РЕШЕНИЕ

№ 357

София, 15 юли 2025г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при секретаря Н. Пелова

и в присъствието на прокурора Петя Маринова

като изслуша докладваното от съдия Д. Л. наказателно дело № 598/2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производството е образувано по жалба от защитниците на подсъдимия Т. Ц. Й. – адв. Г. М. и адв. Д. К., срещу въззивно решение № 36 от 10.05.2023г., постановенo по внохд № 24/2023г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

В касационната жалба изрично се релевират всички основания за проверка по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила и е ограничил правото на защита на подсъдимия Т. Й., като не е допуснал поисканата от него, чрез защитата му, повторна комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза (КСППЕ), която е могла да бъде определяща за приетите за установени факти и да доведе до промяна на правната квалификация на деянието. Възразява се, че Апелативен съд – Бургас, в нарушение на процесуалните правила, е направил селективен доказателствен анализ. Сочи се, че втората инстанция напълно е възпроизвела възникването и развитието на инцидента и механизма на деянието така, както тази фактология е описана от окръжния съд. Изразява се несъгласие с оценката на показанията на свидетелите Д. П., Д. Р. и Ж. И. по отношение на получени от подсъдимия Й. физически наранявания. Възразява се, че в мотивите на двете инстанции не се дава отговор за констатирано противоречие относно това имало ли е комбинация от алкохол и наркотични вещества в кръвта на подсъдимия. Сочи се, че въззивният съд не се е произнесъл относно това, че оръжие на противоправно нападение са два предмета – стъклен пепелник и счупена стъклена чаша. В тази насока се акцентира на пропуски в разследването – неназначаване на дактилоскопни експертизи по отношение на тези предмети. Възразява се срещу съдържанието на първоначалната КСППЕ и допълнително назначената такава, като се твърдят пропуски и липса на конкретен отговор на зададените въпроси. Приема се, че експертизите са негодни „доказателства“ и не следва да се ценят. Твърди се, че неизпълнението от страна на вещите лица на разпореждането на съда да установят пряк контакт с подсъдимия при изготвянето на допълнителната експертиза, представлява процесуално нарушение, доколкото експертите са основали изводите си на КСППЕ от досъдебното производство, в която не е бил изследван въпросът за наличието или липсата на афект. Според касаторите, апелативният съд не е коментирал заключението на вещите лица по допълнителната КСППЕ, че подс. Й. е бил доведен до „силно изразено нервно раздразнение“, чиито характеристики се припокриват с тези на поведението на лице в състояние на афект по смисъла на чл. 118 от НК. Акцентира се, че състоянието на афект е фактически, а не медицински въпрос, поради което следва да се изясни с оглед на всички доказателства по делото, като съдът прецени цялостното поведение на подсъдимия преди, по време и след извършване на деянието. Оспорва се приетият механизъм на деянието, като се предлага собствен прочит на събитията и се настоява, че пострадалите са нападнали подсъдимия и раните на пострадалия Д. В. са нанесени при отбрана. В тази насока се твърди, че въззивният съд не е съобразил разликата във физическите данни на подсъдимия и пострадалите, както и че не е анализирал характеристиките на нападението. Като аргумент в тази връзка се сочи и заключението по СМЕ на труп, в което е прието, че нараняванията на пострадалия не могат да се характеризират като нападателни промушвания и ударите могат да се възприемат като хаотични. Твърди се, че първоинстанционният съд не е успял да установи важни за делото обстоятелства – кой е инициирал конфликта, кой е започнал противоправното нападение и действал ли е подсъдимият в състояние на уплаха и силно нервно раздразнение. Сочи се, че обясненията на подсъдимия са кредитирани избирателно, само в частите им, които подкрепят обвинителната теза. Неустановено, според касаторите, е останало и обстоятелството дали подсъдимият е получил телесни увреждания при възникналия инцидент. Като порок в процесуалната дейност на апелативния съд се сочи още, че същият е нарушил правото на защита на подсъдимия, като не е допуснал събирането на нови доказателства по отношение на спорните факти. Твърди се, че не се установява деецът да е извършил престъплението с пряк умисъл, нито да е осмислил квалифициращите обстоятелства по чл. 116 от НК, доколкото изпадането му в силно изразено нервно раздразнение изключва тази възможност. Във връзка с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се сочи, че не става ясно дали са установени смекчаващи вината обстоятелства. Възразява се срещу оценката на водено срещу подсъдимия друго досъдебно производство за телесна повреда и обремененото му съдебно минало като отегчаващи вината обстоятелства. Твърди се, че към датата на извършване на деянието Й. е бил неосъждан, доколкото по едното от двете посочени в справката му за съдимост дела, същият е освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК, а по отношение на другото осъждане е настъпила реабилитация по право, както и че воденото досъдебно производство е прекратено и това не е съобразено от съда. Сочи се, че не са изложени мотиви по смисъла на чл. 55 от НК и не е ценено обстоятелството, че подсъдимият е бил четири пъти шампион на България по борба. По отношение на уважените размери на гражданските искове, същите са определени като изключително завишени по размер, без аргументи в тази насока. Искането, което се прави, е за изменение на атакувания съдебен акт и прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл. 118 или чл. 119 от НК, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане. Иска се и намаляване на наложеното наказание, както и размерът на присъдените обезщетения за неимуществени вреди.

