Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца П. С. П., чрез адв. В. Н. срещу решение № 92/09.04.2020 г. по в. гр. дело № 380/2019 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 186/12.08.2019 г по гр. дело № 597/2018 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 100 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 06.05.20018 г. до окончателното изплащане на сумата и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение в размер на 52 868 лв., считано от момента на увреждането 14.03.2014 г. до предявяване на исковата молба – 06.05.2018 г. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат в пълен размер.

В изложението са поставени въпросите: 1. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ при частично оправдаване по два от квалифициращите признаци на престъплението, за което подсъдимия – ищец по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е признат за виновен и е осъден с влязла в сила присъда по останалите квалифициращи признаци, за които му е повдигнато обвинение, решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

2. Как следва да се преценява частичното оправдаване и следва ли да се приеме, че е налице оправдаване на лицето при оправдателна присъда, касаеща част от повдигнатото обвинение при наличие на осъждане в останалата част, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБългария не е изразил становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съдът е приел, че твърденията в исковата молба, подадена от П. П. са, че на 14.03.2014 г. е бил задържан от органите на реда и по-късно му било повдигнато обвинение по чл. 325, ал. 2 НК за стрелба по хулигански подбуди. Твърденията на ищеца са, че е бил предаден на съд по нохд № 462/2014 г. на Окръжен съд гр.В. Т и по обвинението за стрелба по хулигански подбуди е бил оправдан, че в резултат на това обвинение е бил незаконно съден три години, от което доброто му име в обществото е претърпяло последици в отрицателна насока, станал нервен, стресиран, загубил спокойния си сън.

От фактическа страна е прието за установено, че на 14.03.2014 г. ищецът П. П. е бил привлечен в качеството на обвиняем. На П. е било повдигнато обвинение по чл. 116, ал. 2, пр. 4, вр. ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 1, т. 9 и т. 11, пр. 1, вр. чл. 115 и чл. 18, ал. 1 НК, както и обвинение по чл. 339, ал. 1, пр. 2 НК.

Прието е също, че с присъда № 111/19.11.2015 г. по нохд № 462/2014 г. на Великотърновския окръжен съд ищецът П. е признат за виновен в това, че предумишлено по начин опасен за живота на мнозина с полуавтоматична ловна карабина и полуавтоматична едноцевна пушка направил опит да умъртви повече от едно лице – посочените в присъдата пет лица и умъртвил едно лице – всички в качеството им на полицейски органи – служители на МВР при изпълнение на службата им – участие в полицейска операция, като от деянието, макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици, поради което и на основание чл. 116, ал. 2, пр. 4, вр. ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 1, ал. 1 и т. 9, вр. чл. 115 и чл. 18, ал. 1 НК му е наложено наказание „доживотен затвор без право на замяна”. Съдът е приел, че със същата присъда ищецът е признат за невиновен в това да е извършил описаното деяние със средства, опасни за живота на мнозина и по хулигански подбуди, поради което е оправдан по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, ал. 2 и по т. 11 НК. Присъдата е влязла в сила на 21.08.2017 г. Прието е, че със същата присъда П. П. е признат за виновен в това, че е държал огнестрелни оръжия и боеприпаси за огнестрелни оръжия, описани в присъдата, без да е имал надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1, пр. 2 НК му е наложено наказание осем години лишаване от свобода.

Въззивният съд е приел, че според показанията на свидетеля Г. В., който познавал ищеца от 1983-1984 г., а през периода 2015 г. – 2018 г. бил с него в една килия в З. [ място] ищецът бил огорчен, възмутен от обвинението по хулигански подбуди, че това обвинение засягало достойнството и общественото му положение в [населено място], където се ползвал с име на уважаван човек. Съдът е посочил, че свидетелят възпроизвежда казаното му от ищеца относно случилото се, за което бил обвинен, че ищецът считал, че е стрелял за самозащита, а бил обвинен в стрелба по хулигански подбуди, че това било огорчението му. Според показанията на свидетеля ищецът приемал това емоционално, започвал да плаче, бълнувал нощем, нямал желание да приема храна.

От правна страна съдът е приел, че предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. за претърпени от ищеца неимуществени вреди, последица от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1 и т. 11 и ал. 2 НК, по което е оправдан с влязлата в сила присъда по нохд № 462/2015 г. на ВТОС е неоснователен.

Прието е, че с присъдата по нохд № 462/2015 г. на ВТОС ищецът П. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 2, пр. 4, вр. ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 1 и ал. 1, т. 9, вр. чл. 115 и чл. 18, ал. 1 НК, за което му е наложено най-тежкото предвидено в закона наказание. Приел е, че с присъдата ищецът е бил оправдан за два от квалифициращите признаци на същото деяние – да е извършил деянието със средства, опасни за живота на мнозина и по хулигански подбуди. Посочено е, че престъпното деяние се характеризира с обективни и субективно признаци, които формират основен престъпен състав за даден вид престъпление. Прието е, че квалифициращите признаци само допълват основния престъпен състав като утежняващи обстоятелства, обосноваващи и по-тежко по вид и размер наказание. Според съда квалифициращите признаци не формират самостоятелен престъпен състав, а имат отношение само към обема на наказателната отговорност.

