5Р Е Ш Е Н И Е

№ 60152

гр. София, 17 декември 2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ

ХРИСТИНА МИХОВА

при секретар М. Н. и с участието на прокурор Г. С. разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 552/2021 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия С. М. А. срещу решение № 260079 от 21.04.2021 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 128/2021 г. по описа на същия съд.

С касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно намаляване на наложеното му наказание или връщане на делото за ново разглеждане. Изложени са съображения относно наличието на допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в нарушение на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5, чл. 305, ал. 3 от НПК. Според подсъдимия приобщените доказателства не били достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт; въззивният съд не посочил кои обстоятелства е приел за установени, въз основа на кои доказателства и какви са били правните му съображения. Твърди се, че съдът не дал отговор на отправените възражения, както и че не били налице доказателства, че именно подсъдимият е извършил деянието. Претендира се, че наложеното наказание е явно несправедливо и неоправдано тежко.

В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият А. и неговият служебен защитник адв. Т. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения и молят да бъде уважена. Представени са и писмени бележки, изготвени лично от подсъдимия.

Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 260003 от 15.01.2021 г., постановена по НОХД № 2206/2020 г., Окръжен съд – Пловдив (ПОС) е признал подсъдимия С. М. А. за виновен в това, че на 10.07.2020 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на ненавършилата 14-годишна възраст Д. Д. З., поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б“ и чл. 58а от НК го е осъдил на осем години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а” от ЗИНЗС. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение задържане под стража, вкл. и по ЗМВР, считано от 10.07.2020 г. Съдът се е произнесъл по въпроса за веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.

По жалба на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 128/2021 г. по описа на ПАС, НО, I състав, като с атакуваното решение № 260079 от 21.04.2021 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на ПОС в наказателноосъдителната й част, като е намалил наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от осем години и осем месеца на шест години и осем месеца. В останалата част присъдата е потвърдена.

Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия е неоснователна.

В жалбата са залегнали съображения, които се субсумират, освен под касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, и по т. 2 – допуснати процесуални нарушения. ВКС следва да разгледа възраженията за наличие на този касационен повод приоритетно, доколкото справедливостта на наказанието се обуславя от законосъобразното установяване на фактите в процесуален план.

Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2. Делото е било разгледано по този ред след изрични изявления от страна на жалбоподателя, отразени в протокола от съдебно заседание на 15.01.2021 г. (л. 41 и л. 42 от НОХД № 2206/2020 г. на ПОС), че разбира обвинението, признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и е съгласен за тях да не се събират доказателства. В съдебното производство е участвал служебният защитник на подсъдимия – адв. Т., която също е взела становище за наличие на предпоставките за разглеждане на делото по диференцираната процедура. Съдът е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 1 от НПК да разясни на подсъдимия правата му, както и последиците от направеното самопризнание. В хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК съдът проверява и дали самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, което свое задължение съставът на ПОС също законосъобразно е осъществил. На този въпрос съдът е дал положителен отговор, пространно аргументиран в мотивите към присъдата, като съгласно чл. 373, ал. 4 от НПК за установена фактология на деянието са приети фактическите обстоятелства, залегнали в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК.

Процесуалната изрядност на проведената диференцирана процедура е била предмет на внимателна преценка от страна въззивния съд, който също е достигнал до извод за липса на процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото. Въз основа на собствена проверка на наличната доказателствена маса съставът на ПАС мотивирано се е солидаризирал с приетата от ПОС фактология, основана на изложените в обвинителния акт твърдения, признати от подсъдимия А.. Правилността на преценката на първоинстанционния съд за наличието на съответствие между признанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, е била задълбочено проверена, в която насока към въззивния съд не могат да бъдат отправени никакви упреци.

Изложеното дотук обуславя извод за липса на допуснати процесуални нарушения при провеждане на диференцираната процедура по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК. Личните волеизявления на жалбоподателя са направени при стриктно спазване на процесуалните изисквания, изпълнението на които гарантира, че отразяват свободната му воля и пълното съзнаване на съответните правни последици. Щом неговото съгласие е доброволно формирано и недвусмислено изразено към момента на провеждане на диференцираната процедура, последващата промяна на намеренията му и преоценка на решението му въз основа на каквито и да е субективни фактори, няма правно значение. При съответствие между самопризнанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, съдилищата, включително и върховната съдебна инстанция, са обвързани от изложените в обвинителния акт фактически положения в тяхната цялост.

Настоящият състав на ВКС констатира, че при извеждането на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия обстоятелства е спазен регламентираният процесуален ред. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК. В доказателствената дейност на съда няма процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съдебния акт. При изготвянето на въззивното решение не са допуснати непълноти, а напротив – съдът е прецизирал и обстоятелствено е аргументирал в мотивите си, че изпълнителното деяние на блудството е реализирано при наличието и на двете му форми – за извършване на действия с цел да се възбуди и удовлетвори полово желание, без съвкупление. От залегналите в решението съображения е видно, че възраженията на подсъдимия са били обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е било преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от въззивния съдебен състав аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимия от възможността да разбере недвусмислено изразената воля на въззивния състав.

Установените при касационната проверка обективни характеристики на атакувания съдебен акт на предходната инстанция, стриктно съобразени по съдържание с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, обуславят неоснователността на оплакванията на касатора, че въззивният съд не е дал отговор на въпросите кои са приетите обстоятелства, с какви действия подсъдимият осъществил престъпното деяние, кои доказателства подкрепяли тази теза и защо са били направени съответните заключения.

Възведеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е посочено декларативно, като не са изложени конкретни аргументи в подкрепа на заявената претенция, на които съдебният състав да отговори. Поради това следва само да се маркира, че в пределите на установените и доказани фактически положения съставът на ПАС е приложил правилно и точно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на подсъдимия С. А. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 149, ал. 5, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б“ от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение изцяло се споделят от настоящия състав.

Касационната инстанция не установи наличие на релевираното от касатора основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното на подсъдимия А. наказание. Претенцията за намаляването му също е бланкетно формулирана, като разкрива единствено субективното несъгласие на жалбоподателя с крайния размер на определеното му съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК наказание – шест години и осем месеца лишаване от свобода. Касационната жалба не съдържа никакви конкретни доводи в подкрепа на искането за смекчаване на отмереното наказание, които ВКС да обсъди. Поради това може само да се обобщи, че липсва очевидна диспропорция между наложеното на подсъдимия наказание и обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Определеното спрямо него по правилата на чл. 54 от НК наказание десет години лишаване от свобода е индивидуализирано при превес на смекчаващите обстоятелства за срок, под средния размер на предвиденото в санкционната част на нормата на чл. 149, ал. 5 от НК. След редукцията с 1/3 на основание чл. 58а, ал. 1 от НК окончателният размер на наказанието, което подсъдимият С. А. следва да понесе, е фиксиран на шест години и осем месеца. Този срок е отмерен справедливо и не подлежи на допълнително смекчаване с оглед констатираната от съдилищата по фактите завишена персонална обществена опасност на дееца. Като краен резултат прецизната дейност на състава на ПАС по индивидуализация на отговорността на касатора е постигнала основната си цел – определянето на справедливо и достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК наказание.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260079 от 21.04.2021 г., постановено по ВНОХД № 128/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, НО, първи наказателен състав.

Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.