По реда на чл. 351, ал. 4 от НПК е депозирано допълнение към касационната жалба от адв. М. Я.. В него се сочи, че инстанциите по фактите са извършили непрецизен и непълен анализ на наличните доказателствени източници, а липсващи факти са допълвани с предположения. Твърди се противоречие в мотивите на съдебните актове относно наличието на етилов алкохол в кръвта на подсъдимия. Неизследван достатъчно, според адв. Я., е останал въпросът дали фактически касационният жалбоподател е бил в състояние на силно раздразнение, след като е бил замерен със стъклен пепелник, и това е довело до нарушение на закона. Възразява се, че нито окръжният, нито апелативният съд са предприели действия за проверка на депозираните от подсъдимия обяснения, въпреки безусловното си задължение да ги подложат на внимателна и критична проверка и при необходимост да съберат нови доказателства. Сочи се, че съдът е следвало да изясни, използвайки специалните знания на експерти по медицина, дали е възможно ударите в тялото на пострадалия да са причинени при твърдяната от подс. Й. ситуация, като с това е допуснал съществено процесуално нарушение. Твърди се противоречие между мотиви и диспозитив на присъдата за това дали е налице първото или второто предложение на разпоредбата на чл. 116, ал. 1, т. 8 от НК. Съществено нарушение на процесуалните правила, според касатора, съдът е допуснал като е съпоставял дадените от подс. Й. обяснения на досъдебното производство, с тези, дадени в съдебното, доколкото първите не са приобщени към доказателствената съвкупност чрез прочитането им по реда на чл. 279 от НПК. Сочи се, че съдилищата по фактите са анализирали превратно и в разрез с принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК наличните по делото доказателствени източници, поради което са достигнали до неправилни фактически и правни изводи. По този начин, според защитата, е останало игнорирано наличието на състояние на силно раздразнение у подсъдимия. Възразява се, че присъдата на ОС – Сливен не е съответна на разпоредбата на чл. 305, ал. 4 от НПК, доколкото с нея не е решен въпросът по чл. 301, ал. 1, т. 3 от НПК, тъй като се касае до две престъпления, понеже посегателството срещу пострадалия М. В. е извършено след довършването на престъплението по отношение на Д. В. и в тази връзка е допуснато нарушение на материалния закон. Сочи се, че при внимателния прочит на установените фактически положения се извежда евентуален умисъл относно посегателството срещу личността на М. В., поради което подс. Й. следва да отговаря за умишлено нанесена телесна повреда спрямо този пострадал. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване на подсъдимия.

В депозираното по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК и прието от съда допълнение на касационна жалба, изготвено саморъчно от подсъдимия, се възпроизвежда гледната му точка относно процесните събития с твърдение, че е действал при самозащита. Съдържа се оплакване, че делото не е разгледано от безпристрастен съд, по конкретно Окръжен съд – Сливен. Сочи се, че поради наличие на противоречие между диспозитива и мотивите на присъдата не е успял да разбере за какво е бил осъден. Твърди се, че апелативният съд е нарушил правото му на защита, като не е установил обективната истина. Възразява се и срещу оценката на доказателствените материали. Настоява се, че извършеното по отношение на пострадалия М. В. следва да се квалифицира като лека телесна повреда. По отношение на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се посочва, че целите на наказанието биха били постигнати с приложението на чл. 55 от НК, доколкото за първи път му се налага наказание лишаване от свобода, към момента на деянието е бил неосъждан, съдействал е на компетентните органи, бил е предизвикан с насилие и закани с убийство и е носил медали за Р. Б. в областта на спорта. Възразява срещу третирането като отегчаващи обстоятелства на обременено съдебно минало и водено срещу него друго досъдебно производство, което е било прекратено. Отправя искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг апелативен съд, алтернативно – за оправдаването си.

В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия Т. Й., адв. М. Я., поддържа депозираната касационна жалба и допълнението към нея, депозирано лично от него, с изложените в тях съображения, като маркира някои основни аргументи. Акцентира върху допуснати съществени процесуални нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НПК, които са ограничили и правото на защита на подсъдимия. Оспорва изводите за това, че комбинираната употреба на алкохол и наркотични вещества е улеснила деянието на подсъдимия, както и за това, че подсъдимият не се е намирал в състояние на физиологичен афект и че не е бил нападнат от пострадалия. Коментира и заявеното противоречие в мотивите на присъдата, неглижирано от апелативния съд, относно правната квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 8 от НК. Оспорва, изводите на съда, че извършеното от подсъдимия спрямо пострадалия М. В. представлява опит за убийство, а не средна телесна повреда. Набляга и на това, че подсъдимият не е с обременено съдебно минало, а е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК и реабилитиран по отношение на наложеното му за друго деяние наказание глоба. Моли да се приеме, че е налице баланс между смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.

Подсъдимият Т. Й. в лична защита се солидаризира с аргументите на своя защитник. Претендира, че М. В. го е нападнал и че не е имал умисъл да го нарани.

Представителят на прокуратурата намира касационната жалба за неоснователна. Счита, че въззивният съд е дал отговор на възраженията на защитата във връзка с исканите от тях, но недопуснати нови, годни и относими към деянието и квалификацията доказателства. Приема, че не е допуснато и нарушение на материалния закон, доколкото извършеното не би могло да се квалифицира нито като деяние по чл. 118 от НК, нито като такова по чл. 119 от НК. Наложеното наказание намира за справедливо и че същото не би могло да се определи при баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, доколкото е налице превес на отегчаващите. Акцентира на това, че механизмът на деянието свидетелства за проявена от подсъдимия ярост и коравосърдечност по отношение на приятел в неговия дом, поведението му след деянието сочи на желание да се укрие и да заличи следите от престъплението и не е съдействал за разкриване на обективната истина. Моли за оставяне в сила на решението на Апелативен съд – Бургас.

Подсъдимият Й. в последна дума моли делото да се върне за ново разглеждане или за налагане на по-леко наказание, доколкото досега не е наказван с лишаване от свобода.

Частните обвинители и граждански ищци В. Х. В. и А. Д. В. чрез неговата майка и законен представител – П. М., не се явяват и не се представляват. В писменa молбa адв. А. С., упълномощен повереник, е посочила, че не може да се яви в съдебно заседание, поради служебен ангажимент, но моли да бъде даден ход на делото, счита, че жалбата е неоснователна, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, а наложеното наказание – справедливо, поради което моли за оставяне в сила на въззивния съдебен акт.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:

С присъда № 18 от 20.10.2022г., постановена по нохд № 529/2020г., Сливенският окръжен съд е признал подсъдимия Т. Ц. Й. за виновен в това, че на 02.06.2020г. в [населено място], в апартамент, находящ се на [улица][жилищен адрес] умишлено умъртвил Д. М. В. от [населено място], като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убития и направил опит умишлено да умъртви М. В. В. от [населено място], с цел да бъде улеснено друго престъпление, а именно убийството на Д. М. В., като деянието не е довършено по независещи от него причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3, т. 6, предл. 2 и т. 8, предл. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. с чл. 54 от НК му наложил наказание доживотен затвор, което да изтърпи при първоначален специален режим.

Със същата присъда съдът е осъдил подс. Т. Й. да заплати на А. Д. В., представляван от неговата майка П. Ж. М. сумата 150 000 лв. /сто и петдесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 02.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил предявения граждански иск за сумата над 150 000 лв. до 200 000 лв. като неоснователен и недоказан.

Съдът е осъдил подс. Й. да заплати на А. Д. В., представляван от неговата майка П. Ж. М., като законен наследник на М. В. В. сумата 150 000 лв. /сто и петдесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Д. М. В., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 02.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил предявения граждански иск за сумата над 150 000 лв. до 200 000 лв. като неоснователен и недоказан.

Осъдил е подс. Т. Ц. Й. да заплати на А. Д. В., представляван от неговата майка, като законен наследник на М. В. В., сумата 50 000 лв. /петдесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от опита за убийство на М. В. В., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 02.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като отхвърлил предявения граждански иск за сумата над 50 000 лв. до 100 000 лв. като неоснователен и недоказан.

Осъдил е подс. Т. Й. да заплати на В. Х. В. сумата 200 000 лв. /двеста хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени в резултат на престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 02.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

Съдът се произнесъл по веществените доказателства, дължимата държавна такса по гражданските искове и по разноските.

Постановената присъда била обжалвана от защитниците на подсъдимия Й., като с атакуваното понастоящем решение № 36 от 10.05.2023г., постановено по внохд № 24/2023г. по описа на Апелативен съд – Бургас, същата е потвърдена и подсъдимият е осъден да заплати направените от частните обвинители и граждански ищци пред въззивната инстанция разноски за повереник.

Касационната жалба е допустима, а по същество частично основателна.

На първо място, следва да бъдат разгледани възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като констатирането на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК би направило по-нататъшната касационна проверка безпредметна.

Сред твърденията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да се даде приоритет на тези, които имат абсолютен характер, а именно свързаните с липса на мотиви.

В касационната жалба на адв. М. и адв. К., а и в допълнението, депозирано от адв. Я., се твърди липса на мотиви по отношение на приетото за установено съдържание на етилов алкохол в кръвта на подсъдимия Т. Й., в комбинация с установената употреба на наркотици. Тази липса на мотиви, според касаторите, е налице поради съществуващо противоречие между КСППЕ и СХЕ, доколкото и двете са приети и кредитирани от съда. Необходимо е да се посочи, че този довод е бил изтъкнат и във въззивната жалба на защитата, като Апелативен съд – Бургас му е дал надлежен отговор в решението си. А именно, че за употребения от подсъдимия алкохол – бира, се съдържат данни в дадените от свидетелите М. К. и М. Я. показания, а не се отрича и от подсъдимия в неговите обяснения. Въззивният съд е посочил, че заключението на изготвената съдебно-химическа експертиза, съгласно което в кръвта на подсъдимия отсъства етилов алкохол, се обяснява с времевия период, който е изминал между употребата на алкохола и извършеното изследване. На това възражение на защитата апелативният съд е дал отговор, поради което не е налице липса на мотиви.

В касационната жалба се твърди и липса на коментар от страна на съда на обстоятелството, че оръжие на противоправно нападение са били два предмета – стъклен пепелник и счупена стъклена чаша. Това възражение, макар формулирано като такова за липса на мотиви, всъщност е относимо към необоснованост на съдебния акт, която не съставлява касационно основание. Това е така, доколкото оплакването се състои в несъгласие с установените от съда фактически положения. Апелативният съд е приел твърдението на подсъдимия за нападение срещу него със счупена чаша за противоречащо на останалите доказателства по делото, поради което не е кредитирал обясненията му в тази им част, но сочената от подсъдимия версия не е останала необсъдена от проверяваната инстанция.

Възражението за липса на произнасяне на съда във връзка със заключението на вещите лица по допълнителната КСППЕ, за това, че подс. Й. е бил доведен до „силно изразено нервно раздразнение“, също е неоснователно. Заключението на вещите лица по допълнително назначената експертиза е обсъдено от апелативния съд, като е отчетено експертното им мнение, че подсъдимият не е бил в състояние нито на физиологичен, нито на патологичен афект. В разпита си пред първоинстанционния съд вещото лице А. е разяснил, че самата употреба на психоактивни вещества изключва възможността от физиологичен афект, а лицето е изпаднало в силно емоционално състояние. Съдът, с оглед на всички фактически данни по делото, като е съобразил експертното заключение по допълнителната КСППЕ, е приел, че състоянието, в което е изпаднал подсъдимият при извършване на деянието, не е равнозначно на силно раздразнение по смисъла на чл. 118 от НК. Проверяваната инстанция е установила, че раздразненото състояние на Й. е било провокирано от употребения алкохол, наркотични вещества и от личните му характерови особености, като е съобразила всички доказателства и не е игнорирала заключението по допълнителната КСППЕ, същото е прието и обсъдено, поради което не е налице липса на мотиви в тази насока.

Следващото твърдение за абсолютно съществено нарушение на процесуалните правила е за противоречие между мотиви и диспозитив относно това дали е налице хипотезата на предл. 1 или на предл. 2 на т. 8 на чл. 116, ал. 1 от НК. Всъщност, цитираното от адв. Я. противоречие се касае до мотивите на първоинстанционната присъда (стр. 33 от същите), съгласно които „подсъдимият е взел решение да убие пострадалия М. В. в момента, в който е разбрал за присъствието му в стаята, където е извършил убийството на Д. В., за да няма свидетел на извършеното от него деяние“, което, според касатора, сочи на второто предложение на чл. 116, ал. 1, т. 8 от НК, а подсъдимият с диспозитива на присъдата е признат за виновен да е извършил престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 8, предл. 1 от НК. Това оплакване се съдържа и в саморъчно изготвеното от подсъдимия допълнение към касационна жалба. На първо място следва да се отбележи, че предмет на касационна проверка е въззивното решение, а не присъдата на окръжния съд. Доколкото обаче с решението на апелативния съд тази присъда е потвърдена, то следва да има произнасяне по така направеното възражение, още повече защото противоречието се съдържа и във въззивното решение (стр. 57 от същото). Макар твърдяното противоречие действително да е налице, то не е до такава степен съществено, че да бъде основание за отмяна на съдебния акт, доколкото при извеждането на фактическата обстановка и правните изводи по делото, съдът е обосновал наличието на квалифициращия признак „с цел да бъде улеснено друго престъпление“, като е приел, че подсъдимият, когато е чул думите на пострадалия М. В. „Какво става тука?“, е възприел последния като препятствие за довършване на убийството на Д. В.. Именно в тази насока съдът го е осъдил с диспозитива на присъдата. Съществено процесуално нарушение щеше да има, ако съдът беше осъдил с диспозитива подс. Й. по непредявено обвинение, а именно по чл. 116, ал. 1, т. 8, предл. 2 от НК. Друг е въпросът доколко такава конструкция на обвинението е въобще възможна в конкретния случай, но това ще бъде изяснено в изложението, свързано с проверката за правилното приложение на материалния закон.

Настоящата инстанция приема заявеното оплакване на подсъдимия Й. в саморъчното допълнение към касационна жалба за това, че делото не е разгледано от справедлив и безпристрастен съд, за неоснователно. Правото на независим и безпристрастен съд е неотменима част от правото на справедлив процес, скрепено в чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. При преценката дали съществува основателна причина да се приеме, че конкретен съд не е независим или безпристрастен, гледната точка на страните не е без значение, но не е определяща. Съмненията им трябва да са обективно оправдани. Безпристрастността обичайно означава липса на предразсъдък или пристрастие, а тяхното наличие може да се проверява чрез различни способи, като в практиката на ЕСПЧ се прави разграничение между два подхода за преценка – субективен и обективен. При субективния се взема предвид личното убеждение или интерес на конкретен съдия по конкретно дело, а при обективния е необходимо да се установи дали съдът е предоставил достатъчни гаранции за изключване на всякакво легитимно съмнение в това отношение. Заявеното от подсъдимия оплакване не е подкрепено с аргументи, относими към тези критерии, а се основава на недоволството му от оценката на доказателствените материали и формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд в противоречие с поддържаната от него защитна теза. Твърди, че съдът „отрича с предположения“ обясненията му, че е бил нападнат и че са му отправяни закани за убийство по отношение на него и неговата майка. Инстанциите по фактите са отказали да кредитират частично обясненията на подсъдимия, подлагайки ги на внимателен и критичен анализ, съобразявайки всички доказателствени материали по делото и двояката им природа, като не може да се приеме, че същите са отхвърлени въз основа на предположения.

Следващата група възражения касаят доказателствената и аналитичната дейност на съда. Касационната жалба на адв. М. и адв. К. в преобладаващата си съдържателна част сочи на твърдения за необоснованост на атакувания съдебен акт, макар и отразени като допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Всъщност те изразяват мнения и оценка на жалбоподателите досежно доказателствените източници, както и лична интерпретация на процесните събития. Същото се отнася и до преобладаващата част на съдържанието на саморъчното допълнение към касационна жалба, изготвено от подсъдимия. Необосноваността, обаче, както вече беше изтъкнато, не е сред касационните основания, поради което доводите в тази насока няма да бъдат обсъдени от ВКС.

Независимо от горното, отделни възражения следва да бъдат коментирани от настоящата инстанция.