Въззивният съд е приел, че в случая на ищеца П. П. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 2, пр. 4 НК с пет квалифициращи обстоятелства/признака/. Посочил е, че с влязлата в сила присъда е признат за виновен за описаното престъпление с три квалифициращи признака и е бил оправдан по два от квалифициращите признака на същото престъпление. С оглед на изложеното е формиран извод, че не е налице основание за ангажиране отговорността на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като действията на прокуратурата по повдигане на обвинение в това престъпление не са незаконни, предвид наличието на осъдителна присъда за престъплението. Прието е, че в настоящият случай не е налице оправдаване за самостоятелно деяние, различно от това, за което е постановена осъдителната присъда, а само за оправдаване по два от квалифициращите признаци на същото деяние, за което е осъждането.

Съдът се е позовал на т. 11 от тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според което обезщетение за вреди се дължи в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Посочил е, че обезщетението се определя глобално по справедливост, според чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан.

Според въззивния съд в случая не е налице хипотезата, предвидена в т. 11 от т. решение № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, тъй като ищецът не е оправдан за самостоятелно престъпление, различно от това, за което е бил осъден, а е налице частично оправдаване по отношение на два от квалифицираните признака. Посочил е, че поради това съпоставка между деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тези, за които ищецът е осъден не може да бъде извършено, тъй като се касае до едно деяние, за което ищецът е осъден с три от квалифициращите го признаци, че от Наказателен съд са отречени два от квалифициращите деянието признаци. Формиран е извод, че в този случай не е налице и причинна връзка между оправдаването на ищеца по два от квалифициращите деянието признаци и претърпените вреди. Приел е, че по делото не е установено твърдените от ищеца неимуществени вреди – негативни изживявания, засягане достойнството на ищеца, огорчение от медийното отразяване да се дължат на оправдаването му по посочените два квалифициращи деянието признака.

При тези съображения е изведен извод за неоснователност на предявения иск с правна квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Приел е, че поради неоснователност на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди е неоснователен и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение в размер на 52 868 лв., считано от момента на увреждането – 14.03.2014 г. до датата на исковата молба – 06.05.2018 г. Поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на Ловешкия окръжен съд решението на последния съд е потвърдено.

По правните въпроси:

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението.

С т. 11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Прието е също, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост - чл. 52 ЗЗД като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е прието, че според чл. 4 ЗОДВПГ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Прието е още, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда; тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца съпоставени с тези, за които е оправдан; причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В тези случаи обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан.

Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. Решаващите правни изводи на въззивния съд са, че в случая не е налице признаване на ищеца П. П. за невиновен и оправдаване за самостоятелно деяние, различно от това, за което е постановена осъдителната присъда, а само оправдаване по два от квалифициращите признаци на същото деяние, за което е осъждането. Поради това е извел извод, че практиката на ВКС, обективирана в т. 11 от т. решение № 3/2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК не е приложима.

Ясна и безпротиворечива е трайната практика на ВКС, изразена в цитираното т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК, както и в множество решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, според която обезщетение за вреди – неимуществени и имуществени се дължи в случаи на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Според същата практика при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан. Цитираната практика е приложима в хипотези на частично оправдаване за извършено престъпление, като отделно деяние, но не и при частичното оправдаване, касаещо квалифициращи признаци на същото деяние, за което е постановена осъдителната присъда. В настоящият случай т. 11 от т. решение № 3/2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както се отбеляза не се прилага, тъй като с влязлата в сила присъда ищецът П. П. е признат за невиновен и е оправдан по два от квалифициращите признаци на деянието, за което е постановена осъдителната присъда – че е извършил деянието със средства, опасни за живота на мнозина – чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1 НК и по хулигански подбуди – чл. 116, ал. 1, т. 11, пр. 1 НК. Разрешението на правния въпрос от въззивния съд не е в отклонение от посочената практика на ВКС и касационно обжалване по този правен въпрос не следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория въпрос от изложението.

Съгласно практиката на ВКС, изразена в т. 4 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Като взема предвид това тълкуване съдът приема, че вторият въпрос касае приложение разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както и чл. 52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 92/09.04.2020 г., постановено по в. гр. дело № 380/2019 г. на Великотърновския апелативен съд по касационна жалба вх. № 2678/29.06.2020 г., подадена от П. С. П., постоянен адрес [населено място], [улица], № 12, ет. 1, понастоящем в З. [ място], чрез адв. В. Н., съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: