ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1720

гр. София, 08.04.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р.ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 3842/2024г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. В. К., подадена чрез адв.К. Ч., против решение № 3235 от 31.05.2024г., постановено по въззивно гр. дело № 2750/2024г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав. С обжалваното решение е отменено решение от 27.11.2023г. по гр. дело № 21694/2023г. на Софийския районен съд, ГО, 62 състав и вместо това са отхвърлени исковете на К., предявени против „ГП Авиейшън” ЕООД с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225 КТ - да се признае за незаконно и да се отмени уволнението на ищцата, извършено със заповед №29-03-01/29.03.2023г.; за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „старша стюардеса“ в звено „Кабинен състав“ и за осъждане на ответника да плати на К. 5 598,40 лева, като обезщетение за оставането й без работа за периода от 31.03.2023г. до 30.09.2023г.

В касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторката поддържа, че въззивният съд е извършил грешна преценка на доказателствата, неправилно е анализирал свидетелските показания, поради което необосновано е приел, че уволнението е законосъобразно. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и формулира следните правни въпроси: 1. Отпада ли доказателствената тежест на ответника да установи производствения престой, след като е представил единствено заповед за временно преустановяване на работата за 15 работни дни и е ангажирал гласни доказателства, чрез разпит на свидетел, който се намира в трудовоправни отношения с него; 1а. Има ли право съдът да извърши проверка на действителното наличие на основанието за уволнение; 2. Допустимо ли е съдът да приема за безспорно, че „летателен“ и „кабинен“ състав са две самостоятелни звена, без по делото да са събрани писмени доказателства в тази връзка; 3. В случай, че се приеме, че „летателен“ и „кабинен“ състав не са обособени като две самостоятелни звена, налице ли е престой на предприятието, ако едно от двете звена извършва дейност в периода, за който е издадена заповедта за престой. По първия въпрос твърди противоречие с решение от 08.04.2013г. по гр. д.№2571/2013г. на СГС и определение № 30/10.01.2014г. по гр. д.№4108/2013 на ВКС. По втория и третия въпрос поддържа, че е налице противоречие с решение №51/ 03.06.2019г. по гр. д.№ 1798/2018г. на ІІІ ГО и решение № 26/04.03.2022г. по гр. д.№1785/2021г. на ІV ГО. Поставя и въпросите: 4. Следва ли заповедта, с която работодателят преустановява цялостно дейността на звено „кабинен състав“ да бъде обусловена от краен срок и допустимо ли е като краен срок да се сочи бъдещо несигурно събитие; 5. Допустимо ли е да се приеме, че е налице реален престой на предприятието, ако по делото не са събрани доказателства за присъствието на уволненото лице на работа, без да престира труд, в периода за който е издадена заповедта за престой; 6. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по посоченото в исковата молба самостоятелно основание за отмяна на уволнението по чл. 8 от КТ, а именно, поради злоупотреба с право; 7. Представлява ли съществено процесуално нарушение непроизнасянето на въззивния съд по посочено в исковата молба основание за отмяна на уволнението. По въпроси 6 и 7 поддържа противоречие с решение № 235/04.10.2017г. по гр. д.№4531/2016г. и решение № 58/30.07.2015г. по гр. д.№2600/2014г. и двете на ІV ГО. Според жалбоподателката по въпрос 8. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, за които първата инстанция не е дала указания на ответника по чл. 146, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК-кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях, е налице противоречие с решение № 1987/ 20.12.2012г. по гр. д.№ 3520/2012г. на ОС-Пловдив и определение №728/11.06.2013г. по гр. д.№2881/2013г. на ВКС. Иска въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като е очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба - „ГП-Авиейшън”ЕООД, чрез пълномощника адв.И. М., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК, против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, намира следното:

Разгледани са искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Първоинстанционният съд е намерил уволнението на ищцата за незаконно и е уважил предявените искове.

Сезиран с въззивна жалба от ответника-работодател, съставът на СГС е установил следното: ищцата е работила по трудов договор при ответника „ГП Авиейшън“ ЕООД, като „старши стюардеса“ в звено „Кабинен състав“; със заповед № 29-03-01/29.03.2023г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, е прекратено, считано от 30.03.2023г., трудовото й правоотношение, поради спиране на работата за повече от 15 дни; заповедта е мотивирана с това, че спирането продължава от 07.02.2023г. до 03.03.2023г. и от 09.03.2022г. (09.03.2023г.) до 26.03.2023г.; заповедта е връчена на 30.03.2023г., при отказ, удостоверен с подписи на двама свидетели. В уволнителната заповед е цитирана заповед № 0702-001/07.02.2023г., с която работодателят преустановява цялостната дейност на звено „Кабинен състав“ за периода от 07.02.2023г. до приключване на техническото обслужване на единственото останало ВС в САО (сертификат за авиационен оператор) на авиокомпанията, а именно – LZ-GPA, по следните технически причини: 1. промяна в САО и изваждане на ВС с регистрация LZ-CRI от свидетелството за авиационен оператор на „GP Aviation“ и 2. техническа неизправност на ВС с регистрация LZ-GPA от дата 07.02.2023г. и ВС с регистрация LZ-CRI от 30.01.2023г., водеща до невъзможност за генериране на приходи от дейността на дружеството. Допуснато е само осъществяване на дейности по поддържане квалификацията на кабинния състав, без осъществяване на полетна дейност. Съдът е приел, че към 23.03.2023г., когато е издадена спецификация на операциите от Министерство на транспорта и съобщенията, ответникът е разполагал само с едно въздухоплавателно средство - LZ-GPA, описано в същата. Посочил е, че в подкрепа на това обстоятелства са и показанията на свидетеля Т. С., основани на непосредствени и постоянни впечатления, считано от 01.02.2023г., от когато е служител при ответника. Според свидетеля, единият самолет на ответника не лети още от м. 11.2022г. и продължава да е в процес на отписване; от началото на м. февруари 2023г. второто въздухоплавателно средство е в гр. Прищина, междувременно ответникът оперира с него и самолетът има летателни часове, но с оглед планувано техническо обслужване поради установени неизправности, в края на м. 02.2023г. извършва „празно прелитане“ до Р. Р. ремонтът траел до началото на м. 04.2023г., от когато са възобновени полетите и кабинният персонал реално започнал да работи на това единствено останало въздухоплавателно средство. Свидетелят е обяснил, че звено „Кабинен състав“ е стюарден, а звено „Летателен състав“ включва пилотите. По време на престоя, обявен със заповед на работодателя, не са извършвани полети и целият кабинен състав е в отпуск и понякога на обучение. Не му е известно със сигурност някой от този персонал да е летял с „Бул Ер“ ЕООД, с което дружество, ответникът има сключен договор за наемане на кабинен състав; има случаи на отдаване, но не и през посочения период на престоя. Свидетелката Б. Д., заемала длъжност „старша стюардеса“ при ответника в периода от м. 06.2021г. до 22.07.2022г. е посочила, че стюардите се включват в кабинния екипаж, а пилотите в летателния и че по време на технически прегледи на самолетите, каквито задължително се извършват всяка година и траят около 1 месец, с колегите си са летели срещу заплащане по линии на ответника със самолети на „Бул Ер“ ЕООД.

При така установените факти, СГС е направил извод, че е налице реален временен престой и пълно преустановяване изпълнението на основните трудови функции от всички стюарди, включително от ищцата, в звено „Кабинен състав“, считано от края на м. 02.2023г. до издаване на заповедта за уволнение на 29.03.2023г. – през период много по-дълъг от 15 дни, поради временна обективна невъзможност за осъществяване на полети с единственото въздухоплавателно средство, отпадат иманентните трудови функции на всички стюарди. Посочил е, че не е установено по делото, да е налице продължаване изпълнението на длъжността, но с намален обем и съответно от намален състав на заетите с нея; не е доказано по времето на престоя, служители от звено „Кабинен състав“ да са ангажирани за полети от другата авиокомпания, нито работодателят едностранно да е променял мястото и характера на работа при условията на чл. 120 КТ. След като същите, наред с ищцата, през целия м. 03.2023г. напълно бездействат и не полагат труд, налице е състояние на престой, именно в резултат от пълно спиране на дейността в звеното, по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Въззивният съд е приел също, че по делото не е установено по време на престоя работодателят да е обявявал работни места за нови служители и реално да е назначавал такива. Предвид всичко изложено е намерил иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за неоснователен и го е отхвърлил. В резултат на това е отхвърлил и обусловените от неговото уважаване искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищцата на заеманата длъжност и по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да плати на ищцата обезщетение за оставане без работа за периода от 31.03.2023г. до 30.09.2023г.

При тези решаващи мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касаторката основания за допускане на касационно обжалване.

Обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл), нито е постановен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, СГС е приложил относимите към спора разпоредби в приложимата към спора редакция и съобразно техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол по въпросите от 1 до 5 включително, тъй като тези въпроси са израз на несъгласието на жалбоподателя с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд в едната си част, а в другата - не съответстват на обстоятелствата, които са били разгледани в обжалваното решение и направените въз основа на тях правни изводи. По начина по който са формулирани, жалбоподателката фактически иска от касационната инстанция да извърши проверка дали уволнението е било законно и дали въззивното решение, с което то не е отменено е правилно. По отношение на въпрос 1 и 1а следва да се допълни, че ответникът (работодателят) е този, който трябва да докаже законното упражняване на правото да уволни работника или служителя съобразно доводите, които ищецът е въвел с исковата си молба, тоест несъмнено е, че работодателят е този, който доказва законното упражняване на правото на уволнение, включително и когато ТПО се прекратява на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. В случая въззивният съд е извършил конкретна преценка на релевантните за делото факти и събраните доказателства; съобразил е, че за да е законосъобразно прекратяването на ТПО на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, не е достатъчно работодателят да е обявил престой и работникът или служителят да бездейства; необходимо е това бездействие да е резултат на реално преустановяване на работата, т. е. работникът да не изпълнява трудовите си функции вследствие спирането на работата; че работодателят трябва да докаже по несъмнен начин това обстоятелство, като в случая е приел, че ответникът се е справил с доказателствената тежест; че спирането на работата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ означава пълното преустановяване дейността в съответния цех, поделение или друго обособено звено на предприятието, при пълно преустановяване на извършваната дейност за съответния период на предприятието, поради вътрешно организационни, технически, икономически и пр. причини (решение № 26/04.03.2022г. по гр. д.№ 1785/2021г. на ІV ГО, решение № 92/14.04.2016г. по гр. д.№ 4515/2015г. на ІV ГО на ВКС). Спирането на работата, по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ не подлежи на проверка от съда относно неговата законосъобразност и целесъобразност. Релевантно е реалното фактическо спиране на работа повече от 15 работни дни; без значение са причините за спиране на работа (това са въпроси на работодателска и производствена целесъобразност); спирането да се отнася до звеното или дейността, в която е зает съответният работник или служител. В пълно съответствие със съдебната практика на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ е процедирал въззивният съд, поради което не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според цитираната норма на касационно обжалване подлежат въззивни решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Сочените от касатора въззивни решения на СГС и определенията на ВКС, с които те не са допуснати до касация очевидно не представляват съдебен акт, попадащ в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационно обжалване не може да се допусне и по въпросите 6 и 7. Трайна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, че съдът има задължение да изследва проява на злоупотреба с права от работодателя, когато такива факти са въведени от ищеца в исковата молба; в случаите, когато ищецът - работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна поради това, че е налице злоупотреба с права, следва да изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи. В съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд макар и лаконично, във връзка с изложените от ищцата доводи за злоупотреба с права, е изложил съображения, че е останало недоказано твърдението й, че по време на престоя работодателят е обявил работни места за нови служители, както и че реално е назначил такива,. Предвид това, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение и по последния процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото. Това питане не е съобразено с извършените от съда и страните процесуални действия, а обосновката му е свързана с оплакването за необоснованост на решението и е израз на несъгласието на жалбоподателя с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По въпроса е налице задължителна практика - ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада (чл. 269, изр. 2 ГПК), а единствено при позоваване на такива от страната във въззивната жалба или в отговора. В тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания на страните за възможността за посочване на относими към делото доказателства, което са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая във въззивната жалба на ответника по спора, сега ответник по касация, са направени оплаквания, че СРС не е изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК да укаже на страната, че не сочи доказателства за твърдените факти. В тази връзка са направени и доказателствени искания. С определение от 08.03.2024г. въззивният съд е намерил за преклудирано доказателственото искане на работодателя, тъй като е приел, че с доклада по чл. 140 ГПК за ответника е разпределена доказателствената тежест, тоест нарушения не са констатирани. Отделно от това в отговора на въззивната жалба ищцата изрично е оспорила твърденията за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото.

По изложените съображения, касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, въпреки заявеното с отговора на касационната жалба искане, доколкото по делото липсват доказателства за сторени разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3235 от 31.05.2024г., постановено по въззивно гр. дело № 2750/2024г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: