два дни, което обстоятелство е счетено да не намалява тежестта на нарушението, доколкото е налице незачитане на установената трудова дисциплина, чрез явна демонстрация на неподчинение и накърняване авторитета на работодателя. Дали преценката на последния (стояща в основата и на двете коментирани питания) е правилна или не е въпрос извън предмета на производството по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и не удовлетворява общо основание. Каква е заеманата от ищеца длъжност и дали същата е ръководна (възложени ли са трудови функции по управление и контрол) въззивният съд не е обсъждал в решението си. Въпрос, който не е изведен от решаващите мотиви на съда по обжалваното решение и не свързан с процесуалната му дейност по разглеждане на материалноправния спор, не може да обуслови селектиране на касационната жалба. Само по себе си, такова питане има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглеждат заявените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид формулировката на четвъртия поставен въпрос той не реализирана основание за достъп до касация. Тежестта на нарушението по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ не е изведена като единствен (абсолютен) критерий при определяне на наложеното в случая дисциплинарно наказание според правната воля на въззивния съд, изразена в обжалваното решение. В последното липсват съображения и доводи, че само по себе си конкретното нарушение и неговата тежест предпоставят налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“. Ето защо, питането няма обуславящ характер за изхода по делото и не позволява да се допусне касационно обжалване.

Петият повдигнат въпрос също не може да осъществи предпоставки за достъп до касация. Съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В случая обаче, твърдението за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 339, ал. 1 КТ, която изключва дисциплинарното уволнение като основание за прекратяване на изборно трудово правоотношение (каквото се сочи да е това с ищеца), е преклудирано, тъй като не е въведено в спорния предмет на делото (това е сторено едва с писмената защита в хода по същество пред първоинстанционния съд). При заявените факти и обстоятелства, посочени в основанието на исковата молба и от съдържанието на спорното право, посочено в петитума на исковата молба, произнасянето по законността на процесното (дисциплинарно) уволнение от въззивния съд не е изисквало служебно да прилага визираната по – горе разпоредба от КТ (защото нито ищецът е твърдял, че трудовото му правоотношение с ответника е възникнало от избор, нито пък е поддържал, че нарушаването на соченото правило е опорочило уволнението). Само при такива фактически твърдения, чиято основателност е установена по делото (а доказателства за тези обстоятелства липсват), прекратяването на трудовото правоотношение би било незаконосъобразно проведено на основанието, посочено в атакуваната заповед. Такъв не е настоящият случай, поради което и последното питане не формира основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неоснователно е и искането за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК., тъй като отсъства сочената от касатора очевидна неправилност на обжалваното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, установяването на предпоставките от състава на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е в служебно задължение на съда, а на страната, която се позовава на него. В случая жалбоподателят не е обосновал порок на въззивното решение, който да е от кръга на визираните по – горе, а се е задоволил да релевира оплаквания за неправилността му, която, обаче, е предмет на производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), но не и на това по чл. 288 ГПК.

В заключение, липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 400 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 678 от 19.05.2022 г. по гр. д. № 1124/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА И. Й. Б. с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица] да заплати на Институт по консервиране и качество на храните - [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] сумата от 1 400 (хиляда и четиристотин) лева – разноски в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.