ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 1660

София 08.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО, 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като разгледа докладваното от Д. Д. частно касационно търговско дело № 988 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕАД (универсален правоприемник на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД) против определение № 967/24.03.2026 г. по в. ч.гр. д. № 769/2026 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 931/09.12.2025 г. по гр. д. № 186/2025 г. по описа на Окръжен съд Перник. С първоинстанционното определение е оставено без уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, съдържащо се в молба, вх. № 7553/26.11.2025 г. за изменение на решение № 260/28.10.2025 г., постановено по делото, в частта за разноските, като такива не бъдат присъждани в полза на адв. Г. В., процесуален представител на ищеца А. В. Н., а ако бъдат присъдени да бъде намален техният размер.

В частната касационна жалба се излагат доводи, че обжалваното въззивно определение е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, допуснато е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и същото е необосновано. Твърди, че са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като ответникът е признал предявения срещу него иск с правно основание чл. 439 ГПК, както и че с поведението си не е дал повод за предявяване на иск от страна на длъжника. Неправилно според жалбоподателя съдът е приел, че дружеството е станало причина за завеждането на делото, тъй като преди подаването на исковата молба е поискало от ищеца заплащане на оспорените задължения. Излага твърдения, че отговорността за съдебните разноски в процеса, предмет на който е несъществуването на погасено по давност вземане, би възникнала за кредитора ответник, само ако той предприеме действия за принудителното събиране на погасеното по давност вземане, респ. оспори предявения иск, както и, че кредиторът не отговаря за разноските, направени в исковия процес, ако признае основателността на иска. Твърди още, че наличието на изпълнителен титул, който е във владение на кредитора, също не е равнозначно на даване на повод за предявяване на иск от страна на длъжника. В условията на евентуалност счита, че така присъдените разноски са прекомерни, като се позовава на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и на практиката на Съда на Европейския съюз.

В изложението на основанията за допускане на частното касационно обжалване са поставени следните въпроси: 1/ Длъжен ли съдът да съобрази всички релевирани факти от значение за спорното право в исковия процес и да мотивира кои от тях не възприема и по каква причина?; 2/Достатъчно ли е наличието на изпълнителен лист, за да бъде даден повод от кредитор за предявяване на иск от длъжника по чл. 439, ал. 1 ГПК?; 3/ При направено своевременно възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК достатъчно ли е съдът да съобрази само материалния интерес и посочените минимални размери на адвокатското възнаграждения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа?/ 4. Следва ли да бъде извършена преценка за прекомерност на адвокатския хонорар при своевременно направено възражение за наличие на такава по отношение на присъдения адвокатски хонорар, като се съобрази в тази връзка практиката на СЕС?; 5/ Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда?; 6/ Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?“

По първите два въпроса касаторът се позовава на допълнителното основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС формулирана в решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. IV г. о по първия въпрос, а по втория въпрос с определение № 744/18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023 г. на ВКС, III г. о., определение № 193/13.02.2023 г. по ч. гр. д. № 477/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1266/25.04.2025 г. по ч. т. д. № 332/2025 г. на ВКС, I т. о. и решение № 83/23.05.2018 г. по гр. д. № 3448/2017 г. на ВКС, III г. о. По въпроси от трети до шести се позовава на допълнителното основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като навежда доводи за противоречие на обжалваното определение с практиката на Съда на Европейски съюз формулирана в решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕАД се позовава и на хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пред. 2 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. Г. В., процесуален представител на А. В. Н., с който се оспорва жалбата като неоснователна и се заявява молба съдът да я остави без уважение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Производството по гр. д. № 186/2025 г. на Окръжен съд - Перник е образувано по предявен от А. В. Н. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 93 502, 69 лв., за която е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1659/2013 г. на Районен съд - Перник и е било образувано за събирането й изпълнително дело № 226/20131. по описа на ЧСИ Е. Д., поради погасяването по давност. В подадения в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът е признал иска по основание и размер и е заявил, че не е дал повод за образуване на делото, поради което разноски в негова тежест не следва да се възлагат.

С решение № 260/28.10.2025 г. по гр. д. № 186/2025 г. по описа на Окръжен съд - Перник съдът е уважил така предявения отрицателен установителен иск. Приел е още, че на адвоката на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закон за адвокатурата, предвид имущественото и семейно състояние на ищеца, като е осъдил „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД да заплати на адв. Г. В. сумата от 9 000 лв. с ДДС – хонорар на основание чл. 38 ЗАдв.

С определение № 931/09.12.2025 г. гр. д. № 186/2025 г. по описа на Окръжен съд - Перник, постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК, инициирано от ответника, първоинстанционният съд е отказал да уважи искането, съдържащо се в молба с вх. № 7553/26.11.2025 г., да бъде изменено решение № 260/28.10.2025 г., постановено по делото, в частта за разноските, като такива не бъдат присъдени в полза на процесуалния представител на ищеца. Съдът е приел, че въпреки признанието на иска, ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като в кореспонденция с ищеца, предхождаща датата на депозиране на исковата молба, ответното дружество изрично е посочило, че задължението съществува и не приема възражението за давност.

С тук атакуваното въззивно определение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното такова. Приел е, че в поканата до длъжника да плати задълженията си ответното дружество е отправило предупреждение, че при неплащане ще бъдат предприети съдебни действия за неговото събиране, което би обременило страната с разноски. Приел е още, че с поведението си и притежавайки изпълнителен титул кредиторът е дал повод за завеждане на иска, с оглед на което длъжникът има интерес от иска за несъществуване на вземането. Посочил е още, че ответникът като кредитор е можело да се освободи от отговорност за разноските по иска по чл. 439 ГПК, като предаде на длъжника изпълнителния лист в оригинал, като е приел, че по делото липсват данни това да е сторено. По отношение размера на присъденото адвокатско възнаграждение, съдът е приел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и, че дължимият размер на възнаграждението съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа е 9 756 лв. с ДДС, с оглед на което присъденото възнаграждение в размер на 9 000 лв. е под предвидения в Наредбата размер. С тези съображения е потвърдил определението на първоинстанционния съд.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Първият, формулиран от касатора въпрос, не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, въпросите да са от значение за формиране крайната волята на съда. Същият не кореспондират с мотивите на атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение и не може да обоснове достъпа до касационен контрол, доколкото съставът на Апелативен съд – София не е игнорирал задълженията си, регламентирани в чл. 12 ГПК, и чл. 254 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд е длъжен да мотивира съдебните си актове, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните. За да обоснове допускане на касационно обжалване по така въведения въпрос, касаторът следва да посочи конкретни доводи и възражения, които са останали необсъдени и уважаването на които би променило решаващите изводи на въззивния съд. В случая съставът на Апелативен съд - София е обсъдил и е дал отговор на всички оплаквания във частна жалба на ответното дружество, извършил е надлежна преценка на доказателствата по делото, като е изложил подробно своите собствени фактически и правни изводи по предмета на спора, включително и относно спорния въпрос – за наличието на повод за завеждане на делото от страна на ищеца. Не се констатира наличие на отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна и казуална практика на ВКС.

По вторият поставен въпрос въззивното определение е постановено в синхрон с последователната практика на касационната инстанция. В определение № 1220/05.12.2023 г. по ч. т.д.№ 1809/2023г. на ІІ т. о. на ВКС, също в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и при допуснато частно касационно обжалване е даден отговор за неприложимост на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника и при липса на образувано въз основа на този титул изпълнително производство. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярят на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което позоваването на давността не може да се направи извън исковия процес. В хипотезата и на отсъствие на образувано изпълнително производство, наличието на изпълнителен титул в полза на ответника винаги поражда право за длъжника да поиска със сила на пресъдено нещо да се отрече, след изтичане на срока на погасителната давност, вземането, за съдебното предявяване на което причина е поведението на кредитора.

Поставените от частният касационен жалбоподател процесуалноправни въпроси от трети до шесто се отнасят до съобразяваните от съда критерии при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатено адвокатско възражение. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Задължително разрешение на въпроса е дадено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и, ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, да намали адвокатския хонорар. Във връзка със задължителното на основание чл. 633 ГПК за съдилищата в Р. Б. и посочено от ответника решение от 25.01.2024 г. по дело С–438/2022 г. на Съда на Европейския съюз е формирана и практика на ВКС, определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., определение № 931 от 21.03.2025 г. по т. д. № 2282/2024 г. на ВКС, I т. о. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че следва на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да допусне касационно обжалване на въззивното определение в тази му част за проверка на съответствието му с формираната практика.

Основният критерий, съгласно задължителните разяснения на т. 3 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, от който следва да изхожда съдът, когато определя размера на адвокатското възнаграждение при заявено възражение за прекомерност, е законоустановеният критерий в чл. 78, ал. 5 ГПК, а именно – действителната правна и фактическа сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява адвокатския хонорар. Прието е, че правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК е израз на основното начало в гражданския процес за справедливост и достъп до правосъдие. В съответствие с тези разяснения и приетото в решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г., е формирана и практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав – определение № 638/18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на ВКС, I т. о., определение № 474/28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, I т. о., определение № 1313/29.04.2025 г. по ч. т. д. № 2565/2024 г. на ВКС, II т. о. и други, съобразно която съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г., а тези размери могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е преди всичко фактическата и правна сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика.

Въззивният съд се е отклонил от цитираната задължителна за съдилищата съдебна практика, като макар да е посочил, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, не е изложил ясни съображения във връзка определения размер на адвокатското възнаграждение, позовавайки се единствено на това, че същият е под предвидения с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Настоящият състав, за да се произнесе по направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, съобразява, че предмет на исковото производство е отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване на установено, че ищеца не дължи на ответника сумата от 93 502, 69 лв., за която е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. 1659/2013 г. на PC-Перник и е било образувано, за събирането й, изпълнително дело поради погасяването по давност. Ответното дружество е признало така предявения иск с отговора на исковата молба, като е проведено едно открито съдебно заседание. С оглед на това, като съобразява предмета на делото, броя на проведените пред първоинстанционния съд открити съдебни заседания, събраните доказателства, обема на осъществената от процесуалния представител на ищеца по предявения иск защита, настоящият състав намира, че определеното в решението на първоинстанционния съд и потвърдено от въззивния съд адвокатско възнаграждение в размер на 9 000 лв. в полза на адв. Г. В. е прекомерно.

С оглед на това обжалваното определение на въззивния съд и определението на първоинстанционния съд следва да бъдат частично отменени, като вместо тях следва да бъде постановено определение за намаляване на присъдения от първоинстанционния съд хонорар от 9 000 лв. на 2 300,81 евро (представляващи равностойността на 4 500 лв.).

По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т. о. на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 967/24.03.2026 г. по в. ч.гр. д. № 769/2026 г. по описа на Апелативен съд – София.

ОТМЕНЯ определение № 967/24.03.2026 г. по в. ч.гр. д. № 769/2026 г. по описа на Апелативен съд – София и потвърденото с него определение № 931/09.12.2025 г. по гр. д. № 186/2025 г. по описа на Окръжен съд – Перник, постановено по чл. 248 ГПК в частта, с която е отказано да бъде изменено, решение № 260/28.10.2025 г., в частта за разноските, за сумата над 2 300,81 евро (4 500 лв.) присъден адвокатски хонорар на основание чл. 38 ЗАдв на адв. Г. В. като вместо това постановява:

ИЗМЕНЯ решение № 260/28.10.2025 г., постановено по гр. д. № 186/2025 г. по описа на Окръжен съд – Перник, в частта за разноските, като НАМАЛЯВА на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК присъдения в полза на адв. Г. В. по реда на чл. 38 от ЗАдв адвокатски хонорар от 9 000 лв. на 2 300,81 евро (представляващи равностойност на 4 500 лв.).

ПОТВЪРЖДАВА определение № 967/24.03.2026 г. по в. ч.гр. д. № 769/2026 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.