РЕШЕНИЕ

№ 145

София, 28 март 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:СПАС ИВАНЧЕВ

ХРИСТИНА МИХОВА

при секретар: Елеонора Михайлова

и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 935/2024 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от защитните на подсъдимия Н. Р. Е., и по жалба на частните обвинители и граждански ищци Е. А. С., Р. А. С. и Д. Р. А. чрез техния повереник, срещу въззивно решение № 276/06.08.2024 г., постановено по ВНОХД № 141/2023 г. от Софийския апелативен съд.

В жалбата, подадена от защитниците на подсъдимия Е., са заявени и трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК с доводи, че въззивният съд е направил вътрешнопротиворечиви изводи, такива в противоречие със събраните доказателства, за неоправдан отказ да се уважи доказателствено искане и отсъствие на надлежен доказателелствен анализ. Съдържа се твърдение, че атакуваният съдебен акт възпроизвежда мотивите на първоинстанционната присъда и неприсъствие на отговор на редица възражения на защитата в нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК. В жалбата пространно са възпроизведени част от разясненията на вещите лица, които според касаторите изключват авторството на подсъдимия. Заявява се, че позовавайки се на извън процесуалното признание на подсъдимия пред полицейските органи, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение. В заключение се обобщава, че чрез допуснатите процесуални нарушения съдът е обосновал обвинение в нарушение на материалния закон, осъдил е Е. и му наложил явно несправедливо наказание. Оспорва се направената от апелативния съд корекция в гражданско – осъдителната част на присъдата, изразяваща се в увеличение размера на присъденото на гражданската ищца Д. А. обезщетение за неимуществени вреди. По отношение обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени в полза на гражданските ищци Е. и Р. С., се заявява липса на мотиви в съдебния акт. Отправените искания са за отмяна на въззивното решение, оправдаване на подсъдимия Е. и отхвърляне на предявените граждански искове. Алтернативно, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и приложение на чл. 66 от НК.

В жалбата на частните обвинители и граждански ищци Е. С., Р. С. и Д. А. чрез техния повереник се сочи, че въззивното решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда, е незаконосъобразно, неправилно и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Излагат се пространни разсъждения за характера на спортната дисциплина –„бокс“, в която назад във времето подсъдимият е имал спортна кариера. На тази основа се заявява, че нанесеният от подсъдимия удар е типичен за коментирания спорт и обективира евентуален умисъл за лишаването му от живот, а не за телесна повреда, поради което деянието е съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК, каквато е правната му квалификация по обвинителния акт. Явната несправедливост на наложеното наказание се аргументира с твърдения за недооценена тежест на установените по делото отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което е допуснато нарушение на чл. 54 от НК. Настоява се, че гражданските претенции, предявени от Е. С. и Р. С., подлежат на уважаване в пълния предявен размер. Отправените искания с тази жалба са за отмяна на въззивното решение и признаване на подсъдимия Е. за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК. Алтернативно, изменение на решението в частта относно наказанието, което да се увеличи от касационната инстанция до размера на осем години лишаване от свобода и уважаване на гражданските искове, предявени от Е. и Р. С., в пълния им размер .

В съдебното заседание подсъдимият Н. Е. и неговите защитници поддържат жалбата по изложение в нея доводи и искания.

Частните обвинители и граждански ищци Е. С., Р. С. и Д. А., редовно призовани, не вземат участие в касационното производство. Представляват се от повереник, който поддържа жалбата с направените в нея искания.

Представителят на Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на подадените жалби и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

Софийският градски съд с присъда № 260053/14.07.2022 г., постановена по НОХД № 2260/2020 г., признал подсъдимия Н. Р. Е. за виновен в това, че на 13.10.2018 г., около 01,20 ч., в гр. София пред заведение „T. S.“ причинил по непредпазливост смъртта на Г. Р. А., вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда, като смъртта е настъпила на 27.10.2018 г., поради което и на основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 във вр. с чл. 129, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК го осъдил на пет години лишаване от свобода, търпими при първоначален „общ“ режим, от които приспаднал съгласно чл. 59, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК времето, през което подсъдимият е бил задържан в рамките на настоящия процес, както и времето, през което спрямо него е изпълнявана мярката за неотклонение „домашен арест“. Съдът на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимия Е. по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК.

