Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационен протест от Апелативна прокуратура – Пловдив против решение № 60/02. 03. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 233/2017 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Въззивният съдебен акт е обжалван и от адв. С. Ч. – повереник на частния обвинител В. К.-А., от адв. П. Н. – повереник на частния обвинител Г. Г., и от частните обвинители Г. Р.-Г., М. Д. и Д. Д. чрез повереника им – адв. Я. Н.. Касационна жалба е депозирана и от адв. И. Л. – защитник на подс. Н. В. Т..

В протеста са изложени доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Прокурорът е обосновал несъгласието си с приложението на чл. 66 от НК с високата степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от тежкия вредоносен резултат, както и с предходните негативни прояви на подсъдимия като водач на МПС, които са били омаловажени от въззивната инстанция. Поддържа се, че условното осъждане няма да способства за постигане на генералната превенция, поради което касаторът настоява атакуваното решение да бъде изменено, като бъде постановено ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

В жалбата на адв. Ч. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Повереникът възразява срещу изводите на съда за липса на причинна връзка между нарушението по чл. 21 от ЗДвП и настъпилия съставомерен резултат, като в тази връзка поддържа, че не са обсъдени доводите му пред предходния състав на касационната инстанция за взаимната обусловеност на това нарушение и неспазване изискванията на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Изтъква, че доколкото обвинението срещу подсъдимия не е за несъобразена скорост, а за неизпълнение на задължението на водача да намали скоростта или да спре при наличие на опасност, е допустимо отговорността му да бъде ангажирана за едновременното неспазване на чл. 20, ал. 2 и чл. 21 от ЗДвП. Наред с това излага доводи и срещу приетата от съда квалификация на деянието по чл. 343а от НК, като твърди, че извършените от подсъдимия действия с оглед състоянието на Г. Г. не могат да обосноват извод, че подсъдимият е направил всичко зависещо от него за оказване помощ пострадалия. В подкрепа на тезата за явна несправедливост на наложеното наказание се сочи, че същото не отговаря на обществените очаквания, още повече, че пострадалият Г. не е допринесъл с поведението си за настъпване на общественоопасния резултат. Поддържа се, че съдът е надценил данните за личността на подсъдимия и ангажиментите му към организация за защита на човешките права, чийто статут и предмет на дейност са останали неизяснени по делото, като в същото време е неглижирал тежестта на престъплението и е игнорирал и предходните нарушения на правилата за движение, за които подсъдимият е бил санкциониран по реда на ЗАНН. При условията на алтернативност са направени искания за изменение на атакувания съдебен акт като бъде приложен закон за по-тежко наказуемо престъпление и подсъдимият бъде признат за виновен по първоначалното обвинение или като бъде увеличено наказанието лишаване от свобода или бъде отменено приложението на чл. 66 от НК.

В жалбата на адв. Н. са изложени доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348 от НПК. Възразява се срещу констатациите за достоверност на обясненията на подсъдимия и на показанията свид. П. В.. Твърди се, че изводите на въззивния съд досежно скоростта на управлявания от Т. автомобил са произволни и почиват на предположения, доколкото експертните заключения са необосновани и не са използвали всички възможни научни методи за установяване на това обстоятелство. Наред с това се поддържа, че съдът е интерпретирал неправилно експертизите, като е игнорирал заключението на вещите лица, че удар не би настъпил, ако подсъдимият беше задействал спирачната система вместо да отклони автомобила наляво. Според повереника процесуалната незаконосъобразност на въззивното решение произтича и от взаимно изключващите се изводи на съда; от възприемането на най-благоприятния вариант в заключенията на експертите; от кредитирането на показания на лица, които не са очевидци и от липсата на мотиви кои са доказателствените източници за всеки отделен факт, приет от въззивната инстанция. Поддържа се, че са незаконосъобразни изводите за отсъствие на причинна връзка между нарушението на чл. 21 от ЗДвП и настъпилите общественоопасни последици и за съпричиняване от страна на пострадалия. Твърди се, че е неправилна преценката, че подсъдимият е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, тъй като по делото е установено, че обаждането на тел. 112 изхожда от друго лице. Направено е искане решението да бъде изменено като подсъдимият бъде признат за виновен по първоначалното обвинение, за което да му бъде определено и по-високо наказание.

В жалбата на частните обвинители Г. Р.-Г., М. Д. и Д. Д. чрез повереника им – адв. Я. Н. са изложени доводи за явна несправедливост на наказанието. Поддържа се, че изменението на присъдата и оправдаването на подсъдимия по обвинението за нарушение на скоростта не дава основание за намаляване на санкцията и за прилагане на чл. 66 от НК, а като такова не може да послужи и приносът на другия участник в произшествието. Сочи се, че са подценени предходните административни нарушения на подсъдимия, като същевременно неправилно е третирана като смекчаващо отговорността обстоятелство обществената дейност на подсъдимия, защото тя няма отношение към поведението му като водач на МПС. По тези съображения частните обвинители претендират за увеличаване на наказанието до размера, определен от първата инстанция.

В жалбата на адв. Л. са заявени всички касационни основания. Твърди се, че мотивите към съдебния акт не съдържат отговор на съществени възражения на защитата, касаещи възможността подсъдимият да предвиди възникването на опасността и поведението на другия участник в пътния инцидент. Изразено е несъгласие с изводите на въззивния съд относно момента, в който е възникнала опасността за движението, като в тази връзка се поддържа, че са игнорирани разясненията на експертите досежно дължимото поведение преди навлизане на пътя с предимство на другия участник в пътнотранспортното произшествие. Неправилното приложение на материалния закон е изведено като последица от допуснатите съществени процесуални нарушения. Сочи се, че при индивидуализация на наказанието е пренебрегнато обстоятелството, че подсъдимият е водач на МПС повече от двадесет години и от момента на придобиване на свидетелство за правоуправление е санкциониран само четири пъти, с оглед на което не може да се приеме, че системно нарушава правилата за движение. Възразява се и срещу отказа да бъде приложен чл. 55 от НК. Претенциите на защитата, направени при условията на алтернативност се свеждат до отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия или до намаляване на наложените наказания и на определения изпитателен срок.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Намира за основателни единствено доводите на частните обвинители за явна несправедливост на наказанието. Счита, че жалбата на защитника на подсъдимия е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Повереникът на частния обвинител В. К.-А. поддържа жалбата си по изложените в нея съображения и намира, че жалбата на подсъдимия е неоснователна.

Адв. Н., повереник на Г. Р.-Г., М. Д. и Д. Д., поддържа подадената от тяхно име жалба по съображенията, изложени в нея.

Частните обвинители М. Д. и Д. Д. се солидаризират със становището на своя повереник.

Повереникът на частния обвинител Г. Г. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея. Пледира да бъдат уважени протестът и жалбите на останалите повереници, а тази на подсъдимия да бъде оставена без уважение.

Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения и намира за несъстоятелни доводите на държавното и частното обвинение.

Подс. Н. Т. се солидаризира с аргументите на своя защитник. Изразява съжаление за извършеното и моли жалбата му да бъде уважена.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 38/04. 09. 2014 год., постановена по н. о. х. д. № 23/2014 год., Окръжният съд – С. З е признал подс. Н. В. Т. за виновен в това, че на 16. 12. 2011 год., при управление на моторно превозно средство - лек автомобил /марка/ с рег. № /рег.№/, в нарушение на чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДвП вр. чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на две лица – Д. Г. Д. и Г. Д. Г., както и средна телесна повреда нa В. Д. К.-А., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „г” вр. чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 вр. ал. 1, б. „б”, пр. 2 и б. „в” вр. ал. 4 вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип, като го е оправдал по първоначалното обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 вр. ал. 1, б. „б”, пр. 2 и б. „в” вр. ал. 4 вр. чл. 342, ал. 1 от НК, както и по обвинението за нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП.

На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия от правоуправление на МПС за срок от седем години от влизане на присъдата в сила.

В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото, включително и тези, направени от частните обвинители.

Присъдата е атакувана от поверениците на частните обвинители и от защитниците на подсъдимия пред Апелативен съд – Пловдив, а постановеният въззивен съдебен акт двукратно е отменян от Върховния касационен съд.

При третото въззивно разглеждане на делото е постановено решение № 60/02. 03. 2018 год. по н. о. х. д. № 233/2017 год., с което е изменена присъдата на Старозагорския окръжен съд, като подсъдимият е признат за виновен за нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, довело до настъпване на съставомерния резултат, и е оправдан по обвинението за нарушение на чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДвП вр. чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП. Въззивната инстанция е намалила размера на наказанието лишаване от свобода от четири на три години и срока на лишаването от правоуправление на МПС от седем години на шест години. На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от четири години от влизането на решението в сила. В останалата му част първоинстанционният съдебен акт е потвърден.

Върховният касационен съд намери, че касационните жалби и протестът са неоснователни

По доводите на страните за съществени нарушения на процесуалните правила:

Тези аргументи следва да получат приоритетно разглеждане, тъй като преобладаващата част от тях се отнасят до аналитичната дейност на въззивната инстанция и от основателността им зависи дали ВКС следва да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 5 от НПК.

Внимателният прочит на проверяваното решение не дава основание да бъдат възприети възраженията на страните против фактическите констатации на апелативния съд и изводите му относно достоверността на доказателствените източници за тези факти.

В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт въззивният съд е подложил на собствен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Събраните гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на контролираната инстанция е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота, а основният спорен въпрос по делото – относно механизма на пътнотранспортното произшествие, е намерил своето правилно разрешение в мотивите на въззивния съдебен акт.

На първо място, апелативният съд не може да бъде упрекнат, че неоснователно е отхвърлил доказателствените искания на повереника адв. Ч.. ВКС многократно е подчертавал, че инстанциите по фактите нямат задължение да удовлетворят всички претенции на страните за попълване на делото с доказателства, а съществено нарушение на процесуалните правила ще е налице само ако вследствие на отказа за събиране на доказателства са останали неизяснени обстоятелства от значение за авторството на деянието, съставомерността му или за вида и размера на наказанието. Настоящият случай не попада в посочената хипотеза, защото, на първо място, е ирелевантно какъв е статутът на правозащитната организация, в която работи подсъдимият. Наличието или не на надлежна регистрация съобразно българското законодателство, на седалище и адрес на управление на територията на Р. Б, броят на работещите в нея лица, както и кои са управителните органи са обстоятелства, които са неотносими към личността на подсъдимия. Ето защо като е отказала да изиска посочената информация контролираната инстанция не е допуснала нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Нещо повече, с оглед обстоятелството, че съдебното следствие не е приключило в съдебното заседание на 21. 09. 2017 год., когато ПАС се е произнесъл по това доказателствено искане, повереникът е могъл да представи тези данни в следващото заседание и да настоява за приобщаването им като доказателства по делото.

Не се основава върху материалите по делото и доводът, че съдът оставил без отговор искането на адв. Ч. за допускане на комплексна експертиза с въпроси, формулирани в нарочна молба, приложена на л. 57 от въззивното дело. Същите са били свързани с установяване мястото на удара, скоростта на двете превозни средства и изминатото от тях разстояние от момента на възникване на опасността, възможността за възприемането от страна на подсъдимия и предотвратимостта на произшествието от негова страна. В съдебно заседание на 21. 09. 2017 год. съдът е допуснал изслушване на допълнителна автотехническа експертиза, като изрично е посочил, че петте групи задачи, поставени по негов почин на експертите, включват и въпросите на повереника. Проверката, извършена от касационната инстанция, показва, че в съдържателен план предметът на допуснатата от съда експертиза съвпада с претенциите на частното обвинение; различна е единствено формулировката на задачите, използвана от долу стоящата инстанция, като в същото време законосъобразно е преценено, че за разкриване на обективната истина са достатъчни специалните знания на вещи лица инженери и не е необходимо в състава на експертизата да бъдат включени съдебен лекар и физик.

Несподеляеми са аргументите на повереника адв. Н. за направени от апелативния съд противоречиви и взаимно изключващи се изводи относно правно значимите обстоятелства. Въззивната инстанция е разгледала пътния инцидент в развитие и е пресъздала хронологически събитията, като е приела, че при наличие на пътен знак за ограничение на скоростта до 60 км/ч подсъдимият намалил същата до 68 км/ч и с тази бързина приближил кръстовището; че пострадалият предприел завой наляво, при което задните му колела пробуксували и забавили движението му; че по този начин било отнето предимството на подсъдимия; че последният, възприемайки действията на водача Д., навил волана наляво вместо да намали скоростта или да спре, каквато техническа възможност имал; че именно промяната в посоката на движение наред с неправомерното навлизане в кръстовището от страна на пострадалия е причина за настъпилото пътнотранспортно произшествие; че след сблъсъка Н. Т. предприел действия по оказване помощ на пострадалите.

Изцяло лишени от основание са доводите за непосочване кои са доказателствените средства, установяващи всяко едно от така приетите обстоятелства. Прочитът на проверяваното решение показва, че апелативният съд е следвал стриктно утвърдената практика по наказателни дела за структурата на въззивния съдебен акт като първо е отразил фактическите си констатации, излагайки ги хронологично и в тяхната логическа последователност, и след това на повече от десет страници е извършил анализ на доказателствената съвкупност, при който вече е посочил кои са доказателствените източници за всяко правно значимите обстоятелства и кои от тези доказателствени средства заслужават доверие.

Несъстоятелни са и аргументите за „неоснователно фаворизиране” обясненията на подсъдимия. Обстоятелството, че последните са основно средство за реализиране правото на защита, не ги превръща автоматично в недостоверно доказателствено средство. За да приеме, че те заслужават доверие, апелативният съд ги е преценил от гледна точка на собствената им последователност, пълнота и вътрешна съгласуваност, след което ги е съпоставил с останалите доказателствени източници по делото. Едва след като е установила, че в по-голямата си част твърденията на Н. Т. се намират в корелация с други доказателства, контролираната инстанция е приела, че може да се довери както на заявеното от него досежно скоростта, с която се е придвижвал по пътя с предимство, така и касателно действията му непосредствено след пътнотранспортното произшествие. В същото време въз основа на разясненията на експертите убедително е обоснован изводът, че са недостоверни обясненията му за навиване на волана надясно след първоначалното отклонение на автомобила наляво и за отстоянието му до мястото на удара в момента, в който л. а. „Мерцедес“ е навлязъл на платното пред него.

Несподеляеми са и възраженията срещу кредитираните от апелативния съд експертизи. Вещите лица, изготвили трите коментирани заключения (две, назначени от Старозагорския окръжен съд и едно – при третото въззивно разглеждане на делото), са взели предвид както гласните доказателства и доказателствени средства, така и обективните находки на местопроизшествието, фиксирани в протокола за оглед и фотоалбума към него, посочили са кои са изходните данни при извършване на изчисления, кои са ползваните от тях методи за определяне на скоростта на двата автомобила и установяване механизма на пътнотранспортното произшествие. Разгледани са били множество варианти, като експертите подробно са отразили извършените от тях математически операции и са дали разяснения за основанията си да изберат един или друг научен способ на изследване и анализ. Впоследствие, в съдебно заседание експертите убедително са защитили извода си кой от предложените от тях варианти е технически най-правдоподобен. При положение, че са дали изчерпателен и научно обоснован отговор на всички поставени от страните въпроси, контролираната инстанция не е имала основание да изисква от тях да ползват и други методи за определяне скоростта на движение на участниците в пътнотранспортното произшествие, нито да допусне изслушване на повторна експертиза с участие на други вещи лица. Нещо повече, нито една от страните, в това число и повереникът Н., не изразила недоволството си от изводите на вещите лица и тяхната обосновка; не са направени възражения в тази насока нито при изслушване и приемане на експертните заключения, нито преди приключване на съдебното следствие, нито дори в хода на съдебните прения.

Въззивната инстанция не е имала основания, изводими от доказателствата по делото, да приеме, че непосредствено преди произшествието подсъдимият се е движел с претендираната от поверениците по-висока скорост. Изводите си, че непосредствено преди сблъсъка с л. а. „Мерцедес” скоростта на л. а. /марка/ е била 68 км/ч, съдът е направил след като е проверил обясненията на подсъдимия и е открил потвърждение на заявеното от него в показанията на спътника му – свид. Ю. Я., и в заключенията на трите кредитирани автотехнически експертизи, които са определили скоростта въз основа на различни, взаимно допълващи се научни методи. Същевременно е съобразено, че показанията на С. Б. не съдържат достоверна информация за това обстоятелство, доколкото свидетелят е бил изпреварен от подсъдимия на около два километра от местопроизшествието и след този момент той не е имал видимост към л. а. /марка/ и обективно не е могъл да получи възприятия за бързината на придвижване на този автомобил в момента на пътния инцидент.

Не се подкрепят от материалите по делото и твърденията, че въззивната инстанция е игнорирала заключенията на автотехническите експертизи относно техническата възможност за предотвратяване на удара. Напротив, апелативният съд изрично се е позовал на посоченото в допуснатата и приета от него петорна експертиза както при доказателствения анализ, така и при мотивиране на правните си изводи. Именно научно обоснованата от вещите лица техническа възможност за сприране преди мястото на удара, ако подсъдимият беше предприел действия по спиране в момента, в който се е отклонил наляво, са поставени в основата на преценката, че Н. Т. е нарушил чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и именно това нарушение е в причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици.

Не могат да бъдат споделени и аргументите на частното обвинение за недопустимо предположение, че подсъдимият е оказал помощ на пострадалите, тъй като показанията на свидетелите, на които се е позовал апелативният съд, са негодни доказателствени средства поради това, че тези лица не са очевидци. За да приеме, че Н. Т. е имал активно поведение, насочено към спасяване живота на пътниците в л. а. „Мерцедес” и към облекчаване на състоянието им, контролираната инстанция е стъпила на солидна доказателствена основа, като се е позовала на множество взаимно допълващи се гласни доказателствени средства. Обстоятелството, че свидетелите С. Б., С. С., П. В., М. М., Д. Ц., С. Й., Т. Т. и Н. А. не са видели самото пътнотранспортно произшествие, не превръща показанията им в недопустим източник на доказателства. Тъй като са пристигнали по различно време на мястото на инцидента, те са получили различни възприятия за действията на подсъдимия, но са категорични в едно – че той е бил едно от лицата, помагали на пострадалите. Ето защо не може разумно да се поддържа, че показанията им са взаимно изключващи се и не заслужават доверието, отдадено им от инстанциите по фактите. Така свид. Д. Ц. е видял как подсъдимият и спътникът му придържат тялото на пострадалия Г., като до тях има превързочни материали; пак той е изпълнил молбата им за режещо средство, за да освободят свид. В. А.. Неуспешните опити на Т. за това са станали достояние на свид. С. С., а действията му, насочени към спиране на кръвотечението на пътника на задната седалка – на свидетелите С. Б., С. С., Д. Ц. и М. М.. Последният, както и свидетелите С. Й. и Н. А. са възприели и как подсъдимият търси вода за пътниците в другия автомобил. Всъщност най-подробни и изчерпателни поради това, че е присъствал от самото начало на инцидента, са показанията на свид. Ю. Я., а обстоятелството, че е бил познат и спътник на подсъдимия, правилно не е интерпретирано от долу стоящата инстанция като основание за дискредитирането им поради предубеденост или заинтересованост. След съпоставяне на всички тези показания с обясненията на подсъдимия и при отчитане на двойнствената функция на последните като доказателствено средство и основно средство за защита апелативният съд убедително е защитил и позицията си, че заявеното от Т. досежно коментирания също е достоверно.

По-нататък, не могат да бъдат споделени и възраженията на защитата за пропуск на апелативния съд да коментира какво е било дължимото поведение на пострадалия Д. при преминаването през кръстовището. Вярно е, че в решението не е посочено изрично, че той е следвало да спре и да пропусне автомобила на подсъдимия, който се е движел по път с предимство, но това не означава, че обсъжданото обстоятелство е останало извън вниманието на контролираната инстанция, защото при индивидуализация на наказанието тя ясно и недвусмислено е посочила, че пострадалият е допринесъл, при това съществено, за настъпване на общественоопасните последици и е сторил това именно като е отнел предимството на подсъдимия.

Най-сетне, несъстоятелни са и твърденията на адв. Н. за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради отсъствие на оправдателен диспозитив досежно обвинението за неспазване на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 47, ал. 3 от ЗДвП. На първо място, контролираната инстанция изрично е посочила в заключителната част на решението си, че оправдава подсъдимия за това нарушение на правилата за движение, а освен това, при положение, че волята на съда е ясно изразена в мотивите и не съществува съмнение относно действителното съдържание, евентуалният пропуск да бъде оправдан частично подсъдимият, не би дало основание за намеса на касационната инстанция.

По доводите за неправилно приложение на материалния закон:

При правилно установената фактическа обстановка апелативният съд е направил законосъобразни правни изводи, като е квалифицирал деянието на подс. Н. Т. по чл. 343а, ал. 1, б. „г” вр. чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 вр. ал. 1, б. „б”, пр. 2 и б. „в” вр. ал. 4 вр. чл. 342, ал. 1 от НК и е приел, че в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат е единствено нарушението на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, но не и това на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 47, ал. 3 от ЗДвП.

На първо място, несподеляеми са доводите на защитата за отсъствие на причинна връзка между нарушението на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и общественоопасните последици поради това, че ударът с л. а. „Мерцедес” е бил предотвратим, ако подсъдимият не беше отклонил автомобила в ляво, а беше продължил движението си в първоначално избраната посока. Цитираната разпоредба предоставя на водачите на МПС две възможности за преодоляване на конфликтни ситуации в зависимост от интензитета на опасността – намаляване на скоростта или спиране. Промяната на посоката на движение или нейното запазване не са предвидени като законосъобразни варианти за поведение. В същото време, съгласно експертизите, допуснати и приети в хода на съдебното следствие, ако подсъдимият беше реагирал по предвидения в закона начин в момента на възникване на опасността, вместо с отклонение на л. а. /марка/ наляво, сблъсък между двете превозни средства не би настъпил. Ето защо въззивната инстанция законосъобразно е приела, че именно неспазването на изискванията на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП наред с незаконосъобразното поведение на другия участник в пътния инцидент е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат.

В съответствие със закона и доказателствата по делото е прието, че моментът на възникване на опасността, изискващ реакция на подсъдимия съобразно предписанията на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, е онзи, в който л. а. „Мерцедес” е потеглил от стоп-линията. Макар да е акцентирал преди всичко върху поведението на подсъдимия и момента, в който той е предприел отклоняване наляво, въззивният съд не е оставил без внимание и действията на пострадалия Д., които са обективния фактор за създаване на конфликтната ситуация. С привеждане на л. а. „Мерцедес” в движение и с продължаването на това движение независимо от бързото приближаване на подсъдимия и въпреки пробуксуването на превозното средство, довело до невъзможност за максимално ускорение, Д. недвусмислено е демонстрирал намерението си да навлезе на главния път и да не зачете предимството на подсъдимия.

Неоснователни са аргументите срещу оправдаването на подсъдимия по обвинението за неспазване на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 47, ал. 3 от ЗДвП. Обстоятелството, че ударът е бил предотвратим при движение с разрешената скорост от 60 км/ч не обосновава автоматично претенциите на частното обвинение за съществуване на причинна връзка между това нарушение на правилата за движение и настъпилия съставомерен резултат. Съществен фактор за законосъобразна преценка налице ли е причинна връзка е обстоятелството дали произшествието е могло да бъде избегнато при избраната от водача скорост, която в случая е 68 км/ч. И в трите кредитирани от въззивния съд експертизи е даден положителен отговор на този въпрос, поради което законосъобразно е направен извод, че макар поведението на Н. Т. да не е съответно на чл. 21 от ЗДвП, пътнотранспортното произшествие не се дължи на неспазване режима на скоростта. Опитът на адв. Ч. да обоснове наличието на причинна връзка между нарушението на чл. 21 от ЗДвП и съставомерните последици като обвърже действията на подсъдимия по отклоняване на л. а. /марка/ наляво със съзнанието на Т., че се движи с превишена скорост, е неудачен, защото е лишен от надеждна доказателствена основа, а цитираната от същия повереник съдебна практика е относима единствено към фактологията, приета по съответните дела.

Несъответни на установените по делото обстоятелства и поради това неоснователни са и възраженията на частното обвинение срещу приетото от апелативния съд съпричиняване от страна пострадалия Д.. Последният се е намирал на път без предимство и по силата на чл. 50, ал. 1 от ЗДвП е бил длъжен да пропусне движещия се по пътя с предимство автомобил на подсъдимия. Вместо да изчака преминаването му и едва тогава да навлезе в кръстовището, водачът на л. а. „Мерцедес” е предприел завой наляво и е пресякъл траекторията на л. а. /марка/ вследствие на което се е стигнало до сблъсъка на двете превозни средства. С тези свои действия Д. е допринесъл, при това съществено, за настъпване на общественоопасните последици. Обстоятелството, че поведението на подсъдимия също е било незаконосъобразно не изключва съпричиняването, тъй като действията на всеки от двамата водачи е условие без което пътнотранспортното произшествие не би настъпило, т. е., налице е класическа хипотеза на независимо съпричиняване на общественоопасните последици.

Въззивната инстанция е направила законосъобразни изводи и досежно субективната страна на деянието. Безспорно, намирайки се на път с предимство, подсъдимият е очаквал то да бъде зачетено от останалите участници в движението, но това обстоятелство не води до извод за наличие на случайно деяние. Чл. 15 от НК намира приложение при кумулативното наличие на две предпоставки: 1. поведението на водача да е съответно на предписанията на закона и 2. той да е поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. В случая обаче, макар началото на причинния процес да е поставено от действията на пострадалия и независимо дали е считал, че л. а. „Мерцедес” ще завие наляво или ще продължи в права посока, подсъдимият е имал обективната възможност да възприеме опасността и реално я е възприел на разстояние, позволяващо му да предприеме изискуемите от чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП действия. Като е избрал вместо тях да продължи движението си с отклоняване наляво, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати произшествието. Наличието или не на подаден сигнал за завой на ляво от страна на пострадалия Д. не се отразява върху изводите за субективна съставомерност на деянието, доколкото за подсъдимия е било видно, че другият водач няма да зачете предимството му и няма да изчака преминаването му, а ще навлезе в неговата лента за движение и ще пресече пътя му.

Не се основават на закона и материалите по делото и доводите на поверениците адв. Н. и адв. Ч. за отсъствие на предпоставките за приложение на привилегирования състав на чл. 343а от НК. Правната квалификация на деянието съобразно цитираната разпоредба е свързана с активно поведение на виновния водач, насочено към облекчаване състоянието на пострадалия и спасяване на живота му. Законодателят не е поставил изискване за естеството на спасителните действия, за техния обем или за ефективността им. Не е необходимо и помощта да е оказана на всички пострадали. Единственото условие е тя да е необходима, т. е., да е оказана на жив човек, като смъртта на някой от участниците в произшествието не е пречка за приложение на чл. 343а от НК, стига да има други пострадали, чието състояние налага предприемането на спасителни действия. Тези принципни положения са били съобразени от инстанциите по фактите.

Установено е, че след сблъсъка с л. а. „Мерцедес” подсъдимият е извършил редица действия – опитал да извади свид. А. от превозното средство като среже предпазния колан, опитал да спре кръвотечението на пострадалия Г., потърсил и намерил вода, която дал на пострадалите. Изброените действия притежават изискуемата от закона насоченост, защото към момента на предприемането им двамата пътници са били живи и са се нуждаели от помощ. Обстоятелството, на което акцентира адв. Ч. – че Г. Г. е бил практически в кома, не изключва възможността за приложение на привилегирования състав на чл. 343а от НК, първо, защото този пострадал все още е имал жизнени показатели и второ, защото към онзи момент не е бил единственият преживял катастрофата – свид. А. е била жива и също е имала нужда то помощ.

Безспорно, ако всяко от изброените действия се разглежда изолирано от останалите и се пренебрегне взаимната им свързаност и логическата им последователност, във възраженията на адв. Ч. и адв. Н. би могъл да бъде открит известен резон и да се спори дали наистина Н. Т. е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите. Принципите за обективност, всестранност и пълнота изискват обаче поведението на подсъдимия да се обсъжда в неговата цялост и именно при такъв подход се налага извод, че извършените от Т. действия покриват критериите на чл. 343а от НК и към него не бива да се поставят допълнителни изисквания като сигнализиране на Бърза помощ, изваждане на пострадалия Г. от превозното средство и т. н.

По възраженията за явна несправедливост на наказанието:

Неоснователни са доводите в касационните жалби и протеста, отнасящи се до размера на наложената санкция и начина на нейното изтърпяване. Апелативният съд е съобразил всички обстоятелства от значение за продължителността на лишаването от свобода и от правоуправление на МПС, дал е законосъобразна оценка кои от тях са смекчаващи и кои отегчаващи и какви са значението и тежестта на всяко от тях при индивидуализация на наказанието.

Поверениците обосновават тезата си за прекомерна снизходителност към подсъдимия, изискваща увеличаване на наказанието, с предходното осъждане на Н. Т. за престъпление по чл. 343б от НК.П се обаче, че за това осъждане подсъдимият е реабилитиран по право на основание чл. 86 от НК, а съгласно разпоредбата на чл. 85, ал. 1 от НК реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното. При отсъствие на императивно изискване за отчитането му при индивидуализация на наказанието, предходното осъждане, за което е настъпила реабилитация, не може да се третира като отегчаващо отговорността обстоятелство и да обоснове увеличаване на наложената санкция.

Неоснователно се поддържа, че необходимостта от по-строг подход към подсъдимия произтича от множеството му административни наказания, наложени все за нарушения на правилата, регламентиращи безопасността на движението. Безспорно, Т. е санкциониран три пъти, както следва: за нарушение на пътната сигнализация, за неспазване на знак, забраняващ влизането, и за преминаване на забранена сигнализация на светофара; по отношение на него е издадена и заповед за отнемане на свидетелството му за правоуправление до решаване на въпроса за отговорността му за управление на МПС след употреба на алкохол с концентрация над 0, 5 ‰, но е видно, че тя е относима към коментираното по-горе осъждане по чл. 343б от НК, за което е настъпила реабилитация. Вярно е също така, че и трите коментирани наказателни постановления са все за деяния, пряко свързани с безопасността на движението. В същото време, с оглед обстоятелството, че подсъдимият е правоспособен водач на МПС от 1990 год., не може да се обоснове извод, че той е трайно недисциплиниран шофьор, който системно и упорито неглижира правилата за поведение на пътя и поради това за поправянето и превъзпитанието му се налага увеличаване размера както на лишаването от свобода, така и на лишаването от правоуправление на МПС.

Нещо повече, предшестващите деянието административни наказания не следва да се разглеждат изолирано от останалите данни за личността на подсъдимия. Същият е с чисто съдебно минало, добре образован, полага общественополезен труд и е ангажиран в редица обществени инициативи, ползва се с добро име в обществото, депозирал е обяснения, с които съществено е подпомогнал разкриването на обективната истина. Всички тези обстоятелства сочат, че поначало Т. е добре вграден в обществото и не представлява голяма обществена опасност, за да е наложително по-строгото му санкциониране.

Претенцията на частното обвинение за увеличаване на наказанието не може да бъде обоснована успешно и с твърдения за завишена обществена опасност на деянието предвид настъпилия общественоопасен резултат. Вярно е, че всяко проявление на общественоопасните последици над минимално необходимото за съответната квалификация на деянието следва да се отчита като отегчаващо обстоятелство, а със смъртта на пострадалите Д. и Г. и с причиняването на телесна повреда на свид. А. е надхвърлено изискуемото за квалифициране на деянието по чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК. Това обаче не е единственото обстоятелство, отразяващо се върху обществената опасност на извършеното от подсъдимия, а оттам и върху наказанието. Въззивната инстанция с основание е акцентирала и върху още един факт – съпричиняването от страна на другия участник в пътния инцидент, чийто принос правилно е оценен като надвишаващ този на подсъдимия. Без да имат за последица цялостното оневиняване на Т. действията на пострадалия Д., изразили се в отнемане на предимството на л. а. /марка/, съществено рефлектират върху размера на наказанието, защото именно с неправомерното навлизане в кръстовището е създадена опасността за движението и е поставено началото на причинния процес.

Обстоятелството, че двамата пътници в л. а. „Мерцедес” нямат принос за настъпване на произшествието не оказва влияние върху извода, че размерът на наказанието е съответен на степента на обществена опасност на деянието и дееца, респ., не може да обоснове и по-голяма строгост към подсъдимия. Този факт има отношение единствено към гражданската отговорност на подсъдимия.

В същото време не може да бъде споделена и тезата на защитата за определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК или поне за намаляването му до минимума, предвиден за извършеното престъпление.

Действително, подсъдимият е неосъждан, с добри характеристични данни, трудово ангажиран и съпричастен към множество обществено значими каузи; вярно е също така, че с обясненията си значително е допринесъл за разкриване на обективната истина. Това обаче са принципно изисквани и очаквани в обществото характеристики на личността и именно защото са норма, правило в обществения живот, не притежават изискуемата от чл. 55 от НК изключителност и необичайност. Въпреки съществената им роля при индивидуализация на наказанието приносът на пострадалия за настъпване на произшествието и продължителността на Наказателен процес в конкретния казус също нямат значението на изключителни смекчаващи обстоятелства.

Наред с това, макар и да са не малко, коментираните смекчаващи обстоятелства не могат да бъдат оценени като многобройни по смисъла на цитираната разпоредба, защото не надвишават съществено в количествено отношение отегчаващите обстоятелства.

На първо място в тази насока следва да бъдат изтъкнати нарушенията на правилата за движение, за които Н. Т. е санкциониран по административен ред. Вече беше посочено, че те не налагат увеличаване на наказанието, но едновременно с това е недопустимо да бъдат изцяло игнорирани и да не бъде отчетено, че разкриват една негативна страна от личността на подсъдимия. Ето защо контролираната инстанция законосъобразно ги е третирала като отегчаващо отговорността обстоятелство. Същата характеристика притежава и нарушението на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, което не се намира в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат и тъй като не се явява елемент от състава на престъплението не попада под забраната на чл. 56 от НК. Най-сетне, както вече беше отбелязано по-горе, като отегчаващо обстоятелство следва да се третира и фактът, че е причинена смърт на две лица и телесна повреда на третия пътник в л. а. „Мерцедес”, с което са надхвърлени изискванията на Закон за квалификация на деянието по чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК.

Съвкупната преценка на обсъдените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства показва, че намаляване на наказанието под пределите, определени от апелативния съд, би представлявало проява на неоправдано снизхождение спрямо подсъдимия и това се отнася както за срока на лишаването от свобода, така и за продължителността на кумулативната санкция. Вместо да съдейства за поправянето и превъзпитанието му и да способства за постигане на генералната превенция, наказание в по-нисък размер би създало чувство за безнаказаност както у него, така и в останалите членове на обществото.

Най-сетне, неоснователни са възраженията на държавното и частното обвинение срещу приложението на чл. 66 от НК. Настоящият съдебен състав се солидаризира с констатациите на долу стоящата инстанция, че за реализиране както на генералната, така и на индивидуалната превенция не е необходимо подсъдимият да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода. Този извод се основава на данните за личността на Н. Т. в тяхната цялост. Административните наказания за неспазване на ЗДвП, на които е поставен акцент в протеста и жалбите на всички повереници, не препятстват подобна констатация, защото извън поведението си като водач на МПС подсъдимият не представлява голяма обществена опасност и не съществува риск от извършване на незаконосъобразни прояви от друго естество. С оглед спецификите на настоящия казус и на предходното неправомерно поведение на Т. от съществено значение за поправянето и превъзпитанието му е не изолирането му от обществото, а лишаването му от възможност да извършва други нарушения на правилата за движение. Последното може да бъде постигнато ефективно при кумулативното действие на две обстоятелства – определената от апелативния съд продължителност на лишаването от правоуправление на МПС и максималния изпитателен срок по чл. 66 от НК. По този начин ще се реализира не само индивидуалната превенция, но ще се въздейства предупредително и възпиращо и върху останалите членове на обществото.

Що се отнася до обществените очаквания и нагласи, изтъкнати от адв. Н. като аргумент против приложението на чл. 66 от НК, следва изрично да се подчертае, че законодателят ги е изключил като фактор при индивидуализация на наказанието и при преценката налице ли са предпоставките за условно осъждане на дееца. Ето защо това обстоятелство не може да обоснове корекция на въззивния съдебен акт в желаната от обвинението насока.

Предвид всички тези съображения касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 60/02. 03. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 233/2017 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.