Р Е Ш Е Н И Е
№ 103
Гр.София, 25.03.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ наказателно отделение, петчленен състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети септември, 2022 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г. Т.
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ПЕТЯ ШИШКОВА
НАДЕЖДА ТРИФОНОВА
ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора СОФИЯНСКИ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1031/20 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 вр. чл.354,ал.5 НПК.
С присъда №100/24.06.20 г.,постановена от 1 н. о. на ВКС по К.Н.Д. 34/20 г., са отменени въззивна присъда № 216/22.10.19 г., постановена по В.Н.Д.165/19 г. по описа на АС-В. Т. /ВтАС/,както и първоинстанционна присъда №13/03.04.17 г.,постановена по Н.Д.109/16 г. от Габровски окръжен съд /ГОС/. Със съдебния акт на ВКС подсъдимият А. К. е признат за виновен в това, че за периода от началото на месец август 2009 г. до началото на 2011 г. в [населено място], без съответно разрешение е извършвал по занятие банкови сделки, като е предоставил парични кредити на М. Т. С., К. И. Р. и Т. С. Н. в общ размер на 29 000 лв., поради което и на основание чл.252,ал.1 вр. чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено с петгодишен изпитателен срок на основание чл.66,ал.1 НК.
На 23.12.20 г. в ОС-Габрово е постъпило искане от защитника на осъдения, адв.П. К., по глава тридесет и трета от НПК, получено във ВКС на 30.12.20 г. С него на основание чл.419,ал.1 вр. чл.420, ал.2 вр. чл.422,ал.1,т.5 вр. чл.348, ал.1,т.1 и т.2 вр. чл.354,ал.5 вр. чл.424,ал.2 и чл.425, ал.1, т.1 и т.2 НПК се иска възобновяване на процесното дело, отмяна на постановената присъда и оправдаване на К., алтернативно отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Изложени са аргументи, очертаващи според защитата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон.
В съдебно заседание пред ВКС осъденото лице не се явява и не изпраща представител.
Държавният обвинител от ВКП е на мнение, че претенцията е неоснователна.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, петчленен състав, като взе предвид искането за възобновяване с отразените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящото производство, намира за установено следното:
Преди да се произнесе по съществото на процедурата, в която процесното дело е образувано за разглеждане, върховната съдебна инстанция по наказателни дела следва да проследи пътя на същото, постановените по него множество актове и съответно допустимостта, и при наличие на такава-основателността на аргументите по сезиращия документ.
С присъда №33/12.07.16 г.,постановена по Н.Д.19/16г. по описа на ГОС, подсъдимият е осъден по внесеното срещу него обвинение по чл.252,ал.2 вр. ал.1 НК. На основание чл.55 НК му е наложено наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл.66,ал.1 НК за срок от три години, както и глоба в размер на 3 000 лв. Уважен е предявен от М. С. граждански иск.
Тази присъда е обжалвана от подсъдимия и протестирана от прокурор при ОП-Габрово, въз основа на което е образувано В.Н.Д.249/16 г. по описа на ВтАС. С решение №249/17.10.16 г. съдебният акт е отменен, делото е върнато за ново разглеждане, с поставен акцент върху липса на мотиви за наложената глоба.
При повторното гледане, в първото поред съдебно заседание по образуваното Н.Д.109/16 г. по описа на ГОС, проведено на 02.12.16 г., първостепенният съд отново се е занимал с допускане на граждански иск и е оставил искането, направено при предишното разглеждане на делото, без уважение. С присъда №13/03.04.17 г. деецът е оправдан.
Производството е продължило по протест /без направено искане за приложение на конфискация/, внесен от прокурор от ОП-Габрово, както и по жалба на конституиран частен обвинител. С тях е поискано осъждане на подсъдимия по предявеното обвинение. В тази връзка е образувано В.Н.Д.183/17 г. по описа на ВтАС. Постановена е присъда №240/24.07.17г., с която е отменен съдебният акт на ГОС и подсъдимият е признат за виновен в извършване на деяние по чл.252,ал.1 НК за периода от месец август 2009 г. до началото на 2011 г. Наложено му е наказание лишаване от свобода за срок от три години и е приложен чл.66 от НК - също за срок от три години. Потвърдено е оправдаването на К. по обвинението по ал.2 на чл.252 НК. В мотивната част на присъдата е възприет времеви период на получаване на заем от свидетеля Т. Н. от края на 2010 г. и началото на 2011 г., вместо 2009 г. и 2010 г., както е съгласно обвинителния акт.
Тази въззивна присъда е обжалвана по касационен ред от подсъдимия с претенции за нарушение на закона и допуснати съществени процесуални пороци при нейното постановяване. Частният обвинител С. също е останал недоволен, с настояване за осъждане по обвинението по чл.252,ал.2 НК и съответно увеличаване на наказанието /отразена е необходимост от отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане/. Въз основа на тези жалби е образувано К.Н.Д.1210/17 г. по описа на 3 н. о.на ВКС. С решение №13/13.06.18 г. присъдата на ВтАС е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Касационният съд изрично е отразил, че промяната на фактите е относима към нормата на чл.287,ал.1 НПК, доколкото засяга съществени въпроси, свързани с характеристиките на деянието.
Образувано е В.Н.Д.225/18 г. по описа на ВтАС. С решение №165/26.09.18 г. е потвърдена оправдателната присъда, постановена по Н.Д.109/16 г. по описа на ГОС.
Този съдебен акт е оспорен от прокурор от АП-В. Т. Това е направено и от частния обвинител /има аргументи относно пострадалия Т. Н./. На основание сезиращите документи е образувано К.Н.Д.52/19 г. по описа на 3 н. о. С решение № 25/13.05.19 г. е отменено решението на ВтАС и делото е върнато за поредно разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Образувано е В.Н.Д.165/19 г. С присъда №216/22.10.19 г. е отменен първоинстанционният съдебен акт и подсъдимият е осъден за извършено деяние по чл.252,ал.1 НК за периода от месец август 2009 г. до месец март на 2011 г.,за предоставени заеми на М. С. и К. Р., наложено му е наказание от една година лишаване от свобода, с приложение на чл.66 от НК за срок от три години. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.
По съответен протест на прокурор от АП-В. Т. както и по жалби на частния обвинител и подсъдимия е образувано К.Н.Д.34/20 г. по описа на ВКС, 1 н. о. Държавното обвинение е поставило акцент върху касационните основания, свързани с нарушение на закона и допускане на съществени процесуални нарушения. Частното обвинение е оспорило приложението на закона, както и размера на наложеното наказание и неоснователното непроизнасяне по предявения граждански иск. К. е настоявал за постановяване на оправдателна присъда. ВКС е упражнил правомощията на въззивна инстанция съгласно чл.354, ал.5,изр.2 НПК, провел е съдебно следствие и е постановил нова присъда №100/ 24.06.20 г., с признати за пострадали С., Р. и Н.. Тя е окончателна и е влязла в законна сила от датата на постановяването й.
При така описаната процесуална хронология на наказателното дело следва изводът, че искането за възобновяване е подадено от легитимирана страна, в законоустановения шестмесечен срок /след като е постъпило в първо-инстанционния съд на 23.12.20 г./ и по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК. З. следва да се признае за допустимо.
По-нататък, преди да изложи разсъжденията си по възможните за разглеждане доводи, посочени в искането за възобновяване, настоящият съдебен състав се счита длъжен да направи няколко принципни пояснения.
На първо място трябва да бъде отбелязано, че в изключителната си част изложението по сезиращия касационната инстанция документ и доводите в подкрепа на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК сочат на оплаквания за необоснованост на съдебните актове на ВКС и ВтАС, очертани като предмет на проверка по настоящото производство. Както върховната съдебна инстанция е имала повод многократно да уточни в своята дългогодишна, постоянна и безпротиворечива практика, необосноваността не е касационно основание и не фигурира в чл.348,ал.1,т.1–3 НПК, освен при прилагане разпоредбата на чл.354,ал.5, изр.2 НПК. Понастоящем сме изправени пред искане за възобновяване, в което ВКС е само съд по правото, не и по фактите /както е по посоченото изключение, което важи единствено при трето редовно разглеждане на делото пред висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела, каквато процедура вече е експлоатирана в процесния казус/. Затова той не е легитимиран да обсъжда въздигнатите в искането доводи, които очевидно представляват възражения по необоснованост, макар и да се прави опит същите да бъдат субсумирани под нарушения на чл.13,чл.14 и чл.107, ал. 5 НПК. Простото изписване на тези текстове не прави процесуалния документ годен за произнасяне в съдържателен план.
Претенцията за необоснованост най-ярко личи от начина, по който е предявено пред ВКС искането за оправдаване на дееца. Видно от разпоредбата на чл.425,ал.1,т.2, пр. посл. вр. чл.24,ал.1, т.1 НПК, такова оправдаване е допустимо в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда, т. е. решаващата съдебна инстанция, чийто акт е предмет на ревизия, е приела непрестъпна фактология, но неправилно е приложила материалното право, осъждайки подсъдимия. Прочитът на искането за възобновяване сочи на заключение, че в основата на претенцията за оправдаване стои дължима според искателя не само лоша оценка от страна на ВтАС, но и такава на събраната доказателствена съвкупност от самия ВКС, довели до извод за наличие на данни за престъпно посегателство. Това не може да бъде процесуално вярно реализирано, точно поради отнасянето му към необоснованост на атакувания съдебен акт и практическо искане за преоценка на доказателствата в настоящото производство.
В частта по претенция за нарушение на материалното право пък, макар и общо да се твърди несъставомерност на вмененото престъпно деяние, в подкрепа на тази теза искането за възобновяване съдържа аргументи, относими не към неправилно приложение на материалния, а към невярно приложение на процесуалния закон.
На следващо място, но не и по значение, неколкократно в изложението е направено изрично искане за отмяна на присъда № 216/22.10.19 г., постановена по В.Н.Д.165/19 г. по описа на ВтАС. Предмет на преглед от ВКС в инициираното производство по възобновяване най-напред е влязлата в сила присъда, имаща предвид разрешенията по К.Н.Д.34/20 г. по описа на ВКС, 1 н. о., съгласно която актът на ВтАС е отменен изцяло. Уточнението се прави просто за яснота, а не защото този съд не разбира принципното изискване на осъдения и неговия защитник за оправдаване, което според тях би станало само след отмяна от този съд и на проверения по К.Н.Д.34/20 г. по описа на ВКС въззивен акт.
ПО ПРЕТЕНДИРАНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ НАРУШЕНИЯ:
Едно от основните възражения по чл.348,ал.1,т.2 НПК е свързано с показанията на свидетеля С.. Същото изключително трудно би могло да се обвърже с така цитираното касационно основание. Обсъждането от настоящия състав се дължи, единствено доколкото задълбоченият прочит на възражението в тази му част би могло да изведе принципен довод, сочещ за допуснато процесуално нарушение по чл.14,ал.1 и по чл.107,ал.5 НПК. Цялостното оплакване, което се прави от показанията на цитирания свидетел, касае по същество данните, получени от разпитите на същия на досъдебното и съдебното производство пред различни съдебни състави. Изложен е фрагментарен анализ на показанията с наблягане на фразата, че е имало „известна доза нагаждане, за да се образува последващо съдебно гонене“, като се атакува не годността на посочените изявления, а приемането им за кредибилни от страна на ВтАС и ВКС. Според предходно казаното в настоящото изложение е ясно, че в последната част не може да се вземе отношение от този съд в тази процедура. Така че е допустимо само в най-общ план да се прецени има ли някакви неблагополучия, които да водят до извод за обезателна нужда от възобновяване на наказателното производство, предвид именно свидетеля С.. По отношение на показанията на същия, при последното разглеждане на делото пред него ВтАС е изложил мотиви защо и кои от изявленията му кредитира. Касационният съд от своя страна по К.Н.Д.34/20 г. се е присъединил към анализа и го е приел за обективен и пълен. Това е процедурно вярно изведено.
Твърдението, че коментираните показания не се подкрепят от други доказателства и специално писмени такива, както и че стоят в основата на атакувания съдебен акт, не отговаря на процесуалната действителност. Те са били подложени на внимателна проверка. Действително, свидетелят С. е конституиран в качеството си на страна в процеса-частен обвинител, но обратно на твърдението на осъдения, това не води автоматично до недостоверност на неговите изявления и тяхното безкритично отхвърляне.
Само за пълнота следва да бъде отбелязано, че процесуалният закон изрично е предоставил възможност да бъдат четени показанията на свидетел, разпитан по надлежен ред на досъдебното производство в хода на провеждано съдебно следствие, при стриктно спазване на процесуалните правила и предпоставки, посочени в чл.281 НПК, както е сторено в настоящия случай.
По-нататък, все в светлината на показанията на разпитаните свидетели, декларативно е заявено оплакване за изложеното кредитиране на показанията на свидетеля Р.. Той е разпитан и в хода на съдебното следствие при третото поред касационно производство, по искане на осъдения К. и неговите защитници. Бланкетността на твърдението по искането за възобновяване в тази му част /то впрочем е идентично със заявеното в допълнението на касационната жалба на адвокатите К. и М./ и невъзможността да се обсъжда достоверността на доказателствените материали по същество, дава възможност само за кратко аргументиране. Прочитът на протокола от открито съдебно заседание на 15.06.20 г., приложен по К.Н.Д.34/20 г. на ВКС, който е писмено доказателствено средство, сочи, че в своите показания Р. е отбелязал: „...полицаите тогава ми припомняха някои работи..., даже те ми ги казваха“ и „.....полицаите ми вкарваха думи в устата“. Няма твърдение за объркване от показанията. Такова изявление свидетелят е направил пред ВтАС по В.Н.Д.165/19 г. на 17.06.19 г. С оглед на констатираното съществено противоречие по отношение на обстоятелството уговаряни ли са лихви, съдебният състав е счел, че са налице основанията по чл.281,ал.4 вр. ал.1,т.1 НПК и е прочел показанията на свидетеля К. И. Р., дадени на досъдебното производство. Все в тази връзка касационният състав в своите мотиви към новата присъда е обсъдил третираните противоречия, съпоставяйки ги с информацията по останалите анализирани свидетелски показания и писмените доказателства, и е дал отговор защо следва да бъдат кредитирани тези, депозирани в подготвителната фаза на наказателното производство.
В обобщение следва да бъде отбелязано, че показанията на оспорваните свидетели, дадени на досъдебното производство и прочетени по съответен процесуален ред, наистина се различават от депозираните в хода на съдебното следствие. Точно по тази причина ВКС, солидаризирайки се с анализа на ВтАС и посочвайки свои съображения досежно показанията на Р., не е огледал изолирано изявленията им, а ги е съпоставял самостоятелно, сравнявайки ги с казаното и от други лица, наред с преценката на писмените доказателствени материали. Изписал е съображения за това. По този начин той е отговорил на законовите изисквания да разясни становището си на кои доказателствени материали се доверява и защо. Обстоятелството, че аргументацията по същество не се нрави на осъдения, не я прави незаконосъобразна.
Останалите претенции, заявени в искането за възобновяване досежно дейността на касационната инстанция при постановяване на съдебния акт, предмет на настоящото производство, са декларативни и без конкретни доводи в какво точно се състоят нарушенията на процесуалния закон.
Общо и без каквато и да е конкретика се сочат липса на мотиви, липса на анализ и оценка на доказателствените материали, както и нарушения на основни принципи в наказателния процес. Този съд няма на какви изтъкнати пред него конкретни съображения да стъпи, за да разсъждава по наведени допустими възражения.
Относно твърдението, че в мотивите към присъдата на ВКС липсва анализ на изложените от защитата доводи в касационната жалба, както и в допълнението към нея, очевидно е необходимо накратко да бъдат дадени някои принципни пояснения. Оставяйки настрана факта, че в настоящото искане за възобновяване, отделни пасажи на което дословно повтарят такива от касационната жалба и допълнението към нея, инициирали последното поред съдебно производство, следва да бъде отбелязано, че по реда на глава двадесет и трета от НПК ВКС дължи произнасяне по изложените доводи в жалбата, респективно протеста, когато се произнася с решение, което се изготвя по правилата на чл.339,ал.1 и 2 НПК. Това изрично е посочено в чл.354,ал.4 НПК.
Правилно, но същевременно в противоречие с току-що описаното, в искането е отбелязано, че ВКС е постановил нова присъда, упражнявайки правомощията на въззивна инстанция, които процесуалният закон й предоставя по силата на чл.354,ал.5,изр.2 НПК. В този случай съдебният акт на ВКС е изготвен съгласно правилата на чл.339,ал.3 НПК. Прочитът на новата присъда, постановена от ВКС, и мотивите към нея сочат, че касационният състав е изпълнил изискванията на чл.305 НПК при постановяването им.
В светлината на коментираното касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК и за пълнота на тази част от изложението, за настоящия състав будят недоумение думите „гаранцията за законосъобразен и справедлив процес е в процесуалната възможност актовете, които не са подлежали на касационен контрол да бъдат проверени……., макар и в едно извънредно производство“ /л.8 и 9 от искането/, при положение че наказателното дело е било предмет на разглеждане в производство по глава двадесет и трета от НПК цели три пъти. Всъщност, приложимата разпоредба понастоящем е чл.422,ал.1,т.5,изр.1 НПК, а не изр.2 на сочения законов текст, предвиждащ непроверени по касационен ред актове, подлежащи на възобновяване.
По-нататък, макар и следващите аргументи да са разположени в искането за възобновяване към претенцията за нарушение на материалния закон, те очевидно се отнасят към основанието по чл.348,ал.1,т.2 НПК и следва да бъдат обсъдени с оглед това. По мнение на К. той не е извършил престъплението, за което е осъден - да осъществява банкова дейност по занятие без разрешение, тъй като обвинението не е доказано по несъмнен начин /има се предвид, че кредитите са предоставени на добра воля, без да се изисква никаква лихва при връщане на сумите/. Недоказаността впрочем също не е касационно основание и не подлежи на разглеждане в настоящата процедура.
И на последно място, според защитата основният довод, с който ВКС е обосновал осъдителната си присъда спрямо осъдения, е житейската логика. Настоящият състав не е в състояние да се съгласи с тази позиция. Наистина, може да се счете, че в мотивите на присъдата има позоваване и на житейска логика, но тя е внесена в добавка към преценката на определени обстоятелства в доказателствен план, а не вместо нея.
ПО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА МАТЕРИАЛНОТО ПРАВО:
Както вече бе очертано, основното релевирано оплакване е, че подсъдимият не е предоставял кредити срещу лихви, тъй като такива не било доказано да са получавани от негова страна. Затова и според защитата не е консумирал състав на престъпление по чл.252,ал.1 НК. Касационният съд е изложил достатъчно съображения по въпроса за поведението спрямо лицата, за кредитиране на които К. е осъден. Описан е подходът за предоставяне на заемите с оглед избягване на претенция за получаване на доходи от заемна дейност.
Без съмнение към момента на постановяване на акта на върховната съдебна инстанция по наказателни дела, последната се е съобразила с актуалното тогава тълкуване на нормата на чл.252, ал.1 НК и е осъдила молителя. Посочено е, че третираното престъпление е такова на формално извършване, поради което за съставомерността му е без значение дали получателите на паричните суми реално са платили лихвата. Достатъчно според ВКС е било да се установи системното извършване на еднородни деяния с намерение деецът да получи вследствие на тази дейност доход, т. е. да се уговори възнаграждението за временното предоставяне на паричния ресурс под формата на лихва при извършване на такава дейност по занятие. Тези обстоятелства в случая са приети за налични. Прието е освен това, че осъденият е заемал парични средства на широк кръг лица, срещу уговорена насрещна материална облага, което поведение е окачествено като банкова дейност по кредитиране.
В искането за възобновяване, както вече бе казано, претенцията за нарушено материално право чрез неправилно осъждане на дееца е поставена на доказателствена плоскост с оглед неустановяване на уговорка за дължима лихва, а не на незаконосъобразно тълкуване от страна на върховната съдебна инстанция по правото и съдилищата по същество на нормата на чл.252,ал.1 НК, поради несъставомерно поведение за осъществяване на банкова дейност по занятие без съответно разрешение, предвиждано в същата. Такова е повдигнатото на К. обвинение и той е осъден в този смисъл съгласно присъдата на ВКС.
Въпреки това, актуалният съдебен състав в процедурата по възобновяване, доколкото е длъжен да следи за правилното приложение на материалния закон, особено на фона на изводи за осъждане по несъставомерно обвинение, се счита задължен служебно да съобрази очертаване на съдебната практика като неправилна след постановяване на присъдата на ВКС. Наред с искане за задължителна тълкувателна дейност на върховната съдебна инстанция по наказателни дела в посочената насока, отправено по съответен процедурен ред от Висшия адвокатски съвет, инициирал изготвяне на ТР №1/20 г. на ОСНК на 07.08.20 г. /сиреч, преди образуване на производството за възобновяване/, на 16.11.23 г. е постановено решение на СЕС, шести състав, по дело С-427/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от ВКС на РБ с акт от 21.06.22 г. Последното е пряко относимо към процесния казус.
Съгласно него, чл.4,параграф 1,т.1,б. а от Регламент ЕС №575/ 2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.13 г. относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и за изменение на Регламент ЕС №648/2012, изменен с Регламент ЕС 2019/2033 на Европейския парламент и на Съвета от 27.11.19 г., „трябва да се тълкува в смисъл, че предприятие попада в обхвата на понятието „кредитна институция“ по смисъла на същия член, параграф и точка, само когато неговата дейност се състои едновременно в приемане на депозити или други възстановими средства от обществеността и в отпускане на кредити за негова собствена сметка, с уточнението, че тези депозити или други средства, приети от обществеността, са предназначени за отпускането на кредити, без да се изключва възможността кредити да се отпускат и със средства от други източници.“
За да няма никакво недоразумение, предвид момента на създаване на конкретните регламенти като източник на правото, и дължимия подход по тяхното прилагане, особено в светлината на постановеното решение по преюдициално запитване; предвид приетия период на извършване на деянето по настоящото производство през 2009-2011 г.; както и предвид обстоятелството, че иде реч за процедура по националното законодателство по възобновяване, а не за редовно касационно производство, в рамките на което се обмисля разпоредбата на чл.2 НК, е нужно да се уточни, че Законът за кредитните институции /ЗКИ/ в относимата за казуса насока не е търпял промени от приемането и обнародването му в бр.59 на Държавен вестник от 21.07.06 г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване на РБ към ЕС. Съгласно чл.2,ал.1,т.1 от същия банката като кредитна институция е юридическо лице, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск. На тази база се определят и банковата дейност, респективно банковите сделки, които могат да бъдат извършвани. В този смисъл в ТР 1/20 г. на ОСНК се приема, че предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не консумира състава на престъплението по чл.252,ал.1 НК. При това ясно е очертано разбирането за съответно „разрешение“.
Следователно, макар и както е в настоящия случай, да са изведени фактически положения, че осъденият е предоставял заеми/кредити на повече лица, за които е изисквал връщането им с лихва, тъй като несъмнено е потвърдено, че средствата за това не произхождат от публично привлечени ресурси, актуалното тълкуване на процесната наказателна материалноправна норма не позволява да се направи извод въобще да е извършено съставомерно деяние; при отсъствие на заложената кумулативност на предпоставки за осъществяване на банкова дейност. Казаното предпоставя в процесуален план необходимост от възобновяване на наказателното производство, което с оглед причината за произнасяне е нужно да е само в неговата последна съдебна част. Това води до отмяна на постановената по касационното дело присъда и оправдаване на дееца - на основание чл.425,ал.1,т.2, пр. посл. вр. чл.24,ал.1, т.1 НПК.
Прилагането на посоченото правомощие обяснява оправдаването като допустимо, но не защото се приема тезата на защитата за неприсъствие на доказателства за отдаване на заеми от страна на К. срещу лихва на различни лица, което би водило до преоценка на доказателствената съвкупност, невъзможна по правило за ВКС в настоящата процедура, а защото приетата фактология и при наличие на лихва не очертава заключение за консумиран състав на престъплението по начина, по който е повдигнато обвинението по чл.252,ал.1 НК - чрез осъществяване на банкова дейност по занятие без съответно разрешение.
Водим от гореизложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, петчленен състав
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА К.Н.Д.34/20 г. по описа на ВКС, 1 н. о.
ОТМЕНЯВА присъда №100/24.06.20 г.,постановена от 1 н. о. на ВКС по К.Н.Д. 34/20 г., с която са отменени въззивна присъда № 216/22.10.19 г., постановена по В.Н.Д.165/19 г. по описа на АС-В. Т. /ВтАС/ изцяло, както и първоинстанционна присъда №13/03.04.17 г.,постановена по Н.Д.109/16 г. от Габровски окръжен съд /ГОС/.
ОПРАВДАВА подсъдимия А. К. по повдигнатото му обвинение за извършено от него престъпление по чл.252,ал.1 НК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/
3/
4/