О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5310
София, 20.11.2024 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 2019 по описа за 2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Е. М. Д. – Д., чрез адв. А. Ч., срещу решения № 82/14.02.2024г. и № 155/18.03.3024г. по гр. д. № 673/23г. по описа на ОС В. Т. с първото от които са отхвърлени исковете срещу „М. Г. ЕООД, [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ и по чл. 128, т. 2 КТ за признаване на уволнението, извършено със заповед № 4/22.08.2022г., за незаконно; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност в ответното дружество и за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставането без работа поради незаконното уволнение в размер на 4820, 34 лв., и за присъждането на дължими трудови възнаграждения за периода м. септември 2019г. – 22.08.2022г. в общ размер на 18 801, 66 лв, а с второто – е оставена без уважение молбата на касатора за допълване на решение № 82/24г.
С жалбата срещу основното решение касаторът иска отмяната му, излагайки оплаквания за неправилност. В контекста на същите, които се свеждат до твърдението, че в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, съдът е приел, че мястото на работа на ищцата е в производствените помещения на ответното дружество в [населено място], на [улица]; че ищцата не е полагала труд на това място и срокът по чл.194, ал.1 КТ е изтекъл на 22.10.2014г., в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, на лист 87-89, се поставя в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и твърдения на страните, както и всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, вкл. по надлежно въведените с въззивната жалбата доводи. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на лист 89-91 се поставят и въпросите:
1/ Кой е началният момент, от който започва да тече срока по чл. 194, ал.1 КТ за дисциплинарно наказание за системни нарушения – за всяко нарушение поотделно или за последното извършено?;
2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди довода от кой момент ответникът е имал информация, че ищцата нарушава трудовата дисциплина?;
3/ Може ли ответникът да уволни ищцата през 2022г., ако знае за нарушенията на трудовата дисциплина от 2013г.?
4/ От кой момент тече срокът за налагане на дисциплинарно наказание – от узнаване на отделен факт, представляващ индиция за вероятно нарушение на трудовата дисциплина или на целия фактически състав на нарушението?;
5/ Длъжна ли е ищцата да полага труд в производствените сгради на ответника, намиращи се в [населено място], [улица], след като тя не е получила допълнителните споразумения, приложени в трудовото й досие, с които ответникът променя мястото й на работа?;
6/ Има ли право ответника да налага на ищцата дисциплинарно наказание за това, че не полага труд в място, за което тя не е надлежно уведомена, че трябва да се явява всеки ден от процесния период?
7/ Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказва къде е мястото, на което ищцата полага труд, или това трябва да се доказва чрез документи – описаното такова работно място в трудовия договор?
8/ След като ищцата е заявила пред работодателя си, че е готова да започне работа в новоопределеното й работно място и на 17.08.2022г. се явява на портала на фирмата в [населено място], представлява ли отказът на ответника да я допусне до сградите на фирмата нарушение на трудовото законодателство?
9/ Може ли ищцата, с оглед обстоятелството, че на основание чл. 126, т.7 КТ работникът се подчинява на разпорежданията на работодателя си, да се противопостави на управителя на ответника, който е и неин пряк началник, на нарежданията му на кое място да полага труд? и
10/ Ако за целия период от сключване на трудовия договор до 22.09.2022г. ответникът редовно е декларирал в поделението на НАП отработените от ищцата часове за всеки месец от същия период и редовно е начислявал във ведомостта за заплати дължимите парични средства, длъжен ли е да ги изплати или има право да реши да не ги изплаща, защото тя е посещавала работно място, което не е определено в нейния трудов договор?
За всички десет въпроса се сочи, че разрешението им е от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, а за тези от първи до четвърти се твърди и че са разрешени в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС.
В жалбата срещу допълнителното решение - № 155, касаторът излага оплаквания, че мотивите на въззивния съд по отношение на искането да бъде допълнено основното решение като бъде обезсилено първоинстанционното решение в частта за разноските, са незаконосъобразни – в противоречие с ТР № 6/2013г. по т. д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Заявява, че искането му за допълване на основното решение са основателни, тъй като в него не са обсъдени всички негови доводи и оплаквания. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба срещу решение № 155, стр.10-12, се поставят в хипотезата на чл. 280,ал.1,т.1 ГПК два процесуалноправни въпроса, а именно:1/ За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и твърдения на страните, както и всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, и да изложи собствени мотиви по спора, вкл. по надлежно въведените с въззивната жалбата доводи и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за надлежно и навременно предявяване от страните на искане за присъждане на направените по делото разноски чрез изявление и представяне на списък по чл. 80 ГПК и то преди даване ход на делото по съществото на спора?, а в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК - следните въпроси: 3/ Може ли един работник, който е подчинен според длъжностната си характеристика само на управителя на дружеството на работодателя да се противопоставя на устни нареждания на управителя ?; 4/ След като един работник не е допуснат от охраната на предприятието на работодателя си на територията на производствените сгради, длъжен ли е в следващите дни ежедневно да се явява на работа в тези производствени помещения?; 5/ Длъжен ли е работник да престира труда си на работно място, което не е посочено по реда на чл. 67, ал.1, т.1 вр. с т.4 на §1 от ДР на КТ в трудовия му договор?.
Насрещната страна по жалбата – ответникът „Мултимес груп“ ЕООД, [населено място], чрез адв. Р. Т., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивните решения до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационните жалби. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът намира за допустими касационните жалби, а по исканията за допускане на касационно обжалване съобрази следното:
За да постанови решението си по съществото на спора - № 82/14.02.2024г., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 22.10.2013г. между страните е сключен безсрочен трудов договор № 34, съгласно който работникът приема да изпълнява при работодателя длъжността „организатор обработка на производствена информация“ с място на работа: производство и месечно възнаграждение в размер на 450 лв. Работникът се е задължил да постъпи на работа на 22.10.2013г. ; проведен му е първоначален инструктаж, за което е издадена служебна бележка. Съгласно подписаната от ищцата длъжностна характеристика, същата има задължение да организира и участва в приемането или експедирането на стоките, обработва документацията, съпровождаща доставките, както и експедирането на стоките, осигурява своевременна и точна информация за наличностите в склада, следи за ефективното използване на складовите площи и др. Според длъжностната характеристика териториалното разположение на длъжността е производствената сграда на предприятието и ищцата е подчинена на управителя на фирмата и получава задачите си устно от прекия ръководител. Към този момент – октомври 2013г., ищцата и управителя на дружеството работодател, който е такъв от 2015г., са живели на семейни начала, а впоследствие са сключили и граждански брак. От показанията на свид. М. – гл. счетоводител при ответника от 2013г. се установява, че документите на ищцата за назначаването й на длъжност „организатор производство“ са й дадени от сегашния управител на дружеството. Работното място по тази длъжност е вътре в производството. На тази длъжност във фирмата има назначен и друг човек, който е работил в производствена база в Л.. Това е единствената база на предприятието, а в [населено място] управителят има къща. Свидетелката лично не е виждала ищцата в производствената сграда в [населено място], с изключение на един – два пъти, когато с децата е посещавала управителя. От показанията на свид. С. – служител ТРЗ при ответника се установява, че никога не е виждала ищцата да работи в предприятието на дружеството, което се намира в [населено място] и няма други бази. Виждала е ищцата да посещава съпруга си с децата. От показанията на свид. Н. – заемаща от 2016г. длъжността „мениджър – качество“ при ответника, се установява, че не познава ищцата и никога не я е виждала в производствените помещения, както и че задълженията на длъжността „организатор – обработка производствена информация“ не могат да се изпълняват дистанционно, защото се работи със специален софтуер на собствен сървър. От показанията на свид. А. – служител на ответника се установява, че познава ищцата като съпруга на управителя и никога не е я виждала в предприятието да изпълнява някаква работа. От показанията на свид. Д. – баща на ищцата се установява, че до 16- 17.08.2022г. не е знаел, че дъщеря му работи за ответника, но назад във времето я е виждал в дома й да работи със стокови разписки и фактури, но не знае конкретно какви са. След 2021г. по – често й гостувал и виждал, че се занимава с такива счетоводни документи.
Съгласно допълнително споразумение № 35 от 01.08.2015г. мястото на работа на ищцата от „звено производство [населено място], [улица]“ става „звено хладилна база [населено място], [улица]“. Съгласно справка за данни за осигуряване на ТД на НАП В. Търново, справки и удостоверения до ТП на НОИ, в периода от 01.01.2013г. до 31.07.2022г. ищцата е осигурявана като служител на ответното дружество и й е изплатено парично обезщетение за отглеждане на малко дете. За периода от м. септември 2019г. до м. август 2022г. всеки месец й е начислявано трудово възнаграждение. От показанията на свид. М. – гл. счетоводител при ответника от 2013г. се установява, че начислените трудови възнаграждения са оформени като заплатени в брой, макар и нито един от фишовете да е подписан от ищцата, доколкото управителят е казвал, че й е платил заплата. От заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по отношение начисляването на заплатите на ищцата счетоводството на ответника е водено редовно, в съответствие със счетоводното, данъчното и осигурителното законодателство, но по отношение на изплащането им, предвид липсата на документ доказващ плащане, счетоводството е нередовно, тъй като неплатените задължения не са отразени като задължение по счетоводна сметка „421 – Персонал“. Вещото лице е изчислило, че за процесния период нетния размер на трудовото възнаграждение на ищцата възлиза на 18 801, 66 лв., същото е осчетоводено като платено на ръка от касата на дружеството, но липсва положен подпис от нея върху фишовете за заплата. Според вещото лице обезщетението по чл. 225 ал. 1 КТ за период от 6 месеца възлиза на 4 820, 34 лв.
Ищцата и управителят на ответника са във фактическа раздяла от м. май 2022г.
Със заповед № 4/22.08.2022г., връчена на работника на 24.08.2022г., на основание чл. 190 ал. 1 т. 2 вр. чл. 187 ал. 1 т. 1 пред. 3 КТ, на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за извършено от нея нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се е неявяване на работа в периода от датата на сключване на трудовия договор – 22.10.2013г. до 16.08.2022г. включително. Заповедта е мотивирана с обстоятелствата, че в посочения период ищцата нито веднъж не се е явила на работното си място да изпълнява трудовите си задължения съгласно сключения договор, за което не е предупредила работодателя си и не е изложила основателна причина за това, вкл. с медицински характер. Обстойно са обсъдени дадените от ищцата обяснения по реда на чл. 193 ал. 1 КТ, като е прието, че същите не отговаря на фактическата действителност, поради което е счетено, че е налице виновно поведение на работника по чл. 187 ал. 1 т.1 КТ, изразяващо се в самоволно неявяване на работа в работните дни за периода 22.10.2013г. – 16.08.2022г. В тази връзка е прието, че нарушение е изключително тежко и с оглед на обстоятелствата, при които е извършено на ищцата следва да се наложи най – тежкото дисциплинарно наказание. На основание тази заповед е издадена Заповед № 28/22.08.2022г., с която на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 КТ, е прекратено трудовото правоотношение на ищцата, като изрично в нея е записано, че на същата не й се следва трудово възнаграждение и обезщетение по чл. 224 КТ, поради липсата на положен труд. Тази заповед е връчена на ищцата на 24.08.2022г. Преди налагането на дисциплинарното наказание работодателят е поискал обяснения от работника по реда на чл. 193 КТ и такива са дадени от него.
При горепосочената релевантна за правния спор по чл. 344 КТ и чл.128 КТ фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:
Неоснователно е оплакването на ищцата, че срокът по чл. 194 ал. 1 КТ е изтекъл на 22.10.2014г. /една година след сключване на трудовия договор/, тъй като не държи сметка за формата на осъществяване на конкретното нарушение на трудовата дисциплина - бездействие, както и че е въпрос на работодателска целесъобразност дали и за кои нарушения да бъде наказан работника. Неявяването на работа като нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ се осъществява чрез бездействие и се изразява в отсъствието на работника от работното му място. Това нарушение на трудовата дисциплина се осъществява всеки път, когато работникът не се яви в рамките на установеното за това работно време, за да предоставя работната си сила. Следователно работникът извършва това нарушение всеки един работен ден, през който не се яви на работа и всеки един ден неявяване дава ново основание на работодателя да му наложи съответното дисциплинарно наказание. Обстоятелството, че работодателят не е санкционирал част от тези нарушения не погасява правото му да наложи наказание за тези от тях, които са извършени в преклузивния срок по чл. 194 ал. 1 КТ. По тези съображения и при съобразяване, че съгласно чл. 195, ал. 3 КТ дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта за налагането му, което в случая е станало на 24.08.2022г., срока по чл. 194, ал. 1 КТ не се явява изтекъл за част от посочения в заповедта период т. е. от 24.06.2022г. до 16.08.2022г.
Не е основателно и възражението за немотивираност на уволнителната заповед. В нея, в съответствие с чл. 195 ал. 1 КТ, е посочен нарушителят, нарушението, което е извършил, с неговите обективни и субективни признаци, времето на извършването, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Индивидуализацията на нарушението, чрез фактическо описване на начина и времето на извършването му /неявяване на работното място през работните дни в периода 22.10.2013г. – 16.08.2022г./ достатъчно ясно посочва за какво неизпълнение на трудовите задължения се налага наказанието.
За да отговори на основния спорен по делото въпрос – извършила ли е ищцата нарушението на трудовата дисциплина, заради което е уволнена, въззивният съд е приел от съвкупната преценка на доказателствата по делото, че е безспорно установено, че през периода от 24.06.2022г. до 16.08.2022г. ищцата не се е явявала на работното си място. За да определи производствената сграда на предприятието, която се намира в [населено място] за място на работа ищцата, въззивният съд е съобразил посоченото в трудовия договор от 2013г. и в длъжностната характеристика, връчена на ищцата при сключването му, че мястото на работа за длъжността „организатор обработка на производствена информация“ е в производството и че териториалното разположение на длъжността е производствената сграда на предприятието, както и установеното от свидетелските показания, че единствената производствена база на ответника е в [населено място]. Възражението на ищцата, че не е имала определено работно място в производствената сграда в [населено място], а в дома си, е намерено за неоснователно, предвид приетото, че служебната бележка № 39/02.04.2020г., в която работодателят е посочил като място на работа на ищцата [населено място], няма характеристиките на изменение на мястото на работа по см. на чл. 120 КТ и е издадена за други цели, стоящи вън от трудовото правоотношение.
Съдът е приел, че тъй като процесния период - 24.06.2022г. - 16.08.2022г. включва много повече от минимално изискуемите от закона два последователни работни дни по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и тъй като ищцата не доказва да е имала разрешение от работодателя си да не посещава работното си място, нито пък изтъква обективни причини, които са наложили нейното отсъствие от работа, същата е извършила нарушението на трудовата дисциплина за което е наказана. По повод обясненията на ищцата, че съпругът й като управител на дружеството - работодател й давал да работи вкъщи и й носел да обработва съответните документи, въззивният съд е посочил, че тези нейни твърдения касаят период преди 24.06.2022г., доколкото от 01.05.2022г. страните са във фактическа раздяла, а самата ищца твърди, че след 01.08.2022г. управителят вече не й е възлагал никакви задачи във връзка с трудовата й функция, поради което дори да се приеме, че до този момент е имала някакво разрешение да не се явява на работа в [населено място], то след 01.08.2022г. и до 16.08.2022г. ( повече от два последователни календарни дни) данни за такова позволение липсват.
Въззивният съд изрично е посочил, че действията на ищцата на 16.08.2022г. и след тази дата, доколкото не са част от периода, за който й е наложено наказание, не се съобразяват от съда при формиране на извода относно законосъобразността на наложеното наказание.
С горните мотиви въззивният съд е намерил атакуваното уволнение за законосъобразно, а исковете по чл. 344, т.1-3 КТ – за неоснователни.
За да отхвърли иска по чл. 128, т. 2 КТ, въззивният съд е изтъкнал, че в доказателствена тежест на ищцата е да установи, че за спорния период е полагала труд и фактически е осъществявала трудовата си функция, защото задължението на работодателя да заплати възнаграждение на работника възниква само когато последният е извършил възложената му работа в съответствие с изискванията на чл. 125 КТ – в пълен обем, срочно, с влагане на необходимите знания, умения и сръчности, съобразно технологичните изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена. Приел, е че в случая ищцата не е провела необходимото пълно доказване, доколкото начисляването на трудови възнаграждение през исковия период съставлява индиция за полаган труд и представлява извънсъдебно признание на този факт, но същото, съгласно чл. 175 ГПК, се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото, а предвид установеното от показанията на разпитаните свидетели, че ищцата никога не е ходила на работа в производствената база на ответника и не е полагала труд съобразно трудовата си функцията, както и че последната не може да се осъществява в дома й, това извънсъдебно признание на ответника не е достатъчно, за да се приеме, че работникът е престирал работната си сила за спорния период. За недоказани са приети твърденията на ищцата, че ответникът, чрез управителя му, й е възлагал да работи вкъщи, доколкото единствено показанията на свид. Д. – баща на ищцата, ги касаят и то косвено, но същите, преценени по реда на чл. 172 ГПК, не дават нужната сигурност да се приеме, че ищцата действително е полагала труд в полза на работодателя.
За да постанови решението си по реда на чл. 250 ГПК - № 155, въззивният съд е приел, че решение му от 14.02.2024г. не е непълно, тъй като с него съдът се е произнесъл изцяло по спорния предмет. Обосновал е това заключение изяснявайки отговорността за разноски като последица от изхода по съществото на спора и в тази връзка е пояснил, че след като с въззивното решение първоинстанционното в обжалваната от ищцата част е потвърдено, а производство по чл. 248 ГПК по отношение присъдените от първата инстанция разноски не се е развило, то извън предмета на произнасяне от въззивния съд са присъдените в първата инстанция разноски. Останалите искания за допълване въззивният съд е квалифицирал като оплаквания срещу правилността на въззивното решение, свързани с липса на мотиви по част от доводите на ищцата, поради което е отрекъл връзката им с основанието на чл. 250 ГПК за допълване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
По искането за допускане касационно обжалване на основното решение - № 82
Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, и събраните доказателства е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС ( вкл. цитираната от жалбоподателя). Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички релевантни за тях доводи на страните и на относимите за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него, решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр. д.№ 1538/ 2019 г., ІV г. о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с цитираните разрешения. Въззивният съд е преценил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за установяване на спорните пред него правнорелевантни факти, а именно законността на извършеното с атакуваната заповед уволнение и дължимостта на трудовото възнаграждение; обсъдил е всички относими към тези факти доводи и възражения на страните, като е изложил свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор; изрично се е произнесъл по конкретните оплаквания по въззивната жалба и е мотивирал неотносимостта на част от тях към предмета на спора. Несъгласието на касатора с крайните изводи на въззивния съд, формирани в стриктно изпълнение на всички процесуални задължения на въззивната инстанция като съд по съществото на спора, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и съответно не е предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.
Въпросите от първи до четвърти се поставят в контекста на тезата на касатора за нарушение на чл. 194 КТ, но не държат сметка за конкретното нарушение, за което е наложено процесното дисциплинарно наказание, поради което нямат претендираното значение за изхода на спора.
Въпроси номера 5, 6, 7 и 9 касаят приетото от въззивния съд за мястото на работа на ищцата, но са зададени като фактически и нямат връзка с конкретните мотиви на въззивната инстанция за определянето му. За да го направи, въззивният съд е изходил от съдържанието на подписания между страните през 2013г. трудов договор и връчената на ищцата тогава длъжностна характеристика. Не е обсъждал допълнителните споразумения, които, предвид периода на нарушението, са ирелевантни за спора. Не е приемал, че мястото на работа на ищцата е определяно/изменяно чрез устни разпореждания от страна на управителя. Свидетелските показания пък са обсъдени не във връзка с определяне работното място на ищцата, а за допустимо установимия чрез тях факт къде се намира производствената сграда на ответника.
Осмият въпрос не е обсъждан от въззивния съд, защото е извън предмета на спора.
Последният, десети въпрос, не е правен, а фактически и съдържа условие, което въззивният съд не е приемал при мотивиране на извода си за неоснователност на иска по чл. 128 КТ – че ищцата е посещавала работно място, което не е определено в нейния трудов договор. Отхвърлянето на иска по чл. 128 КТ е обусловено от приетото, че ищцата изобщо не е престирала работна сила, а не от това къде е или е била длъжна да изпълнява длъжността си.
В обобщение, нито един от поставените от касатора в хипотезата на чл. 280,ал.1, т.3 ГПК не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК.
По искането за допускане касационно обжалване на допълнителното решение - № 155
Нито един от поставените от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба срещу решение № 155, стр.10-12, въпроси не е относим към приетото от въззивния съд по искането на ищцата по чл. 250 ГПК. Въпросите изхождат от погрешната теза на касатора, че произнасяне по всички оплаквания на страната означава произнасяне по цялото искане по смисъла на чл. 250 ГПК. Липсата на подобна идентичност е разяснена от въззивната инстанция и на ищцата изрично е посочено, че оплакванията й представляват основания за касационно обжалване, а не за допълване на решението.
Извън предметния обхват на производството по чл. 250 ГПК в случая е и въпросът за присъдените от първата инстанция разноски на ответника. Дали същите са били присъдени в резултат на своевременно направено искане и при представяне на списък по чл. 80 ГПК са обстоятелства, относими за производство по чл. 248 ГПК, каквото, както изрично е посочил и въззивният съд, ищецът не е инициирал. По тях въззивната инстанция не може да вземе отношение за първи път с решението си по съществото на спора, с което не се променя крайния му изход.
Предвид изложеното, липсва основание за допускане на касационно обжалване и на допълнителното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство, на ответника се следват поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, но тъй като липсват доказателства за извършването им, не следва да се присъждат.
Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 82/14.02.2024г. по гр. д. № 673/23г. по описа на ОС В. Т.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 155/18.03.3024г. по гр. д. № 673/23г. по описа на ОС В. Т.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: