РЕШЕНИЕ

№ 79

гр. София, 17.03.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при секретаря В. М. като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 1361 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Т. А. срещу решение № 59 от 19.02.2024 г. по в. т. д. № 644/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след отмяна на решение № 260030 от 14.08.2023 г. по т. д. № 202/2019 г. на Старозагорски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] следните дължими по договор № 13КР-АА-5943 от 10.01.2007 г. за банков кредит и анекс № 1 от 25.04.2012 г. суми: 28 972, 95 лв. - възнаградителна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г. и 5551,84 лв. - разсрочена лихва с погасителен план - приложение № 2. С влязлото в сила като необжалвано първоинстанционно решение А. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 89 476,04 лв., представляваща дължима главница по горепосочените договор за банков кредит и анекс, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.06.2019 г. до окончателното плащане, сумата от 23 450, 17 лв. - възнаградителна лихва за периода от 25.06.2016 г. до 25.06.2019 г., сумата от 2013, 21 лв. законна лихва за периода от 5.04.2019 г. до 24.06.2019 г. и сумата от 417, 10 лв. разноски за подновяване на ипотека. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на банката срещу А. за заплащане на наказателна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 04.04.2019 г. в размер на 16 962, 47 лв. и неиздължени разноски за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита в размер на 24 лв.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че окръжният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като е разгледал възражение за погасяване по давност на вземането в частта за възнаградителна лихва, което е направено извън срока по чл. 367, ал. 1 ГПК, а именно едва с отговора на допълнителната искова молба. Твърди, че с отговора на исковата молба е заявил изрично възражение, че исковете са неоснователни, тъй като претенциите са погасени по давност, а в отговора на допълнителната искова молба е прецизирал кои претенции са погасени по давност. Касационният жалбоподател излага оплаквания, че изводите на въззивния съд досежно дължимостта на сумата от 5 551, 84 лв.- „разсрочена лихва“, е изграден при допуснато нарушение на правилото на чл. 269 ГПК, като съдът не е обсъдил становищата на страните и събраните по делото доказателства във връзка с това спорно задължение. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено.

Ответникът по касация „Първа инвестиционна банка“ АД поддържа, че подадената касационна жалба е неоснователна. Изразява становище, че изводът на въззивния съд, че ответникът дължи на банката възнаградителна лихва в размер на 52 423, 12 лв. за периода от 10.12.2012 г. до 04.04.2019 г., е правилен. Сочи, че дори да се приеме, че в противоречие с процесуалните правила съставът на Пловдивски апелативен съд е счел възражението на ответника за погасяване по давност на вземането в частта за възнаградителна лихва за преклудирано, възражението е неоснователно. Излага аргументи, че по отношение на задължението за възнаградителни лихви е приложима общата петгодишна давност, която в случая е започнала да тече от настъпването на предсрочната изискуемост на банковия кредит – 05.04.2019 г., поради което към датата на подаване на исковата молба погасителната давност за това задължение не е изтекла. В отговора на касационната жалба се сочи, че ответникът правилно е осъден да заплати на банката и сумата от 5 551,84 лв., включваща разсрочена лихва за периода преди сключване на анекс № 1 от 25.04.2012 г. и разсрочена лихва, дължима за гратисния период по същия анекс. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде оставено в сила.

С определение № 3521 от 30.12.2024 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

В обжалваното въззивно решение е прието, че правоотношенията на страните произтичат от договор № 13КР-АА-5943/10.01.2007 г. за банков кредит, по силата на който банката предоставя на кредитополучателя ответник по исковете Р. А. банков кредит за покупка на недвижим имот - овърдрафт по разплащателна сметка при максимално допустим размер на дебитното салдо до 90 000 лв. Съдът е установил, че срокът за ползване на овърдрафта по разплащателна сметка е до 10.01.2012 г., като в първия работен ден след изтичане на срока банката закрива разрешения овърдрафт по разплащателна сметка. Решаващият състав е посочил, че в договора е предвидено, че при наличие на непогасени задължения по разрешения овърдрафт по разплащателна сметка към датата на неговото закриване те се погасяват от кредитополучателя в краен срок до 10.01.2029 г. съгласно погасителен план - приложение № 1. Приел е, че в договора е уговорена годишна възнаградителна лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 5, 57 пункта. В решението е изтъкнато, че във въззивното производство липсва спор относно настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, като съгласно първоинстанционното решение, което е влязло в сила досежно дължимата по договора главница, кредитът е станал предсрочно изискуем на 12.02.2019 г.

Въззивният съд е счел, че изводът на окръжния съд за неоснователност на иска за възнаградителната лихва – за сумата над 23450,17 лв. до претендирания размер от 52 423, 12 лв. и съответно за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г. поради погасяване по давност на вземането с оглед изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е направен при допуснато съществено процесуално нарушение. Изложил е съображения, че с оглед ранната преклузия по чл. 367 вр. чл. 370 ГПК възраженията по основателността на иска, каквото е възражението за погасяване по давност на спорното вземане, следва да се изчерпят с отговора на исковата молба. Като е съобразил, че в случая възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на банката е направено едва с отговора на допълнителната искова молба, съдът е счел същото за преклудирано и след частична отмяна на първоинстанционното решение е присъдил на банката сумата от 28 972, 95 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г.

В обжалваното решение е прието, че искът за заплащане на сумата от 5 551, 84 лв., представляваща разсрочена лихва, е основателен и следва да бъде уважен. Решаващият състав е изложил съображения, че в срока за ползване на овърдрафта по разплащателна сметка - до 10.01.2012 г. задълженията по разрешения овърдрафт не са погасени, като това е наложило страните да подпишат на 25.04.2012 г. анекс № 1 към договора за банков кредит, в който са установени задължения на кредитополучателя по договора, а именно общо задължение в размер на 93 903, 54 лв., от които 90 000 лв. главница, 2 396, 92 лв. лихва, 20 евро такса за разглеждане на предоговаряне, 900 лв. комисиона за предоговаряне и 567, 50 лв. комисиона за управление на кредита. Констатирал е, че с анекса е уговорена нова възнаградителната лихва - коригиран с коефициент за пазарна среда Базов лихвен процент на банката за лева, увеличен с надбавка от 3, 81 пункта, като към датата на сключване на анекса БЛП на банката за лева е в размер на 6, 19 % и след сключване на анекса не е променян. Във въззивното решение е установено, че с т. 5 от анекса е въведен гратисен период за лихвата и главницата от датата на анекса до 10.08.2012 г., като съгласно приложения към анекса погасителен план са разсрочени лихви в размер на 5 639, 42 лв., включващи 2 964, 42 лв. лихви, дължими преди сключване на анекса, и лихви в размер на 2 675 лв., дължими за гратисния период. Съдът е посочил, че съобразно погасителния план и заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза т. нар. разсрочена лихва не е включена като част от възнаградителната лихва, а е отделно начислена в месечен размер от 28,63 лв. Установил е, че според експертното заключение дължимата „разсрочена лихва“ общо възлиза на сумата от 5551, 84 лв. и е изразил разбиране, че същата се дължи от кредитополучателя към датата на настъпване на предсрочната изискуемост, доколкото се касае за задължения от преди сключването на анекс № 1 от 25.04.2012 г. и за уговорения гратисен период.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване:

В задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II т. о. и др. се приема, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Изпълнението на посочените задължения на въззивния съд е гаранция за правилността на въззивния акт и за правото на защита на страните в процеса.

По същество на касационната жалба:

Въззивният съд в противоречие с отговора на въпроса и допускайки нарушение на процесуалните правила не е обсъдил своевременно наведеното от ответника възражение, че вземането за възнаградителни лихви е погасено по давност. В случая с отговора на исковата молба - в срока по чл. 367, ал. 1 ГПК ответникът е направил общо възражение, че исковете са неоснователни, тъй като претенциите са погасени по давност, а в допълнителния отговор е конкретизирал възражението си, като е посочил, че вземанията за главница и за възнаградителни лихви в размер на 52 423, 12 лв. и „разсрочена лихва“ в размер на 5 551, 84 лв. са погасени по давност. Тези възражения са били отразени и в изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото като надлежно релевирани от ответника. Доколкото в атакуваното въззивно решение е прието, че на основание процесния договор за банков кредит от 10.01.2007 г. и анекс № 1 от 25.04.2012 г. за ответника са се породили задължения към банката ищец за заплащане на възнаградителни лихви, включително разсрочени с погасителен план – приложение № 2 към анекса в размер на 5 551, 84 лв., то въззивният съд е следвало да се произнесе по допустимото правопогасяващо възражение на ответника. Като не е сторил това, съдът се е отклонил от практиката на ВКС по разгледания правен въпрос, и е допуснал съществено процесуално нарушение – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК.

Неоснователни са останалите доводи на касатора, че изводът на въззивния съд досежно дължимостта на сумата от 5 551, 84 лв., представляваща разсрочена лихва, е изграден при допуснато нарушение на правилото на чл. 269 ГПК и без да са обсъдени становищата на страните и събраните по делото доказателства във връзка с тази претенция. Съгласно разясненията в мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението; произтичащите от чл. 269, изр. 2 ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност се отнасят и до установяването на фактическата страна на спора. В настоящия случай във въззивната жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД са изложени подробни доводи за неправилност на първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на претенцията за 5551, 84 лв. „разсрочена лихва“, като е направено позоваване на необсъждането на анекс № 1 от 25.04.2012 г. и погасителен план – приложение № 2 към него. Ето защо, преценявайки основателността на претенцията, след обсъждане на посочените доказателства и заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза, въззивният съд се е придържал към задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение и не е допуснал нарушение на процесуалните правила. С анекса са установени задълженията на кредитополучателя А. по договора към посочената дата, уговорен е нов размер на възнаградителната лихва /коригиран с коефициент за пазарна среда Базов лихвен процент на банката за лева – 6,19 % към датата на подписване на анекса, който не е променян, увеличен с надбавка от 3, 81 пункта/ и е въведен гратисен период за лихвата и главницата от датата на анекса до 10.08.2012 г. /т. 5 от анекса/. Съгласно погасителния план – приложение 2 към анекса и експертното заключение т. нар. разсрочена лихва не е включена като част от възнаградителната лихва, а е отделно начислена в месечен размер от 28, 63 лв. и съгласно експертното заключение общо възлиза на сумата от 5551, 84 лв. Законосъобразно е заключението на въззивния съд, че при настъпването на предсрочната изискуемост на кредита – на 12.02.2019 г. е станала изискуема и „разсрочената лихва“, която съобразно погасителния план е следвало да бъде заплащана като част от месечните вноски по кредита за времето от 13.02.2019 г. до 10.01.2029 г. – крайната дата за издължаване. Посоченото задължение представлява възнаграждение за предоставянето и ползването на кредита до настъпване на предсрочната изискуемост /преди сключването на анекс № 1 от 25.04.2012 г. и за уговорения гратисен период/ и по аргумент от мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС следва да бъде включено във вземането на банката кредитор при предсрочна изискуемост по договора за кредит. Съгласно задължителните постановки на тълкувателното решение предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили кредитът да се връща на вноски. Изменението на договора поради неизправност на кредитополучателя има за последица загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) за длъжника.

По изложените съображения за наличието на касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК с оглед непроизнасянето на въззивния съд по възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на ищеца в частта за възнаградителни лихви и доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция.

Със задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. Съгласно мотивите към тълкувателното решение за възнаградителните лихви се прилага кратката тригодишна погасителна давност. Частично основателно е възражението за погасяване по давност на вземането на ищеца за възнаградителна лихва, включително претендирана като „разсрочена лихва“. При съобразяване на даденото от ВКС задължително тълкуване и при липсата на обстоятелства, обуславящи прекъсването или спирането на давността, с оглед подаването на исковата молба на 25.06.2019 г. и датата на последното плащане по кредита - 10.11.2012 г. погасени по давност от дължимите до датата на предсрочната изискуемост на кредита – 12.02.2019 г. са вземанията за възнаградителна лихва, както и вземанията за „разсрочена лихва“, представляващи част от вноските с падежи от 10.12.2012 г. до 10.06.2016 г., възлизащи съответно на 30 843, 59 лв. и на 1 231, 09 лв. Непогасени по давност и дължими по процесния договор са вземанията за възнаградителни лихви за периода 25.06.2016 г. – 12.02.2019 г., присъдени с влязлото в сила първоинстанционно решение, и за „разсрочена лихва“ в размер на 4 320, 75 лв.

По изложените съображения решението на Пловдивски апелативен съд следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на решението на Старозагорски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 28 972, 95 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г., и „разсрочена лихва“ съгласно погасителен план – приложение 2 за разликата над 4 320, 75 лв. до 5 551, 84 лв. След отмяна на въззивното решение в посочените части искът за възнаградителни лихви в размер на 28 972, 95 лв. за посочения период и за „разсрочена лихва“ за разликата над 4 320, 75 лв. до 5 551, 84 лв. следва да се отхвърли. В частта, с която на ищеца е присъдена „разсрочена лихва“ в размер на 4 320,75 лв., решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. При този резултат по делото въззивният акт трябва да бъде отменен и в частта, с която на ищеца са присъдени разноски за първата инстанция за разликата над 196, 28 лв. до 1 566, 74 лв. и за въззивното производство за разликата над 133, 77 лв. до 1068, 86 лв.

При съобразяване на изхода на делото следва да бъде ангажирана отговорността на ответника по касация „Първа инвестиционна банка“ АД за направените от касатора разноски за държавна такса за касационното производство в размер на 694, 80 лв.

Изходът на делото налага ищецът да бъде осъден да заплати на пълномощника на касатора адвокат П. Г. на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата допълнително адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 412, 90 лв. и за въззивната инстанция в размер на 2 797, 46 лв., наред с присъдените с потвърденото първоинстанционно решение и въззивното решение възнаграждения за първата и за въззивната инстанция в размер на 1 152, 64 лв. и 1 573, 26 лв. На основание чл. 38 ЗА „Първа инвестиционна банка“ АД дължи на адвокат П. Г. и адвокатско възнаграждение в размер на 3290, 32 лв. за касационното производство.

С настоящото решение касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 59 от 19.02.2024 г. по в. т. д. № 644/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 граждански състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 260030 от 14.08.2023 г. по т. д. № 202/2019 г. на Старозагорски окръжен съд Р. Т. А., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2 е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] П сумата от 28 972, 95 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор № 13КР-АА-5943 от 10.01.2007 г. за банков кредит и анекс № 1 от 25.04.2012 г. за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г., и „разсрочена лихва“ по погасителен план - приложение № 2 към посочения анекс за разликата над 4 320, 75 лв. до 5 551, 84 лв., както и в частта, с която Р. Т. А. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД разноски за първоинстанционното производство за разликата над 196, 28 лв. до 1 566, 74 лв. и за въззивното производство за разликата над 133,77 лв. до 1068, 86 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Р. Т. А. искове по чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата от 28 972, 95 лв., представляваща възнаградителни лихви по договор № 13КР-АА-5943 от 10.01.2007 г. за банков кредит и анекс № 1 от 25.04.2012 г. за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г., и на „разсрочена лихва“ по погасителен план - приложение № 2 към посочения анекс за разликата над 4 320, 75 лв. до 5 551, 84 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 59 от 19.02.2024 г. по в. т. д. № 644/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 граждански състав в останалата обжалвана част, с която Р. Т. А. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 4 320, 75 лв., представляваща „разсрочена лихва“ по погасителен план - приложение № 2 към анекс № 1 от 25.04.2012 г. към договор № 13КР-АА-5943 от 10.01.2007 г. за банков кредит, както и в частите, с които Р. Т. А. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД разноски за първоинстанционното производство в размер на 196, 28 лв. и за въззивното производство в размер на 133,77 лв.

ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД да заплати на Р. Т. А. разноски за касационното производство в размер на 694,80 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 38 ЗА „Първа инвестиционна банка“ АД да заплати на адвокат П. С. Г. от АК, Стара З. адвокатско възнаграждение в общ размер от 6500, 68 лв. за трите инстанции /412, 90 лв. за първата инстанция, 2 797, 46 лв. за въззивната инстанция и 3 290, 32 лв. за касационната инстанция/.

ОСЪЖДА Р. Т. А. да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.