ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 411

гр. София, 11.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова ч. т.д. № 1032 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от адвокат П. К., като лице, имащо право да получи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в качеството й на адвокат, упълномощен от ищеца в производството М. К. К., срещу определение № 99 от 10.03.2025 г., постановено по в. т.д. № 450/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, като в негова полза бъде присъдено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита в по-висок размер от този, определен с решението, а именно в размер от още 5 987, 74 лв.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като при присъждане на възнаграждението, което се следва на адвоката, осъществил безплатна правна помощ на ищеца във въззивното производство, съдът не е приложил чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и не е определил неговият размер поотделно за всеки един от предявените в процеса отделни кумулативно съединени искове. Жалбоподателят счита, че тълкуването на правото на ЕС, дадено с решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело С-438/2022, което въззивният съд е съобразил, не намира приложение при присъждане от съда на възнаграждение на адвоката за оказана безплатна правна защита, а само при произнасяне по отговорността за разноски за адвокатско възнаграждение, което е уговорено по размер в сключен договор за поръчка. Счита, че цитираното решение на СЕС не може да се съобрази служебно от съда, а това може да стане само по възражение на насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, каквото в случая липсва. Посочва, че делото се отличава с висока правна и фактическа сложност, защото предмет на разглеждане по него са няколко обективно съединени иска, като всеки от тях се основава на различни обстоятелства и предполага осъществяване на самостоятелна защита.

Ответникът по частната жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД я оспорва. Заявява, че установените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не следва да се прилагат от съда при определяне на възнаграждението, дължимо на адвоката за оказана на страна в процеса безплатна правна помощ. Счита, че определеният от апелативния съд с решението размер на възнаграждението, което се следва на адвокат К., е съобразен с извършеното от нея едно действие във въззивното производство по подаване на отговор на въззивната жалба, както и с това, че тя не се е явила в проведеното открито съдебно заседание.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната жалба доводи и данни по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, поради което е допустима.

Производството по в. т.д. № 450/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив е образувано по подадена въззивна жалба от ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД и по подадена въззивна жалба от ищеца М. К. К., насочени срешу различни части на първоинстанционното решение по т. д. № 168/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. По това дело е постановено решение, в което апелативният съд се е произнесъл и по разпределяне на отговорността за разноски, като е счел, че съобразно изхода на делото по подадените въззивни жалби право на такива има ищецът. Предвид това, че тази страна е представлявана в хода на въззивното производство от адвокат П. К., която се е съгласила да предостави безплатно адвокатска помощ, ответникът е осъден на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв да заплати на адвоката възнаграждение за осъществената защита, което е определено в размер на 3 732, 26 лв.

Адвокат К. е направила искане съдът да измени постановеното решение в частта му за разноските, като в нейна полза бъде присъден по-висок размер на адвокатското възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита на ищеца в производството пред въззивната инстанция. С обжалваното определение Апелативен съд – Пловдив е приел тази молба за неоснователна. За да стигне до този извод, той е съобразил постановеното решение на СЕС по дело С-438/22 и въз основа на даденото в него тълкуване, е счел, че посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда, като дължимото на упълномощения от ищеца адвокат възнаграждение трябва да бъде определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в справедлив размер, който отговаря на фактическата и правна сложност на делото, на материалния интерес на производството, на извършените от адвоката процесуални действия. Съдът е отчел, че пред въззивната инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, че в него не са събирани нови доказателства, защото предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя са установени със сила на пресъдено нещо предвид факта, че решението на първоинстанционния съд е влязло в сила в частта, с която всеки един от предявените осъдителни искове за присъждане на обезщетение за вреди е уважен до определен размер. Спорът пред въззивната инстанция е бил ограничен само до размера на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди. Съдът е взел предвид и действията, които упълномощеният от ищеца адвокат е извършил в производството, които са такива по изготвяне на отговор на въззивната жалба, подадена от насрещната страна, както и на писмено становище за насроченото открито съдебно заседание, и не включват явяване в това заседание. С оглед на тези обстоятелства е счетено, че делото не може да се определи като такова със значителна фактическа и правна сложност и размерът на възнаграждението, което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да се присъди на упълномощения от ищеца адвокат, възлиза на сумата от 3 732, 26 лв.

На първо място при разглеждане на подадената частна жалба, трябва да бъде посочено, че предметът на произнасяне от настоящия съдебен състав по нея е ограничен само до въпроса дали размерът на адвокатското възнаграждение, което се дължи на адвокат П. К. за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца във въззивното производство, следва да бъде определен на сума, която е по-висока от 3 732, 26 лв. В предмета на произнасяне не се включва разглеждането на въпросите дали в полза на упълномощения адвокат е възникнало изобщо правото по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за присъждане на адвокатско възнаграждение, както и дали неговото заплащане трябва да се възложи в тежест на ответното дружество, защото актът на въззивния съд, с който в полза на адвоката е присъдено адвокатско възнаграждение до размера от 3 732, 26 лв., е влязъл в сила, като неоспорен от ответника, който има интерес да направи това чрез подаване на молба по чл. 248 ГПК.

В чл. 38, ал. 2 ЗАдв е предвидено, че в случаите на оказана от адвоката безплатна правна помощ съдът определя възнаграждението, което му се следва, в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го заплати. Приетият съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв подзаконов нормативен акт е Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което наименование на акта е според редакцията му преди изменението с ДВ, бр. 14 от 18 февруари 2025 г., която е била действаща към датата на сключване на договора за поръчка между ищеца и адвокат К. и към датата на осъществяване на процесуално представителство от този адвокат пред въззивната инстанция. Съдът не следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размерът на адвокатското възнаграждение чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., защото в тази си част тя противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване. В тази насока е константната практика на ВКС - Определение № 1806 от 28.06.2024 г., постановено по ч. т.д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т. д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т. о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т. д. № 2886/ 2024 г. по описа на ВКС, IV гр. о. и др. Размерът на възнаграждението, което се следва на П. К. за осъществената от нея безплатна защита на ищеца в проведеното въззивно производство, трябва да бъде определен от съда при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност. Това са видът на спора, интересът на делото, видът и количеството на извършената от адвоката работа.

Първото от обстоятелствата, които следва да бъде взето предвид в случая, е, че решението на първоинстанционния съд е обжалвано само частично, поради което предмет на разглеждане от въззивния съд не са предявените в процеса осъдителни искове за получаване на обезщетения за вреди в пълния им заявен с исковата молба размер, а само до общия размер от 86 007, 40 лв., на която сума възлиза материалният интерес в това производство. Трябва да бъде отчетено и това, че пред въззивния съд е проведено само едно открито съдебно заседание, като в процеса пред тази инстанция не са въведени нови факти и не са събирани нови доказателства. Извършените от адвоката действия за защита на страната във въззивното производство са само такива по подаване на въззивната жалба срещу част от първоинстанционното решение и на отговор на подадената от ответника въззивна жалба срещу друга част от решението, както и становище по основателността на подадените жалби. Установява се и това, че адвокат К. не се е явила в насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание. Посочените обстоятелства определят по-ниска правна и фактическа сложност на делото пред втората съдебна инстанция. При тяхното съобразяване настоящият съдебен състав намира, че размерът на възнаграждението, което следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на упълномощения от М. К. К. адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ във въззивното производство, не трябва да е по-голям от този, присъден с въззивното решение от 3 732, 26 лв. Това прави неоснователна подадената от адв. П. К. молба за неговото изменение в частта му за разноските, както е счел и въззивният съд в обжалваното определение, поради което то следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 99 от 10.03.2025 г., постановено по в. т.д. № 450/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е оставена без уважение подадената от адвокат П. К. молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, като в нейна полза бъде присъдено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита в по-висок размер от този, определен с решението.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.