Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Б. Ц. Членове: РУМЯНА Л. С. при секретар М. Н. и с участието на прокурора М. А. изслуша докладваното от председателя Б. Ц. по административно дело № 2356/2025 г. Производството е по гл. ХІІ на АПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юнивърсъл естейт“ ЕООД, представено от адв. С. Г., срещу решение № 24249/20.11.2024г. на Административен съд София-град (АССГ) по административно дело № 6161/2024 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК /АУЗ/ № 647003-1/28.09.2020 г., издаден от длъжностно лице с функциите на орган по приходите от дирекция „Общински приходи“ при Столична община в частта за установените задължения за данък върху недвижимите имоти за данъчни периоди 2017 г. - 2020 г. Доводите на касатора са за неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Според него пропуск на съда е да възприеме като нарушение на административнопроизводствените правила ограниченият обхвата на контрола за законосъобразност, упражнен от решаващия орган при оспорването на АУЗ по административен ред и противоречията относно размера на публичните вземания в юрисдикционния акт, както и да съобрази извършеното в първото първоинстанционно производство оттегляне на оспорения административен акт. Иска отмяна на решението и на съответната част от АУЗ. Претендира деловодни разноски.

По частна жалба на „Юнивърсъл естейт“ ЕООД в обхвата на инстанционния контрол е включено определение № 3112/30.01.2025г. на Административен съд София-град (АССГ) по административно дело № 6161/2024 г., с което е отхвърлено искането на дружеството за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Частният жалбоподател се позовава на решението на Съда по дело С-438/22. Отрича приложимостта на наредбата за адвокатските възнаграждения при определянето на размерите на юрисконсултското възнаграждения. Черпи аргументи от чл. 143, ал. 3 АПК, за да обоснове относимостта към определянето на размера на юрисконсултското възнаграждение на разпоредбите на Закона за правната помощ и на Наредбата за заплащане на правната помощ.

Ответникът по касация директорът на Дирекция „Общински приходи“ при Столична община отрича основателността на касационната жалба. Не изразява становище по частната жалба. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Заключението на прокурора от Върховната касационна прокуратура е за неоснователност на касационната жалба.

Обсъждайки доводите на страните и извършвайки проверка на оспореното решение в обхвата на чл. 218 от АПК, съдът прие за установено следното:

Пред Административен съд София-град е оспорен АУЗ в частта, с която са установени в тежест на „Юнивърсъл естейт“ ЕООД задължения за данък върху недвижимите имоти за данъчни периоди 2017 г. - 2020 г. в общ размер 5 204.33 лева с лихви за забава в общ размер 848.92 лева. Задълженията са обвързани с притежаването от дружеството на разположени на територията на Столична община самостоятелни обекти в сгради, описани по административен адрес, партида и РЗП. О. за определяне на ДНИ е данъчната оценка на имотите по приложение № 2 към ЗМДТ.

С обжалваното решение е отхвърлено оспорването. Съдебният акт е постановен в ново първоинстанционно производство – след като с решение № 6609/30.05.2024 г. на Върховния административен съд по адм. д. № 623/2024 г. е отменено решение № 6254/23.10.2023 г., постановено по адм. д. № 8170/2022 г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е обявена нищожността на Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 647003-1/28.09.2020 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд.

Съдът е приел, че предметът на делото е очертан от определение № 11526/13.12.2022 г. на ВАС по адм. д. № 10785/2022 г. и се свежда до спора за задълженията за ДНИ и за лихва за забава за периода 01.01.2017 г. до 31.12.2020 г.

Констатациите на първостепенния съд са за всеки от обектите на облагане с ДНИ. Обсъдени са материалните предпоставки за възникване на публичните задължения за ДНИ и е отхвърлено оспорването срещу частта от АУЗ, с която са установени данъчните задължения, доколкото е осъществен правопораждащия фактически състав. С източник на специални знания е проверен начинът на изчисляване на размера на задълженията.

Административният съд е приел, че в преценката за валидност на АУЗ е обвързан от решение № 6609/30.05.2024 г. на Върховния административен съд по адм. д. № 623/2024 г. Отрекъл е да е десезиран с частичното оттегляне на акта, осъществено от ответника в предходното първоинстанционно производство, за което съгласие е дадено от жалбоподателя в настоящото производство, като е възприел изводите на съда от предишното съдебно производство за липса на воля за оттегляне в хипотезата на повторно издаден АУЗ със същото съдържание, който е обжалван и е предмет на друго дело. Позовал се е и на правилото на чл. 226, ал. 1 АПК, което го задължава да продължи новото съдебно производство от първото незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за връщане на делото.

Крайният извод е, че публичните вземания съществуват в определените с АУЗ размери в частта, за която е отхвърлено оспорването. С решението е осъден жалбоподателя да заплати на Столична община юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции в общ размер 2 715.90 лева.

Искането на жалбоподателя за изменяне на решението в частта за разноските е отхвърлено с определение № 3112/30.01.2025г. Съдът се е позовал на правилата на чл. 2226, ал. 3 АПК и чл. 161, ал. 1 ДОПК.

I. По касационната жалба

Касационните оплаквания са неоснователни.

Производството за обжалване на ревизионни актове е приложимо и към оспорването на АУЗ /вж. чл. 144, ал. 1 ДОПК/. Затова и неуспешно проведеното оспорване на АУЗ по административен ред е абсолютно положителна процесуална предпоставка за правото на обжалването му пред съда /съобр. чл. 156, ал. 2 и ал. 3 ДОПК/. Ограничаването от решаващия орган на обхвата на контрола при административното оспорване не засяга допустимостта на съдебното производство, доколкото липсата на произнасяна по целия спорен предмет е фингирано потвърждаване на оспорения акт /арг. чл. 156, ал. 4 ДОПК/. В случая обжалваната пред АССГ част от АУЗ е потвърдена изрично с акта на решаващия орган. Изчерпването на оспорването по административен ред, като условие за правото на съдебно производство по жалбата срещу съответната част от АУЗ, е потвърдено с определение № 11526/13.12.2022 г. на ВАС по адм. д. № 10785/2022 г. Определението на ВАС е задължително за по-долния съд /чл. 235, ал. 2 АПК във вр. с 2 от ДР на ДОПК/.

При упражняване на правомощията на решаващ орган ръководителят на звеното за местни приходи (съобр. чл. 107, ал. 4 и чл. 156, ал. 1 и ал. 2 ДОПК, както и чл. 4, ал. 5 ЗМДТ) е потвърдил АУЗ в обжалваната част, поради което неговото решение не влияе върху съдържанието на обжалвания акт. Липсва порок на формата на обжалвания акт, като резултат от оспорването по административен ред, който съдът да е пропуснал да възприеме.

Правилен по резултата си е отказът на първостепенния съд да зачете правните последици на извършено от ответника частично оттегляне на акта в предходното първоинстанционното производство, с което жалбоподателят се е съгласил в новото съдебно производство. Вън от вниманието на съда е останало обстоятелството, че в производството по гл. XIX ДОПК страна не е издателят на оспорения индивидуален административен акт, а решаващият орган (вж. чл. 159, ал. 2 ДОПК). Решаващият орган участва в съдебния процес със собствено право на съдебно производство, но в защита на чужди материални права – тези на издателя на акта. Затова и процесуалното му положение наподобява това на процесуален субституент. Като такъв той не може да се разпорежда с предмета на делото, включително с оттегляне на оспорения акт по реда на чл. 156, ал. 1 АПК. Общоприето е разбирането, че оттеглянето на акта е действие обратно на издаването му и негов субект следва да е издалият го административен орган (респ. пълномощник с изрично пълномощно), като искането се адресира до съда в дължимата форма за процесуалното действие. В производството по гл. XIX ДОПК издателят на акта по хипотеза не участва, а участващият решаващ орган не е легитимиран да оттегли акта.

Без да са направени оплаквания за опущения в познавателната дейност на първостепенния съд, касационният съдебен състав е обвързан от установяванията му /арг. чл. 220 АПК/, а заради споделянето на решаващите изводи на този съд – препраща към мотивите на решението му /чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК/.

Касаторът е собственик на недвижими имоти, които са обект на облагане с ДНИ /вж. чл. 10, ал. 1 ЗМДТ/ и е субект на задължението за местните данъци – чл. 11, ал. 1 ЗМДТ. Първостепенният съд е проверил размерът на ДНИ, като е ползвал специални знания.

Определените с неотменената част от АУЗ задължения на касационния жалбоподател съществуват. Установяването им с акта е правомерно, а отхвърлянето на оспорването срещу тази част от утежняващия административен акт – правилно.

Правилното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

II. По частната жалба

При определянето на отговорността на касатора за разноски съдът не е нарушил процесуалния и материалния закон. Размерът на юрисконсултското възнаграждение, като част от разноските по делото, е определен по правилото на чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК. Факт с правно значение е отсъствието на възражение на повереника на жалбоподателя срещу претенцията за разноски на ответника. Съдебният акт е съобразен с разясненията на Съда по дело С-438/22. Според т. 1 от диспозитива на решението: „ Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.“, а т. 3 от него разяснява, че „Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“.

Още с решение № 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд на Р. Б. по конст. д. № 3/2016 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана на Р. Б. за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.; посл. изм., бр. 43 от 7.06.2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.; посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.), е прието, че ГПК и ДОПК третират като равнопоставени адвокатите и юрисконсултите като процесуални представители на страните, като осъществяваното от тях процесуално представителство е идентично. КС е определил като приемлив и израз на законодателна симетрия подходът за присъждане на минимално адвокатско възнаграждение в полза на страната, представлявана от юрисконсулт. Отсъствието на изискване за доказване на пряко направения разход в хипотезата на осъществено от юрисконсулт процесуална представителство не означавало, че такъв не е направен. Съдът е направил паралел с неопределеността на подхода и при определяне на размера на адвокатските възнаграждения с наредбата, приета от Висшия адвокатски съвет.

Следващото от т. 3 на цитираното решение на СЕС задължение за националния съд да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги, не ограничава правомощието на съда да ползва тези цени /на висшия орган на съсловната организация/ като критерий и коректив на уговореното и платено или дължимото без да е платено /при осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство/ възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски и то при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото /арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК/.

Дължимо е оставянето в сила на определението по разноските.

При този изход на делото на Столична община /арг. от 1, т. 6 от ДР на АПК/ се дължат деловодни разноски в размер 905.30 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 във вр. с и чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Доколкото при сезирането на ВАС с частната жалба не са представени доказателства за платена по сметка на съда държавна такса по чл. 235а АПК в размер 150 лева, то на основание чл. 77 ГПК във вр. с 2 от ДР на ДОПК частният жалбоподател ще бъде осъден да заплати тази сума.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24249/20.11.2024г. на Административен съд София-град (АССГ) по административно дело № 6161/2024 г.

ОСТАВЯ В СИЛА определение № 3112/30.01.2025г. на Административен съд София-град (АССГ) по административно дело № 6161/2024 г.

ОСЪЖДА „Юнивърсъл естейт“ ЕООД да заплати на Столична община деловодни разноски в размер 905.30 лева.

ОСЪЖДА „Юнивърсъл естейт“ ЕООД да заплати по сметка на Върховния административен съд сумата 150 лева.

Решението не може да се обжалва.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ БИСЕР ЦВЕТКОВ

секретар:

Членове:

/п/ Р. Л. п/ КАМЕЛИЯ СТОЯНОВА