Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Варна срещу постановено в повторно първоинстанционно производство решение № 408/09.03.2017 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 5/2016 г., с което е обявен за нищожен ревизионен акт /РА/ № 03251400005/18.03.2014г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - Варна. Доводите на касатора са за недопустимост, а евентуално за неправилност на съдебния акт заради противоречие с материалния закон. Като основание за недопустимост се навежда прогласяването за първи път на нищожност в повторно първоинстанционно производство без обуславящите нищожността пороци на административния акт да са били възприети в предходните първоинстанционно и касационно съдебни производства. Възразява против изводите за липса на компетентност на възложилия ревизията орган по приходите, тъй като по конкретния и в отменен предходен РА има тъждество в ревизираните периоди и адресата, но са различни установяваните задължения – по предходния задължения на ревизираното лице [фирма] по ЗДДС, а по прогласения за нищожен – осъществяване на отговорност по чл. 177 ЗДДС, като задължено лице по чл. 14, т. 3 ЗДДС. Разликата в основанията отговорността изключвала предметното тъждество. Иска отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане, респ. отхвърляне на оспорването срещу РА. Претендира деловодни разноски.
Ответникът по касация – [фирма], чрез поверениците си адв. Б. и адв. Г. изразява становище за неоснователност на жалбата. Иска присъждане на деловодни разноски за касационната съдебна инстанция.
Заключението на прокурора е за неоснователност на жалбата.
Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:
С оспореното решение, в повторно първоинстанционно производство, е прогласена нищожността на ревизионен акт /РА/ № 03251400005/18.03.2014г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП – Варна. Новото първоинстанционно производство е образувано след отмяната с решение № 14056/21.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7372/2015 г. на решение № 920/27.04.2015 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 2162/2014 г. В предходното касационно решение са възприето като касационни основание допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Обжалваният ревизионен акт осъществява по отношение на [фирма] отговорност по чл. 177 ЗДДС за данъчни периоди м. 12.2009 г. и м. 01 и 02.2010 г., като е определен общ размер на данъчните задължения 799 332.01 лева. Отговорността е обвързана с упражнено от РЛ право на приспадане на данъчен кредит в общ размер 710 877.11 лева в данъчни периоди м. 12.2008 г. и м. 01 и 02.2009 г. по издадени от [фирма] фактури и в общ размер 88 454.90 лева в д. п.м. 02.2008 г. по фактури с издател [фирма], всички с предмет арматурна стомана, без дължимият данък да е внесен от преките доставчици. Тезата на администрацията е за доставките, по които е упражнено правото на приспадане, като част от схема включваща множество привидни продажби, чиято крайна цел е да се избигне плащането на ДДС.
Констатациите на първостепенния съд са за предходно установяване в тежест на [фирма] на задължения за ДДС с ревизионен акт № 181000817/12.05.2010 г., като този ревизионен акт е бил отменен при съдебно обжалване. Приключилото с ревизионен акт № 03251400005/18.03.2014г. обхваща същите данъчни периоди, като предметът на ревизията, определен със заповед за възлагане на ревизия № 1300126/21.08.2013 г. е „отговорност за данък върху добавената стойност“. Изводът на съда е, че извършената ревизия обхваща период, доставки и вид данъчни задължения, за които има произнасяне от съда, а това изключва материалната компетентност на органите по приходите за възлагане на ревизия с последиците на нищожността на заключителния акт.
Оспореният съдебен акт е валиден, допустим и правилен.
Решението на административният съд е постановено от законен състав, в писмената форма за действителност, в обхвата на правораздавателната компетентност на съда, подписано е и волята на съдебния състав е ясно обективирана.
Правото на съдебно оспорване на [фирма] против РА съществува и е надлежно упражнено, поради което е възникнало правомощието на съда да реши отнесения пред него правен спор и заключителният му акт е допустим. Не съществува ограничение за първостепенния съд в повторното първоинстанционно производство да прогласи нищожността на утежняващия административен акт. По хипотеза при отмяната на предходното първоинстанционно решение и връщането на делото за ново разглеждане първият касационен съдебен състав не изследва въпросите по съществото на спора, към които се отнася валидността на обжалвания административен акт – арг. от сравнението на двете алинеи на чл. 222 АПК. Когато основание за отмяна на първоинстанционното решение е нарушаването на съществени съдопроизводствени правила, включително в процеса на доказване /ако не могат да се поправят с представянето в касационното производство и свързани с касационните основания писмени доказателствени средства/ касационната инстанция не решава спора по същество, а връща делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. В новото първоинстанционно производство се прилага общия съдопроизводствен ред – чл. 226, ал. 1 АПК, като компетентността на съда остава тази по чл. 160 ДОПК, респ. и чл. 168 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, включително и да обяви нищожността на РА при липса на искане за това /чл. 168, ал. 2 АПК/. Съдът не е излязъл извън предмета на делото или извън предмета на спора прогласявайки нищожност на акта при новото разглеждане на делото. Дори ако с касационното решение е решен правен въпрос и във връзка с това са дадени указанията по чл. 224 АПК по тълкуване и прилагане на закона, пропускът на съда в новото първоинстанционно производство да ги съобрази ще има за последица неправилност на решението му заради нарушаване на съдопроизводствените правила или на материалния закон, а не недопустимост на съдебния акт.
Правилно административният съд е възприел тъждеството по предмет и страни на ревизионното производство, приключило в отменения при съдебно оспорване ревизионен акт № 181000817/12.05.2010 г. и това, чийто заключителен акт е ревизионен акт № 03251400005/18.03.2014г. Този извод е обоснован от начина на определяне на предмета на ревизията със ЗВР № 1300126/21.08.2013 г. като отговорност за данък върху добавената стойност и от разликата между предмета на ревизията и предмета на ревизионния акт. С РА е осъществена отговорност за данъчен деликт по чл. 177 ЗДДС. Субектът на отговорността по чл. 177 ЗДДС не е отговорно трето лице по смисъла на чл. 14, т. 3 и чл. 16 ДОПК, на което настоява касатора, тъй като няма задължение за внасяне на данъка на носител на задължението или на лице задължено да удържа и внася данъци. Затова и отговорността на делинквента не е солидарна. Законът не създава солидарна отговорност /арг. чл. 121 ЗЗД/, а и задължението на получателя по облагаемата доставка е различно от това на платеца на невнесения данък /вж. чл. 122, ал. 1 ЗЗД/ - отговорността му е доколкото е ползвал право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия и невнесен данък.
Отговорностите от разпоредителната част на РА по чл. 120, ал. 1, т. 6 ДОПК са по подразбиране различни от определяните с РА права и задължения, което прави мислимо отнасянето им към лицата по чл. 14, т. 3 ДОПК. Препращането от чл. 177, ал. 2 ЗДДС е към реда на чл. 117-120 ДОПК за доказване на представите у ползвалия данъчното предимство, че дължимият данък няма да бъде вднесен. Това обуславя дължимостта на позоваването на чл. 177 ЗДДС при формулиране на предмета на ревизията за отграничаването ѝ от ревизия за установяване на права, задължения или отговорности във връзка с ДДС /в същия смисъл вж. р. № 4247 от 05.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3992 по описа за 2016 г./.
От разпоредбите на чл. 133, ал. 1 ДОПК и чл. 177, ал. 2 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК следва забрана за администрацията да пререшава въпроси за същестуването на задължения за данъци и за задължителни осигурителни вноски, решени с влязло в сила решение на съда. Последица от нарушаването на забраната е нищожност на акта противоречащ на съдебното решение. Обявяването на нищожността от инстанцията по същество е било дължимо – чл. 168, ал. 2 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК.Отелно с недопустимостта на повторното ревизионно производство е обвързал съда липсата на компетентност у органа по приходите да възложи ревизия с последиците за валидността на крайния ѝ акт.
Дължимо е оставяне в сила на първоинстанционното съдебно решение.
При този изход на спора на ответника по касация се дължат деловодни разноски в размер 17 005 лева
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 408/09.03.2017 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 5/2016 г.
ОСЪЖДА Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Варна да заплати на [фирма] деловодни разноски в размер 17 005 лева. Решението е окончателно.