Такова, например, е това за ограничаване на правото на защита на подсъдимия Т. Й. от страна на въззивния съд, поради недопускане на поисканата от защитата повторна КСППЕ, която е могла да даде отражение при квалификацията на извършеното. Следва да се има предвид принципното положение, че не всеки отказ на съда да допусне нови доказателства съставлява съществено процесуално нарушение, а само този, който е довел до нарушение на принципните правила на чл. 13, 14 и 107 от НПК. В случая и двете инстанции по фактите са изложили мотиви защо не са налице основанията на чл. 153 от НПК за назначаването на повторна КСППЕ и това не е необходимо за разкриване на обективната истина, поради което не е налице ограничаване на правото на защита на подсъдимото лице. Несъгласието на част от страните в производството с изводите на експертите не налага назначаването на повторна експертиза, която да удовлетворява тяхната теза. Основание за назначаване на повторна експертиза има само когато експертното заключение не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, каквато хипотеза в случая не е налице. По отношение на другото възражение, свързано с тази експертиза – за липсата на личен преглед на подсъдимия, следва да се отбележи, че вещите лица са преценили и уведомили съда за липсата на необходимост да осъществят такъв за изготвяне на заключението, доколкото ще установяват неговото психично състояние не към настоящия момент, а към момента на извършване на деянието. Съдът е приел така изготвеното заключение и го е кредитирал, а неспазването на разпореждането му за осъществяване на личния контакт с подсъдимия Й. не би могло да се приеме за съществено нарушение. Нещо повече, върху молбата на вещите лица, с която правят искане да изготвят заключението само по писмени данни, стои саморъчно разпореждане на съда, съгласно което експертите следва да бъдат уведомени, че могат да изготвят заключението само по писмени данни, след като са преценили, че това им е достатъчно и не се налага преглед на подсъдимия. (л. 328 от НОХД № 529/2020г. на ОС – Сливен) Отношение в този смисъл е взето от първоинстанционния съд и с определението, с което е отказал да назначи повторна КСППЕ, както и във въззивното решение.

Следващо възражение, свързано с доказателствената дейност на съда, е това за ползване на обясненията на обвиняем, дадени на досъдебното производство, при постановяване на присъдата и решението, без същите да са приобщени чрез прочитане по реда на чл. 279 от НПК. Макар да е вярно, че съдът не е прочел тези обяснения, съществено нарушение на процесуалните правила не е допуснато. Това е така, защото разпитите на обвиняем, ситуирани на л. 100-101 и на л. 110-111 от т. 1 от досъдебното производство, и тези, дадени двукратно пред първоинстанционния съд, на практика, възпроизвеждат една и съща защитна версия на подсъдимия. Тази, че е бил нападнат от пострадалите В., предвид което е извършил деянието при неизбежна отбрана, а също и че е изпаднал в състояние на афект. В този смисъл, не съществува основание по чл. 279 от НПК за четене на тези обяснения, дадени в досъдебното производство. Единствените обяснения, които противоречат на тези, дадени пред окръжния съд, са на л. 103-104 от т. 1 от досъдебното производство, и в тях се съдържат самопризнания на подсъдимия за извършеното. Те обаче не са ценени като източници на обвинителни доказателства нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. Нещо повече, когато са обсъждали обясненията на подсъдимия като доказателствено средство, и двете съдилища по фактите са коментирали обясненията на подсъдимия и никъде не е посочено, че са използвани тези от досъдебното производство. Дори напротив, в присъдата на окръжния съд изрично се споменава фазата, на която са депозирани, само при оценката на обясненията, дадени двукратно от подсъдимия в съдебно заседание (стр. 20 от мотивите към присъдата). При извършване на така наречената от касатора „съпоставка“ на обясненията, дадени на различните фази на наказателния процес, каквато впрочем настоящата инстанция не констатира да е правена, съдът всъщност е приел, че обясненията на подсъдимия са непоследователни, нелогични и се опровергават от останалия доказателствен материал, но този извод касае тези обяснения, които в досъдебна и съдебна фаза са еднопосочни и касаят тезата за неизбежна отбрана и изпадане в афектно състояние.

На следващо място е заявено нарушение при оценката на доказателствата, както и нарушения на правилата, регламентирани в разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК.

При упражняване на възложените му правомощия касационният състав не установи нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК, вменяващи задължение за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, и не констатира нарушения в доказателствената дейност на въззивната инстанция, които да са довели до погрешни изводи относно подлежащите на установяване факти. Въззивният съд не може да бъде упрекнат в липсата на аналитична дейност по отношение на доказателствената съвкупност. Той е инкорпорирал изцяло фактическата обстановка, приета за установена от окръжния съд, като е достигнал до извод за направена вярна оценка на доказателствата и доказателствените източници. Апелативният съд е изложил подробни, аналитични и ясни съображения, в които е посочено кои доказателства кредитира и кои факти приема за установени въз основа на тях, и съответно на кои не дава вяра. С необходимата прецизност и по несъмнен начин са установени механизмът на деянието и причинната връзка с настъпилите съставомерни последици – смъртта на пострадалия Д. В. и телесните увреждания на неговия баща М. В.. Изложени са убедителни съображения при оценката на всички доказателствени източници, като нито един от тях не е надценен или подценен. Настоящият състав не констатира превратна оценка на данните, установени от доказателствените средства и способите за доказване, които да сочат на допуснати нарушения от контролирания съд. Солидаризирането на въззивната инстанция с фактическите и правни изводи на първия съд, касаещи механизма на извършване и характеристиките на процесното деяние, и тяхното възприемане чрез възпроизвеждането им във въззивния съдебен акт, не съставлява порок на този съдебен акт, в каквато насока има възражения в касационната жалба.

Оплакването, че обясненията на подсъдимия са кредитирани избирателно и само в частите, които аргументират обвинителната теза, следва да се приеме за неоснователно. Неоснователно е и възражението, че обясненията не са подложени на критична и внимателна проверка, при необходимост и чрез събиране на нови доказателства. Съдът е аргументирал частичния си отказ да кредитира обясненията на подсъдимия, като е отчел техния двояк характер, а именно, че представляват освен доказателствено средство и средство за защита, поради което, след съпоставка с данните от останалите доказателствени източници по делото, е преценил, че не следва да ги кредитира изцяло, извод, който поначало е верен.

Останалите възражения на касатора, касаещи анализа на доказателствата и формирането на вътрешното убеждение на съда, като например възраженията срещу кредитиране/некредитиране на доказателствени източници и приемане и неприемане на определени фактически положения, сочат на необоснованост на съдебния акт, нямаща отношение към обхвата на касационната проверка, поради което няма да бъдат коментирани от настоящата инстанция.

В принципен план следва да бъде отчетено, че Върховният касационен съд не притежава правомощие да подменя вътрешното убеждение на проверяваната инстанция, нито да установява нови фактически положения, когато осъществява вменената си от закона компетентност да провери дали оспорения съдебен акт отговаря на изискванията за материална и процесуална законосъобразност. Настоящата инстанция разполага с възможността да упражни контролните си правомощия относно това дали съдът е развил процесуалната дейност, свързана с допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствените източници и дали е формирал вътрешното си убеждение при спазване на императивните разпоредби на процесуалния закон. Преценката за относимост и достоверност на определени доказателствени източници, както и поставянето им в основата на отделни фактически изводи, са конкретна изразна форма на вътрешното убеждение на съда и поради това могат да бъдат предмет на касационна проверка само във връзка със спазването на предвидените в НПК правила относно тяхното събиране и проверка. При обсъждане на материалите по делото няма данни съдът да е проявил предубеденост или едностранчивост, да е тълкувал едни доказателства превратно и да е изопачил значението на други, нито резултатът от извършената процесуална дейност да противоречи на формалната логика.

Следващото възражение, маркирано като такова за процесуално нарушение, е това, че присъдата на ОС – Сливен не е съответна на разпоредбата на чл. 305, ал. 4 от НПК, доколкото с нея не е решен въпросът по чл. 301, ал. 1, т. 3 от НПК. Всъщност това възражение е функционално свързано с твърдение за нарушение на материалния закон, което ще бъде разгледано по-долу.

По оплакванията, свързани с нарушения на материалния закон:

Претенциите на подсъдимия и защитата за преквалификация на извършеното в по-леко наказуемо престъпление по чл. 119 или чл. 118 от НК, както и за наличие на две отделни престъпления – убийство и умишлено нанесена телесна повреда, са несъстоятелни.

При така приетата фактическа обстановка, която ВКС не може да променя, няма основание да се твърди, че подсъдимият Й. е бил в положение на неизбежна отбрана, чиито предели би могъл да превиши. Изключено при изведените факти по делото се явява и приложението на състава на чл. 118 от НК, доколкото, както вече бе посочено при коментара на претенциите за съществени нарушения, раздразненото състояние, в което е изпаднал подсъдимият, не може да се приравни на състоянието на силно раздразнение по смисъла на цитираната разпоредба на НК. Именно до тези правилни изводи е стигнала контролираната инстанция, като с решението си е отговорила на всички доводи на защитата, поставени на вниманието и на ВКС.

Не могат да бъдат споделени и правните съображения, свързани с липса на пряк умисъл за убийство на М. В. и наличие на реална съвкупност от престъпления – убийство и умишлено нанесена телесна повреда. От цялостния прочит на доказателствената съвкупност е установено, че нанесените на пострадалия М. В. телесни увреждания са следствие на внезапен пряк умисъл за убийството му, възникнал непосредствено след нанасянето на смъртосносни удари по отношение на Д. В., след като подсъдимият е разбрал за присъствието на М. В. в помещението и възможността същият да се намеси, което характеризира извършеното като една единна престъпна дейност. В този смисъл са покрити изискванията на задължителната съдебна практика – т. 1 от Постановление № 14 от 30.IX.1963 г. на Пленума на ВС, съгласно която за субективната страна на престъплението по чл. 127, т. 5 НК (отм.), сега чл. 116, ал. 1, т. 4 от НК, е необходимо умисълът за убийство на повече от едно лице да е възникнал предварително или по време на извършване на убийството на първото лице. Такъв умисъл има и когато решението за убийството на другото лице е взето непосредствено след първото убийство и извършеното фактически представлява продължение на едно престъпление. Липсва доказателствена и фактическа основа да бъде направен извод за наличие на евентуален умисъл за причиняване на смъртта на М. В. и оттам невъзможност на опит към извършването на убийство. Подсъдимият непосредствено след нанасянето на множество удари по отношение на пострадалия Д. В. и при опита за намеса от страна на бащата М. В., се е насочил към него с годно да причини смърт оръжие и е замахнал два пъти към тялото на пострадалия М. В., с което му е нанесъл две прободно-порезни рани, като съгласно медицинското заключение, случайно не се е стигнало до по-тежки последици. Квалифициране на осъществената деятелност по отношение на М. В. като отделно престъпление, а именно умишлено нанесена телесна повреда, би довело до неправилно приложение на материалния закон.

Макар несвързано с изложените в касационната жалба и допълненията аргументи, проверяваните инстанции действително са допуснали нарушение на материалния закон, като са квалифицирали извършеното от подсъдимия деяние като престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3, т. 6, предл. 2 и т. 8, предл. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Независимо, че по принцип е допустимо и срещано в практиката умишленото убийство да разкрива няколко квалифициращи признака едновременно, не е възможно деянието на подсъдимия да съставлява опит към умишлено причиняване на смърт на две лица и едновременно с това престъплението да е извършено с цел да бъде улеснено друго престъпление. Това е така, тъй като в настоящата хипотеза „друго престъпление“ липсва. Макар първата инстанция да е поправила юридическата непрецизност на повдигнатото от Окръжна прокуратура – Сливен обвинение за две престъпления – убийство, извършено по особено мъчителен за убития начин и опит за убийство, с цел да бъде улеснено друго престъпление, като е преквалифицирала деянието в престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3, т. 6, предл. 2, и т. 8, предл. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, не е съобразила, че осъжда подсъдимия в извършването на едно престъпление и вече липсва второ такова, което да бъде улеснено. В допълнение следва да се отбележи и факта, че квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 8, предл. 1 от НК в конкретния случай е невъзможна и с оглед приетите факти, поради това, че действията по умъртвяването на пострадалия Д. В. вече са били приключили в момента, в който подсъдимият се е отправил да нанесе удари с ножа по отношение на М. В., а след нанасянето им се е оттеглил от местопроизшествието, тоест към момента на насочването на подсъдимия към М. В. убийството на Д. В. вече е било довършено. Констатираното нарушение на материалния закон е било подминато от Апелативен съд – Бургас при извършване на въззивната проверка. Посоченото представлява съществено нарушение на закона, в хипотезата на чл. 348, ал. 2, предл. 1 от НПК и настоящата инстанция, бидейки такава по правото, е длъжна за прецизност да го поправи чрез изменяване на въззивното решение, оправдаване на подсъдимия по този квалифициращ признак и прилагане на закон за същото престъпление, а именно такова по чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3, т. 6, предл. 2, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Подобна намеса на касационната инстанция е допустима, доколкото фактическото обвинение остава същото, кръгът от релевантни факти, описани в обвинителния акт, не се променя, предявени са на подсъдимия по установения ред и той е могъл да упражни пълноценно правото си на защита по тях. В тази насока е спазено изискването на чл. 6, ал. 3, б. „а” от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи обвиняемият да бъде информиран в подробности за „характера и причините” за обвинението срещу него. (в. ж. и Решение № 223 от 11.02.2020г. по н. д. № 1013/2019г. на ВКС, III н. о.)

По отношение на заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК:

Не е налице и третото касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание, макар и някои от аргументите в касационната жалба и допълненията към нея във връзка с неправилно приети като отегчаващи вината обстоятелства факти, да са споделяеми. Видно от приложената по делото справка за съдимост (л. 278-279 от т. 2 от досъдебното производство) към момента на извършване на деянието подсъдимият Й. е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба“ по нахд № 529/2014г. по описа на Районен съд – Несебър и осъден с влязло в сила споразумение по нохд № 869/2017г. по описа на Районен съд – Сливен за престъпление по чл. 354а, ал. 5 от НК на наказание „глоба“ в размер на 800лв. Инстанциите по фактите по никакъв начин не са изследвали въпроса дали подсъдимият е реабилитиран или не за наказанието глоба, наложено по нохд № 869/2017г. по описа на РС – Сливен, а голословно са приели, че същият е осъждан и са отчели това като отегчаващо вината обстоятелство. Вън от съмнение е фактът, че освобождаването от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК не би могло да се отчете като предходна съдимост на лицето. За да третира подсъдимия Й. като лице с обременено съдебно минало с оглед наложеното му наказание глоба по чл. 37, ал. 1, т. 4 от НК, обаче, съдът е бил длъжен на събере доказателства. Предвид липсата на такива по делото, не е възможно да се достигне до извод за това била ли е настъпила реабилитация по право или не към момента на извършване на деянието. Твърденията, съдържащи се в сезиращите касационния съд документи, че реабилитация по право е настъпила, макар и с посочване на конкретни данни за изпълнение на това наказание, не могат да бъдат изследвани за първи път от настоящата инстанция, тъй като последната разполага с правомощие да събира доказателства само в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, която в този случай не е налице. Независимо от това, констатираният пропуск не налага връщането на делото за ново разглеждане на апелативния съд за попълване на делото с данни в тази насока. Липсата на сигурни данни за предходна съдимост на лицето обаче не може да бъде ценена в негов ущърб, поради което обремененото съдебно минало следва да се изключи от съвкупността на отегчаващите отговорността обстоятелства. Във вреда на подсъдимия не би могло да се третира и воденото срещу него и прекратено с Постановление от 14.10.2021г. на РП – Сливен по пр. пр. № 2337/2020г. по описа на РП – Сливен на основание чл. 24, ал. 5, т. 1, вр. ал. 6 от НПК наказателно производство, доколкото това би било в разрез с презумпцията за невиновност. Отпадането на посочените отегчаващи вината обстоятелства и на квалифициращия признак на т. 8 на ал. 1 на чл. 116 от НК обаче не притежава такава висока тежест при индивидуализацията на наказанието в конкретния случай, че да доведе до промяна на избрания вид наказание, а именно доживотния затвор и до приложението на най-леката алтернативна санкция, а именно лишаването от свобода, дори и в максималния й размер от 20 години. Останалите съображения на инстанциите по фактите, обосноваващи изключителната тежест на извършеното деяние, а и негативните факти, относими към обществената опасност на извършителя, са отчетени правилно и законосъобразно като такива обосноваващи налагането на наказание доживотен затвор.

Разпоредбата на чл. 38а, ал. 2 от НК предвижда като задължителна предпоставка за налагане на наказание доживотен затвор извършеното престъпление да е изключително тежко. В Наказателния кодекс не се съдържа легална дефиниция на понятието изключително тежко престъпление, такава е дадена в чл. 93, т. 7 от НК за тежко престъпление. Съгласно константната практика на ВКС, изключителната тежест на престъплението, освен с предвидената в закона санкция, се свързва и с други допълнителни факти, характеризиращи деянието от обективна и субективна страна, както и неговия извършител, които придават изключителност на тежкото престъпление. Натрупването на тези допълнителни фактори следва да резултира в особено висока степен на обществена опасност и морална укоримост на престъплението, значително надхвърляща тази на обичайните случаи на същото по вид престъпление. Тези обстоятелства могат да бъдат от различно естество, например многобройност на квалифициращите признаци на деянието, начинът и средствата на извършването, условията на време, място и обстановка, обемът на засегнатите защитени от правото блага, причинените вреди, обществения резонанс на престъплението и др. От значение за изключителността на дадена престъпна проява са и данните, разкриващи по-висока степен на обществена опасност на подсъдимия, произтичаща от мотивите за извършване на деянието, цялостното му отношение към същото и неговите последици, негативни характеристични данни за дееца и др.

Допълнителните характеристики, които придават изключителност на извършеното престъпление не могат да бъдат предварително и изчерпателно определени, поради което следва да се преценяват във всеки отделен случай.

Правилно в проверявания съдебен акт е прието, че е налице изискването на чл. 38а, ал. 2 от НК престъплението да е изключително тежко, макар с оглед констатациите в настоящото решение да са коригирани някои от данните, характеризиращи личността на подсъдимия в негативен аспект.

Особено високата степен на обществена опасност на извършеното се извежда от следните характеристики на деянието и личността на извършителя:

- натрупването на квалифициращи признаци – в случая опит за убийство на две лица, като не следва да се подминава фактът, че досежно едно от лицата смъртта е настъпила; особено мъчителният за жертвата начин, който надхвърля минималните стандарти за квалифицирането на деянието по този текст, предвид голямата продължителност на предсмъртните мъки – повече от час, ужасът, който е преживял пострадалия Д. В., докато са му били нанасяни многобройни силни удари с нож, силни до такава степен, че са налице фрактури на две кости, борбата му да си поеме въздух, с оглед задушаването, причинено от тежките наранявания; проявената при осъществяване на деянието особена жестокост от страна на подсъдимия, макар такова обвинение да не е повдигнато, изразила се в нанесените множество удари, с хладно оръжие, с острие с дължина около 12-13 см и ширина около 2,5 см, и тяхната сила, продължили въпреки виковете за помощ и изричните молби на пострадалия към подсъдимия да спре, като упоритостта при извършването на деянието характеризират извършителя като коравосърдечен и садистичен човек, който не е проявил милост дори към свой приятел;

- деянието е извършено през нощта, в дома на пострадалите, където подсъдимият е бил поканен от своя приятел Д. В. и е злоупотребил с доверието на последния;

- поведението на подсъдимия Т. Й. след извършване на деянието – опитал се е да се укрие, да заличи следите от престъплението и да избегне отговорността за стореното, като е напуснал мястото на извършване на престъпното деяние, измил е ножа в реката, за да заличи кръвта по него, не е отишъл в дома си, а при приятел във вилна зона;

- негативните характеристични данни за личността на подсъдимия, изводими от приложената по делото характеристична справка – употреба на наркотични вещества, приятелски кръг от криминално проявени и наркозависими лица, проява на агресия след употреба на алкохол и наркотици, още повече по причина, че носи в себе си хладно оръжие;

- от субективна страна следва да се отчетат и мотивите на подсъдимия да извърши престъпното посегателство – за убийството на Д. В. – невръщането на дадена незначителна сума назаем, правилно е била преценена пълната липса на задръжки и незачитане на човешкия живот и здраве и не на последно място липсата на изградена ценностна система, в резултат на което се е стигнало до грубото потъпкване на запретата да не се лишава от живот друго човешко същество.

В жалбата на защитниците на подсъдимия и в изготвеното лично от подсъдимия допълнение към касационна жалба са изтъкнати като смекчаващо вината обстоятелство – отличията в областта на спорта на подсъдимия Й., постигнати в миналото, което, според касаторите, е игнорирано. В тази насока апелативният съд е ценил предходните спортни успехи в негативен план при коментара на характеристичните данни. Настоящата инстанция намира, че спортните постижения на подсъдимия не могат бъдат взети предвид изобщо при индивидуализацията на наказанието, поради отдалечеността им във времето.

Що се отнася до претенцията, свързана с приложението на чл. 55 от НК, ясна е волята на проверяваната инстанция за индивидуализация на наказанието при условията на чл. 54 от НК, като и при отчитане на корекциите на отегчаващите вината обстоятелства, направени от касационния съд, предпоставките на чл. 55 от НК не са налице. Не е състоятелно искането на подсъдимия Й. в тази насока, както и настояването му към смекчаващите отговорността обстоятелства да се добави оказаното от същия съдействие на компетентните органи, доколкото, както правилно е заключил и въззивният съд, с поведението си той не е допринесъл съществено за разкриване на обективната истина, предвид това, че още към момента на задържането му по делото са били събрани доказателства, касаещи извършеното деяние и участието му в него.

Отчитайки обстоятелството, че деянието на подсъдимия е квалифицирано като опит, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 58, б. „а“ от НК предвижда възможност за приложение на разпоредбите на чл. 55 от НК при опит, поради недовършеността на престъплението и при съобразяване на обстоятелствата на чл. 18, ал. 2 от НК, но реализирането на тази възможност не е задължително, а в настоящия случай, съобразявайки характеристиките на извършеното посегателство, осъществяването й не е и оправдано.

Доколкото всички значими за индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства сочат, че целите на наказанието, регламентирани в чл. 36 от НК, не биха могли да бъдат постигнати с по-леко наказание от доживотен затвор, претенцията на жалбоподателите за явна несправедливост на наложеното наказание също се явява неоснователна.

В касационната жалба е наведено оплакване за прекомерност на присъденото на частните обвинители и граждански ищци обезщетение за претърпените вследствие на престъплението неимуществени вреди. Направеното възражение е бланкетно, не се съдържат доводи, които да го обосновават, и по които ВКС да вземе отношение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 36 от 10.05.2023г., постановено по внохд № 24/2023г. по описа на Апелативен съд – Бургас, като оправдава подсъдимия Т. Ц. Й. по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 8, предл. 1 от НК – за квалифициращото обстоятелство деянието да е извършено „с цел да бъде улеснено друго престъпление“.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: