Решение по н. д. № 358/23 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 13

Р Е Ш Е Н И Е

№ 46

гр. София, 18.01.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. П. Ш.

2. Д. А.

при участието на секретаря Г. И. и прокурора Б. Д. след като разгледа докладваното от съдия ЧОЧЕВА н. д. № 358/23 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационни жалби на подсъдимата С. С. М. и на защитника й адвокат М. Г. срещу Присъда № 64 от 13 октомври 2022 г., постановена по в. н.о. х.д. № 1877/21 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Касационната жалба, подадена от адвокат С. Я., от чиято защита подсъдимата се е отказала, е оттеглена от него с писменото съгласие на М..

С новата присъда на ОС - Пловдив, на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, е отменена оправдателната Присъда № 93 от 22 март 2019 г. на Районен съд – Пловдив, постановена по н. о.х. д. № 363/17 г., и вместо това подсъдимата С. М. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 211, вр. чл. 209 НК – за това, че в периода от неустановена дата през месец октомври 2011 г. до 25 септември 2014 г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага е възбудила и поддържала заблуждение у Н. П. Б. и с това причинила на последната имотна вреда в особено големи размери – 660 050 лева, като така извършеното представлява особено тежък случай, - за което, при условията на чл. 54 НК, й е наложено наказание от пет години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим. С присъдата е уважен предявеният граждански иск и подсъдимата е осъдена да заплати на гражданските ищци К. Т. Б., И. К. Б. и Т. К. Б. (наследници на починалата Н. Б.) сумата от 660 050 лева - обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 25 септември 2014 г. Подсъдимата е осъдена и да заплати всички деловодни разноски.

С касационната жалба на подсъдимата са наведени и трите касационни основания – по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 НПК, като в допълненията са изложени обстойни съображения само относно твърдените нарушения на материалния и процесуалния закон. С касационната жалба и допълнението й, депозирани от адвокат Г. са релевирани основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Отправените еднотипни претенции с двете жалби са за оправдаването на подсъдимата в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, алтернативно – за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Срещу касационните жалби не са постъпили възражения.

В проведеното в тази инстанция съдебно заседание подсъдимата и защитникът й поддържат касационните жалби и исканията, отправени с тях, повтаряйки накратко изложените съображения.

В упражнение на правото си на лична защита, освен възпроизвеждане в резюме на оплакванията, залегнали в жалбата, подсъдимата М. заявява, че е осъдена несправедливо, защото е невинна.

Повереникът на частните обвинители и граждански ищци – адвокат П., пледира за оставяне в сила на присъдата с аргумент, че при новото разглеждане на делото въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС, дадени в отменителното му решение, не е допуснал съществени процесуални нарушения и такива на материалния закон и е постановил справедлив съдебен акт.

В представени писмени становища от тези страни позициите им се възпроизвеждат отново.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Намира, че въззивният съд е изпълнил стриктно указанията на ВКС и спира конкретно вниманието си върху три от заявените оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, за да обоснове виждането си за тяхната несъстоятелност. Така определя като невярно твърдението за нарушение на принципа за неизменност на състава на съда, изтъквайки, че след смяната на член на съдебния състав процесуалните действия, извършени дотогава, са били преповторени, след което делото е разгледано и довършено в неизменен съдебен състав. Прокурорът намира и за спазена процедурата по конституирането на наследниците на починалата Б. като частни обвинители и граждански ищци. Накрая отбелязва, че правата на подсъдимата не са били нарушени по никакъв начин и й е била предоставена пълноценна възможност да даде обяснения, а прекъсването й от съдебния състав е било единствено в насока да не се отклонява от предмета на делото. Що се отнася до отказа на въззивния съд да назначи допълнителна експертиза, прокурорът го определя като мотивиран.

В предоставената й последна дума подсъдимата моли да бъде оправдана, тъй като е невинна.

След като прецени изложените в касационните жалби и допълненията им касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационните жалби са допустими като депозирани от процесуалнолегитимирани страни, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от обявяване на присъдата и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Сходството в съдържанието на жалбите позволява общото им обсъждане.

Значителна част от оплакванията налагат на първо място да се припомни какъв е предметният обхват на дължимата касационна проверка. Видно от визираните в чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК касационни основания, в рамките на настоящия контрол не се включва установяването на фактически положения и събирането на доказателства (освен когато касационната инстанция не встъпва в правомощията на въззивната в хипотезата на чл. 354, ал. 5, предл. 2. НПК, какъвто настоящият случай не е). Съдът действа като инстанция само по правото, не и по фактите.

На следващо място, необосноваността не е касационно основание, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка при неговото формиране, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. В този смисъл следва да се отбележи, че възражения, които по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, макар да са заявени като такива за съществени процесуални нарушения, не следва да бъдат проверявани. Както бе посочено, вътрешното убеждение, основано на доказателствата, е суверенно право на оценяващия доказателствата съд и не подлежи на последваща проверка, защото касае обосноваността на акта. Процесът на формиране на вътрешното убеждение обаче подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен. Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка. Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК.

По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения

Като отчита казаното, споделяно константно и напълно безпротиворечиво в практиката на касационната инстанция, съдът отбелязва, че преди всичко следва внимателно да провери инвокираните оплаквания, за да разграничи мотивираните предимно с твърдения за неудовлетворителна, според подсъдимата и защитника й, оценъчна дейност на доказателствените източници, от тези, които действително се отнасят до твърдяна порочна доказателствена дейност в резултат на допуснати съществени процесуални нарушения.

Прочитът на жалбите (с допълненията им) обосновава, че твърденията за съществени процесуални нарушения обобщено са следните: въззивният съд избирателно кредитирал само доказателства/части от тях, подкрепящи обвинителната теза и игнорирал възраженията на защитата, отклонявайки доказателствените й искания за назначаване на допълнителна експертиза, с което не изпълнил и дадените от ВКС указания в отменителното решение да установи дали Н. Б. разполагала с инкриминираната сума и не предприел нужните действия за разкриване на обективната истина по делото; в резултат от предното съдът основал присъдата си на предположения; съдът не обсъдил доказателствата, а се задоволил с преразказ на свидетелските показания и не отговорил на многобройните защитни възражения; фактическите изводи били изведени при превратно тълкуване на доказателствения материал; липсвали надлежни мотиви, тъй като съдът не изложил съображения защо кредитира едни и отхвърля други доказателствени източници; съдът се позовал недопустимо на производни доказателства (отнесено до показанията на част от свидетелите), при положение че за тези факти били налице първични, съдържащи се в показанията на свидетеля Н. К.; съдът не предприел дължимите усилия да изясни противоречията в доказателствената маса и не анализирал обясненията на подсъдимата, съпоставяйки ги с останалите доказателства; въззивният съд приел за установен факт, който не бил включен в обвинителния акт (тегленето на пари от сметка на съпруга на Б.); мотивите представлявали дословен препис на тези към присъдата, постановена при предходното разглеждане на делото от въззивния съд, което по същество следвало да се приравни на липса на мотиви; в разрез с разпоредбата на чл. 104 НПК съдът ползвал (за проверка на показанията на свидетелката Б.) доказателства, които не попадали в обхвата на доказателствения предмет; наследниците на Н. Б. били конституирани неправилно като частни обвинители и граждански ищци, тъй като нямало нарочна молба от тях за това; съдът допуснал съществено процесуално нарушение като оставил свидетеля Д. в съдебната зала след изслушването му, с което едновременно демонстрирал липсата на дължимата безпристрастност; освен с последното съдът нарушил правото на подсъдимата на справедлив съдебен процес и защото ограничавал възможността й да задава въпроси на свидетелите и да дава обяснения и демонстрирал лошо отношение към нея; липсата на непредубеденост личала и от мотивите, в които за подсъдимата било прието, че е без общественоизискуемата култура на отношение към починалата Б.; въззивният съд не бил надлежно сезиран (въззивната жалба на Н. Б. била бланкетна); нарушен бил принципа за неизменност на състава на съда; съдът не се произнесъл по направеното от подсъдимата доказателствено искане за приемане като доказателства на „аудио-и-видеозаписи, отразяващи комуникация“ между подсъдимата и свидетеля Д., протоколи от съдебни заседания, касаещи Т. Б., медийни публикации и протокол от частна почеркова експертиза.

Другите възражения по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващия орган по фактите, доколкото с тях се изразява несъгласие и недоволство от конкретни разрешения на съда да кредитира едни доказателства, а други не и са основани на собствена интерпретация на доказателствените материали и на фактологията. Следователно, те не се отнасят до процеса на формиране на вътрешното убеждение и не могат да бъдат подведени под оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения.

Това е второ поред касационно производство. С Решение № 89 от 31 август 2021 г. на ВКС, трето наказателно отделение, постановено по н. д. № 273/21 г., е била отменена въззивната Присъда № 260030 от 8 декември 2020 г. по в. н.о. х.д. № 1495/19 г. по описа на ОС – Пловдив и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с дадени задължителни указания.

Настоящата проверка установи, че дадените задължителни указания са изпълнени, което определя като неоснователно възражението за обратното. В съответствие с указаното в отменителното касационно решение въззивният съд е включил в обхвата на своята преценка експертните заключения, неприети от първия съд, излагайки собствени съображения (стр. 17 – 18 от мотивите). Така изрично е пояснил, че няма как да се основе на неприетото от първостепенния съд заключение (на л. 217 и сл., том 1. ДП), тъй като същото не е било изготвено при наличие на цялостната документация, но е подчертал, че заключението, което ползва и кредитира (изготвено от вещото лице С. С., в том 2., л. 317 от делото на РС – Пловдив) е било със същата задача (като неприетото), но вече с пълнота на приложенията. Що се отнася до неприетата от районния съд експертиза (л. 409 от делото на РС – Пловдив), изготвена от вещото лице М. А., въззивният съд я е обсъдил и ценил, съобразявайки обстоятелството, че по същество тя е приета при приемането на изготвеното от същия експерт допълнителното заключение, в чието съдържание е отразено, че то е неразделна част от изготвеното основно заключение.

Изпълнено е и даденото указания за провеждане на очна ставка между свидетелите Н. К. и Д. Д..

Предприети са и нужните процесуални усилия за изясняване на въпроса с каква сума е разполагала Н. Б. и могла ли е да предостави на подсъдимата инкриминираната такава. Освен допускането на съдебносчетоводна експертиза, назначена в резултат на уважено искане на защитата и с формулирани от нея въпроси, съдът е провел допълнителен разпит на свидетелката Л. Н., предявявайки й касовите книги на дружествата „П. 2007“ ЕООД и „Н. к.“ ЕООД. Проведен е бил и допълнителен разпит на свидетелите И. Б. и К. Б., за да се отстрани коментираният в отменителното решение пропуск, касаещ изясняването на факта по какъв начин се е осъществявало разпореждането със сумите от касата на дружеството. В същата връзка е изяснено и дали Т. Б. е разполагал с пълномощно да оперира със сметките, както и дали са правени вноски за погасяване на заема от 100 000 лева към „Г. п. г.“ (в експертното заключение върнатите суми са посочени по дати и размер). Изяснено е и обстоятелството относно това кой е теглил парични суми в случаите, в които това не е било изрично отбелязано (приобщени и приети като доказателства са извлечения от банка ДСК и 13 броя копия от платежни нареждания). Събрани и приети като доказателства са и документи от НАП – ТД – Пловдив касателно осигуряването и данъчните декларации на членовете на семейство Б.. Повторен разпит на Н. Б. не е бил проведен поради настъпилата нейна смърт в хода на въззивното производство. Това указание е било обективно неизпълнимо.

Изпълнено е даденото указание за назначаване на експертиза на приобщения като доказателство по делото тефтер с цел проверка на достоверността на заявеното от свидетелката Б..

В заключение – указанията, дадени в отменителното решение на предходния състав на ВКС са изпълнени в цялост.

Въззивният съд е бил надлежно сезиран с подадени в срок въззивни жалби срещу присъдата от двамата повереници на частния обвинител и граждански ищец Н. Б. и със съответно искане (в жалбата от адвокат Р. А.) за признаването на подсъдимата за виновна по повдигнатото й обвинение и осъждането й, както и за уважаване на гражданския иск. Вярно е, че в жалбите са били формулирани неконкретизирани твърдения за неправилност на присъдата, съпроводени с уговорка за допълването им след изготвянето на мотивите. Такива допълнения не са постъпили. Независимо от последното, началото на въззивното производство е поставено на годна основа. Преди всичко следва да се отчете, че изискванията към съдържанието на въззивната жалба не са така завишени, както са тези към касационната жалба и искането за възобновяване. Това логично произтича от обхвата на въззивната проверка и от правомощията на въззивната инстанция, която проверява изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните и която може да я отмени или измени и в необжалваната част, а също и по отношение на необжалвалите, ако са налице основанията за това (чл. 314, ал. 1 и ал. 2 НПК). От значение е, че с процесните въззивни жалби е било отправено ясно и недвусмислено искане за влошаване на положението на подсъдимата чрез отмяна на оправдателната присъда и осъждането й и уважаването на отхвърления от районния съд граждански иск. Другото изискване, адресирано до съдържанието на въззивната жалба - за очертаване на неизяснените обстоятелства и какви доказателства да се съберат - се приема за удовлетворено в разглеждания случай. Разпоредбата на чл. 320, ал. 4 НПК предвижда, че допълването може да се реализира до даване ход на делото пред въззивния съд. С молба от 18 ноември 2019 г. Н. Б. е отправила доказателствени искания, а след отвеждането на упълномощения от нея повереник и ангажирането на нов - с втора молба от 9 януари 2020 г. - са направени допълнителни доказателствени искания, посредством които се дефинират и неизяснените обстоятелства.

Оплакването за нарушаването на принципа за неизменност на състава на съда е неоснователно. Съставът на съда е бил един и същ от даване ход на делото до приключването му във въззивния съд. В проведеното на 14 март 2022 г. съдебно заседание, когато е даден ход на делото, съдът, позовавайки се на разпоредбата на чл. 258 НПК, е приел изрично, че следва да преповтори процесуалните действия. Докладвал е въззивната жалба, разяснил е правата на страните и се е произнесъл по направените доказателствените искания, допускайки ги с определение. Обстоятелството, че се е наложило участие на различен от първоначално определения съдия в съдебния състав не сочи на нарушение на принципа за неизменност на състава на съда, както неправилно смята подсъдимата. Прогласената в чл. 258 НПК неизменност на съдебния състав е гаранция за реализиране на принципа за непосредственост, с оглед на което тази разпоредба е относима към етапите, в които се извършва събиране, проверка и оценка на доказателствата – съдебното следствие и постановяването на присъдата. В случая принципът е спазен стриктно. Участието на друг съдия е било наложено, видно от протокола за избор на член на състав (л. 143 от делото на ОС - Пловдив), заради болничен отпуск на първоначално определения и невъзможността му да участва в заседанието, насрочено за 23 февруари 2022 г. След като новоопределеният член е участвал в съдебното заседание, в което се е провело съдебно следствие и са събрани доказателства, съвсем правилно делото е продължило с негово участие. Претенцията на подсъдимата, че след приключването на болничния отпуск следвало да участва предишният съдия (което би наложило започване на съдебното следствие отначало), е неоснователна и напълно дистанцирана от коментирания принцип, разгледан в контекста и на този за процесуалната икономия.

Неоснователно е и оплакването за незаконен състав на съда, заявено чрез твърдения за проявена предубеденост и липса на дължимата безпристрастност. От съдържанието на съдебните протоколи е установимо, че на подсъдимата е била предоставяна възможност да задава въпроси на разпитваните свидетели, с оглед на което не може да се приеме, че това й право е било ограничено от съда. Недопускането на въпроси, определени от провеждащия съдебното следствие като неотносими или недопустими, не може да се третира като ограничаване на правото на лично участие на подсъдимия или като израз на пристрастност, доколкото е в правомощията на съда. Не личи да е било манифестирано тенденциозно отношение – такова, което да е в ущърб на подсъдимата и да е препятствало пълноценното упражняване на нейната защита. На подсъдимата е била предоставена възможност да даде обяснения, когато е поискала (л. 455 от делото на ОС – Пловдив). От отразеното в протокола е видно, че вместо да даде обяснения касателно обвинението С. М. е мотивирала несъгласието си относно изслушването на допуснатите от въззивния съд свидетели. Съдът е прекъснал подсъдимата с указания да се придържа към съществото на спора, пояснявайки, че изявленията й не представляват даване на обяснения. И след това протоколирано предупреждение подсъдимата е продължила изказването си без по същество да дава обяснения по повдигнатото й обвинение, въпреки което не е била прекъсната отново, като накрая е приключила с думите, че няма какво да добави повече. Преди приключването на съдебното следствие подсъдимата М. е заявила, че не желае да дава обяснения. Тези данни не разкриват съдът да е действал предубедено и/или пристрастно. Отразеното в мотивите за липсата на общественоизискуемата култура на отношение към починалата Б. също не обосновава опасение за предубеденост. Съдът е оценил така приетото от него обстоятелство като такова със значение за определяне на наказанието и в изпълнение на ангажимента си да обсъди смекчаващите и отегчаващите такива. Приемането на определени обстоятелства за отегчаващи (дори дадено разрешение да е неправилно) не сочи на предубеденост, нито на пристрастност у решаващия орган, защото законът го задължава да ги съобрази. Въпрос по същество е дали тази оценка е била вярна. И накрая – оставането на свидетеля Д. в съдебната зала след провеждане на разпита му не представлява процесуално нарушение, а още по-малко навежда на извод за липса на безпристрастност. След разпита им свидетелите трябва да останат в съдебната зала до приключване на съдебното следствие, освен ако не получат изрично разрешение от съда, след изслушване на становище на страните да напуснат (чл. 280, ал. 3 НПК). Това процесуално правило е било спазено, а не нарушено.

Въззивният съд не е подходил избирателно и не е отхвърлял неоснователно доказателствени искания. Обективността налага да се отбележи, че съдът е удовлетворил положително повечето от отправените в тази насока искания, като единствените отхвърлени са били за провеждане на повторен разпит на свидетелката Д. М. и за назначаване на допълнителна счетоводна експертиза. Доказателствената цел на първото искане с основание не е мотивирала съда да го уважи – обстоятелствата, за които е бил заявено като необходимо изслушването на тази свидетелка (какви били отношенията между подсъдимата и Б.) са били предмет на сведението й в разпита пред първия съд. Въззивният съд не е длъжен да провежда повторни или допълнителни разпити на изслушаните в първата инстанция свидетели, чиито показания ползва. Такъв подход е потребен само ако показанията на свидетелите налагат доизясняване на определени обстоятелства или изясняването на нововъзникнали такива. Подобна хипотеза не е очертана в искането на защитата, а съдът на свой ред не е намерил това за необходимо. Мотивирано е отхвърлено искането за назначаване на допълнителна счетоводна експертиза и това процесуално разрешение не търпи упрек, защото обстоятелствата, чието изясняване се е претендирало са били предмет на приетите по делото експертизи. Въпросът за извършените плащания от дружествата е бил изследван и съобразен в допълнителното заключение, изготвено от вещото лице А. (в т. 2 от същото – л. 428 и сл. от делото на РС – Пловдив). Основанието за изготвяне на допълнително заключение, визирано в чл. 153 НПК, е недвусмислено – когато същото не е достатъчно пълно и ясно. Недоволството на страна от изводите на експертизата не предпоставя назначаването на допълнителна такава. Затова и отказът да се удовлетвори такова искане може да представлява съществено процесуално нарушение само когато са били налице законовите изисквания за уважаването му, но същите са били пренебрегнати.

Изложените в жалбата възражения за липса на мотиви не могат да бъдат споделени. Въззивната инстанция е изследвала подробно събраните по делото доказателствени източници и въз основа на тях е установила конкретни фактически данни, мотивирали постановяването на осъдителна присъда. Не е вярно, че съдът се е задоволил с преразказ на свидетелските показания, които не анализирал. От прочита на мотивите е изводимо, че противоречията в доказателствата са обсъдени и е даден ясен отговор кои от тях се кредитират и кои не като са изложени съответни съображения за това. Обясненията на подсъдимата са възприети с доверие частично, а в останалата част са били отхвърлени след съпоставянето им с останалите доказателства. Удачно е да се уточни, че противоречия се разкриват основно между обясненията на подсъдимата, подкрепени от показанията на свидетелите Д. М. и Н. К., от една страна, и показанията на останалите свидетели – от друга. Всички те са обсъдени с дължимото внимание и са съпоставени с другите доказателства. Изтъкнатото в жалбите неконкретизирано твърдение за превратно тълкуване на доказателствения материал е неоснователно. Доказателствата са оценени в съответствие с действителното им съдържание без да им е придадено значение, каквото нямат. Даден е изчерпателен отговор на всички възражения, повдигнати от защитата, с оглед на което обобщеното възражение за обратното не може да бъде споделено. Въззивният съд е спрял подробно вниманието си и върху показанията на свидетелите, които не са били очевидци и не са имали нито преки, нито производни възприятия за отношенията между подсъдимата и свидетелката Н. Б.. Като е отчел соченото обстоятелство, съдът правилно е приел, че показанията на тази група свидетели са релевантни за изграждане на изводите му за фактите като пряко изясняващи данни за подсъдимата и косвено способстващи за проверка на достоверността на показанията на останалите свидетели. Възражението, че обсъжданата група свидетели не е следвало да бъдат допускани до разпит изобщо заради обхвата на доказателствения предмет, вече е било обсъдено при предходното касационно разглеждане на делото и е отхвърлено като неоснователно (л. 144 от н. д. № 273/21 г.)

Тефтерът, съдържащ саморъчни отбелязвания от Н. Б. за датите и размера на предоставяните от нея суми на подсъдимата, е писмено веществено доказателство, приобщено по надлежния ред. Доказателственото му значение не е било надценено. Тефтерът правилно не е бил третиран като доказателствено средство, защото не е такова, и закономерно въззивният съд не е приел за установени фактите за датите и даваните суми въз основа на него. Това доказателство е било ползвано като писмени бележки за дати и цифри (каквито свидетелят може да ползва – чл. 122, ал.1 НПК) от свидетелката Б. в разпита й в досъдебното производство, приобщен впоследствие чрез пълното му прочитане. В този разпит свидетелката е посочила конкретни дати и суми. Съдът се е основал именно на показанията, проверявайки ги за достоверност при съпоставката им с останалите доказателства (показания, извлечения от банкови сметки, бордера и др.) и чрез способите за събиране и проверка на доказателствените материали (експертните заключения).

Съдът не се е позовал недопустимо на производни доказателства, както необосновано се твърди в касационната жалба на защитника. Конкретното оплакване е, че съдът следвало да се основе на показанията на свидетеля Н. К. (които не били кредитирани, при все че били първични), а не на производните такива на свидетелите Н. Б., Л. Б., Е. П., К. Т., М. В., Л. Н., Н. Б., И. Б., К. Б., С. С., М. Б., А. М., П. П., С. Г., С. С. и Е. Я.. Обсъждайки това възражение, касационната инстанция припомня, че процесуалният закон не придава предварителна тежест на определени доказателства и не ограничава суверенната преценка на решаващия орган в зависимост от вида им. От това, че доказателствата са първични съвсем не следва, че се ползват по условие с кредибилност. Те подлежат на пълноценно изследване, така както и производните. В доказателствения процес действително е недопустимо производните доказателства да подменят наличните първични доказателства, но не съществува забрана за използване на производни доказателства въобще – липсва процесуална пречка производните доказателства да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните доказателства и за замяна на първичните, ако те са недостъпни. Паралелно и независимо от това следва да се отбележи, че показанията на цитираните свидетели съвсем не са производни в решителната им част. Показанията на свидетелката Н. Б. са първичен и пряк доказателствен източник за обстоятелствата, за които свидетелства. Също такъв са и тези на свидетелите К. Т., Н. Б., М. Б., С. С., С. С., Е. Я. и А. М., които възпроизвеждат непосредствените си възприятия не само за предоставяне на парични суми в заем на свидетелката Н. Б., но и за предаването на сумите на подсъдимата или на шофьора на такси. Информацията в показанията на останалите свидетели касае собственото им поведение по предоставяне на парични заеми на свидетелката Н. Б. и е производна само в частта за съобщеното им от последната, че сумите й били нужни, за да окаже помощ на изпадналата в затруднение подсъдима. В тази част производните доказателства правилно са били използвани за проверка на първичните и съдът е мотивирал извода си защо следва да се довери на казаното от свидетелката Б., а не на заявеното от свидетеля Н. К.. Следователно не е допуснато нарушение при формиране на вътрешното му убеждение, а оплакването за обратното е израз единствено на субективното недоволство на подсъдимата и защитника й от конкретното разрешение.

Преценката относно достоверността, надеждността и пълнотата на конкретните доказателства да обусловят един или друг фактически извод представлява ясен израз на вътрешното убеждение на съда, неподлежащо на касационен контрол, когато почива на съвкупна оценка на доказателствените материали, за която са изложени точни и убедителни съображения и това кореспондира на действителното им съдържание.

Мотивите не представляват дословен препис на тези към присъдата, постановена при предходното разглеждане на делото от въззивния съд. Съвпадение е налице при възпроизвеждане на фактологията, но то е резултат от това, че е възприета така, както е описана в акта на обвинението. Когато съдът приема за доказани изложените в обвинителния акт факти, няма пречка да ги възпроизведе дословно. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция е извършила собствен доказателствен анализ и е изложила съображения във връзка с дадените в отменителното решение задължителни указания, поради което не може да се приеме, че е „преписала“ мотивите на предходната.

Съдът се е произнесъл в рамките на обвинението и не е приел съставомерен факт, който не е бил включен в него. Централният характер на съдебната фаза в наказателното производство предпоставя, с оглед събраните пред съда доказателствени материали, възможността да бъде доуточнена и разширена фактология по престъпната дейност, стига да не се променя съществено обстоятелствената част на обвинението. Подробностите за това от коя точно сметка е теглила пари и от кого е вземала заеми Н. Б. не се отнасят до съставомерни елементи, а и не са описани в детайли в обвинителния акт. Съдът също не ги е приел във фактологията, а се е занимал с тях, анализирайки доказателствата и експертните заключения. Затова е напълно неоснователно наведеното възражение, че съдът приел факт, който не бил вменен с обвинението срещу подсъдимата.

В обобщение се налага извод, че вътрешното убеждение на решаващия съд е било изградено в съответствие с принципите на чл. 13 – 15 НПК и излагането му в мотивите е съобразено с правилата по чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305 НПК.

Не е допуснато нарушение на процесуалния закон при конституирането на наследниците на Н. Б. като частни обвинители и граждански ищци. Разпоредбата на чл. 76, изр. 2. НПК повелява, че след смъртта на частния обвинител правото му да участва в това качество преминава върху неговите наследници. След кончината на Н. Б. синовете и съпругът й са упълномощили адвокат П. (участвала като повереник) да ги представлява като частни обвинители и граждански ищци до окончателното приключване на делото (л. 551 от въззивното дело) и така са заявили ясно волята си да се ползват от гарантираното им от закона право.

Фактологично вярно е заявеното от касаторите, че съдът не се произнесъл по направеното от подсъдимата доказателствено искане за приемане като доказателства на „аудио-и-видеозаписи, отразяващи комуникация“ между подсъдимата и свидетеля Д., протоколи от съдебни заседания, касаещи Т. Б., медийни публикации и протокол от частна почеркова експертиза. Това искане първоначално е направено с писмена молба (л. 361 от въззивното дело), а не в открито съдебно заседание. В проведеното на 9 юни 2022 г. заседание съдът по служебен почин е докладвал молбата и приложените към нея флашка и писмени материали, предоставяйки възможност на страните да вземат становище. С оглед изявлението на адвокат П., че й е необходимо време, за да се запознае с представените материали, съдът е предоставил тази възможност. В следващото и последно съдебно заседание въпросът за приобщаването на въпросните материали като доказателства по делото не е бил повдигнат от подсъдимата и двамата й защитници, като преди приключване на съдебното дирене и тримата са заявили изрично, че нямат други искания. Предвид така заявената от тях позиция няма основания да се счита, че те са поддържали отправеното по-рано искане. Затова и доколкото съдът разбираемо не е намерил за необходимо да действа по служебна инициатива относно тези материали, пропускът му да се произнесе изрично не е фатален - не рефлектира в правото на защита на подсъдимата. Отделен, но не без значение е въпросът дали е било допустимо и относимо приемането на подобни материали като доказателства.

В обобщен израз на изложеното се обосновава извод, че претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице.

По оплакването за нарушение на материалния закон

При така приетите от въззивния съд факти, материалният закон не е нарушен. Съдът е приел за доказано, че подсъдимата М., действайки с цел да си набави имотна облага, е възбудила и поддържала заблуждение у Н. Б., в резултат на което причинила на последната имотна вреда в особено големи размери – 660 050 лева. В рамките на приетите за установени факти окръжният съд е извел всички съставомерни признаци на престъплението в обективен и субективен аспект. Констатирал е поредицата от действия на подсъдимата М., чрез които тя съзнателно е създала, а сетне и поддържала невярната представа у пострадалата Н. Б., че е изпаднала във временно парично затруднение, но очаква приходи в големи размери и ще има възможност да й се издължи, че има бизнес в Италия, където води дела във връзка с очакваните суми, че се нуждае от пари, за да заплати за адвокатски услуги във връзка с водени в Италия дела и пр., с което мотивирала Б. да извърши многократно имуществени разпореждания – да предоставя регулярно различни парични суми в горепосочения общ размер. Съдът е установил липсата на намерение у подсъдимата да изпълни обещанието за връщане на парите, преследваната користна цел да набави за себе си имотна облага, която иначе не би получила, настъпилата в резултат на деянието имотна вреда за измамената, чийто размер обуславя и по-тежко квалифициращия деянието признак.

Съобразно фактическите констатации на съда по същество правната квалификация е напълно законосъобразна.

Законосъобразно е уважена и претенцията за обезщетение за причинената имуществена вреда, ведно с лихвата, тъй като са налице основанията на чл. 45 ЗЗД.

По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание

Този касационен довод не е развит и аргументиран в касационните жалби и в речите на касаторите пред настоящата инстанция, но е заявен в жалбата на подсъдимата и съдът намира, че дължи разглеждането му предвид обстоятелството, че претенцията е за оправдаване. Последното презюмира, че наказанието всякога би се явило несправедливо, ако осъждането е неправилно. В разглеждания случай осъдителният за подсъдимата изход на делото е законосъобразен, с оглед изложеното по-напред, но при обсъждане на въпроса за справедливото й санкциониране, съдът не може да игнорира неразумния срок на продължителността на наказателното производство и времевата отдалеченост на деянието, за което следва да понесе отговорност подсъдимата М.. От приключване на престъпната й дейност досега е изминал период от над девет години. Подсъдимата е била през цялото време на разположение на органите на досъдебното и съдебното производство и не е препятствала провеждането на разследването. Разкриването на конкретната престъпна дейност, въпреки обема на проведените действия, не предпоставя особени доказателствени усилия, оправдаващи провеждането на делото в такъв дълъг срок.

Коментираното обстоятелство касае гарантираното на всеки обвинен в престъпление право на справедлив процес в разумен срок по смисъла на изричната разпоредба на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Според съда настоящото производство разкрива прекомерна продължителност. Изминалият период не е оправдан с тежестта на воденото разследване и с фактическата и правна сложност на делото. Разследването обективно не е било изправено пред затруднения, оправдаващи тази негова продължителност. Съгласно трайната практика на ЕСПЧ, намерила израз и в актуалната такава на ВКС и на съдилищата, нарушаването на правото на справедлив процес в разумен срок следва да бъде компенсирано. Адекватна и справедлива компенсация се явява съразмерното смекчаване на наказателната отговорност на подсъдимия. [В този смисъл: Решение № 711 от 22.10.2007 г. по н. д. № 481/2007 г., III наказателно отделение на ВКС, в което е отразено схващането, че „подсъдимият следва да бъде премиран с определяне на по-леко наказание, което да компенсира „продължителността на процеса, рефлектирало в отрицателен аспект на гарантираното му от чл. 6, т. 1 ЕКПЧ право на разглеждане на обвинението в „разумен срок”; Решение № 360 от 06.10.2000 г. по н. д. № 275/2000 г., I наказателно отделение на ВКС; относими са и Решение на ЕСПЧ от 15 юли 1982 г. по делото Екле срещу ФРГ; Решение на ЕСПЧ по делото Бочев срещу България; Решение на ЕСПЧ по делото В. М. срещу България, Решение от 8 юли 1987 г. по дело Бараона срещу Португалия и много други].

В допълнение – въззивният съд неправилно е приел за отегчаващи обстоятелства „превратното вменяване на вина от подсъдимата върху пострадалата, липсата на съзнание не само на отговорността си, но и на общественоизискуемата култура на отношение към починалата Н. Б.“. Изброените се явяват недопустим упрек към поддържаната от подсъдимата защитна позиция. Положението на подсъдимия не може да бъде утежнявано заради това, че е отрекъл извършването на престъплението, включително и когато с обясненията си е насочвал отговорността към някой друг.

С решаващото съображение за неразумно дългия период на наказателната процедура съдът прие, че отмереното наказание се явява явно несправедливо. Присъдата следва да бъде изменена в санкционната й част чрез намаляване на постановеното лишаване от свобода до предвидения негов специален минимум от три години. Както размерът на това наказание, така и посоченото по-горе за необходимостта от адекватно компенсиране за нарушеното право на справедлив процес, налагат обсъждане на въпроса за отлагане на наказанието. ВКС намира, че изтърпяването на наказанието от три години лишаване от свобода не е условие, без което не могат да се постигнат целите на специалната и генералната превенция. Абсолютно изискуемите предпоставки, уредени в текста на чл. 66, ал. 1 НК, са налице (подсъдимата е неосъждана, наказанието не надвишава три години), а при обсъждането на последната, подлежаща на конкретна преценка, съдебният състав заключи, че подсъдимата може да бъде поправена и без да изтърпи наказанието. Отлагането му за изпитателен срок от пет години, в рамките на който подсъдимата М. ще разполага с възможност да осмисли своето поведение и да преформулира нагласите си към спазване на установения ред, се определя като достатъчно ефективно разрешение. При това следва да се отчете, че самият наказателен процес е оказал превъзпитателна роля. Същевременно – опасението от активизиране на наказанието в случай на нарушаване на толеранса на изпитателния срок ще е достатъчен стимул за подсъдимата да води законосъобразен живот и така напълно успешно ще се постигне и третата от целите на специалната превенция. Целите на генералната цел също са постижими без ефективното изтърпяване на наказанието.

Последното налага изменение на присъдата и в частта, в която е определен режим на изтърпяване на наказанието, тъй като изпълнението на същото следва да бъде отложено.

Така мотивиран ВКС, второ наказателно отделение намира, че присъдата следва да бъде изменена в санкционната й част, а в останалата - оставена в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 2, т. 1, вр. чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯВА Присъда № 64 от 13 октомври 2022 г., постановена по в. н.о. х.д. № 1877/21 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимата С. С. М. наказание от пет години на ТРИ години лишаване от свобода, чието изпълнение ОТЛАГА на основание чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от пет години.

ОТМЕНЯВА присъдата в частта, в която на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието.

ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.