Със същата присъда е ангажирана гражданската отговорност на подсъдимия Е. и той е бил осъден да заплати на гражданските ищци обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, както следва: на Е. С. и Р. С. сумата от по 100 000 лева за всеки от тях; на Д. А. сумата от 20 000 лева. Исковете до пълния им предявен размер от по 200 000 лева са отхвърлени. Подсъдимият Е. е осъден да заплати сторените по делото разноски и държавна такса върху уважената част от гражданските искове.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по протест на прокурора, жалба на частните обвинители и жалба на подсъдимия. С атакуваното по касационен ред решение апелативният съд е изменил първостепенния съдебен акт само в гражданската част, като увеличил размера на присъденото на Д. А. обезщетение за причинените й от деянието неимуществени вреди от 20 000 лева на 50 000 лева, съответно на това и размера на дължимата се държавна такса. Подсъдимият е бил осъден да заплати и разноските, направени пред въззивната инстанция.

В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.

І. По жалбата на подсъдимия Н. Е..

Преди всичко следва да се отбележи, че в едната си част жалбата съдържа доказателствен и фактологичен анализ, който не е предмет на самостоятелна касационна проверка. На тази основа с предложения от касатора прочит на доказателствените материали е направено и искането за пълното оневиняване на подсъдимия Е.. Така практически се очаква касационната инстанция да формира извод за авторството на деянието, различен от приетия от съдилищата по фактите. Предвид установения в закона касационен контрол, както неведнъж е споменавано, ВКС няма правомощия да приема нова факти и собствени констатации за доказаност или недоказаност на обвинението, извън предвидената в чл. 354, ал. 5 от НПК хипотеза, която не е налице.

Фактическото установяване, извършено от предходната инстанция, подлежи на касационна проверка само в контекста на спазването на процесуалните изисквания, гарантиращи правилното формиране на вътрешносъдийското убеждение, и в този аспект ще се преценяват доводите в жалбата.

Първо, подлежи на разглеждане възражението за несъответствието на атакувания съдебен акт с изискванията на чл. 339 от НПК, с което очевидно се обосновава претенция за процесуално нарушение от категорията на абсолютните - чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК. Конкретно в тази връзка се настоява, че оспореното решение представлява възпроизвеждане на мотивите към присъдата без да е даден отговор на възраженията на защитата. Прегледът на съдържанието на съдебния акт не дава основание да се направи заключение за допуснато нарушение от категорията на абсолютните, което да изисква неговата отмяна, защото по обхват и структура удовлетворява стандарта по чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК. В съдебната практика нееднократно е отбелязвано, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда всичко онова, което е задължително за мотивите на присъдата. Стига разбира се, те да се отличават с аналитичност, детайлност и пълноценност, позволяващи на страните и контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, какъвто е настоящият случай. Въззивният съд е приел, че изводите на първата инстанция относно инкриминираните събития и персоналното участие на подсъдимия в него имат основание и опора в обсъдения доказателствен материал. Преценил е, че мотивите съдържат коректни и верни аргументи, относими към информационния капацитет на съобщеното от всички разпитани по делото свидетели, чиито показания са преценявани с оглед критериите за последователност, конкретност и непротиворечивост, какъвто подход е приложен и по отношение на останалите елементи на доказателствената съвкупност. Аналитичните разсъждения на първоинстанционния съдебен състав позволяват да се проследи пътя, по който е формирано вътрешното му убеждение относно това кои доказателствени средства приема за обективен и надежден източник на доказателствени факти и защо отхвърля достоверността на други. Въззивният съд, преценявайки качеството на извършения доказателествен анализ от първата инстанция, се е солидаризирал с него, но подходът му не е произволен. Базиран е на точна преценка на информацията, съдържаща се в наличните доказателствени материали, събрани от основния съд, и тези, които са били привлечени в хода на допълнителното съдебно следствие във въззивната процедура - повторен разпит на свидетелите Я. Б. и К. Ш., в чието присъствие е възпроизведен видеозапис, обективиран във файл с наименование ch 01_20181013005121.mp4, записан на оптичен носител „Verbatim“ 4,7, и допълнителни експертни мнения. В рамките на извършената проверка, анализ и оценка на така разширената доказателствена съвкупност апелативният съд е дал отговор на изложените пред него съществени възражения както срещу фактическата правилност на оспорената присъда, така и срещу аналитичната дейност на първата инстанция. В атакувания съдебен акт е изложено становището на съда по противопоставянето на защитата да се ценят протоколите за разпознаване и резултатите от извършеното действие, в рамките на което свидетелите Ат. Ч., Н. М., Ст. И. и Кр. Ш. са идентифицирали подсъдимия като извършителя на престъпния акт. Отговор са получили и възраженията за тенденциозност на действията по разследването, за изчезването/повредата на оптичните носители на информация, ползването на негодни доказателствени средства и за непълноценен доказателствен анализ. Поради това без основание се твърди, че въззивното решение е лишено от мотиви, а съдържанието му повтаря мотивите на първоинстанционната присъда. Впрочем, твърдението в касационната жалба, че съдът е оставил без отговор „редица възражения“ не е обвързано с конкретното им посочване, което показва бланкетния характер на наведения довод.

В жалбата се съдържа оплакване, че предходните инстанции са формирали противоречиви изводи, което има отношение отново към качеството и съдържанието на атакувания съдебен акт. В тази връзка се изтъква, че на база експертното изследване, извършено по метода на ДНК-профилиране, в процеса на доказване като обвинителен факт е използвано наличието на кръв от А. по дрехите и обувките на подсъдимия Е., но едновременно с това съдилищата са приели неучастието му в спасителните за жертвата действия. Доводът е спекулативно поднесен и е базиран на виждането на касатора, че само при извършване на такива действия коментираните следи биха попаднали върху подсъдимия и не държи сметка за установеното по делото негово местоположение след нанесения удар - в непосредствена близост до падналата върху терена кървяща жертва. Наред с това, изводът на посочената експертиза не е с обуславящо значение, тъй като не е нито единственият, нито водещият аргумент на съдилищата за свързването на подсъдимия Е. с авторството на деянието.

Отказът на въззивния съд да извърши отново предявяване на дрехите, с които е бил облечен подсъдимият, е оценено като ограничаващо правото му на защита и опорочаващо по съществен начин дейността на апелативния съд. Принципно въззивната инстанция не е законово обвързана да удовлетворява всяко искане на страните. Процесуално нарушение би било реализирано, когато отказът да уважи съответното доказателствено искане е довел до липса на всестранност и пълнота на изясняване на правнорелевантните факти. По настоящето дело не се констатира такова нарушение. В хода на първоинстанционното разглеждане на делото посочените веществени доказателства са били предявени на страните в процедурата по чл. 284 от НПК (с. з. от 01.03.2022 г., л. 591-гръб) и подсъдимият е потвърдил, че това са дрехите, с които е бил облечен на инкриминираната дата. В съставения протокол за претърсване и изземване не са отразени надписи или др. детайли върху иззетата негова черна тениска. Искането на защитата за предявяване отново на дрехите (тениската) на подсъдимия всъщност е било свързано с това, че върху тях няма надписи или други орнаменти, които биха могли да дадат т. нар от вещите лица „блик“, установяващ се в изследваните видеофайлове. Ето защо, оплакванията, че отказът да се уважи искането за предявяване на коментираните веществени доказателства е компрометирал установяването на обективната истина и въззивният съд не е осигурил правото на защита на подсъдимия, не могат да бъдат споделени.

Неоснователен е отправеният упрек за използване на „извънпроцесуалните признания“ на подсъдимия за извършеното престъпление. Мотивите на първоинстанционната присъда разкриват, че съдът е изключил преразказаните от полицейския служител Й. изявления на Е., направени при проведения с него разговор (беседа) преди привличането му като обвиняем, в отсъствие на адвокат и без информиране за последиците от самоуличаване. Така съдът се е съобразил с доминиращата съдебна практика, че „беседите“ проведени от полицейските служители със задържани лица, не са доказателствено средство за установяване на релевантни факти, относими към самопризнание. Прегледът на въззивното решение също не показва, че съдържанието на беседата е включена в доказателствената съвкупност, подлежаща на обсъждане, чрез разпита на беседвалия със задържания Е. полицай.

В съдебното заседание пред касационната инстанция защитата маркира довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразило се в едновременен разпит на свидетелите Я. Б. и К. Ш., проведен в допълнителното съдебно следствие. Претенцията е неоснователна. Протоколът от съдебно заседание на 26.04.2023 г. удостоверява, че на цитираните свидетели е предявен чрез възпроизвеждане съдържанието на видеофайл ch 01_20181013005121.mp4, след което действие е започнал разпита на Б.. След приключването на този разпит и заявеното от страните, че нямат въпроси към свидетеля е пристъпено към разпит на Ш.. Тоест, двамата свидетели са разпитани последователно един след друг, а не едновременно. Дори и да се приеме, че предявяването на коментирания видеофайл е следвало да се извърши поотделно на всеки от свидетелите и непосредствено преди разпита им, за да могат ясно да възприемат видяното, едновременното извършване на това действие не съставлява процесуално нарушение със съществен характер. Нещо повече, в хода на свидетелстването на Ш. файлът е възпроизведен отново и той е имал възможност да го възприеме повторно и да даде пояснения по него.

На следващо място, в жалбата присъства пространно изложение на експертните заключения и разясненията на изготвилите ги вещи лица, придружени от собствена на касатора тяхна интерпретация, която се противопоставя на съдебните разсъждения, оспорвайки така правилността на фактическите изводи за авторството на престъплението и връзката на подсъдимия с него. В голямата си част възраженията, независимо от класифицирането им, като обосноваващи наличие на процесуални нарушения, всъщност са такива за необоснованост. В аспекта на касационните основания в жалбата може да се открои оплакване за несъобразяване от апелативния съд на част от заключението по комплексната съдебномедицинска-видео и техническа експертиза и разясненията на вещите лица, че от експертна гледна точка е възможно фаталният удар да е този, нанесен в 01:19:36 часа, съдържащ се във видеофайла ch 01_20181013005121.mp4 от лице № 3, тоест от свидетеля Я. Б.. Това, че решаващият съдебен състав е отказал да ориентира преценката си съобразно посоченото експертно мнение, не означава, че го е игнорирал. Напротив, отделил му е необходимото съдебно внимание (стр. 22 и сл. от решението), като обосновано е отхвърлил възможността коментираният експертен вариант да разколебае фактическите изводи, че подсъдимият Е. е нанесъл удара в областта на лицето на А., довел до падането му върху терена. В отговор на възраженията, ориентирани предимно към оспорване обосноваността на фактическите констатации, трябва да се припомни, че само по себе си експертното заключение не въвежда доказателства в процеса, поради което подлежи на оценка и от гледище на връзката му с наличните по делото доказателства. Именно такъв подход е приложил апелативният съд, като процесът на формиране на вътрешното му убеждение не е протекъл при необосновано игнориране на конкретния експертен извод, а той е обсъден и оценен съвкупно с останалите доказателства. В атакуваното решение подробно е обяснено защо се възприема, че фиксираните в 01:19:36 часа на записа замахване и ответен удар, получен от свидетеля Б., е част от етапа на възникналия с пострадалия А. конфликт, предхождащ агресията на Е. срещу последния. Изводите си съдът е обосновал при съпоставяне на всеки детайл от възпроизведените в записа движения на обозначеното в експертизите лице № 3 (Б.), съобразявайки ги с доказателствените материали, приети за достоверни. Позовал се е на еднопосочните показания на свидетелите Ат.Ч., Ст. И., Кр. Ш., Н. М., Г. П., относно описания от тях механизъм – тичащият обратно към заведението пострадал А. е пресрещнат и ударен с юмрук от стоящия встрани деец, който не е сред гонещите го лица. Съобразен от съда е и експертният извод, че ако ударът е нанесен в т. нар. от вещите лица „летежна фаза“ (липса на контакт на крайниците с терена при бягане), това е спомогнало за изваждането на жертвата от равновесие, за което при тези условя не е била необходима голяма сила, и обяснява данните за „отхвръкване“ на тялото, съдържащи се в свидетелските показания (виж, отговорите на въпросите по т. 2 и т. 3 от назначената във възивната процедура тройна съдебномедицинска и техническа експертиза, съответно идентичното мнение на тази от досъдебното производство).

Трябва да се отбележи във връзка с поддържаното оспорване, че в осъществения между свидетеля Ч. и подсъдимия Е. вербален контакт веднага след нанесения от последния удар той е изрекъл и репликата, описвайки собственото си поведение - че е „нокаутирал“ пострадалия А..

Неоснователно е възражението, че отхвърляйки възможността фаталният удар да е този в 01:19:36 часа, съдът не е посочил кога, къде и при какви обстоятелства Е. е нанесъл удара, който е извел от равновесие пострадалия А.. За неоснователността му е достатъчно да се препрати към установената от предходните инстанции фактическа обстановка, съдържаща подробно и последователно изложение на обстоятелства, които дават отговор на претенцията. Дистанцирано от съдържанието на въззивното решение е и твърдението в жалбата за игнориране на обстоятелството, че върху ръцете на подсъдимия не са установени травматични увреждания, който факт според касатора изключва неговото авторство. Доводът е бил поставен на внимание на предходната инстанция и е получил отговор. По този въпрос са съобразени заключенията на съдебномедицинските експертизи от двете фази на процеса, вкл. и устните разяснения на вещите лица в разпита им по чл. 282 от НПК при защитата на изготвената съдебномедицинска и техническа експертиза, назначена във въззивната процедура. Експертите са посочили, че е възможно върху удрящата повърхност да не останат следи, ако ударът е попаднал в меките тъкани, както е в случая, тъй като те имат роля на „възглавнички“.

Предложените съждения, че подсъдимият Е. и свидетелят Д. са се върнали в заведението, съчетано с въпроса „защо ли“ Б. не е направил това, както и твърдението, че в деня на инцидента само последният е бил „с бяла тениска, въздигнати като фактори, имащи значение за изхода на делото, изискващ оневиняване на подсъдимия, са неприемливи. Тези съждения не способстват за разколебаване на фактическите констатации, изведени от събраните по делото доказателства, на които съдилищата са признали достатъчност и обективност.

Обобщено, процесуалната дейност на въззивния съд не страда от претендираните с жалбата процесуални недостатъци, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК за ревизия на въззивното решение и неговата отмяна.

Неоснователно е възражението за неспазване на материалния закон, което не е подкрепено с доводи, извън тези за допуснати процесуални пороци. Поддържано само като резултат от тези нарушения касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е неотносимо към проверявания съдебен акт.

ІІ. По жалбата, подадена от повереника на частните обвинители Е. и Р. С. и Д. А..

Основното възражение касае приетата от решаващите съдилища квалификация на инкриминираното на подсъдимия деяние по чл. 124, ал. 1, пр. 2 във вр. с чл. 129 от НК, като се настоява за неправилно приложение на материалния закон чрез невъзприемане на тезата, че извършеното деяние е по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК при форма на вина евентуален умисъл. И в тази жалба присъстват доводи, които по същество са за необоснованост, идентично поддържани и пред втората инстанция. Последната ги е обсъдила в контекста на разсъжденията на основния съд.

Отправеният упрек за неточна интерпретация на „реалните действия“ на подсъдимия Е. е неоснователен. Първата инстанция, последвана и от въззивната, са изложили своите аргументи, съобразени с доказателствено обезпечените фактите, въз основа на които са извели заключенията си за приложението на материалния закон.

Съдебната практика, а и доктрината, са имали повод да изразят становище, че при убийството с евентуален умисъл субективната страна на деянието включва смъртта като възможен резултат, а деецът се отнася с безразличие към неговото настъпване, докато при деянието по чл. 124 от НК намерението на дееца е насочено към причиняване на посочените в закона телесни повреди, а смъртта се явява последица от проявената непредпазливост в двете й форми. Разликата между двете престъпления се състои в различното психическо отношение на дееца към смъртния резултат. Затова, за да се установи какво е било психическото отношение към причинения от дееца смъртен резултат трябва да се изследва обективната страна на неговото поведение, като се съобразяват интензивността на нападението, характера, насоката и силата на извършените действия, способа и средствата, използвани за засягане на пострадалия, причинените конкретни наранявания и др. Очертаният фактически оценъчен критерий, отграничаващ причиняването на смърт по непредпазливост по чл. 124 от НК от убийството при евентуален умисъл, е използван и правилно приложен от съдилищата. В тази насока съдебните състави са съобразили обективните особености на поведението на подсъдимия, отчитайки фактът, че той е нанесъл един единствен удар в лявата лицева половина в областта на челюстта на А. с юмрук, интензитета и локализацията на въздействието, които са обусловили заключението им, че той не е целял/допускал смъртта на жертвата. Правната интерпретацията на установената по делото фактология по престъпната деятелност, е довела до извода, че Е. е целял увреждане на здравето на пострадалия А. (телесната повреда), като не е предвиждал възможното настъпване на смъртта като последица, но е бил длъжен и е могъл да предвиди и този резултат.

Предложените в жалбата на повереника аргументи за спецификата на бокса, като спорт, при който „всеки втори удар е фатален“ и това че Е. назад във времето (до 1998 г.) е бил състезател в тази дисциплина, не са способни да внесат съмнение в изводите на съда, защото те са съобразени с обективираното поведение на подсъдимия, проявено в конкретното инкриминирано деяние.

По изложените съображения настоящият касационен състав намира, че доводите на повереника на частните обвинители за нарушение на материалния закон, обосновано от незаконосъобразно оправдаване на подсъдимия по обвинението за извършено убийство при евентуален умисъл, са неоснователни.

ІІІ. По доводите за наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, релевирано и в двете жалби.

Определеното на подсъдимия Е. наказание е преценено като явно несправедливо както от защитата, така и от повереника на частните обвинители, съпътствано от искания с противоположен знак. За да се извърши корекция на атакувания съдебен акт в някоя от заявените от касаторите насоки, е необходимо да се установи, че определеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на извършеното деяние и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите по чл. 36 от НК. Конкретиката на разглеждания случай не обосновава такъв извод.

В жалбата на подсъдимия е заявено алтернативно искане за намаляване на наказанието, но липсват каквито и да са доводи, предложени в подкрепа на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция единственият аргумент в тази насока е за необходимост от отчитане на чистото съдебно минало на Е. и неговия семеен статус. Тези обстоятелства не са подминати от въззивния съд и правилно са идентифицирани като облекчаващи за подсъдимия фактори. Те обаче не притежават потенциал, който да налага преосмисляне на изводите на съдилищата за установен баланс между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства. Мотивацията на решаващите състави от предходните инстанции разкриват съдебната позиция, че тежестта на комплекса смекчаващи обстоятелства се уравновесява от утежняващите такива. Правилно като значими за отмерване на дължимата се на подсъдимия наказателна принуда са ценени тежестта на самото деяние, фактът, че е извършено на публично място и в присъствието на много хора, както и че проявената от него агресия не е била провокирана по никакъв начин от пострадалия А.. Последно посочените обстоятелства носят негативна характеристика за личността на подсъдимия и не могат да бъдат пренебрегвани.

Оплакването в жалбата на частното обвинение за неоправдано снизхождение при определяне на наказанието, мотивирано с несъобразяване от съдебните инстанции на обстоятелствата, че Е. не признава вината си, няма критично отношение към извършеното, както и неоказване на съдействие за разкриване на обективната истина, също е неприемливо. Тук е мястото първо да се направи уточнението, че касационната инстанция няма правомощия при първо редовно разглеждане на делото пред нея, какъвто е настоящият случай, да уважи направеното с тази жалба искане за увеличаване на наказанието до осем години лишаване от свобода. Съгласно разпоредбата на чл. 354, ал. 3, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 5 от НПК в тези случаи ВКС следва да отмени атакувания акт и да върне делото за ново разглеждане на предходния съд. Правомощие да увеличи сама наказанието касационната инстанция има, само когато се произнася в хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК.

По същество посочените обстоятелства, за които се настоява да се приемат за утежняващи отговорността на подсъдимия, не могат да се вземат предвид при индивидуализацията на наказанието. В тази насока следва да се припомни, че конкретното поведение на дееца в процеса е израз на правото му на защита. Правото на подсъдимия да не се самоуличава и да не оказва съдействие на разследването са ключови елементи от прилагането на презумпцията за невиновност. Привлеченото към наказателна отговорност лице няма задължения да признава вина, демонстрирайки разкаяние, съжаление или критичност. Отсъствието на такива факти е недопустимо да се отчитат в негова вреда и в насока за утежняване на наказателноправното му положение.

Приетият от съдилищата баланс между облекчаващите и утежняващи обстоятелства е съобразен с тяхната сериозност и влияние, поради което наложеното наказание, отмерено в средния размер, предвиден в закона за престъплението по чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 129, 2 от НК, не нарушава визираните в чл. 54, ал. 2 от НК изисквания – „смекчаващите обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а отегчаващите – на по-тежко“.

В заключение, определената санкция от пет години лишаване от свобода кореспондира с целите на специалната и генералната превенция по чл. 36 от НК, поради което не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК с оглед претенцията на защитата, съответно по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК, извън неточно формулираното от повереника искане.

ІV. По доводите на страните за несправедливи обезщетения за неимуществени вреди.

В жалбата на подсъдимия има оплакване за неправилно увеличен от апелативния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди на Д. А.. Твърдението, което се противопоставя на мотивировката на предходните инстанции, е че липсват доказателства, които да обосноват дори и присъждане на обезщетение за този граждански ищец. Безспорно, както е отбелязано в мотивите на тълкувателно решение № 1/21.06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, правото на най-близките да получат обезщетение „не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 от ЗЗД“. В разглеждания случай доказване в тази насока е налице. Въззивният съд е приел, като това е установено и от първата инстанция, че между пострадалия А. и неговата сестра Д. А. е съществувала близка емоционална връзка и тя тежко е приела загубата на своя брат, като в съдебния акт са изложени обстоятелствата, които подкрепят този извод (виж, стр. 29 от решението). Тоест, не само наличието на формалната връзка на родство е била решаваща за основателността на претенцията за неимуществени вреди.

Вторият аспект на оспорването е срещу извършената с въззивното решение корекция в гражданско –осъдителната част на присъда, счетено за неправилно. В жалбата не са развити конкретни съображения, подкрепящи изтъкнатата неправилност, които да подлежат на обмисляне. Върховната съдебна инстанция приема изложеното от апелативния съд, че интензитета на засягане на личната сфера на Д. А. е по-голям от този, възприет с присъдата, което не намира за необходимо да повтаря и не съзира основания сама да отговаря на декларативно заявената претенция.

И в двете жалби, иницииращи настоящето производство, се съдържат оплаквания с противоположна насоченост срещу размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени в полза на Е. и Р. С., родители на пострадалия А..

Лишено от основание е доводът в жалбата на подсъдимия за немотивираност на атакувания съдебен акт. Въззивният съд е утвърдил съображенията на първата инстанция, но е изложил и своите аргументи за спазване на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, поради което проверяваното решение не страда от порока - липса на мотиви.

Без уважение следва да бъде оставена и претенцията на гражданските ищци Е. и Р. С., съдържаща в жалбата на повереника им, за уважаване на предявените от тях искове до пълния им размер.

Решаващите съдебни състави са обсъдили всички елементи, които обосновават деликтната отговорност на дееца. Отчетени са обстоятелствата, на които сега се набляга в жалбата, за топлите отношения и привързаност между пострадалия и неговите родители, фактът, че тримата са живеели в едно домакинство, съпътствано с оказвана взаимопомощ при разрешаване на материални или други ситуации. Дължима оценка е получила дълбоката травма, която те са понесли от внезапната и нелепа смърт на техния син и болките и страданията, с които ще живеят и занапред. Предходните съдебни състави правилно са оценили тези значими за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия обстоятелства, предвид което са успели справедливо да определят претърпените от гражданските ищци неимуществени вреди и да отмерят надлежни за обезвредата им обезщетения, отговарящи на критерия, визиран в чл. 52 от ЗЗД. Няма основания за корекция на атакувания съдебен акт и в тази гражданско-осъдителна негова част.

С оглед на изложените съображения и на основание чл. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 276/06.08.2024 г., постановено по ВНОХД № 141/2023 г. от Софийския апелативен съд.

Настоящето решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.