Върховният съд дава важни разяснения относно защитата на потребителите при искове за неоснователно обогатяване срещу банки, в съответствие с правото на ЕС.

В свое скорошно решение Върховният касационен съд (ВКС) разглежда въпроси, свързани със защитата на потребителите при спорове с банки относно неравноправни клаузи в договори за кредит. Казусът се фокусира върху погасителната давност – по-конкретно, от кой момент започва да тече тя и каква е нейната продължителност, когато потребител иска връщане на суми, платени по нищожни договорни клаузи.

Факти по случая

Потребители сключват договор за кредит за покупка на недвижим имот. Впоследствие те предявяват иск, с който оспорват няколко клаузи от договора и от допълнително споразумение към него като неравноправни и следователно нищожни. На това основание те претендират връщане на сумите, които са платили на банката в изпълнение на тези клаузи, като дадени без правно основание.

Първата и втората съдебни инстанции приемат, че клаузите действително са неравноправни и ги обявяват за нищожни. Те осъждат банката да върне част от платените суми. Искът обаче е частично отхвърлен, тъй като съдилищата приемат възражението на банката за изтекла погасителна давност. Според тях давността за всяко плащане започва да тече от датата на самото плащане, а срокът е 3 години за сумите, платени като лихви, и 5 години за тези по главница.

Правният спор пред Върховния касационен съд

Спорът пред ВКС се концентрира върху два основни въпроса, свързани с института на погасителната давност:

1. Кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност? Дали това е датата на всяко отделно плащане, или моментът, в който потребителят е узнал или е могъл да узнае за неравноправния характер на клаузата?
2. Какъв е приложимият давностен срок? Дали е краткият 3-годишен срок за периодични плащания, или общият 5-годишен срок?

Потребителите твърдят, че прилагането на давността от момента на всяко плащане противоречи на практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), тъй като към онзи момент те не са знаели, че клаузите са нищожни. Банката, от своя страна, поддържа, че националното законодателство трябва да се прилага стриктно и че потребителите е трябвало да положат грижа да узнаят за правата си по-рано.

Изводите на съда

Върховният касационен съд отменя решението на въззивния съд и дава следните важни разяснения, съобразени с правото на Европейския съюз.

Начален момент на погасителната давност

ВКС възприема изцяло практиката на СЕС, като се позовава на принципа на ефективност, заложен в Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи. Съдът приема, че началният момент на давността не може да бъде датата на плащането, ако към този момент потребителят не е знаел и разумно не е могъл да узнае за неравноправния характер на клаузата. В такъв случай давността започва да тече от момента на узнаването.

...началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност, за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание [...], при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата [...], а при липса на така посоченото условие – моментът на узнаването му.

Съдът подчертава, че "узнаване" не означава просто констатиране на негативни последици (като по-високи вноски), а знание за фактите, които правят клаузата неравноправна, и за правните последици от това. В тежест на търговеца (банката) е да докаже, че потребителят е узнал или е могъл да узнае за нищожността на клаузата в по-ранен момент. В конкретния случай банката не успява да проведе такова доказване.

Срок на погасителната давност

ВКС приема, че приложимият давностен срок за връщане на суми, платени по нищожни клаузи, е общият 5-годишен срок по чл. 110 от ЗЗД.

В мотивите се разяснява, че искът се основава на института на неоснователното обогатяване, тъй като плащанията са извършени при начална липса на основание (поради нищожността на клаузите). Следователно, те не представляват "периодични плащания" по смисъла на закона, за които се прилага кратката 3-годишна давност. Това важи за всички платени суми – както за главница, така и за лихви и такси.

Резултат по делото

Въз основа на тези изводи ВКС отменя акта на долната инстанция. Тъй като банката не е доказала по-ранен момент на узнаване от страна на потребителите, съдът приема, че давността не е изтекла. Искът на потребителите е уважен в пълния му размер, като банката е осъдена да им върне и онази част от сумите, която преди това е била отхвърлена като погасена по давност.