№ 567

[населено място], 24.02.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: А. Н.

Т. К.

като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д. № 1875/2024 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Б. П. Т. ЕООД против решение № 76/12.03.2024г. по т. д.№ 656/2023г. на Апелативен съд – Варна, с което, след отмяна на решение № 293/26.06.2023г. по т. д. № 59/2022г. на Окръжен съд – Варна, са отхвърлени предявените от касатора против „И. Б. С. Хотелс„ АД искове, по реда на чл. 422 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответника, в размер на 467 189 евро, на основание споразумение от 19.02.2021г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 14.05.2021 г. до окончателното й плащане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение от 17.05.2021 г. по ч. гр. д.№ 6834/2021 г. на Районен съд – Варна. Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение, а в евентуалност – правилността му. Твърди, че са налице предпоставките на чл. 229, т. 4 ГПК за спиране на производството, предвид висящност на преюдициален за настоящия спор - по т. д. № 58/2022г. по описа на Окръжен съд – Варна. Предмет на същия е сума от 52 266 евро – остатък от главница, дължима по силата на друго споразумение от 19.02.2021г., съставляваща друга част от заема, предоставен съгласно Споразумение за участие в съвместно дружество от 01.02.2007г. и Генерално компенсационно споразумение от 10.02.2007 г. .Страната твърди, че правопораждащите факти на вземанията – предмет и на двете дела, се отнасят до възникването и съдържанието на едно и също заемно правоотношение, плащането по което документално е уредено чрез пълномощник, по силата на едно и също нотариално заверено пълномощно от 27.01.2021г., действителността на което споразумение, евентуално - обхвата на представителната власт на сключилия го пълномощник са спорни по делото. Касаторът се позовава на по-ранното завеждане на т. д.№ 58/2022г. на ОС – Варна спрямо настоящото - т. д.№ 59/2022 г. на същия съд. Недопустимост се твърди и на основание чл. 299 ГПК, поради „формирана сила на пресъдено нещо по правопораждащите факти„, тъй като преди датата на постановяване на въззивното решение е постановено решение по т. д.№ 58/2022 г. на ОС – Варна, влязло в сила на 01.02.2024 г.. Със същото е установено със сила на пресъдено нещо: съществуващо заемно правоотношение между страните от 2007 г., на основание Споразумение за участие в съвместно дружество от 01.02.2007г. и Генерално компенсационно споразумение от 10.02.2007г. ; издаването и валидността на пълномощното от 27.01.2021 г. , с упълномощител Х. И. Е. П. и пълномощник Е. Д. Й.; тълкувана е волята на упълномощителя със смисъл - „задълженията към акционерите, макар и стари, да се признаят, а не да се оспорват на каквото и да било основание„; отхвърлена е недействителност на споразумението, в качеството му на договаряне във вреда на представлявания, на основание чл. 40 ЗЗД. Доколкото се касае за отделни части на един и същ заем, различието по двете дела, според касатора, е единствено в размера на претендираните суми, при пълна идентичност на останалите правопораждащи факти.

Неправилност на въззивното решение се обосновава на всички основания по чл. 281, т.3 ГПК.

Неправилно, предвид позоваването на чл. 26 ТЗ в текста на пълномощното и очертаната от разпоредбата обща рамка на представителната власт на търговския пълномощник, вкл. ограниченията на същата, съгласно чл. 26, ал. 2 ТЗ, съдът е пренебрегнал съдържащото се изрично упълномощаване за определени действия, в противоречие със самата норма на чл. 26 ТЗ, а и на чл. 39 ЗЗД. От текста на чл. 26 , ал. 1, изр. второ ТЗ, диспозитивна по съдържние норма, следва че при дадени изрични указания от страна на упълномощителя се съобразяват те, а не общата, съдържаща се в закона уредба. Законът дава превес на волята на упълномощителя / така и съгласно чл. 39 ЗЗД / и ограничителното й тълкуване, независимо от предвиденото в чл. 26, ал. 2 ТЗ, е недопустимо. Отделно, според касатора, съдът не е имал основание да се произнася по „приложението на чл. 26 ТЗ„, тъй като такъв довод няма въведен с въззивната жалба на противната страна, т. е. е излязъл извън обхвата на дължимото произнасяне, съгласно чл. 269, пр. второ ГПК. Като не е отдал превес на волята на упълномощителя, вкл. на изричния текст „да се тълкува в широк смисъл в полза на упълномощеното лице„, съдът е игнорирал принципи на тълкуването, съгласно чл. 20 ЗЗД. Така съдът не е оценил явно изводимата от пълномощното воля на упълномощителя пълномощникът да сключи договор в писмена форма, представлявайки и двете страни / т. е. и като пълномощник на насрещната /, както и със същия да урегулира в писмен вид отношенията по повод финансирането / в текста на пълномощното - „отношенията между Дружеството и всеки от съдружниците с принос към финансирането„ /. Не е съобразен факта, че пълномощното е дадено именно на лице - органен представител на кредитора, за документално уреждане в доказуем вид на финансирането. Тези обстоятелства, според касатора, обосновават извода, че упълномощителят е целял заема да бъде оформен в писмен вид, имайки интерес от това, а документирането му обективно води до признаване на вземането, прекъсващо давността, то е негова неизбежна последица, която упълномощителят е съзнавал. Решението се сочи постановено в противоречие с чл. 40 ЗЗД, досежно мотивирането на недействителността на споразумението от 19.02.2021г., като сключено във вреда на представлявания, предвид последиците му на отказ от изтекла в полза на ответното дружество погасителна давност. Касаторът акцентира на липсата на изводимо от съдържанието на споразумението знание на пълномощника, че договаря по повод задължение, погасено по давност, но дори да е действал с такова знание, самото му упълномощаване обективира отказ на упълномощителя от ползваща го погасителна давност и недвусмислено изразява намерението му да не се позовава на такава, а да уреди дълга, вкл. създавайки документ за неговото доказване. При това, по смисъла на чл. 40 ЗЗД следва да се касае за обективно увреждане на имуществото на представлявания към момента на сключване на сделката от пълномощник, но доказателства за такова увреждане не са събрани. В този смисъл, касаторът отрича да е вреда погасяването на възникнало на законово основание задължение, респ. напусналите патримониума му суми след погасяването му по давност. Не е установена и недобросъвестност на пълномощника Е. Й., която е действала в пълно съответствие с волята на упълномощителя, от съдържанието на която е видно, че прекъсването на давността, съответно отказа от изтекла погасителна давност са целена, желана или поне допускана и приемана последица от упражняването на правата, за които е дадено пълномощното. Последното се основава на горепосоченото разбиране на касатора, че документалното оформяне на самото правоотношение, по необходимост води до признаване на дълга, съответно до прекъсване на давността, ако още не е изтекла, или до отказ от вече изтекла погасителна давност. Неправилно, според страната, съдът отрича изявленията на ответното дружество в търговската и счетоводната му документация да са от естество да прекъснат погасителната давност, доколкото се касае за решения на колективен орган на дружеството – ответник / СД /, член на който е и пълномощника Е. Й., същевременно органен представител / управител / на дружеството – ищец. Неправилно е отречено прекъсване на давността с включването на заема в ГФО на ответното дружество, заявени за оповестяване в ТРРЮЛНЦ. Тези изводи касаторът намира в противоречие с ТР № 4/12.12.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС.

Неправилност се твърди и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила: съдът не е коментирал довода на ищеца, че заемите са предоставени от всички акционери в ответното дружество с 10–годишен срок. Този срок не се явява изтекъл към датата на спорното споразумение, поради което е изключено пълномощникът Е. Й. да е действала със знание за погасено по давност вземане при сключването му и да е била недобросъвестна, съобразно разбирането на въззивния съд за съдържанието на тази недобросъвестност. Необоснованост на решението касаторът мотивира с логически противоречия и несъвместимост на правните последици от счетени за релевантни факти. Така, въпреки установеното качество на пълномощника Й. и като член на СД на ответното дружество, участвала във формиране на колективната воля на този орган досежно съществуването на процесното задължение и признаването му, с последиците на отказ от погасителна давност, съдът приема, че представлявайки отсрещната страна същото лице и за същото обстоятелство действа недобросъвестно. Насетне касаторът излага съображения, относими към осъществено превратно тълкуване от съда на съдържанието на пълномощното и оттук – последиците за действителността на сключеното споразумение. Сочи и противоречиви изводи за факти – от една страна съдът коментира осчетоводено задължение по договор за заем, от друга - в относимост към предмета на сключеното споразумение – парично задължение с неизяснен произход ; отрича характер на споразумението като обективна новация, но последващо обосновава същото като такава и пр..

Ответната страна - „И. Б. С. Хотелс„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Несъстоятелни намира доводите за недопустимост на въззивното решение, тъй като спорът по т. д.№ 58/2022 г. на ОС – Варна няма преюдициално за настоящия спор значение. Формираната сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по този спор касае единствено признаването на дълг, в присъдения от съда размер, на основание Споразумение за участие в съвместно дружество от 01.02.2007г. и Генерално компенсационно споразумение от 10.02.2007 г., тъй като СПН се формира единствено с диспозитива на съдебния акт. При това, ответникът отрича по двете дела да са идентични правопораждащите задълженията факти. Формулираните материалноправни въпроси ответникът счита, че или не касаят решаващи мотиви на въззивното решение или са такива, по които съдът изобщо не се е произнасял, т. е. не се явява обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Формулираните процесуалноправни въпроси, според ответната страна, обективно нямат характеристиката на правни – отговор на същите е без значение за правния резултат. Подробните доводи на страната настоящият състав съобразява при анализа на основанията за допускане на касационното обжалване.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното :

Ищецът „Б. П. Т. ЕООД претендира установяване вземане от ответника „И. Б. С. Хотелс„ АД , в размер на 467 189 евро, като досежно основанието му твърди следното : Ищецът е един от тримата акционери в ответното дружество, притежател на 25 % от капитала му. „Б. П. Т. ЕООД и „Протуба С.А.“ са сключили на 01.02.2007 г. споразумение за участие в съвместно дружество / ответното / , като са договорили целта, предмета на дейност и начина на финансирането му. Предвижда се учредяване на съвместното дружество за развиване на туризъм, чрез разработване, управление и съвместно владение на хотелски обект в [населено място], [община]. Придобитото / към този момент единствено облигационно / право на ищцовото дружество, за сключване на окончателен договор върху конкретен недвижим имот в [населено място], е уговорено да се прехвърли в полза на съвместното дружество, за последващо хотелско застрояване и разработване. Прехвърлянето на правата на купувача в полза на новото съвместно дружество е договорено с анекс към споразумението. В т.2.1.1 от споразумението, с наименование „Участие в съвместното дружество „ - абзац 5 - е определен начина на финансиране на проекта, като е прието, че в допълнение към вече внесения дружествен капитал съдружниците ще предоставят средства като личен заем към дружеството, който заем може да бъде капитаризиран, парична вноска, пропорционална на съответните им дялове, докато се покрие цялата сделка. Ищецът твърди, че на основание така сключеното споразумение, е финансирал ответното дружества с лични средства, както следва : 30 000 евро – платено капаро за сключването на окончателен договор за покупко-продажба, приспаднато от окончателната продажна цена; 433 545 евро – платена част от продажната цена за имота; 400 евро – възнаграждение на банка, за откриването и обслужването на специална сметка на името на ответника, за разплащане с продавачите на имота ; 78 200 лева / 40 000 евро / - платено възнаграждение по договор за поръчка от 08.02.2007г. между ищеца и „Фортуна 22“ ЕООД, с анекс към който от 14.02.2007 г. - т.2,сключен с участието на страните по спора и изпълнителя „Фортуна 22 „ ЕООД, е договорено изплатените от ищеца към момента на сключването му суми да се считат изплатени за сметка на ответното дружество; 354 189 евро – платени като възнаграждение по договор за посредничество с посредник „Молекс„ ЕООД, за които се твърди аналогично сключено споразумение изплащането им да се зачете като такова за сметка на ответника „И. Б. С. Хотелс„ АД; 67 500 евро – финансиране по договор за „наем на услуги„ с изпълнител самият ищец от 15.05.2007 г.; 45 500 евро – финансиране по договор за „ наем на услуги „с изпълнител „А. К. К. България „ ЕООД от 25.09.2007 г. . Общият размер на предоставени от ищеца лични средства, за заплащане на продажната цена по договора за покупко - продажба на недвижимия имот в [населено място] и за възнаграждения и разходи по преждепосочените договори, като подготвящи и обслужващи сключването и изпълнението на на окончателния договор за покупко - продажба, досежно заплащането на продажната цена, възлиза на 971 134 евро, но от нея ищецът сочи дължима сума от 953 000 евро / предвид частично погасяване на дълга / . Твърди се, че сумите, с които е било финансирано ответното дружество от съдружниците, са включени в балансите към ГФО. В справка за оповестяване счетоводната политика на „И. Б. С. Хотелс„АД за 2007г., т. 4.2, е посочено, че : „ Дружеството има сключен генерален договор за заем с акционерите на дружеството, с дата 10.02.2007 г., по повод покупката на имота в [населено място], област Бургас. В него е постигнато споразумение, че акционерите кредитират дружеството за сумите, дължими във връзка с покупката на имота, както и за оперативната дейност на дружеството, съобразно процента на акционерното им участие„. Ищецът се позовава на сключено Генерално компенсационно споразумение от 10.02.2007г. , съгласно т.1 от което „Б. П. Т. ЕООД се задължава да заплати своята част / 25 % / от разходите за закупуването на недвижимия имот и за регулацията му, директно на продавачите/доставчиците. Съгласно т.2 от същото споразумение, задълженията на „Б. П. Т. ЕООД да финансира „И. Б. С. Хотелс„АД, пропорционално на горепосочените разходи, ще се считат компенсирани срещу плащанията, извършени от ищеца директно на продавачите.

Ищецът се позовава на Справка за оповестяване на счетоводната политика на ответника към ГФО за 2007 г., в която фигурира предоставена от ищеца сума по споразумението 878 034 евро. В приложението към ГФО за 2008 г., т.2.5 „Дългосрочни задължения„ , като предоставена от ищеца се сочи сума от 953 000 евро. ГФО за 2007г. и 2008г. са приети от ОСА на 04.12.2009г.. Съгласно приложение към ГФО за 2012 г. – т.2.5 „ Дългосрочни задължения „ , към 31.12.2012 г. предоставените от ищеца суми възлизат на 954 000 евро. В извлечение от информационна система „ Бизнес статистика към НСИ е видно, че с вх. № 11706304 през 2017 г. е подадена справка за вземания и задължения към 31.12.2016 г. на „И. Б. С. Хотелс„ ЕАД, в която са били включени задължения на същото към ищцовото дружество.

Така посочените обстоятелства ищецът сочи в подкрепа на довода си, че ответното дружество никога не е оспорвало, напротив признавало е съществуването на задълженията си към ищеца, като тези обстоятелства следва да се зачетат и с прекъсващ погасителната давност ефект. С цел уреждане на отношенията им във връзка с тези неоспорвани задължения се твърди предоставено от изпълнителния директор и представляващ ответника Х. И. Естевес П. пълномощно от 27.01.2021 г., с упълномощено лице Е. Д. Й. / член на СД на ответното дружество и органен представител на ищеца / . Съгласно т. 7 от пълномощното същата изрично е овластена да договаря сама със себе си и/или с правни субекти, с които е свързана, т. е. и за договаряне като представляваща ищеца. По силата на упълномощаването Е. Й. е сключила три споразумения от 19.02.2021 г., едновременно представлявайки ищеца и ответника по настоящия спор. Със същите ответното дружество се задължава да заплати на ищеца в срок до 15.03.2021 г., съответно : 467 189 евро , 433 545 евро и 52 266 евро, при съответно посочено във всяко от споразуменията плащането от ищеца по кой от преждепосочените договори, извършено заемна - в полза на ответника - цел, се възстановява с посочената сума.

Предмет на спора е вземането на ищеца по едно от трите сключени споразумения – за сумата от 467 189 евро, произтичащо от финансиране от негова страна на договора за посредничество с „Молекс„ ЕООД, за „ наем на услуги „ с „ Б. П. тръст „ЕООД и за „наем на услуги „ с „ А. К. К. България„ ЕООД. Като се позовава на неизпълнение на ответника в срока до 15.03.2021 г., ищецът претендира вземането по споразумението, ведно със законна лихва за забава, за които претенции е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д.№ 6834/2021 г. на Варненски районен съд. Подадено от ответника възражение срещу същата е предпоставило завеждането на исковете по реда на чл.422 ГПК.

