РЕШЕНИЕ

№ 24/15.01.2026

гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Румен Петров

Членове: Е. К.

Светла Букова

при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора А. П. като разгледа докладваното от Е. К. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200878 по описа за 2025 година

Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалба на адв. Д. П. – упълномощен защитник на подсъдимия К. И. К., срещу решение № 125 от 04.08.2025 г., постановено по ВНОХД № 20255000600062/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдена изцяло присъда № 81 от 14.11.2024 г., на Окръжен съд - Пловдив, по НОХД № 20245300200757/2024 г.. С касационната жалба са въведени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, с изложени подробни съображения в тяхна подкрепа.

Оплакванията относно касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се базират на твърдени нарушения на принципните правила по чл. 13 и чл. 14 от НПК, изразяващи се в липсата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Според защитата незаконосъобразно въззивният съд е придал на кредитираната комплексно съдебно психиатрична и психологична експертиза(КСППЕ) предварително установена сила в противовес с чл. 14, ал. 2 от НПК, тъй като не може само чрез нея да се установява дали подсъдимият се е намирал в особено психическо състояние по време на деянието. Сочи също, че във въззивния съдебен акт липсва самостоятелен анализ на събраната доказателствена съвкупност по делото, а единствено преповтаряне на фактическите изводи на първата инстанция, което очертава нарушение на процесуалните правила от кръга на абсолютните, а именно - липса на мотиви. В своята съвкупност извършените съществени процесуални нарушения са довели до осъждането на подсъдимия въз основа на предположения в противоречие с чл. 303, ал. 1 от НПК.

По отношение на нарушенията на материалния закон защитникът е изложил доводи, че вследствие на извършените съществени процесуални нарушения неоправдано не е преквалифицирано деянието по привилегирования състав по чл. 118 от НК, като не е отчетена провокацията от страна на пострадалия Т. под формата на физическо насилие и нанесената тежка обида, както и наличието на състоянието на силно раздразнение у подсъдимия. В условията на алтернативност посочва, че намира приложение и привилегированата квалификация по чл. 124 от НК, тъй като подсъдимият не е имал личен мотив или повод да желае смъртта на пострадалия, което изключва формирането на вина по отношение на настъпилата смърт на пострадалия.

В подкрепа на явната несправедливост на наказанието подсъдимият излага съображения, че наложеното наказание е прекомерно високо предвид тежестта и обществената опасност на извършеното деяние и на дееца. Според защитата не са били отчетени липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства по делото, както и наличието на превес на смекчаващите обстоятелства като добрите характеристични данни, социалния му статус, чистото съдебно минало, изразеното съжаление за извършеното, изградените трудови навици, оказаното съдействие в хода на разследването на органите на досъдебното производство, възрастта на подсъдимия, здравословното му състояние и поведението на пострадалия преди деянието. При условията на алтернативност се претендира да се отмени въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото обвинение или да бъде намален размерът на наложеното наказание.

В съдебното заседание защитникът на подсъдимия - адв. П. поддържа жалбата по изложените съображения, със заявените искания и добавя в условията на евентуалност да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. В пледоарията си акцентира да се обърне внимание на разминаванията между показанията на свидетелите Б. и К., като тези на К. се явяват по-достоверни относно хода на събитията.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна. Сочи, че въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като преценката му за даването на вяра на определени доказателства и доказателствени средства не подлежи на касационен контрол. Съдебният акт е мотивиран съобразно изискванията по чл. 339 от НПК и при правилното установяване на фактите по делото материалният закон е бил приложен правилно. Според прокурора наложеното наказание е справедливо с оглед конкретната обществена опасност на деянието и дееца. В обобщение, не съзира заявените от защитата касационни основания и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимият К. К. се присъединява към изразеното становище от защитника. При реализация на правото си на последна дума моли да бъде намалено наказанието.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на касатора и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 81, постановена на 14.11.2024 г. от Окръжен съд – Пловдив, по НОХД № 20245300200757/2024 г. подсъдимият К. И. К. е признат за виновен в това, че на 08.07.2023 г. в [населено място] умишлено е умъртвил Т. И. Т., като смъртта е настъпила на 14.07.2023 г., поради което на основание чл. 115 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ в размер на десет години лишаване, което да изтърпи при първоначален строг режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. “а“ от ЗИНЗС.

На основание чл. 59, ал. 1 и 2 от НК първоинстанционният съд е приспаднал от така наложеното наказание времето, през което подсъдимият е бил задържан по ЗМВР и НПК, считано от 25.07.2023 г. до влизане на присъдата в сила.

С присъдата е направено разпореждане с веществените доказателства по делото и подсъдимият е осъден да заплати направените разноски по делото.

Въззивното производство е било инициирано по жалба на защитника на подсъдимия, с която е било заявено несъгласие с първоинстанционната присъда.

Касационната жалба, инициирала настоящото производство, е процесуално допустима, подадена от процесуално легитимирана страна срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения в закона срок. Разгледана по същество, е неоснователна.

По отношение на доводите в подкрепа на допуснатите съществени процесуални нарушения:

На първо място, следва да бъде разгледано оплакването относно липсата на мотиви, подкрепено с декларативните доводи относно неизвършването на самостоятелен доказателствен анализ от въззивната инстанция. Както вече е разяснявано в практиката на ВКС, липсата на мотиви може да се характеризира с наличието на непълнота в съдебния акт относно основните въпроси, отнасящи се до фактите на деянието или квалифицирането му от правна страна, наказанието на лицето, както и относно направените доводи и оплаквания на страните. В конкретния случай съдържанието на въззивния съдебен акт не отговаря на заявеното оплакване. Независимо от обстоятелството, че приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка е изцяло възпроизведена от решаващия съд, същият не е изразил формално съгласие с направените изводи. Изложил е в стр. 15-19 самостоятелен анализ на събраната доказателствена маса, въз основа на който е направил собствена правна оценка на установените факти по делото. Провел е въззивно съдебно следствие, в хода на което е извършил очна ставка между свидетелите К. и Б.. Назначил е също така КСППЕ във връзка с вменяемостта и общото психическо състояние на подсъдимия, както и СМЕ относно въпроса дали страда от някакви заболявания и евентуалното им отражение върху здравословното му състояние с оглед престоя му в затвора. Всичките извършени действия са допринесли за изясняване на правнорелевантните факти, свързани с предмета на доказване по чл. 102 от НПК. В действителност въззивният съд не е коментирал всеобхватно всички събрани доказателства и доказателствени средства по делото. Той обаче е концентрирал усилията си върху анализа на показанията на основните свидетели по делото, по които е имало възражения от страна на защитата, и е изложил своите съображения относно новоизвършените съдебноследствени действия. Подобен подход в конкретния случай не може да се счете като незаконосъобразен. Когато въззивната инстанция не е достигнала до различни фактически изводи от първата, не е задължително тя да подлага на задълбочена проверка всеки един доказателствен източник относно неговата достоверност и взаимна подкрепеност с останалите кредитирани доказателства или да преповтаря мотивите на първоинстанционния съдебен акт, а има за задължение да изложи в концентриран вид фактите по делото и да отговори на основните възражения на страните, което апелативният съд е сторил(в същия смисъл Решение № 284 от 19.07.2023 г. по н. д. № 266 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. Отделение).

На следващо място, преди да се пристъпи към отговора на оплакванията, свързани с аналитичната дейност на съда, следва да се припомни, че касационната инстанция е съд по правото, но не и по фактите, поради което ВКС не може да се произнася по възражения, с които се оспорват приетите фактически изводи по делото и се прави искане за тяхната промяна. Това по своята същност са доводи за необоснованост, което не е самостоятелно касационно основание, и за разлика от първостепенния и въззивния съд, касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, нито да пререшава въпроса за достоверност и убедителност на доказателствата и доказателствените средства. При така очертания обхват на касационната проверка, от прочита на мотивите не се установяват твърдените нарушения на принципните правила по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК относно формирането на вътрешното убеждение от страна на решаващия съд, като въззивният съд аргументирано и прецизно обосновава защо споделя изведените фактически положение в първоинстанционната присъда.

В пълнота са били обсъдени събраните гласни доказателствени средства по делото. Въззивният съд е изложил собствени доводи защо и в коя част кредитира основните две групи свидетелски показания: тези на Х. Д. и М. Н., както и на З. Б. и Ж. К..

Не се установи превратно тълкуване на свидетелските показания на Б. и К. относно обстоятелствата, довели до избухването на караницата между подсъдимия и пострадалия, както и последвалите им действия. Техните показания цялостно се припокриват и кореспондират помежду си във връзка с хронологията на събитията, като и двамата са категорични, че пострадалият е нанесъл удар на подсъдимия с юмрук в лицето. Единственото противоречие е относно факта дали свидетелят Б. е присъствал в заведението около 11:15-30 часа при нанасянето на удара, което не е могло да бъде преодоляно чрез проведената очна ставка и въззивният съд е изложил собствени аргументи защо се доверява на показанията на свидетеля Б. като трето незаинтересовано лице.

Съвсем основателно въззивният съд е отхвърлил възраженията във връзка достоверността на показанията на Д. и Н., като е посочил, че същите са преки очевидци на конфликта между подсъдимия и пострадалия, и техните свидетелски показания допринасят за изясняването на механизма на изпълнителното деяние, което се подкрепя и от останалата кредитирана доказателствена маса.

По отношение на възражението за нарушаването на чл. 14, ал. 2 от НПК следва да се отбележи, че същото е формулирано на плоскостта на оплакванията относно правилното приложението на материалния закон. С него се оспорват правните изводи на съда относно липсата на „състояние на силно раздразнение“ у подсъдимия, което подлежи на разискване след осъществяването на проверката за евентуално наличие на съществени процесуални нарушения. Поради тази причина цялостен отговор на това възражение ще бъде даден, след като се провери дали въззивният съд е обсъдил експертизата съобразно принципните правила в НПК при оценка на доказателствата по вътрешно убеждение от обективна страна. От прегледа на мотивите е видно, че не подлежи на критика подхода на второстепенния съд при обсъждането на въпросната експертиза. Установяването на наличието на физиологичен афект, както и детайлният анализ на общото състояние на психиката на подсъдимия е фактически въпрос, чийто отговор може да бъде даден само от вещи лица със специални познания в съответната област. Именно по искане на защитата е била назначена въпросната КСППЕ по зададените от него въпроси. При анализа на процесното заключение въззивният съд е съблюдавал изискванията на чл. 154, ал. 1 от НПК, като същото е допринесло за разкриване на обективната истина относно изясняването на обстоятелствата във връзка с вменяемостта и психическото състояние на подсъдимия по време на деянието.Проверяваният съд правилно е кредитирал експертното заключение като обективно и мотивирано, изготвено от лица с професионални знания и опит в съответните научни области. Вещите лица са дали ясни отговори относно психопрофила на подсъдимия: същият е чувствителен към невнимание и грубост у околните, има спонтанни реакции и е високо конфликтна личност. Относно наличието на физиологичен афект от психиатрична гледна точка вещите лица са аргументирали неговата липса в конкретния случай, с оглед установеното състояние на алкохолно опиване и липсата на типичните последващи вегетативни признаци като отпадналост, дезорганизация и неспособност на действия. Също така експертите отчитат, че липсват данни подсъдимият да е бил подвластен на някоя доминираща емоция, която изцяло да контролира поведението му и същият се е намирал в нормално психологично състояние, макар и повлияно от алкохолното опиване. Тези изводи са изведени правилно от въззивния съд, без да се установява превратен прочит на експертизата, като същата не влиза в противоречие с останалата кредитирана доказателствена съвкупност.

Щом доказателственият материал, преценен поотделно и в съвкупност, позволява извеждането на категорично и единствено заключение по въпросите по чл. 102 от НПК, включително и по въпроса за авторството на деянието, към съдилищата не може да се отправи упрек, че те са действали в нарушение на чл. 303 от НПК. Предвид изложеното касационният съд прие, че въззивната инстанция е направила пълен и верен анализ, почиващ на събраните доказателствени източници по делото и въз основа на тях правилно е установила фактите. Ето защо и оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуални правила, свързани с приложението на чл. 13 и чл. 14 и чл. 107, ал. 2 НПК е неоснователно и не следва да бъде възприето.

По оплакванията за нарушение на материалния закон:

В касационната жалба това оплакване е изведено, на първо място, като последица от допуснатите нарушения на процесуалните правила, регламентиращи доказателствената и аналитична дейност на въззивния съд и на задължението на последния да вземе всички мерки за изясняване на обективната истина. ВКС вече изложи съображенията си, въз основа на които прие, че посочените пороци не са налице. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите –Пловдивския окръжен съд и Апелативен съд – Пловдив, правилно са били подведени под нормата на основния състав на убийството по чл. 115 от НК.

Без основание се явяват доводите относно преквалифицирането на деянието по по-леко наказуемия закон по чл. 124 от НК. Известно е, че причиняването на смърт по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена телесна повреда е специфичен състав на убийство при смесена форма на вина, при който от обективна страна се осъществяват два престъпни резултата – нанасяне на телесна повреда и причиняване на смърт. По отношение на тях деецът е формирал различно субективно отношение– умисъл към по-близкия резултат (телесната повреда) и непредпазливост към по-отдалечения (смъртта на жертвата). Същевременно, какво е съдържанието на умисъла се изхожда не от субективните подбуди при извършването на едно общественоопасно деяние, а от конкретно осъществените негови действия в обективната действителност – начина на извършване на деянието, средствата, с които се причиняват уврежданията, силата на ударите, техния брой.

В случая правилно първоинстанционният и въззивният съд са приели, че горепописаните действия на подсъдимия сочат за наличието на пряк умисъл. Подсъдимият К. е нанасял множество силни удари с юмруци и ритници върху жизненоважни части на тялото(главата) на пострадалия, които са му причинили тежки телесни увреждания, несъвместими с живота. Именно нанесената тежка черепно-мозъчна травма е довела до кръвоизлив по твърдата мозъчна обвивка и образуването на субдурален хематом, който се явява в пряко причинно-следствена връзка с настъпилата му смърт няколко дни по-късно, въпреки оказаната медицинска помощ. Всичко описано дотук изключва възможността подсъдимият да е имал намерение единствено и само да нанесе телесна повреда на пострадалия, доколкото същият е съзнавал и предвиждал, че причинените удари се явяват фатални спрямо Т., предвид локацията и многобройността им и следователно е желаел настъпването на смъртта на последния.

Не може да намери приложение в настоящия случай и по-леко наказуемото престъпление по чл. 118 от НК, тъй не са налице нито една от законоустановените предпоставки. В принципен план изложените доводи от защитника по отношение законовото понятие „състояние на силно раздразнение“ са правилни. Действително в съдебната практика(виж Р-133-95-I и Решение № 62 от 20.05.2021 г. по н. д. № 158/2021 г.. I НО)се възприема виждането, че деецът може да е действал в условията на бурни и внезапни емоции, които да са замъглили неговата рационална преценка за заобикалящата го действителност, без състоянието да се окачестви с понятието на психиатрията „физиологичен афект“. Това са обикновено хипотезите, при които извършителят на престъпление е бил в състояние на алкохолно опиване. С оглед на това е верен и аргументът, че не следва решаващият съд да бъде обвързан от експертното заключение на вещите лица при решаване на въпроса за наличието на коментирания съставомерен признак.

В рамките на приетата от въззивния съд фактология обаче подобни данни липсват. Видно е, че пострадалият е нанесъл удар в лицето на подсъдимия близо един час преди побоя. С оглед краткотрайната продължителност на афектното състояние, което продължава в рамките на минути, това се явява твърде голям интервал от време, през което подсъдимият да не се е успокоил. В унисон се явяват експертното заключение на вещите лица, както и свидетелските показания на очевидците на караницата, че подсъдимият не е проявявал признаци на експресивна и бурна емоционална реакция, която да му е попречила адекватно да прецени ситуацията и да му е повлияла на задръжките при извършването на убийството, както и след това. На това основание се явява неоснователно и възражението на защитата, че въззивният съд при излагането на правните изводи е анализирал заключението на КСППЕ изолирано от останалата доказателствена съвкупност, придавайки по този начин формална доказателствена сила, като същата се явява в допълнение на изведените първоначални изводи от първата инстанция относно липсата на медицинския критерий на чл. 118 от НК.

За пълнота следва да се посочи, че не е налице и юридическият критерий по отношение на нанесената тежка обида от пострадалия. Тежка е тази обида, която от гледището на морала дълбоко засяга и унижава достойнството и честта на дееца. В случая е установено по делото, че подсъдимият и пострадалият са били добри приятели и част от ежедневната им комуникация е включвала спречквания помежду им, които често са включвали отправяне на ругатни един към друг. Именно поради тази причина не могат да се възприемат доводите на защитата, че подсъдимият се е почувствал дълбоко засегнат от думите на пострадалия. Нанесените обиди не са от естеството да уязвят личната самооценката и чувствата му до такава степен, обуславяща изпадането в замъглено съзнание, непозволяващо да възприеме правилно заобикалящата го среда.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че правилно въззивната инстанция е квалифицирала деянието като престъпление по чл. 115 НК и не се налага атакувания въззивен съдебен акт да бъде коригиран по отношение на приложението на материалния закон.

По оплакванията за явната несправедливост на наказанието

Претенцията за явна несправедливост на наложеното по отношение на подсъдимия К. наказание е неоснователна. Въззивната инстанция е потвърдила наложеното спрямо подсъдимия наказание в размер на 10 години лишаване от свобода при превес на смекчаващи(чистото съдебно минало, изразеното съжаление и критично отношение към извършеното, оказаното съдействие на органите на разследването, възрастта на подсъдимия, както и провокиращото поведение на пострадалия преди деянието) и липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства, което е абсолютният минимум на законоустановената санкция на чл. 115, ал. 1 от НК. С оглед на това не е възможно по реда на чл. 54, ал. 1 от НК наказателната отговорност да бъде индивидуализирана в по-нисък размер. Единствената възможност за удовлетворяването на искането на защитата е приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК при наличието на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. В конкретния случай нито едно от установените смекчаващи отговорността обстоятелства не се явява изключително, а броят им по никакъв начин не може да се определи като многоброен. В заключение, наложеното наказание е отмерено изцяло в унисон с целите на чл. 36 от НК и съответства на обществената опасност на деянието и дееца, както и на установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства.

По изложените съображения обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 125 от 04.08.2025 г., постановено по ВНОХД № 20255000600062/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: