ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1290

гр. София 20.03.2024 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 18.10.2023 (осемнадесети октомври две хиляди двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2136 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4881/15.03.2023 година, подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място], срещу решение № 243/16.02.2023 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен състав, постановено по гр. д. № 2077/2022 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 1698/01.08.2022 година, допълнено с решение № 2312/21.10.2022 година, двете на Районен съд Бургас, V-ти състав, постановени по гр. д. № 847/2022 година, с които по предявени от Г. Н. Г. срещу „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от ГПК е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на Г. Н. Г. от длъжността „юрисконсулт“, извършено със заповед № ИП 21-14/13.12.2021 година на управителя на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място], като Г. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а дружеството е осъдено да му заплати сумата от 6056.87 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа за срок от шест месеца, считано от 14.12.2021 година, след възражение за прихващане със сума в размер от 1180.45 лева, дължима на основание неоснователно обогатяване като платена на основание чл.220 от КТ, със сумата 7237.32 лева, заедно със законната лихва върху главницата от 6056.87 лева, считано от датата на подаване на исковата молба на 11.02.2022 година до окончателното й плащане.

В подадената от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Г. Н. Г. срещу дружеството искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и о ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Г. Н. Г. е подал отговор с вх. № 7147/22.04.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 243/16.02.2023 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен състав, постановено по гр. д. № 2077/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 24.02.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 4881/15.03.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Окръжен съд Бургас е посочил, че, нямал спор по делото, че страните били в трудово правоотношение, като Г. Н. Г. бил заемал длъжността „организатор дейност юридически услуги“ със срок на изпитване, за работа от разстояние, като с допълнително споразумение от 11.07.2019 година бил приел да изпълнява длъжността „юрисконсулт“ по възлагане от работодателя. Със заповед № 40/20.02.2019 година, издадена от работодателя било определено основно място на извършване на дейността регион Бургас, Ямбол и Сливен с посочването, че заповедта влизала в сила от подписване и влизане в сила на трудовия договор на Г., считано от 25.02.2019 година. С писмено предизвестие, връчено на Г. Н. Г. на 13.12.2021 година, работодателят го бил уведомил, че във връзка с влязла в сила заповед № ИР 21-12/10.12.2021 година на управителя на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] за съкращаване на щата и утвърждаване на ново щатно разписание, считано от датата на заповедта 10.12.2021 година, с която длъжността „юрисконсулт“ с месторабота регион Бургас, Ямбол и Сливен, било закрита, щял да бъде прекратен сключения между страните трудов договор, считано от 14.12.2021 година. Посочено било, че допълнително щяла да му бъде връчена заповед за прекратяване, както и че нямало да бъде спазен 30-дневния срок за предизвестието. На същата дата на Г. била връчена заповед № ИР-21-14/13.12.2021 година на управителя на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място], с която считано от 14.12.2021 година било прекратено трудовото им правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т.2, пр. 2 от КТ-поради закриване на част от предприятието, извършено със заповед № ИР 21-12/10.12.2021 година на работодателя. Била определена комисията, която следвало да извърши подбор като на служителите, които били събрали най-малък брой точки да бъдат връчени предизвестия за прекратяване на трудовото правоотношение. От представеното ново щатно разписание в сила от 10.12.2021 година се установявало, че липсвали 2 щатни бройки за длъжността „юрисконсулт“ с месторабота региони Бургас, Ямбол и Сливен и 1 щатна бройка за длъжността „юрисконсулт“ с месторабота регион Пловдив, Пазарджик и С. С. следователно били съкратени общо 3 щатни бройки за посочената длъжност. От съдържанието на протокола за извършен подбор от 10.12.2021 година се установявало, че подборът бил извършен между 12 служители, заемащи длъжността „юрисконсулт“, изпълняващи идентични задължения (в това число Г.), като били изключени 3 служители (един на длъжност „главен юрисконсулт“ и двама на длъжност „юрисконсулт“), ползващи се със закрила от уволнение (чл. 163, ал.1 от КТ и чл. 333, ал. 6 от КТ). Съгласно извършеното оценяване по зададени критерии и скала на оценяване Г. Н. Г. бил получил осреднена оценка 7.83 точки, образувана от оценките по двата критерия. По повод на законосъобразността на уволнението въззивният съд приемал, че категорично не можело да бъде споделено становището на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място], че трудовото правоотношение било прекратено с връчване на предизвестието, а заповедта има само декларативно значение. Това било така предвид разпоредбата на чл. 335, ал. 2 от КТ съгласно която при прекратяване на трудовия договор с предизвестие това ставало с изтичане на срока на предизвестието. В конкретния случай срокът на предизвестието не бил спазен, като изрично било посочено, че това няма да бъде сторено (т. е. нямало да породи предвидения в КТ ефект) и заедно с него била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на различно основание-чл.328, ал. 1, т. 2, пр. 1 от КТ, а именно поради закриване на част от предприятието. В този случай ВКС приемал, че потестативното право на работника/служителя да иска отмяна на незаконното уволнение възниквало с настъпването на правния ефект на акта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато по силата на закона се дължало предизвестие и страната, поискала прекратяването на трудовия договор не желаела срока да бъде спазен, какъвто бел настоящия случай, трудовото правоотношение се прекратявало в момента на достигане на изявлението до другата страна, или в момента, който страната била определила като дата на прекратяване на трудовото правоотношение, в които случаи тя дължала заплащане на обезщетението по чл. 220 от КТ. Още повече, че разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т.2 от КТ съдържала две отделни и напълно различни основания за прекратяване на трудов договор. Работникът/служителят можел да бъде съкратен или поради закриване на част от предприятието, или поради съкращаване на щата. Както правилно бил приел първоинстанционният съд неяснотата на основанието за прекратяване сама по себе си била достатъчна за отмяна оспореното уволнение. От събраните по делото доказателства се установявало, че и след прекратяване на трудовото правоотношение с Г. не била прекратена дейността на дружеството в регион Бургас. Закриване на част от предприятието било налице при преустановяване на дейността на определено организационно обособено звено на предприятието, но което нямало признаците на работодател като същественото било закриваното звено да е било обособено в състава на предприятието и неговата структура. Основната характеристика на относителната самостоятелност на съответното обособено структурно звено била организационно-управленска, а за закриването му дали било преустановена за в бъдеще изцяло съответната дейност. В този смисъл офисът в Бургас не бил закриване на част от предприятието, защото не бил относително самостоятелно, не носел белезите на обособено структурно звено, не била преустановена изцяло дейността. Този извод се подкрепял от свидетелските показания-изпълнителните дела в района са били работени от свидетелката И., както и от служители на К. център. С въззивната жалба се оспорвал извода на първоинстанционния съд, че мястото на работа не е съществена характеристика на длъжността, както и че изпълняваните от различните юрисконсулти действия били еднородни. По делото не били представени доказателства, които да опровергават този извод. Тъкмо напротив, от длъжностните характеристики и свидетелските показания се установявало, че функциите на юрисконсулта не се променяли нито с наименованието, нито от мястото на работа. В крайна сметка се касаело за съдебни производства-особени такива (заповедни) и изпълнителни производства, поради което не можело да бъде възприета застъпената от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] теза, че извършването им в съдилища в различни райони на страна променяло естеството им. Свидетелката Б. заявявала, че трудовите функции на юрисконсултите били еднакви, а се различавало мястото на работа. След като се касаело за еднородни длъжности извършването на подбор по чл. 329 от КТ било не само право, но и задължение на работодателя. С оглед задължението на съда при оплакване да проверява обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника, то в случая възраженията на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] се свеждали до несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за необективност на подбора на база свидетелските показания. По делото били представени и приети като доказателства атестационни карти. От тях обаче не ставало ясно какви са били мотивите на комисията за даване на оценка по критерия „ниво на справяне с поставените задачи“ при положение, че Г. Н. Г. бил имал поставени 8 задачи за трето тримесечие, от които 3 задачи са изпълнени, 1 била неизпълнена и 3 били частично изпълнение. В същото време служителя Д. И. имала поставени 6 задачи, от които 4 били изпълнени, съответно по 1 изпълнена и неизпълнена. При оценяването по този критерий Г. бил получил 3 точки, а Д. И.-4 точки. С други думи при сходни показатели служителите били получи различни точки, освен това при почти идентични мотиви. При тези доказателства за съда остават неясни обективните показатели, които са били определящи при оценката на служителите. С ангажираните доказателства от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] не се установявало конкретни констатации относно качествата на Г. Н. Г.. Още повече, че от показанията на свидетелката Б. ставало ясно, че се касае за бизнес решение, което било обвързано с постигнатите от служителите финансови показатели. В длъжността характеристика на длъжността „юрисконсулт“ не били предвидени задължения за постигане на финансови резултати, а и макар и да бил обективен като критерий не бил посочен начина, по който се определяли размерите на финансовите цели (таргети). Свидетел на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] посочва, че не бил наясно как се формирало целеполагането. От друга страна не можела да бъде възприета тезата, че събираемостта зависела изключително и само от качеството на работа на юрисконсулта. Имало обективни фактори, които стояли извън това. Такъв бил например статуса на длъжника-дали имал или нямал имущество. Предвид изложеното въззивният съд приемал, че работодателят бил извършил задължителния в случая подбор, но при извършването му не били спазени предвидените в чл. 329 от КТ критерии, както и били въведени допълнителни такива, за които липсвала документална обоснованост.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] е поискала въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?; за това несъответствието между правните основания за прекратяване на трудовото правоотношение, посочено в предизвестието и в заповедта за уволнение, основание ли е за незаконосъобразност на издадената заповед?; за това в случай, че трудовия договор се прекрати, без да е спазен целия срок на предизвестието и в един и същи ден са връчени и предизвестието, и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, какво е действието на заповедта-конститутивно или констативно?; за това в случай, че трудовия договор е прекратен без да се спази целия срок на предизвестието и в един и същи ден са връчени и предизвестие и заповед за уволнение, в които са описани различни правни основания, кое от двете е правно релевантно и следва да се защити в съда?; за това налице ли е съкращаване в щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, когато трудовата функция на длъжността се запазва, но се осъществява от служител на друга длъжност и при намаляване на щатните бройки?; за това необходимо ли е да се извършва подбор между служители, имащи място на работа в различни райони?; за това дали съдебният контрол на извършения подбор по чл. 329, ал. 1 от КТ, обхваща и фактическата преценка на работодателя за нивото на изпълнение на трудовите задължения? и за това представляват ли всички суми, включени в осигурителния доход и обложени с данък, постоянен елемент от трудовото възнаграждение, включен в обезщетението по чл. 225 от КТ?.

По отношение на първия от въпросите се излагат съображения, че обжалваното решение на Окръжен съд Бургас е в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 година, ППВС № 7/27.12.1965 година, ППВС № 1/10.11.1985 година, ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година, решение № 17/23.07.2014 година, постановено по т. д. № 811/2012 година, решение № 111/03.11.2015 година, постановено по т. д. № 1544/2014 година, решение № 136/06.11.2015 година, постановено по т. д. № 2483/2014 година, решение № 180/11.01.2016 година, постановено по т. д. № 1618/2014 година, решение № 94/13.09.2016 година, постановено по т. д. № 3768/2014 година, решение № 161/04.10.2016 година, постановено по т. д. № 2220/2015 година и решение № 222/27.03.2016 година, постановено по т. д. № 505/2017 година, осемте по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Въпросът обаче не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Същото е постановено при обсъждането на всички събрани по делото доказателства, както и всички допустими и относими към спора доводи, твърдения и възражения на страните. Допускането на касационното обжалване по даден въпрос не трябва да е самоцелно, а във връзка с изложените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение. В конкретния случай „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] излага доводи за необсъждане в цялост на личното трудово досие на Г. Н. Г. и по-конкретно на допълнителното споразумение, с което за място на работата му бил определен регион Бургас, Ямбол и Сливен, в който били съкратени всички бройки за длъжността „юрисконсулт“, поради което липсвало задължение за извършване на подбор. Евентуалната липса на такова задължение обаче не дава възможност на съда да игнорира извършения от работодателя подбор, само на това основание и да не провери законосъобразността му при надлежно въведени доводи в тази насока. Поради това не трябва да бъде допускано касационно обжалване по този въпрос.

Вторият, третият и четвъртият от въпросите в изложението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обосноват допускането на въззивното решение на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване. Както е прието в решение № 22/04.02.2014 година, постановено по гр. д. № 3146/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. когато трудовият договор подлежи на прекратяване с предизвестие, заповедта за уволнение поражда действие с изтичането на предизвестието, а при неспазване на срока-с изтичане на съответната част от него. Когато трудовият договор подлежи на прекратяване без предизвестие, заповедта за уволнение поражда действие от връчването й (освен ако в нея не е посочено друго) и към този момент се прави преценката за законността й. Същевременно в решение № 664/30.11.2010 година, постановено по гр. д. № 1896/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. по въпроса за момента на прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя на правно основание, изискващо отправяне на предизвестие. е прието, че моментът на прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие е датата на връчване на заповедта за уволнение, а при прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие-с изтичане на срока на предизвестието. Предизвестието е крайният акт, с който завършва дейността по уволнението, а заповедта не е конститутивен елемент. Такъв характер тя придобива при неспазване срока на предизвестие, като вместо реално отработване се заплаща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. В случая в един и същи ден, и в един и същи час-13.47 на Г. Н. Г. са връчени предизвестие за прекратяване на трудовия договор, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, считано от 14.12.2021 година и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 от КТ, считано от 14.12.2021 година, в която липсва позоваване на връченото предизвестие и изтичането на срока на същото. Предвид на това заповедта има характера на самостоятелно изявление на работодателя за едностранно прекратяване на трудовия договор на Г. Н. Г.. Работодателят има възможността да прекрати трудовия договор и преди изтичането на срока на предизвестието, което може да стане с едностранно изявление, което трябва да достигне до работника преди изтичането на срока на предизвестието. Това изявление има конститутивен ефект и прекратява трудовия договор на посоченото в него основание. С оглед съдържанието на връчената на Г., преди изтичането на срока на предизвестието, заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение, съдържаща основание различно от това в предизвестието и без позоваване но последното, трябва да бъде прието, че заповедта има конститутивен ефект за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото в нея основание. Това и противоречието между заповедта и предизвестието създават неяснота относно действителното прекратяване на трудовото правоотношение, поради което и го правят незаконосъобразно.

Петият от поставените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] въпроси не обосновава допускането на решението на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване, доколкото въззивният съд е приел, че в конкретния случай е налице съкращаване в щата, а не закриване на част от предприятието. Именно затова е приел, че уволнението е незаконно на посоченото в заповедта основание-закриване на част от предприятието.

По отношение на шестият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] твърди противоречие между въззивното решение на Окръжен съд Бургас и ТР № 5/26.10.2021 година, постановено по тълк. д. № 5/2019 година на ОСГТК на ВКС, решение № 178/20.10.2015 година, постановено по гр. д. № 844/2015 година, решение № 179/20.10.2015 година, постановено по гр. д. № 5408/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 329/13.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1073/2010 година и решение № 290/11.07.2012 година, постановено по гр. д. № 882/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставеният въпрос не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване, тъй като пред въззивният съд не е бил поставян въпросът за това дали подборът е трябвало да бъде извършен или не, поради което и съдът не се е произнасял по този въпрос. Той само е направил преценка за законосъобразност на извършения от работодателя подбор, като решението такъв да бъде извършен е взето изцяло от работодателя. След като е налице такъв подбор съдът не може да пренебрегне доводите за неговата незаконосъобразност. Във всички случаи, както когато се касае до задължение за подбор, така и когато липсва такова задължение, но работодателят е упражнил правото се на такъв, извършения подбор подлежи на преценка за законосъобразност при надлежно наведени доводи в тази насока.

Във връзка с шестия е и седмия от поставените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място], за който се твърди, че е разрешен от въззивният съд в противоречие с решение № 472/31.05.2010 година, постановено по гр. д. № 1359/2009 година, решение № 287/16.07.2010 година, постановено по гр. д. № 90/2009 година и решение № 732/28.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1146/2009 година, трите по описа на ВКС, ІV г. о. След постановяването на тези решения е прието ТР № 3/16.01.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС, с което изрично е прието, че преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 от КТ-кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ при упражняването, на който съдът проверява, основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 от КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. Извършената от работодателя злоупотреба с правото на подбор при преценка, кой работи по-добре, не е критерий за упражняване на съдебен контрол по отношение на извършения подбор. Въззивното решение на Окръжен съд Бургас е съобразено с дадените в цитираното ТР задължителни указания, поради което не са налице предпоставките за допускането на касационното обжалване по този въпрос.

Последният, осми въпрос, от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] такива, е формулиран общо, без в него да е уточнена конкретната му връзка с делото, поради което и не може да му бъде даден точен отговор. Поради това този въпрос не покрива изискванията за въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Бургас.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 243/16.02.2023 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен състав, постановено по гр. д. № 2077/2022 година, по подадената срещу него от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД [населено място], касационна жалба с вх. № 4881/15.03.2023 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 243/16.02.2023 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен състав, постановено по гр. д. № 2077/2022 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.