Спорната т. 7 от пълномощното в полза на Е. Й. е за упълномощаването й „ да подписва от името на дружеството съответните договори, които регулират отношенията между Дружеството и всеки съдружник с принос към финансирането на Дружеството. Да извършва всички формалности, свързани с тези отношения, съгласно правната нормативна уредба, включително, но не само : да сключва договори от името на Дружеството, вкл. пред нотариус или друг официален орган според позволеното от закона. От името на Дружеството да заплаща съответните такси, да предоставя копия от договорите на счетоводителите и одиторите, да уведомява БНБ и други органи и институции, ако закона го изисква, и изобщо да прави всичко необходимо, за да регулира в писмен и доказуем вид тези отношения „. В тази т. 7 пълномощникът е овластен да сключва договори със самия себе си и / или с правни субекти, с които е свързан.

В титулната част на пълномощното, преди конкретизацията на обхвата на упълномощаването, е указано качество на упълномощеното лице, съгласно чл. 26 от ТЗ / търговски пълномощник /. Финално е посочено, че „ в случай на колебание трябва да се тълкува в широк смисъл в полза на упълномощеното лице „.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените искове, като противопоставя недействителност на споразумението от 19.02.2021 г. - сключено в негова вреда, като представляван, съгласно чл. 40 ЗЗД, предвид което му е непротивопоставимо. Вредоносният ефект на споразумението се твърди в установителното му действие, с качество на признание на задълженията, след изтичане срока на погасителната давност за същите / коментирано и като новация /, като по същество се оспорва и съществуването / възникването / им. Ответникът се позовава на издадени в полза на ищеца заповеди за незабавно изпълнение и по трите споразумения от 19.02.2021г., вкл. с изпълнителни листи за сумите, като по образуваното изпълнително дело, предвид междувременно цедиране на вземанията в полза на цесионера „С. Г. ЕООД и след насочено, в удовлетворяване вземанията му на взискател, принудително изпълнение, единствения актив на „И. Б. С. Хотелс„ АД – недвижимия имот в [населено място] - му е възложен с влязло в сила постановление за възлагане. С това ответникът счита вредата за него за окончателно настъпила, изразяваща се в загуба на актив, заради „новиране на погасено по давност вземане „.

Насетне са изложени доводи, в оспорване съществуването на признатите със споразумението задължения на ответника към ищеца. Така вредоносният характер на същото е изведен и от признаването на изначално несъществуващи вземания на ищеца.

Субективният елемент от хипотезиса на чл. 40 ЗЗД - знание на пълномощника и страната, с която договаря, че със сключването на споразумението увреждат представлявания – ответникът обосновава със знанието на пълномощника Е. Й., представлявала и двете страни по същото / в качеството на органен представител на ищеца / , че вземанията на ищеца на посоченото основание не съществуват или дори да са възникнали са погасени по давност. Несъстоятелно намира позоваването на признание в изготвените ГФО на ответното дружество, тъй като никой от тях не е съставен по предвидения в закона ред, поради което и по искането за обявяването им в Търговския регистър е постановен отказ. Акцентира на факта, че документална необоснованост на дългосрочните задължения се коментира и в одиторските доклади.

Първоинстанционният съд е уважил исковете. Отчел е факта, че описаните от ищеца в исковата молба, като платени от него, но в полза на ответното дружество суми /всички, а не само по процесното споразумение/ са осчетоводени по сметка 151-0-9 в счетоводството на ответника, като заем от „Б. П. Т. ЕООД, в общ размер от 952 705,91 евро. Въпреки липсата на изричен писмен договор за заем на сочените суми, съдът е приел, че заемното правоотношение между страните, с твърдяното от ищеца съдържание, се установява от взаимно кореспондиращите си : Договори за откриване и обслужване на специална банкова сметка, Удостоверение на ТБ „А. Б. „ АД, Генералното компенсационно споразумение от 10.02.2007 г., заключението на ССЕ за осчетоводяването на сумите при страните и декларациите на ответника по чл. 6 , ал. 1, т. 1 от Наредба № 27 на БНБ, за неизгодни за същия обстоятелства / получени заеми от другите две дружества – акционери /, предвид което и с доказателствена стойност, независимо от качеството им на изходящ от страната документ. Въз основа на приети по делото счетоводни документи и заключенията на ССЕ, съдът е приел за установено сключването и изпълнението на договорите, плащанията на ищеца по които са обект на споразумението, предмет на спора, вкл. по заплащане на части от продажната цена на недвижимия имот в [населено място]. Така съдът мотивира извод, че са били налице предпоставките за сключване на споразумението от 19.02.2021 г., с характер на спогодба за уреждане правоотношението между страните, във връзка с осъщественото от ищеца финансиране на ответника.

По възраженията на ответника, основани на чл. 40 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че погасителната давност за вземанията на ищеца, като възникнали в периода 2007г. – 2008 г., е изтекла поетапно в периода 2012г. - 2013г. и следователно към 19.02.2021 г. същите действително са били погасени по давност. Приел е за неоснователно възражението на ищеца за прекъсване на давността, чрез признание на дълга от ответника, с включването му в счетоводните баланси към ГФО, тъй като, съгласно приетото в ТР № 4 / 14.10.2021 г. по тълк. дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, не се касае за волеизявления адресирани до кредитора или негов представител по начин, по който, с оглед обстоятелствата, е нормално да достигнат до знанието на кредитора. Приел е, че не е налице субективния елемент от хипотезиса на чл. 40 ЗЗД – знание за увреждане на представлявания, предвид обема на упълномощаването и всички обстоятелства, при които е било извършено, като е счел за необходимо да тълкува т. 7 от пълномощното на Е. Й. . Предвид предходните облигационни отношения на страните по спора съдът е приел, че представляващият упълномощителя е бил наясно относно органното представителство на ищеца - негов кредитор - от същото лице. Упълномощавайки го за сключване на договори, които да регулират отношенията със съдружниците, с принос към финансирането на „И. Б. С. Хотелс„ АД, каквото е и дружеството - ищец, което пълномощникът управлява и представлява, упълномощителят очевидно не е изключвал, а напротив - целял е признаването на дълга към „Б. П. Т. ЕООД. Съдът се е позовал и на изрично упоменатото от упълномощителя разширително тълкуване на обхвата на упълномощаването. Квалифицирал е съдържащото се в споразумението от 19.02.2021г. признание на дълга, като юридическа постъпка, чиято непосредствена цел е да породи сигурност у кредитора, че вземането му не се оспорва и че ще може да упражни правото си да събере дълга, което не е ограничено от закона със срок. По-далечна, непряка последица от признанието, е преодоляване последиците на изтекла в полза на длъжника погасителна давност, които настъпват по силата на изричното й противопоставяне от длъжника. Съдът е отрекъл недобросъвестност в действията по признаване на съществуващ, макар погасен по давност дълг, позовавайки се на арг. от чл. 118 ЗЗД – редовно погасяване на задължение и след изтичането на давността, предвид което не може да се приеме, че признанието от пълномощник, на погасено по давност вземане, е увреждащо представлявания действие. Изпълнението на договорите е търсения и предпочитан начин за уреждане на отношенията, поради което уговорка от такова естество не може да се приеме априори за увреждаща.

Въззивният съд е променил правния резултат, като е отхвърлил исковете. Споделил е извода, че от заключението на ССЕ, издадените от ответното дружество фактури и приложенията към ГФО, се установява заплащането на сочените от ищеца суми – пряко на ответника или към трети лица, но в полза на ответното дружество, счетоводно оформени и при двете страни като дългосрочен заем, при това много преди сключване на споразумението от 19.02.2021г.. Отрекъл е основанието „обективна новация„ за същото / стр. 17 и 20 от решението /. Споделил е и извода за погасяването вземанията на ищеца по давност, предходно на сключването му. Отречено е прекъсване, чрез признание на дълга преди изтичане срока на погасителната давност, чрез включването на задълженията към ищеца в ГФО на ответното дружество, тъй като изявленията на същото в счетоводната и търговската му документация не са насочени към конкретния кредитор и не удовлетворяват изискването на чл. 116 б“а“ ЗЗД. Признанието с процесното споразумение от 19.02.2021г. няма прекъсващо давността действие, като направено след изтичане срока на погасителната давност и по същество следва да се цени с последиците на отказ от изтекла в полза на длъжника такава. По възражението за недействителност на споразумението, възприето с характер на спогодба, съгласно чл. 40 ЗЗД, въззивният съд е приел, че с обременяване имуществото на ответника с едно погасено по давност задължение е доказан обективния елемент от хипотезиса на чл. 40 ЗЗД – вреда за представлявания. Досежно субективния елемент - недобросъвестност на договарящите, изразяваща се в знанието им, че с договарянето си увреждат представлявания, съдът е възприел доводите на ответника, че бидейки органен представител на ищцовото дружество и член на СД на ответното, Е. Й. е знаела за съществуващите отношения по кредитирането, съответно – за погасяването на вземанията на ищеца от същото по давност, доколкото в периода от ноември 2008г. / последният подписан от страните документ по повод възникналите отношения / и до подписване на споразумението не са извършвани никакви фактически и правни действия във връзка с процесната инвестиция. Това й знание е формирано и като представляващ ищеца, и като пълномощник на ответника и въззивният съд го коментира като знание за нанасяната на ответното дружество вреда, поради обективното обременяване на имуществото му с изплащането на признатия, след погасяването му по давност, дълг. Съдът е посочил, че с така сключеното споразумение „се избягва несъобразяването на пълномощника с ограниченията по чл. 26, ал. 2 ТЗ, която разпоредба не допуска търговският пълномощник да обременява имуществото на представлявания със заеми, поети от името и за сметка на представлявания„. Цитирайки практика на касационна инстанция, съдът е приел, че превратното упражняване на права, макар формално в рамките на представителната власт, също може да обоснове договаряне във вреда на представлявания и тъкмо това е налице в конкретния случай. Изхождайки от общата рамка на упълномощаването – чл. 26 ТЗ / изрично посочена в пълномощното разпоредба /, от кумулативното съобразяване на ал. 1 и ал. 2 на същата съдът е приел, че макар извършените от пълномощника действия формално да съответстват на предвидените в т. 7 от пълномощното права – „да подписва от името на дружеството договори, които регулират отношенията между дружествата и всеки съдружник с принос към финансирането на дружеството„, те не попадат в обикновената търговска дейност на ответника и не са обхванати от останалите делегирани правомощия. Следователно, пълномощникът е действал превратно, макар формално в рамките на упълномощаването.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът, наред с мотивиране довода си за недопустимост на въззивното решение, формулира следните въпроси: 1/ Може ли търговецът да упълномощи търговския пълномощник по чл. 26 ТЗ с права, които излизат извън обхвата на обикновената търговска дейност ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради изводи на въззивния съд в противоречие с ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и приетото в решение по т. д.№ 126/2011 г. на І т. о. на ВКС; 2/ Принципната законова рамка на представителната власт на търговския пълномощник по чл. 26 ТЗ ограничава ли изрично изразената воля на упълномощителя, обективирана в изрично пълномощно ? - при същото обосноваване на допълнителния селективен критерий; 3/ Може ли търговецът да упълномощи чрез изрично пълномощно пълномощника, за извършване на действия, които попадат в обхвата на ограниченията по чл. 26, ал. 2 ТЗ ? – при същото обосноваване на допълнителния селективен критерий ; 4/ Признанието на дълг може ли да се извърши с конклудентни действия ? – допълнителният селективен критерий се обосновава отново в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с приетото в решение по т. д.№ 194/2010 г. на ІІ т. о. на ВКС; 5/ Може ли длъжникът едностранно да се откаже от право на погасителна давност ? – сочи се противоречие с приетото в решения по гр. д. № 927/2012г. на ІV г. о., гр. д.№ 3957/2011 г. и гр. д.№ 4120/2021 г. на ІІІ г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК ; 6/ Възможно ли е да има увреждане / обективен елемент / или недобросъвестност на договарящите / субективен елемент /, по смисъла на чл. 40 ЗЗД, когато пълномощникът е изпълнил стриктно действията, за които е упълномощен ? - допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава поради противоречие на въззивното решение със задължителните указания в ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС; 7/ При преценка правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд ограничен ли е, съобразно чл. 269, пр. второ ГПК, от изложеното в жалбата ? - сочи се противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС - т.1 и решения по т. д.№ 1130/2013 г. на ІІ т. о., т. д.№ 434/2020 г. на І т. о. и гр. д.№ 2650/2017 г. на ІІІ г. о. на ВКС ; 8/ Кой носи тежестта за доказване недобросъвестността, като част от състава на недействителността по чл. 40 ЗЗД ? - сочи се противоречие със задължителните указания в т. 3 на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС ; 9/ Длъжен ли е въззивният съд, при постановяване на решението си, да обсъди всички доводи на страната ? - допълнителният селективен критерий се обосновава с решенията по гр. д.№ 4265/2014 г. на ІV г. о. и гр. д.№ 4890/2023 г. на І г. о. на ВКС; 10/ Когато едно и също физическо лице действа едновременно като член на волеобразуващия орган на упълномощителя и заедно с това като негов пълномощник, знанието за съдържанието на волята на упълномощителя, узнато в процеса на волеобразуване, съвпада ли със съдържанието на волята на упълномощителя, с която физическото лице следва да се съобразява, когато действа като негов пълномощник ? и 11/ Когато едно и също физическо лице участва едновременно като член на волеобразуващия орган както на длъжника, така и на кредитора, участието при формиране воля на длъжника да признае дълга достатъчно ли е да се приеме, че кредиторът / чрез същото физическо лице /е узнал за тази воля ? – по последните два въпроса допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – отговорът им е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Отделно касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивния акт, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Същата касаторът обосновава с доводите си за произнасяне на съда в директно противоречие с чл. 26 ТЗ и чл. 39 ЗЗД, при тълкуване на пълномощното и обхвата на представителната власт на Е. Й..

Доводът за недопустимост на въззивното решение е неоснователен. По същество се поддържат две основания за недопустимост : 1/ за идентичност на спора по т. д.№ 58/2022 г. и този по т. д.№ 59/2022 г. на Варненски окръжен съд и недопустимост на по-късно заведеното / настоящото / дело, на основание чл. 126, ал. 1 ГПК и 2/ поради формираща се с решението по същото сила на пресъдено нещо по правопораждащите и за настоящата претенция факти, поради което е било налице основание за спиране на въззивното производство, до постановяване на решение по спора по т. д.№ 58/2022 г. на Варненски окръжен съд, на основание чл. 229, ал. 1 , т. 4 ГПК / вече постановено и влязло в сила /.

Не се касае за идентични по основание и петитум, макар между същите страни, претенции по двете дела, независимо че част от значимите за изхода на спора факти, въз основа на които съдът формира правните си изводи, са общи, поради което не е приложима разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. Наред с общите се касае за преценими и различни по претенциите факти и обстоятелства, доколкото всяко от трите споразумения от 19.02.2021г. касае различно основание на твърдените да са заплатени от ищеца, вместо и в полза на ответното дружество, при условията на заем, разходи и петитума на всеки от исковете се отнася до самостоятелно по предмет вземане на ищеца, макар на идентично правно основание. Поради това, не се касае и за частични искове – предмет на т. д. № 58/2022г. и т. д.№ 59/2022 г. на Варненски окръжен съд, а само влязло в сила решение по частичен иск за парично вземане, съгласно TP № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, формира сила на пресъдено нещо за правопораждащите факти на спорното материално право, съобразима при предявяването на иск за остатъка от вземането. С оглед това въззивният съд не е процедирал и в нарушение на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, което да обуславя недопустимост на постановеното от него решение.

Първите три въпроса са предпоставени от факта, че въззивният съд е тълкувал съдържанието на пълномощното на Е. Й. в съответствие с посочената в него разпоредба на чл. 26 ТЗ. Доколкото съдът е изходил от ограниченията на чл. 26, ал. 2 ТЗ и е приел, че и изрично упълномощаване за същите, аналогично – и за други действия, с утежняващи за упълномощителя последици / каквато съдът намира, че е отказа от изтекла погасителна давност /, е допустимо само в обхвата на обикновената търговска дейност на упълномощителя, независимо че извършените от пълномощника действия формално попадат в обхвата на предоставените права, то именно вторият / обобщаващ / въпрос е съответен на кумулативно съобразените от въззивния съд обстоятелства и като такъв удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не се обосновава допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с ТР № 5/2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, което дава отговори по приложението на общите разпоредби за упълномощаването, съгласно ЗЗД, но не и по приложението на чл. 26 ТЗ относно представителната власт на търговския пълномощник и специфичната й уредба. Не е обоснован допълнителния селективен критерий и с решението по т. д.№ 126/2011г. на І т. о. на ВКС, в което е посочено, че : „Обемът на представителната власт на обикновения търговски пълномощник се определя от упълномощаването. Отношенията между търговеца и търговския пълномощник зависят изцяло от волята на принципала. За разлика от гражданското право, източник на представителната власт на търговския пълномощник може да бъде само упълномощаването, т. е. юридическият факт, с който се свързва пораждането на представителна власт на обикновения търговски пълномощник, е упълномощителната сделка на търговеца „. В посоченото решение няма отговор на конкретния правен въпрос, относим към тълкуването на чл. 26, ал. 2 вр. с ал. 1 ТЗ, тъй като не е бил и дължим, с оглед фактологията на спора.

Четвъртият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е отрекъл да е допустимо признаване на дълга чрез конклудентни действия, в относимост към довода на ищеца, че предходно на сключените споразумения от 19.02.2021г. давността е била прекъсната преди изтичането й, с признаване на задълженията към ищеца с изготвянето и одобряването от СД на ответното дружество, в който участва пълномощника Е. Й., на годишните финансови отчети. Въззивният съд е отрекъл, че тези конкретни действия нямат за последица прекъсване на давността, тъй като не са били адресирани до кредитора, като е оставил без коментар обстоятелството, че във волеобразуващия орган по приемането на ГФО участва и органния представител на кредитора - Е. Й., в качеството си на управител на „Б. П. Т. ЕООД.

Не удовлетворява общия селективен критерий и петия от формулираните въпроси, тъй като не кореспондира с решаващ мотив на въззивното решение: въззивният съд не е отрекъл възможността длъжникът да се откаже от последиците на изтекла погасителна давност, но е приел, че от съдържанието на пълномощното не се установява безспорно предоставено на пълномощника право да упражни това му право на отказ, поради което, изходящ от пълномощника отказ от изтекла погасителна давност, на каквото се приравнява изричното документиране на дълга, последващо изтичането на давностния срок,, съдът е квалифицирал като недобросъвестност и оттук - сключените споразумения от 19.02.2021г., като договорени във вреда на представлявания, на основание чл. 40 ЗЗД.

Не удовлетворява общия селективен критерий шестият от въпросите, тъй като не кореспондира с решаващ извод на въззивния съд, а въвежда в хипотезиса си твърдения на самия касатор: че правото да откаже последиците на изтекла погасителна давност от името на упълномощителя е предоставено на пълномощника с упълномощаването му да документира тепърва дълга на ответното дружество, възникнал в резултат на финансирането му от акционерите, в частност – от ищеца. Въззивният съд не е формирал извод, че пълномощникът стриктно е изпълнил ясно изводима воля на упълномощителя в сочения във въпроса смисъл, а тъкмо обратното.

Седмият от въпросите е предпоставен от довода на касатора, че позоваването на чл. 26 ТЗ от въззивния съд, доколкото не е въведено от ответника с въззивната му жалба, съставлява произнасяне в нарушение на чл. 269, пр. второ ГПК. Този довод е несъстоятелен. Разпоредбата на чл. 26 ТЗ е част от съдържанието на тълкуваното от съда пълномощно и коментирана именно във връзка с така извършеното тълкуване. Правилността му подлежи на преценка по същество. Ограничението на чл. 269, пр. второ ГПК касае доводи спрямо споделената от първоинстанционния съд за установена фактическа обстановка и правните му изводи по приложението на диспозитивни по своя характер правни норми, относими към уредбата на правоотношението между страните. Разпоредбата на чл. 26 ТЗ е коментирана в относимост към приложението на императивната правна норма на чл. 40 ЗЗД.

Осмият въпрос се отнася до процесуално нарушение на съда по разпределение на доказателствената тежест в процеса и видно от пояснението към същия, в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК , е свързан с едно изречение от мотивите на въззивния акт, на стр. 25, със следното съдържание : „ Не са ангажирани никакви доказателства от ищеца, които да сочат на воля на ответника да се разплати по този именно начин с кредитиралите го акционери„. Отделно от неяснотата на самото изречение – какъв начин на разплащане визира, за да би бил правен въпросът, решаващия за правния резултат мотив на съда следва да е недоказаност на релевантни факти, за които съответната страна носи доказателствената тежест. Решаващите мотиви на съда се основават на тълкуването на пълномощното и на преценката на действията на пълномощника при сключване на процесното споразумение, като формално попадащи в същата, но недобросъвестни, по смисъла на чл. 40 ЗЗД. При това, касационната жалба не съдържа довод, свързан с нарушения на въззивния съд спрямо допуснати от първоинстанционния съд грешки при указване разпределението на доказателствената тежест в процеса, а само в обхвата на касационните доводи за неправилност настоящата инстанция дължи произнасяне, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК.

Деветият въпрос е предпоставен от непроизнасянето на въззивния съд по сочени от ищеца доказателства, в подкрепа на довода му, че кредитирането на ответното дружество от акционерите, респ. от ищеца, е било с 10-годишен срок на заема и следователно погасителната давност за връщането му не е изтекла към момента на сключването му. Този довод не е своевременно въведен в процеса и самата страна го сочи заявен едва с отговора на въззивната жалба на ответника, което е достатъчно да изключи общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване по същия. Преди всичко, обаче, този довод е в явно противоречие със съдържанието на самото споразумение, на което ищецът основава претенцията си, съдържащо в преамбюла си следното : „ Страните не спорят и признават, че тази сума е изцяло дължима от Длъжника на Кредитора, доколкото до момента не е уговарян срок за плащане на тази дължима сума и Кредиторът не е отправял искания за плащането й от Длъжника „.

Касаторът твърди и непроизнасяне по доводи / на стр. 8 и стр. 11 / , относими към преценката за наличието на недобросъвестност при сключване на споразумението, свързани с качеството на пълномощника едновременно като органен представител на ищеца и същевременно лице от състава на волеобразуващия орган на ответното дружество / СД /, формирал воля за признаване и изпълнение на дълга. Касае се за правни, а не фактически доводи, несподелянето на които от въззивния съд, при изложение на собствените му правни доводи за формирания извод по приложението на чл. 40 ЗЗД, не съставлява процесуално нарушение, още по-малко съществено такова, по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК . Не се касае за непроизнасяне и по правоизключващи, правопогасяващи, правоотменящи или правоотлагащи възражения на страната.

Десетият въпрос е относим към субективния елемент от хипотезиса на чл. 40 ЗЗД - наличието на недобросъвестност у пълномощника, изводима от знанието му, че със споразумението уврежда представлявания. Изхожда от твърдението на касатора, че като член на волеобразуващия орган на ответното дружество / СД / Е. Й. е в известност за формираната му воля да уреди финансовите си отношения с кредитиралите го акционерите, макар и след изтичане на погасителната давност, но съдът е ирелевирал това й знание в действията й на пълномощник на ответника при сключване на споразумението от 19.02.2021 г.. Въпросът би бил релевантен, ако страната се позовава на конкретно решение или решения на СД, отнасящи се до процесния заем и издължаването му, взето след изтичане на погасителната давност. Наличието на такова решение, дори и без участието на Е. Й., би било напълно достатъчно да се приеме, че като пълномощник същата е действала в съответствие с волята на представлявания. Въззивният съд обосновава недобросъвестността със знание за погасено по давност вземане на ищеца, а не изобщо със знание за съществуването на дълга на ответника. Не съставляват такова доказателство приложените към допълнителната искова молба годишни финансови отчети и приложения към същите, тъй като не са съпроводени от доказателства за утвърждаването им от СД или приемането им от ОСА, на което основание е отказано и обявяването им в Тъговския регистър. Липсата на такова доказателство лишава въпроса от опора във фактологията по спора, поради което не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Единадесетият въпрос също е предпоставен от двойното качество на пълномощника Е. Й. – като органен представител на ищеца и член на СД на ответното дружество, но отнесено към възражението на ищеца за прекъсване на погасителната давност, с признаване на вземането преди изтичането й, достигнало до знанието на кредитора чрез същото това лице. Ищецът се позовава на ГФО и изготвени приложения към ГФО на „И. Б. С. Хотелс„ АД, но конкретно по размер задължение на дружеството към „Б. П. Т. ЕООД фигурира единствено в приложение към ГФО за 2012 г., изготвено на 28.02.2013 г. / при преценим за изтичането на давността период от 2007 г. – 2008 г. до 19.02.2021 г./ . Въззивният съд е приел, че като неадресирани конкретно до ищцовото дружество, ГФО и приложенията към тях, на които ищецът се позовава, не съставляват доказателство за признаване на дълга към ищеца. Въпросът би бил релевантен и преценим в съответствие със задължителните указания в ТР № 4/14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС, като обосноваващо допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, ако би било налице доказателство от вида, сочен от ищеца – ГФО и приложения към същия, съдържащо дълга и съставено преди изтичане срока на погасителната давност. Липсата на такова, вкл. по партидата на ответното дружество в Търговския регистър, лишава отговора на въпроса от значение за правния резултат по спора, т. е. не е удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Касаторът обосновава очевидна неправилност на въззивното решение, по чл. 280, ал. 2 , пр. трето ГПК, с директно изводимо от мотивите му превратно – в противоположен смисъл - прилагане на чл. 26 ТЗ и чл. 39 ЗЗД, тъй като от една страна съдът е приел, че позоваването в пълномощното на чл. 26 ТЗ и очертаната в закона обща рамка на търговското пълномощно ограничава правомощията, за които конкретното пълномощно съдържа изрично упълномощаване. От друга приема, че за извършване на определени действия, вкл. за вземане на заем, е нужно изрично упълномощаване, както и че с даденото пълномощно са създадени неограничен обем правомощия на пълномощника, но понеже не попадали в обикновената търговска дейност, то същият ги е упражнил превратно.

Очевидна неправилност следва да бъде споделена, макар по различни съображения, но основани на същата част от мотивите на въззивния съд / болдван текст на стр.13 от настоящото определение /. Доколкото съдът е счел значимо обстоятелството, че извършените от пълномощника действия / като не ги е ограничил до юридическата постъпка – отказ от изтекла погасителна давност, а визира сключването на споразуменията / не попадат в обхвата на „обикновената търговска дейност„ на ответника, то същият по същество е приел, че формалното упълномощаване за сключване на договори с посочения в пълномощното предмет би било достатъчно единствено ако този предмет попада в обхвата на обикновената търговска дейност на ответника. Дори да се възприемат мотивите на съда корективно, досежно последиците на споразумението – като отказ от изтекла в полза на представлявания погасителна давност, то въззивният съд, по аргумент от ограниченията в чл. 26, ал. 2 ТЗ , е счел за необходимо изрично овластяване на пълномощника и за юридическа постъпка с този смисъл, след като се позовава на обхвата на представителната власт при липса на изрични указания от представлявания, съгласно чл. 26, ал. 1 ТЗ. Това, обаче, са по същество изводи за действия извън обхвата на предоставената представителна власт, който изключва приложението на чл. 40 ЗЗД и предпоставя мотивиране, съгласно чл. 42 вр. с чл. 39 ЗЗД. Мотивирането на въззивния съд е в очевидно противоречие със съобразимите елементи от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД, т. е. е налице неправилно приложение на императивна правна норма в обосноваване на решаващ за правния резултат извод.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 76/12.03.2024г. по т. д.№ 656/2023г. на Апелативен съд – Варна.

УКАЗВА на „Б. П. Т. ЕООД, в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса, в размер на 18 275 лева.

След представяне на доказателство за плащането или изтичането на срока, делото да се докладва на Председателя на І т. о. – за насрочване или на състава – за прекратяване .

Определението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: