РЕШЕНИЕ

№ 367

София, 23 юли 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Невена Грозева

ЧЛЕНОВЕ: Даниел Луков

Николай Джурковски

при участието на секретар Ил. Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП К. С., като изслуша докладваното от съдията Д. Л. наказателно дело № 355/2025 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от адв. М.-защитник на подсъдимия И. П., жалба от адв. Г. С.-също защитник на подсъдимия, както и лична жалба с допълнение към нея от самия подсъдим, срещу въззивно решение № 375 от 13.11.2024г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 1009/2024г. по описа на същия съд.

В жалбата се изтъкват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претендира се непълнота на доказателствата, довело до неизясняване на видимостта на подсъдимия в момента на деянието, дължащо се на отказ за назначаване на повторна АТЕ. Неизяснен останал въпросът към кой момент подсъдимият е имал видимост към пострадалите и към кой момент е можел да ги възприеме като опасност за движението. Не бил изяснен въпросът по какъв начин са се получили повредите по автомобила на подсъдимия. Също така било невъзможно подсъдимият да развие скорост от 70 км/ч. за посоченото в обвинителния акт разстояние, а това поставяло под съмнение приетите заключения. По този начин съдът не бил взел всички мерки за разкриване на обективната истина и допуснал нарушение по чл. 13 от НПК. Неконкретизирано се твърди превратно тълкуване на доказателствата, рефлектирало върху правилното приложение на материалния закон. В показанията на свидетелите съществували противоречия относно механизма на станалото ПТП и най-вече дали пострадалият е бил прегазен втория път на заден ход, като в този смисъл съществуващите противоречия в свидетелските показания(без да се сочи кои точно свидетели се имат предвид от защитата) не били обсъдени от апелативната инстанция. Отправя се общ упрек, че съдът постановил решението си в нарушение и на чл. 14 и чл. 305, ал. 3 от НПК. Немотивирано съдът отказал и назначаването на допълнителна експертиза за установяване на психичното състояние на подсъдимия към момента на инкриминираното деяние. Съдът не бил обсъдил доводите на защитата и подсъдимия в цялост. Обобщено се твърди, че съдът е постановил решението си въз основа на неизяснена фактическа обстановка, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. По отношение на нарушението на материалния закон, съдът приел, че подсъдимият се е върнал и за втори път прегазил пострадалия, при това с пряк умисъл, но този извод не бил съобразен с обстоятелството, че подсъдимият е бил жертва на нападение от страна на множество лица, че автомобилът му е бил изпочупен и това изцяло е изключило видимостта на водача, поради което обективно не е имал възможност да възприеме пътното платно и намиращите се на него пешеходци (наречени в жалбата препятствия). Според защитата деянието не може да бъде извършено с пряк умисъл, а само с евентуален, тъй като съгласно чл. 342, ал. 1 от НК деецът допуска настъпването на общественоопасните последици, което означавало, че умисълът не може да бъде пряк за това престъпление. Претенцията за явна несправедливост на наказанието е мотивирана с особеното психично състояние на дееца към момента на деянието, на причините, поради които деецът отишъл на мястото на инцидента, както и на обстоятелството, че пешеходците са стояли на улицата в нарушение на ЗДвП. Не били отчетени чистото му съдебно минало, семейното му положение, трудовата ангажираност и добрите характеристични данни, като се иска приложението на чл. 55 от НК. Иска се отмяна на решението на въззивната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно се иска преквалифициране на деянието като непредпазливо такова, а като втора алтернатива и налагане на наказание под минимума, предвиден в закона.

В жалбата от адв. Г. С. се иска безмотивно намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание, тъй като същото било явно несправедливо. Твърди се, че САС не бил отговорил защо деянието е умишлено, след като подсъдимият се е намирал в състояние на афект.Съдът бил отхвърлил искането за назначаване на допълнителна АТЕ за установяване скоростта на движение на подсъдимия и видимостта му със счупено предно стъкло. Съдът не бил обсъдил, че на мястото на инцидента нямало тротоари и затова било налице съпричиняване (съвина в жалбата) от страна на пострадалите лица. Съдът не бил обсъдил защо пострадалият Б. С. се намесил в чужд конфликт, нанесения на подсъдимия побой от роднините на пострадалия обуславял настъпилото ПТП като такова по непредпазливост, поради което и бил нарушен материалния закон. Иска се намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание и преквалифициране на деянието в убийство по непредпазливост, алтернативно се иска отмяна на присъдата на първата инстанция и връщане на делото за ново разглеждане на САС.

В личната жалба на подсъдимия се сочат всички касационни основания. Като процесуално нарушение се сочи, че в обвинителния акт липсвала конкретизация на обвинението и не ставало ясно в какво се изразява участието на подсъдимия в извършването на деянието и същият не можел да разбере в какво е обвинен. Съдът допуснал нарушения по чл. 13, 14 и чл. 107 от НПК, тъй като не разкрил обективната истина по делото и не приел, че се касае до неизбежна отбрана, че подсъдимият се е движел назад, както и че единствено поведението на подсъдимия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. Неправилно съдът не бил кредитирал неговите обяснения че преди прегазването на пострадалите е бил бит от роднини на М. П.. Неправилно съдът приел от кого и кога са били причинени телесните повреди на подсъдимия, както и неправилно бил кредитирал показанията на М. П. от досъдебната, вместо от съдебната фаза на процеса. Твърди се, че деянието не било извършено умишлено, тъй като подсъдимият първоначално бил ударен по главата от М. П., като тръгнал да се спасява в автомобила, а през това време събралата се тълпа изпочупила прозорците и нямал видимост, а последващите му действия били насочени към бягство от мястото на инцидента, за да спаси дъщеря си и себе си от линчуване. Оспорва се заключението на експертизите, които посочват, че автомобилът му се е движил напред със скорост от 56 км/ч. преди първия удар с пострадалия Б. С., и със скорост от 70 км/ч. при второто прегазване на същия пострадал, тъй като експертите сочели различен модел автомобил, а не неговия. Твърди се, че блъскането на пострадалите е в резултат на нелепо стекли се обстоятелства и липсвал умисъл за това. Иска се отмяна на решенето на САС и връщане на делото за ново разглеждане. В допълнението към касационната си жалба подсъдимият отправя упрек към съда, че не бил изследвал чия е кръвта в циментовото корито, където е бил открит и регистрационния номер на автомобила му, както и че тялото на починалия С. впоследствие е било изнесено от там от неговите роднини на улицата.

В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП намира, че жалбите следва да се оставят без уважение.

Подсъдимият П. се явява в съдебното заседание пред касационната инстанция, като заедно със защитниците си поддържат жалбите с направените искания и заявените съображения.

Адвокат Г. С. развива вече изложените съображения, като основно оспорва възможността деянието да бъде извършено от подсъдимия с пряк умисъл. Акцентира и на това, че подсъдимият е бягал от произшествието, за да спаси собствения си живот.

Адв. Е. П., преупълномощена от адв. М., развива съображенията за липса на пряк умисъл по съображения, че подсъдимият е нямал видимост заради счупеното предно стъкло, както и че не е възможно подсъдимият да се е движил с установената по делото скорост от 70 км/ч. Неправилно съдът кредитирал и показанията на заинтересованите свидетели, а не се доверил на обясненията на подсъдимия и на дъщеря му, поради което и бил извършен превратен анализ на доказателствата. Съдът незаконосъобразно отказал назначаването на допълнителни експертизи, които да установят повредите по автомобила, психическото състояние на подсъдимия, както и какви телесни повреди е получил. Отново се иска връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно намаляване на наказанието под определения минимум.

Адв. Л. Г. поддържа жалбите по изложените съображения, като счита, че решението страда и от липса на мотиви в резултат на липсата на дължим анализ на цялата доказателствена база.

Частните обвинители Г. Г. И., Л. Н., И. Н. и А. Ф. не се явяват. Явяват се частните обвинители Н., М. С., Д. С. и И. С., като за всички тях повереникът им адв. К. претендира за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 1 от 15.01.2024г. на Окръжен съд – Враца, постановена по н. о.х. д. № 409/2023г., подсъдимият И. П. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 342, ал. 3, б. “в“ пр. първо, вр. ал. 1 пр. трето от НК, като на основание чл. 54, ал. 1 от НК му е било наложено наказание от петнадесет години лишаване от свобода.

Със същата присъда, за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК и на основание чл. 54, ал. 1 от НК му е било наложено наказание от две години лишаване от свобода.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия е било наложено едно общо най-тежко наказание в размер на 15 години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. а ЗИНЗС.

Подсъдимият е бил лишен от правото да управлява МПС завинаги.

От така наложеното му наказание е било приспаднато времето, през което същият е бил задържан под стража.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.

По въззивни жалби от защитниците на подсъдимия и частните обвинители, с въззивно решение № № 375 от 13.11.2024г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 1009/2024г. по описа на същия съд, присъдата на първата инстанция е била изцяло потвърдена.

Касационните жалби са подадени в срок, поради което и се явяват допустими. Разгледани по същество, същите са неоснователни.

На вниманието на касационната инстанция са поставени почти същите възражения, които жалбоподателят вече е правил пред апелативния съд и които възражения са намерили своя адекватен и мотивиран отговор в решението на апелативната инстанция.

Не се констатира твърдяната от защитата липса на доказателства, която да е довела до неизясняване в пълнота на фактическата обстановка по делото. Апелативният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателствени източници и е достигнал до същите фактически и правни изводи като първата инстанция с малки и несъществени корекции относно осъществилата се фактическа обстановка преди деянието. По убедителен начин съдът е защитил тезата си относно механизма на настъпване на реализираното ПТП, като коректно се е позовал на показанията на свидетелите М., Р., П., П., В., Д., И., М. и И. С., Д. и П. в кредитираната им част. В подкрепа на показанията им съдът е обсъдил и подробно е анализирал депозираните по делото заключения от експертите. Не се констатира претендираното с жалбите процесуално нарушение на чл. 13 от НПК, свързано с отказ на контролирания съд да попълни доказателствената съвкупност по делото с назначаването на повторни експертизи, подробно описани в сезиращите документи. Доказателствената дейност на САС е изцяло съобразена с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Обстоятелството, че второстепенният съд е възприел напълно установената от първата инстанция фактическа обстановка не сочи на липса на доказателствен анализ, какъвто се претендира с касационната жалба. В мотивите на проверяваното решение съвкупността от доказателства е обсъдена детайлно, като са изложени и съображения за кредитирането на едни и отхвърлянето на други доказателствени източници в необходимия обем. Преценката за неоснователност на развитите от защитата възражения е мотивирана с ясни и конкретни аргументи, съответни на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК.

Отказът да се удовлетвори искането на защитата за назначаване на повторни автотехническа, трасологична и психиатрична експертизи не е накърнило процесуалните права на подсъдимия П. и не представлява съществено процесуално нарушение. В хода на въззивното производство съдът е този, който преценява допустимостта на доказателствените средства и относимостта на доказателствата, които трябва да бъдат събрани и проверени за изясняване на обективната истина по делото. Не всяко доказателствено искане на страните подлежи на удовлетворяване, а само това, което способства за правилното изясняване на предмета на доказване. В принципен аспект експертиза се назначава тогава, когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания от областта на науката, изкуството или техниката – чл. 144, ал. 1 от НПК. Експертизата е специфичен способ на доказване, а не - доказателство. Необходимостта от ново експертно изследване възниква, когато вещото лице не е отговорило на всички поставени въпроси, респективно, когато заключението е вътрешно противоречиво, непълно или изводите му не почиват на съответната научна област от човешкото познание и възниква съмнение за неговата правилност. Несъгласието на страните с експертното мнение, само защото не обслужва тезата им, не компрометира изводите на решаващия съдебен състав за пълнота, правилност и обоснованост на приетото заключение.

Когато отделни експертни заключения дават различни отговори по един и същи въпрос или чрез изследванията са достигнали до различни резултати, противоречието помежду им може да се разреши с т. нар. арбитражна експертиза, при спазване на изискванията на чл. 153 от НПК, но това е по преценка на съда за конкретния случай, какъвто настоящият не е. По делото са изготвени няколко АТЕ, като и трите заключения са идентични относно поведението на участниците в произшествието, причините за неговото възникване и възможността за предотвратяването му. В експертните заключения не се констатира наличие на различни отговори на едни и същи въпроси. Апелативният съд е обсъдил всички експертизи по делото и е разкрил вътрешното си убеждение по кои задачи, спрямо кои отговори и защо възприема отделните заключения, приобщени по делото. Процесуалната дейност на съда е законосъобразна и с нея не се накърняват правата на подсъдимия, нито на неговите защитници. Със споделими аргументи е било отхвърлено направеното и пред ВКС възражение, че подсъдимият е нямал видимост към пострадалите поради счупеното предно стъкло на автомобила му. Нужното внимание е било отделено и на психичното състояние на дееца, като правилно е било прието, че нито конфликтът му със свидетелите, нито употребения преди това алкохол са повлияли на неговото съзнание до степен, че да не може да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.

На следващо място касаторът в лицето на защитата се позовава на въззивно произнасяне въз основа на предположения, което твърдение не отговаря на действителността и на мотивите на въззивния съдебен акт. Изявлението на защитниците, че при постановяване на съдебния акт съдът трябвало да се ръководи от доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, изградени на базата на събраните и проверени доказателства, а апелативният състав не постъпил по този начин, e напълно голословно. Атакуваното съдебно решение отговаря на всички изисквания на чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК (а не както неправилно се сочи в жалбата на адв. М. - по чл. 305, ал. 3 от НПК, който в случая се отнася само при постановяване на нова присъда), като е отговорено на всички доводи и възражения на защитата. ВКС не приема за основателен довода, че мотивите на обжалваното решение страдат от съществени непълноти и липса на отговори на възраженията на защитата. Те съответстват на изискванията по чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК и съдържат отговор на всички значими за правилното решаване на делото възражения на подсъдимия и защитниците му. Настояването на защитата да получи отговор и на несъществените за делото възражения не държи сметка, че съдилищата не са длъжни да дават подробен отговор на всеки повдигнат аргумент (вж. Решения на ЕСПЧ по делата Van de Hurk v. the Netherlands, § 61; Boldea v. Romania, § 30; Lobzhanidze and Peradze v. Georgia, § 66; Nechiporuk and Yonkalo v. Ukraine, § 280; Rostomashvili v. Georgia, § 59 и Zhang v. Ukraine, § 73). След като няма съмнение в изложената от въззивния съд воля по отношение авторството на деянието, доказаността на обвинението, правната квалификация на деянието, виновността на подсъдимия и определеното му наказание, както и няма противоречие между изразените в мотивите и диспозитива на въззивния съдебен акт отговори на поставените от защитата въпроси, което да затрудни тълкуването и изпълнението на контролираната с въззивното решение първоинстанционна присъда, не е налице претендираното в касационните жалби съществено процесуално нарушение, представляващо основание за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Инстанциите по фактите са стъпили на некомпрометирана доказателствена основа, в резултат на което коректно са били установени значимите за правилното изясняване на делото факти. Всичко това им е позволило да приложат правилно и материалния закон.

Пред ВКС отново се поставя въпросът за липсата на пряк умисъл у дееца, в резултат на което деянието по чл. 342 от НК следвало да бъде преквалифицирано като извършено по непредпазливост, като се развиват и съображения, че според защитата е принципно невъзможно деянието по чл. 342, ал. 3 от НК да се осъществи при пряк, а само и единствено при евентуален умисъл.

Както е разяснено още с Постановление № 1/83г. по н. д. № 8/82г. на ВС, формата на вината при престъплението по чл. 342, ал. 3 от НК може да бъде както пряк, така и евентуален умисъл. Изискването е умишлено да са били причинени предвидените в закона последици, като конкретното проявление на коя от двете разновидности на умисъла е налице зависи от спецификата на отделните случаи. По конкретното дело съставът на САС е изложил убедително своите съображения защо приема, че деецът е действал при пряк неопределен умисъл при извършване на престъплението и аргументите му не могат да бъдат оборени с разумни доводи. Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на своето деяние и е предвиждал неизбежното настъпване на общественоопасните последици от него-смъртта и телесните повреди на намиращите се на улицата лица, едно от които вече веднъж прегазено от него, паднало на земята и без възможност да се премести, за да избегне повторния удар, като е искал причиняването именно на този резултат със своето поведение. Подсъдимият е имал знанието, че на улицата пред автомобила му има събрали се множество лица, както вече се каза-един от тях паднал на земята в резултат на предходното му прегазване с автомобила, като въпреки това е направил обратен завой и е насочил автомобила си към множеството хора, ускорявайки до 70 км/ч.-т. е. достигнал е скорост, при която единствено възможния и предвидим резултат от настъпването на удар е причиняването на смърт и настъпването на телесни повреди. Данните по делото не разкриват наличието на друга преследвана от дееца цел, при преследването на която той да се е съгласявал (примирявал) с възможното умъртвяване и на пострадалия Б. П.. Правилно за определянето на умисъла на дееца, само като косвени данни в тази насока, съдът е ползвал и употребените от самия подсъдим изрази след деянието.

Претендираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия П. наказание също не е налично. Същото се аргументира с подценяване от страна на съда на наличните по делото смекчаващи неговата отговорност обстоятелства, като се акцентира на чистото му съдебно минало, особеното психично състояние на дееца към момента на деянието, на причините, поради които деецът отишъл на мястото на инцидента, както и на обстоятелството, че пешеходците са стояли на улицата в нарушение на ЗДвП. Не били отчетени семейното му положение, трудовата ангажираност и добрите характеристични данни. Прочитът на съдебното решение не разкрива САС да е подценил така изтъкнатите смекчаващи обстоятелства. Напротив, същите са били обсъдени и приети като такива, но наред с това не са били подминати и установените отегчаващи неговата отговорност обстоятелства-поставянето в опасност на живота и здравето на множество хора, извън пострадалите, причинените сериозни телесни увреждания на Г. И., грубо нарушените две правила за движение по пътищата. За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК за изменение на въззивния акт чрез намаляване на наказанието, касационната инстанция трябва да установи в ущърб на подсъдимия очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. По конкретното дело такъв извод не би могъл да бъде направен. Едновременно с това въззивният съд вярно е преценил, че тези смекчаващи обстоятелства нито са многобройни, нито някое от тях е изключително по своя характер, поради което правилно е отказал да приложи чл. 55, ал. 1 от НК и да слезе под най-ниския възможен предел на лишаването от свобода, предвидено в чл. 342, ал. 3, б. в от НК, който към момента на извършване на процесното деяние е бил десет години. Съвкупната преценка на всички тези смекчаващи и отегчаващи обстоятелства убеждава, че наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, а претендираното от защитата намаляване на санкцията би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия, която би създала чувство за безнаказаност у него и у останалите членове на обществото. Изложеното недвусмислено показва, че не е налице явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца, от една страна и отмерения обем държавна принуда от петнадесет години лишаване от свобода (средния размер за съответното наказание)– от друга.

При липсата на заявените касационни основания не са налице основанията по чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК за отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане.

Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 375 от 13.11.2024г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 1009/2024г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: