Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Д. П. Членове: ВАСИЛКА ШАЛ. Т. при секретар Й. Й. и с участието на прокурора Г. Г. изслуша докладваното от съдията М. Т. по административно дело № 1888 / 2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по:

1. Касационна жалба на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ („ОДОП“) – София при ЦУ на НАП, подадена чрез юрк. М., срещу Решение № 3383 от 19.05.2022г., постановено по адм. дело № 396/2021 г. по описа на Административен съд – София-град, с което по жалба на Г. Д. е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-22221417004664-091-001/14.02.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, потвърден с Решение № 699/21.05.2018 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подробно изложение касаторът аргументира законосъобразното ангажиране на отговорността на лицето по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК, противно на изводите на съда. Моли за отмяна на оспореното решение. Претендира присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

Ответникът – Г. Д., чрез пълномощника адв. Т., в писмено становище оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.

2. Частна жалба от Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ („ОДОП“) – София при ЦУ на НАП против Определение № 241 от 10.01.2023 г., постановено по адм. дело № 396/2021 г., с което е оставено без уважение искане за изменение на решението, постановено по делото, в частта за разноските. Определението се обжалва като неправилно поради противоречие с материалния закон. Претендира се отмяната му.

Ответникът по частната жалба – Г. Д., чрез пълномощника адв. Т., в писмен отговор оспорва частната жалба и моли за оставяне в сила на определението.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, а частната жалба намира за основателна.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната и частната жалби и правилността на обжалваните актове на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба на Директора на Дирекция "ОДОП"- София е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София-град е бил Ревизионен акт (РА) № Р-22221417004664-091-001/14.02.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. София, потвърден с Решение № 699/21.05.2018 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП, с който е ангажирана отговорността на Г. Д. по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК за задължения на „БКА“ ЕООД за данък върху добавената стойност в размер на размер на 281 617,09 лв. и лихви в размер на 94 684,49 лв.

В хода на ревизионното производство е установено, че през ревизирания период – от 11.10.2013 г. до 24.10.2014 г. Г. Д. е бил управител на „БКА“ ЕООД. По отношение на дружеството е налице влязъл в сила РА № Р-22221015001599-091-001/ 03.05.2016 г., с който са определени допълнителни задължения за ДДС в размер на 281 617,09 лв. и начислени лихви в размер на 94 684,49 лв. в резултат на отказано право на приспадане на данъчен кредит. За да ангажират отговорността на управителя по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК, приходните органи са приели, че са установени нарушения на данъчното законодателство, изразяващи се в подаване на справка-декларация за ДДС с невярно съдържание, с което задълженията на дружеството са в по-ниски размери, а по-късното установяване и узнаване от страна на приходната администрация за действителния им размер е довело до невъзможност за събирането им.

При повторното разглеждане на делото (след постановяване на Решение № 112/06.01.2021 г. по адм. д. № 7337/2020 г. на Върховния административен съд, осмо отделение) и след извършена служебна проверка съгласно чл. 168 от АПК във връзка с чл. 146 от АПК и чл. 160 ал. 2 от ДОПК, първоинстанционният съд приел, че ревизионният акт е незаконосъобразен, поради което го е отменил.

За да достигне до този извод административният съд е счел за безспорно установено, че към ревизирания период Досев бил управител на „БКА“ ЕООД, което представлява първия елемент от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 от ДОПК. Относно останалите елементи на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК, съдът е приел, че въз основа на събраните в ревизионното и съдебното производство писмени доказателства, както и съобразно приетата в съдебното производство графологична експертиза, същите не се установяват. За недоказани са счетени изводите на приходната администрация, че управителят е съзнавал и целял укриване на данъчни задължения чрез изграден от него механизъм на избягване на данъчно облагане и чрез укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред орган по приходите. Счетено е, че не е налице твърдяната поредица от активни и последователни действия, целящи избягване на данъчни задължения от страна на управителя, извършени умишлено. На последно място е прието, че не се установява и причинната връзка между твърдените за укрити от управителя данни и невъзможността за събиране на вземанията.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно.

За да бъде ангажирана законосъобразно отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК, следва да са налице кумулативно предпоставките: 1) лицето да има качеството на член на орган на управление или управител на задължено лице по чл.14, т.1 и 2 ДОПК, към момента за който са установени публичните задължения на последното; 2) да е налице поведение на това лице, изразяващо се в укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител; 3) причинно-следствена връзка между поведението и невъзможността за събиране на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски; 4) невъзможност за събиране на публични вземания. Отговорността е ограничена до размера на несъбраното задължение.

Тежестта на установяване на всички елементи от фактическия състав на разпоредбата е на органа по приходите, който следва да докаже същите съгласно изискванията на чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с 2 от ДР на ДОПК.

В настоящия случай, правилно административният съд е приел за безспорно установен само първият елемент на фактическият състав на нормата на чл. 19, ал.1 ДОПК, именно, че към ревизираните периоди ревизираното лице Досев е бил управител на „БКА“ ЕООД.

С оглед на фактите и обстоятелствата по делото, не може да бъде приета тезата на касатора, че с подаването на справка-декларация по ЗДДС, в която са включени фактури, за които в последствие с влязъл в сила РА е отказано право на данъчен кредит, е налице укриване на факти и обстоятелства по смисъла на чл. 19, ал. 1 ДОПК. В случая не е доказано управителят да е знаел, че доставките по процесните фактури, за които е отказано право на данъчен кредит не са реални или де е знаел, че неправомерно е упражнено право на данъчен кредит по нереални доставки. Разминаването между декларираното и действителното е укриване, но това е така, само ако поведението на управителя е умишлено, т. е. последният е наясно със смисъла и значението на действията си, предвиждал е неговите последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. В случая, обаче, субективната страна на деянието не е установена с допустимите доказателствени средства. Още повече по делото не е установено управителя Досев да е знаел за сделките сключени и декларирани от дружеството през м. 09.2014 г., а и същия не е подал СД за ДДС. Тези изводи са подкрепени от дадените обяснения от счетоводителя на дружеството, в които изрично е посочено, че въпросните фактури и сделки, по които е отказано право на приспадане на данъчен кредит са предоставени по имейл от съдружника на ревизираното лице - Петракиев, както и от съдебно – графологичната експертиза, от чието заключение се установява, че документите свързани с въпросните сделки не са подписани от управителя на дружеството. Административният съд е изпълнил указанията дадените от ВАС с решение № 112/06.01.2021 г. по адм. дело № 7337/2020, и е допуснал служебно съдебно-компютърна експертиза, която да даде заключение писмото от електронната поща, изпратено от 14.10.2014 от счетоводителя на дружеството към управителя с информация за доставките предмет на отказано право на данъчен кредит, кога е отворено от управителя Досев. Поради обективна невъзможност за установяване на достъп до пощенския сървър на електронната поща не е възможно установяването на момента на отваряне на въпросното съобщение от ревизираното лице, поради което не може да се приеме, че е било налице знание за доставките преди подаване на СД. Съобразно установеното, правилно административният съд е счел, че в тежест на ревизиращите органи е да докажат, че Досев е получил и отворил писмото на счетоводителя Николов преди подаване на СД за ЗДДС, което да води до извод за знание от ревизираното лице, като правилно е счетено, че такова доказване не е осъществено.

Фактическият състав на чл. 19, ал. 1 ДОПК изисква наличието на пряка причинна връзка между укриването на факти и обстоятелства, които по закон управителят е бил длъжен да обяви пред орган по приходите или публичен изпълнител, и невъзможността за събирането на задълженията на дружеството за данъци. Настоящият касационен състав счита, че такава пряка причинна връзка в случая не е доказана от страна на приходната администрация. За отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК е релевантна връзката между поведението на управителя и несъбирането на вземанията на дружеството, а такава връзка с декларираните данни в СД за ЗДДС не е налице. Това укриване е относимо към дължимостта на данъци от дружеството, но не и към събирането им. Ето защо, както правилно е приел административния съд, не е налице и следващата предпоставка за ангажиране отговорността на управителя – причинно - следствена връзка. Не е доказано от органите по приходите, че в следствие на това укриване не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или осигурителни вноски. Нормата на чл. 19, ал. 1 ДОПК изисква кумулативно наличие на всички елементи от фактическия състав и отсъствието на някои от тях изключва приложението на отговорността, поради което оспореният ревизионен акт се явява издаден в противоречие на материалния закон и като такъв правилно е отменен от административния съд.

По частната жалба:

С Определение № 241 от 10.01.2023 г., постановено по адм. дело № 396/2021 г. по описа на Административен съд София-град е оставено без уважение искането на Директора на Дирекция „ОДОП“ – София за изменение на решението, постановено по делото, в частта за разноските, с което в полза на Г. Д. са присъдени разноски в размер на 18 550 лева, от които 18 000 лева адвокатско възнаграждение, 500 лева възнаграждение за вещо лице и 50 лева държавна такса, с искане същите да бъдат намалени до размера на държавната такса и възнаграждение за вещо лице. С обжалваното определение съдът е приел, че претендираното адвокатско възнаграждение за три инстанции не е прекомерно, а представените доказателства установяват реалното заплащане на адвокатския хонорар.

Определението е неправилно.

Правото на разноски е акцесорно материално право на страните в административния процес, регламентирано в чл. 143 във вр. с чл. 144 АПК във вр. с чл. 78 във вр. с чл. 81 ГПК. Като имуществено субективно право на страна в процеса то следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат от делото.

Предпоставките, при които това право може да бъде удовлетворено, освен изхода от спора, са кумулативно: 1) своевременно направено искане; 2) реално направен разход и 3) надлежно доказан разход.

В настоящия случай е налице своевременно направено искане и изходът на спора е в полза на Г. Д. .

При анализ на представените доказателства за извършени разходи за адвокатско възнаграждение настоящият касационен състав намира, че от приложените платежни документи по адм. д.№7786/2018г. по описа на АССГ не може да се установи по категоричен начин твърдяната привръзка с процесното дело. В платежните документи на л.430, 432 и 434 от цитираното дело е посочено, че е извършено авансово плащане за съдебна защита по ревизионен акт от 28.12.2016г., като е посочен номер на акта, различен от процесния. Такава привръзка не може да се установи и по отношение на внесената сума от 7 800 лева за производството по адм. д.№7337/2020г. по описа на ВАС, доколкото основанието за внасяне е проформа фактура, в която е посочено основание за плащане – „100 % авансово плащане за касационна защита“, а проформа фактурата не може да се обвърже с представената фактура, която единствена съдържа номер на конкретното дело. По отношение на претендираните разноски при повторното разглеждане на делото от административния съд, в представената вносна бележка е посочено, че сумата се внася по проформа фактура, която не е представена по делото. Т. е. липсва яснота по кое конкретно дело са заплатени сумите.

Изложеното обосновава извод за неправилност на обжалваното определение № 241 от 10.01.2023 г., постановено по адм. дело № 396/2021 г. по описа на Административен съд София – град и съответно на Решение № 3383 от 19.05.2022 г., постановено по адм. дело № 396/2021 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта, с която в полза на Г. Д. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 18 000 лв. Доказани са единствено разноските за заплащане на държавна такса в размер на 50 лева и за вещо лице в размер на 500 лева, поради което предвид изхода на делото правилно Националната агенция по приходите е осъдена да заплати същите на Г. Д..

По разноските пред касационната инстанция:

С оглед изхода от спора и навременната претенция, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер на 7 800 лева съгласно представените фактура и вносни бележки с означение на делото по което е осъществена защитата и съответно е заплатена сумата.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 3383 от 19.05.2022 г., постановено по адм. дело № 396/2021 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отменен Ревизионен акт № Р-22221417004664-091-001/14.02.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, потвърден с Решение № 699/21.05.2018 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП.

ОТМЕНЯ Определение № 241 от 10.01.2023 г., постановено по адм. дело № 396/2021 г. по описа на Административен съд – София-град.

ОТМЕНЯ Решение № 3383 от 19.05.2022 г., постановено по адм. дело № 396/2021 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта, с която Национална агенция по приходите е осъдена да заплати на Г. Д. разноски по делото за сумата над 550 лева.

ОСЪЖДА Национална агенция по приходите да заплати на Г. Д., [ЕГН] сумата от 7 800 /седем хиляди и осемстотин/ лева разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ДИМИТЪР ПЪРВАНОВ

секретар:

Членове:

/п/ В. Ш. п/ МАРИЯ ТОДОРОВА