РЕШЕНИЕ

№ 207

гр.София, 07 май 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. трето наказателно отделение, в публично съдебно заседание на двайсети март през две хиляди двайсет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

при секретаря …….Н. П. …….…….…………….…и с участието на прокурора…………...С. М. …… …..……….. изслуша докладваното от съдия ……………..КАЛПАКЧИЕВ …... н. д. № … 167... по описа за ... 2025 год. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 НПК по касационна жалба на адвокат Е. Й., защитник на подсъдимия И. К. против присъда № 8 от 3.04.2024 г., постановена по в. н.о. х.д. № 1469/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдена осъдителната присъда на Софийския градски съд (Специализиран наказателен съд, закрит) по н. о.х. д. № 108/2022 г. по отношение на подсъдимия К..

С касационната жалба и допълнението към нея се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Защитникът твърди, че съдебният състав е проявил пристрастност, демонстрирана в мотивите на обжалваната присъда; че субективната страна на престъплението е изведена на основата на предположение, доколкото въззивният съд е приел, че „колкото и пъти да се зададе на този подсъдим въпроса „дали е фармацевт и разбира ли от химия“ и колкото и пъти той да отговори отрицателно, изводът за субективната съставомерност на поведението му не може да се промени“; че на основата на предположение е изведена от САС и целта за разпространение на инкриминираното наркотично вещество, доколкото съдът се е позовал на количеството на наркотика, а е пренебрегнал другите доказателства, установяващи, че К. не употребява наркотици и не контактува с наркозависими, няма умения и знания за наркотичните вещества; че съдът недопустимо е използвал в мотивите си за потвърждаване на осъждането на К. факти, за които е налице влязла в сила оправдателна присъда за извършено от него престъпление по чл. 321 НК и за съучастие с други лица – „факта, че този подсъдим няма да отговаря за участието си в такава дейност не изключва извода за завишената му степен на лична обществена опасност. Количеството от 108 кг амфетамин е огромно и изключва соловия характер на престъпното поведение на К.“; че съдът незаконосъобразно е кредитирал показания на полицейски служители, които са участвали в полицейска операция, в нарушение на изготвения план и са извършвали дейност, която по същество представлява прилагане на специални разузнавателни средства; че субективната страна на престъплението е обоснована не само с предположения, но също и с непотвърдените показания на свидетеля Ж., които по същество възпроизвеждат проведена с подсъдимия „беседа“; че в резултат на нарушенията при обсъждане на доказателствата вътрешното убеждение на съдебния състав е формирано в нарушение на процесуалния закон. С жалбата се отправя искане за отмяна на обжалваната присъда в осъдителната й част и за оправдаване на подсъдимия К..

Пред касационния съд защитникът на подсъдимия пледира за уважаване на подадената срещу въззивната присъда жалба и допълнението към нея, като поддържа изложените в тях съображения. Защитникът излага съображения за това, че делото е разгледано от незаконен състав, което се установяло при обстоен прочит на мотивите на съдебния акт; че съдът е използвал предположения при обосноваване на субективната страна на престъплението; че съдът е използвал изрази по отношение на обществената опасност на подсъдимия в разрез с разпоредбата на чл. 305, ал. 7 НПК, която забранява оправдателната присъда да съдържа изрази, които поставят под съмнение невинността на оправдания; че действията на полицейските служители били в нарушение на приетия план на полицейската операция, който не включвал територията на /населено място/и/населено място/,където е задържан подсъдимия; че полицейските служители по същество са извършали наблюдение, за което са нямали разрешение по реда на ЗСРС, както и че те са свидетелствали в нарушение на чл. 118, ал. 2 НПК; че извършените претърсвания и изземвания са в нарушения на закона, доколкото не е присъствала ефективно поемното лице Д. Т.; че предвид изминалото време наказанието е явно несправедливо, поради което следва да се приложи чл. 55 НК.

В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Според прокурора въззивният съд правилно е приел, че доказателствата по делото позволяват да се направи категоричен извод, че подсъдимият К. е осъществил на два пъти състава на престъплението по чл. 354а, ал. 2, изр. 2 , вр. с ал. 1 НК; че не е налице нито едно от посочените в процесуалния закон основания за отвеждане на съдебния състав; че обосновано въззивният съд се е съгласил с изводите на първата инстанция, че приложените по делото протоколи за претърсване и изземване отговарят на изискванията на НПК; че възраженията на защитника за липса на доказателства за субективната страна на престъплението са неоснователни, предвид количеството на наркотичното вещество и показанията на свидетеля Ж.; че наложеното наказание е справедливо. Прокурорът отправя искане за оставяне в сила на въззивната присъда.

Подсъдимият И. К. в лична защита и в предоставената му последна дума заявява, че е съгласен с казаното от защитника и моли да бъде уважена жалбата му.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 347, ал. 1 НПК, намери за установено следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.

1. С присъда от 12.09.2023 г. по н. о.х. д. № 108/2022 г. Софийският градски съд, 37. първоинстанционен наказателен състав (Специализиран наказателен съд – закрит, 22. наказателен състав), е признал подсъдимия И. Д. К. за невиновен да е извършил престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК; за виновен да е извършил престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, като на основание чл. 54 НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от пет години и глоба в размер на 20 000 лева, като го е признал за невиновен в частта на повдигнатото обвинение деянието да е извършено в съучастие с А. К., Е. Я., И. И., М. И., както и да извършил престъплението като лице, действащо в изпълнение на решение на организирана престъпна група, като го е оправдал по квалификацията по чл. 354а, ал. 2, т. 1, вр с ал. 1 НК; на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС съдът е определил първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, а на основание чл. 59, ал. 1 НК е приспаднал при изпълнение на наказанието лишаване от свобода задържането на К. с мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест.

Със същата присъда са признати:

- подсъдимият Г. Х. за невиновен по инкриминираното му престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1, вр. с ал. 1 НК;

- подсъдимият А. К. за невинен по обвинението по чл. чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК и по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 НК и вр. с чл. 20, ал. 3 НК;

- подсъдимият Е. Я. за невиновен по обвинението по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК и по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 НК и вр. с чл. 20, ал. 4 НК;

- подсъдимият И. И. за невиновен по обвинението по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК и по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 1, вр. с ал. 1 НК и вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 и вр. с чл. 26, ал. 1 НК; за виновен по обвинението по чл. 339, ал. 1 НК, за което на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е определено наказание една година лишаване от свобода; за виновен по обвинението по чл. 354, ал. 1 НК, за което на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК му е определено наказание две години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева; на основание чл. 23, ал. 1 НК му е определено едно общо наказание от две години лишаване от свобода и е присъединена глобата в размер на 10 000 лева, а на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на общото наказание от две години лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три години; на основание чл. 59, ал. 1 НК е приспаднал при изпълнение на наказанието лишаване от свобода задържането на И. с мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест;

- подсъдимият М. И. за невиновен по обвинението по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК и по обвинението по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 1, вр. с ал. 1 НК и вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 и вр. с чл. 26, ал. 1 НК;

- подсъдимият Н. А. М. А. за невиновен по обвинението по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК и по обвинението по чл. 354а, ал. 1 НК и вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК;

- подсъдимият М. С. М. С. Е. за невиновен по обвинението по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК; за виновен по обвинението по чл. 354а, ал. 5, вр. с ал. 1 НК, като на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 1000 лева, като е признат за невиновен да е държал наркотичното вещество с цел разпространение, както и да е извършил престъплението в съучастие с Н. А. М. А..

С присъдата подсъдимите И. К. и М. С. М. С. Е. са осъдени да заплатят в полза на ГД „БОП“ към МВР разноски от досъдебното производство 19 356.76 лв за съдебни експертизи и 648 лв разноски за извършван превод; по сметка на СГС сумата от 1890 лв разноски за превод и пътни разходи на свидетели, както и сумата от по пет лева държавна такса при всяко служебно издаване на изпълнителен лист.

На основание чл. 354а, ал. 5 НК с присъдата е отнет в полза на държавата предметът на престъпленията, като на основание чл. 91 – чл. 92, чл. 95 и чл. 98 от ЗКНВП е постановено унищожаване на наркотичните вещества и прекурсорите след влизане на присъдата в сила. На основание чл. 53 НК е отнет в полза на държавата лекият автомобил, собственост на И. К..

2. Срещу присъдата е подаден протест в оправдателната част за подсъдимите К., Я., И. И., М. И. по обвинението по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 НК, вр. чл. 20, ал. 3 НК за К., вр. с чл. 20, ал. 4 за Я., вр. с чл. 20, ал. 2 за подсъдимите И. И., М. И. и К. и в оправдателната част срещу подсъдимия Н. А. М. А. по обвинението по чл. 354а, ал. 1 НК и вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК.

Срещу присъдата са подадени жалби от защитника на подсъдимия К. в осъдителната част по обвинението по чл. 354, ал. 2 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК; от защитника на подсъдимия И. И. в осъдителната част по обвинението по чл. 339 НК и по чл. 354а, ал. 1 НК; от защитника на подсъдимия М. Е. в осъдителната част по обвинението по чл. 354, ал. 5, вр. с ал. 1 НК.

По подадения протест и въззивни жалби било образувано в. н.о. х.д. № 1469/2023 г. на САС, НО, 5. наказателен състав, който постановил присъда № 8 от 3.04.2024 г., с която на основание чл. 334, т. 2 и т. 4 НПК, вр. с чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК отменил присъдата на Софийския градски съд (Специализирания наказателен съд – закрит) в частта, в която подсъдимият И. И. е признат за виновен по обвинението по чл. 339, ал. 1 НК и по чл. 354а, ал. 1 НК и са му наложени наказания и е осъден да заплати разноски, като е признат за невинен и е оправдан да е извършил престъпленията по чл. 339, ал. 1 НК и по чл. 354а, ал. 1 НК; присъдата е отменена в частта, в която подсъдимия Е. е признат за виновен по обвинението по чл. 354а, ал. 5, вр. с ал. 1 НК и наказателното производство спрямо него е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, вр. с чл. 81, ал. 3, вр. с чл. 80, ал. 1, т. 4 НК. На основание чл. 338 НПК присъдата е потвърдена в останалата й част.

Спрямо подсъдимия Г. Х., който е изцяло оправдан от първата инстанция и срещу това не е постъпил протест, присъдата е влязла в сила след изтичане на срока за обжалване на решението на въззивната инстанция – т. 4, изр. 2 от ТР № 5/21.05.2018 г. по т. д. № 5/2017 г. на ОСНК на ВКС.

По отношение на подсъдимите К., Я., И. И., М. И., И. К., А. и Е. присъдата не е влязла в сила, доколкото срещу тяхното оправдаване по обвинението по чл. 354а, ал. 2 НК е постъпил протест. Въпреки че не е налице протест против оправдаването на тези подсъдими по обвинението по чл. 321, ал. 3 НК, то по силата на цитираното по-горе ТР № 5/21.05.2018 г. по т. д. № 5/2017 г. на ОСНК на ВКС, т. 4, изр. 1, когато с присъдата или решението са осъдени няколко подсъдими, за няколко деяния, и съдебният акт е обжалван или протестиран частично – само по отношение на част от дейците и/или част от деянията, присъдата или решението във всички части и за всички подсъдими влизат в сила с постановяване на акта на въззивната инстанция, когато този акт е окончателен, а ако подлежи на обжалване - с постановяване на решението на касационната инстанция.

Същевременно по отношение на тази част от въззивната присъда, с която се засяга наказателноправното положение на подсъдимите К., Я., И. И., М. И., А. и Е., ВКС не дължи проверка, на основание чл. 347, ал. 1 НПК.

3. От изложените съображения следва, че предмет на настоящото касационно производство е само жалбата на защитника на подсъдимия И. К. срещу обжалваната част на присъдата на САС по в. н.о. х.д. № 1469/2023 г.

В жалбата и допълнението към нея се развиват доводи за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения, които се свеждат до наличие на незаконен състав, поради проявена в мотивите на присъдата пристрастност към обвинителната теза; основаване на осъдителната присъда срещу К. на предположения относно субективната страна на престъплението по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 НК, както и използването на недопустими доказателства при осъждането на К., доколкото свидетелят Ж. е извършвал действия по разследването. Заявени са и касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, но предвид твърденията за съществени процесуални нарушения, те следва да бъдат разгледани от ВКС с приоритет, тъй като от тяхната основателност зависи изхода от касационната проверка.

3.1. Защитникът сочи проявена в мотивите на въззивния съдебен състав пристрастност, засягаща правото на справедлив процес на подсъдимия К..

ВКС приема така формулираното възражение на защитника за неоснователно, тъй като макар и да се установи използване на неуместна аргументация в съдебните мотиви (включително части от други съдебни актове – л. 236 гръб от съдебното дело на САС), това обстоятелство не може еднозначно да се тълкува като проявено от съдебния състав пристрастие, съответно да води до убедително мотивиран извод за незаконен състав по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК.

В мотивите на присъдата – л. 245 и л. 245 гръб от съдебното дело по в. н.о. х.д. № 1469/2023 г. на САС, се приема „въпреки че разследващите органи не са успели да съберат достатъчно доказателства и обвинението по отношение на всички подсъдими за престъпление по чл. 321 НК е останало недоказано, то не може да има никакво съмнение, че действията на подсъдимия К. са част от организирана престъпна дейност. Фактът, че този подсъдим няма да отговаря за участието си в такава дейност не изключва извода за завишената му степен на лична обществена опасност. Количеството от 108 кг амфетамин е огромно и изключва соловия характер на престъпното поведение на К..“ Използваните аргументи са недопустими и нарушават забраната по чл. 305, ал. 7 НПК, а именно, че оправдателната присъда не може да съдържа изрази, които поставят под съмнение невинността на подсъдимия.

В практиката на ЕСПЧ по чл. 6 от Конвенцията безпристрастността на съда се определя като липса на предубеждение или пристрастие, което е съществен елемент на правото на справедлив процес. За да бъде изпълнено изискването за безпристрастност, съдът трябва да отговаря както на субективния, така и на обективния критерий. По делото Kyprianou срещу Кипър съдът в Страсбург разграничава два вида случаи, при които е възможно да има нарушение на изискването за безпристрастност, а именно такива, при които е налице или „функционално, или лично“ пристрастие. При втория случай въпросът е дали личното поведение на съдията повдига такова съмнение или сочи на действително пристрастие, така че да засяга както обективната, така и субективната безпристрастност.

Що се отнася до субективния критерий, въпросът е дали въз основа на фактите може да се докаже, че член на състава на съда „е действал с лично пристрастие“ срещу жалбоподателя – Hauschildt v Denmark (1989). По отношение на субективния критерий действа презумпция, че съдията е безпристрастен, „докато се представи доказателство, сочещо обратното“ - Kyprianou срещу Кипър.

Тестът за безпристрастност, при прилагане на неговия обективен и субективен критерий в конкретния случай, не води до извод за допуснато съществено процесуално нарушение по делото в този смисъл. Обстоятелството, че Апелативният съд е нарушил частично забраната по чл. 305, ал. 7 НПК, а именно, че оправдателната присъда не може да съдържа изрази, които поставят под съмнение невинността на подсъдимия, не може еднозначно да се тълкува като израз на предварително формирано убеждение на съда за крайния резултат от въззивното обжалване, съответно не може да се приеме, че процесуалното нарушение е съществото. Не са налице данни по делото член от състава на съда да е действал с лично пристрастие към подсъдимия К.. Освен това цялостната оценка на проведеното от САС производство сочи, че процесуалните права на подсъдимия К. са били гарантирани в контекста на правото му на справедлив процес, което съответства на критерия „процес като цяло“, разгледан в решението по делото Barbera, Messeguй and Jabardo с/щу Испания (1988 г.).

3.2. ВКС намери за основателни доводите за съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав, свързани с твърденията, че присъдата е основана на недопустими доказателства и предположения.

3.2.1.Тази група възражения засяга законосъобразното формиране на обективната страна на вътрешното убеждение на Апелативния съд. Константно се приема в практиката на ВКС, че свободната оценка на доказателствените материали не е произволна, а трябва да е съобразена с процесуалните правила, предвидени в закона за допускане, събиране и оценка на доказателствата. Вътрешното убеждение на съда трябва да се основава на всички доказателствени материали, събрани и проверени по надлежния ред при обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото и да бъде надлежно мотивирано. Нарушения на тези изисквания ще има, когато съдът при формиране на вътрешното си убеждение е игнорирал (не е обсъдил) някои от доказателствените материали по делото; не е обсъдил противоречията в тях; не е обсъдил доводите на страните; извратил е (изопачил) доказателствени материали по делото; позовал се е на материали, които не са проверени по надлежния ред или не се намират по делото.

Въззивният съдебен състав е приел, че субективната страна на престъплението по чл. 354а, ал. 2 НК – знанието на подсъдимия К. за вида и естеството на държаните вещества се установява от факта на тяхното количество и разфасовки, както и от извънпроцесните признания на подсъдимия пред свидетеля Ж..

Поначало съобразно чл. 118, ал. 1, т. 3 НПК не съществува забрана за служителите на МВР, които са присъствали при извършване на оглед, претърсване и изземване да имат качество на свидетели в наказателното производство. Съществено значение при оценката на показанията на Ж. има обстоятелството, че към момента на провеждане на разговора му с подсъдимия, към К. вече е било отправено подозрение, че е извършител на деянието. Казано по друг начин показанията на полицейския служител съдържат извънпроцесуалните самопризнания на подсъдимия, които обаче са дадени в противоречие с основните положения, гарантиращи правото на защита – К. не е запознат с правото си да не се самоуличава, както и не му е осигурен защитник. Така в решение от 25 октомври 2013 г. (Решение № 391 от 25.10.2013 г. на ВКС по н. д. № 1220/2013 г., III н. о.) Върховният касационен съд постановява, че свидетелските показания на полицейски служител относно самопризнанието на обвиняемия са предназначени да „заменят“ самото самопризнание, което е направено в нарушение на процедурните изисквания. В този смисъл това доказателствено средство е имало за цел да „заобиколи закона“. Подобен подход е приложен и в решението Д. М. срещу България на ЕСПЧ от 8 март 2018 г. – § 64 - § 72. Така в решение № 147 от 9.10.2018 г. на ВКС по н. д. № 737/2018 г., III н. о. се приема, че законосъобразността на позоваването на извънпроцесуалните признания на подсъдимия е поставено под сериозно съмнение, особено след осъдителното решение на ЕСПЧ по делото Д. М. срещу България.

В подкрепа на недопустимост на показанията на свидетеля Ж. в тази част е и последвалото изменение на чл. 118, ал. 2 НПК с ДВ, бр. 18, 2024 г., което изрично изключи възможността лицата, които са извършвали разузнавателни беседи по ЗМВР да могат да свидетелстват за тези факти.

Като се е позовал на показанията на свидетеля Ж. в тази им част, в която съдържат извънпроцесните признания на подсъдимия първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което не е било отстранено от въззивната инстанция. В частта, в която полицейският служител пресъздава начина на протичане на действието по претърсване и изземване и на полицейската операция в цялост, неговите показания са годен доказателствен източник, който следва да бъде оценен наред с протоколите за претърсване и изземване и останалия доказателствен материал.

3.2.2. Защитата на К. е правила възражения относно законосъобразността на извършеното по делото претърсване и изземване в автомобила, управляван от подсъдимия и в жилищна сграда в [населено място]. В тази връзка ВКС констатира, че САС изобщо не е обсъдил доказателствата, които се съдържат в класифицирана папка с материали. Това е така, тъй като тази част от материалите по делото не са били на разположение на въззивния съд, който не ги е изискал от регистратурата за класифицирана информация на СГС.

При служебна проверка (писмо с вх. № 4-7/11.03.2025 г. на РКИ на ВКС) този касационен състав констатира, че в класифицирания том се съдържа план за провеждане на полицейска операция от служители на ГДБОП-МВР на територията на [населено място] и София област от 25.01.2016 г. с рег. № R.-001-04-1900-128/ 27.01.2016 г.

Утвърдено разбиране в съдебната практика е, че съдилищата по същество на делото дължат самостоятелен отговор на въпроса, доколко действията по претърсване и изземване са били извършени действително в условията на неотложност, като не са обвързани от оценката, която първоинстанционният съдия е дал в акта си по чл. 161, ал. 2 НПК. По този начин се гарантира ефективността на защитата на правото на неприкосновеност на жилището по чл. 33 от Конституцията на Република България. Както се разглежда подробно в решение № 76 по н. д. № 219/2016 г. на І н. о. на ВКС неотложността на действието следва да се оценява с оглед на конкретните особености на ситуацията и възможностите за нейното развитие.

Апелативният съд е следвало да оцени всички значими обстоятелства, характеризиращи проведените на 28.01.2016 г. претърсвания и изземвания в автомобила на подсъдимия и жилищната сграда в [населено място] като неотложни.

В съответствие с процесуалния закон и съдебната практика на ВКС и ЕСПЧ (критериите, посочени в решението Гуцанови срещу България от 15.10.2013., и след това развити в Преждарови срещу България от 30.09.2014 г., Говедарски срещу България от 16.02.2016 г., М. Й. срещу България от 13.10.2020 г.), въззивният съд е следвало да оцени дали случаят е бил неотложен, основавайки се на цялостна оценка на фактите и на разумната възможност при конкретните обстоятелства органите на полицията да са могли да поискат разрешение от първоинстанционния съд за извършване на принудителните действия.

Доколкото САС не е обсъдил част от доказателствените материали по делото, които имат значение за релевантните факти по случая, така е допуснал съществено процесуално нарушение при формиране на обективната страна на вътрешното си убеждение.

В обобщение ВКС счете за необходимо да подчертае, че неотменимо право на съда по фактите е да възприеме за достоверни или недостоверни определени доказателствени материали, но след като изложи причините за това – да изследва тяхното съответствие с останалите доказателства по делото, като ги подложи на анализ за съответствието им с правилата на формалната логика и на процесуалния закон. В случая въззивният съд е следвало да изложи фактическа обстановка, която да е резултат на самостоятелна оценка на съвкупния доказателствен материал по делото; да обсъди пълно и обективно конкретните доводи на страните по отделните наведени фактически, доказателствени и правни въпроси и по-специално за законосъобразността на извършените претърсвания и изземвания и за знанието на подсъдимия К. за характера на намерените в автомобила и дома му вещества.

Фактическите изводи на въззивния съд следва да почиват на всестранна, пълна и внимателна проверка на всички доказателствени материали по делото, при съобразяване с процесуалните правила за тяхната оценка и без да се допуска превратно тълкуване и недопустими предположения, което е гаранция за законосъобразното формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите.

В частта на касационната жалба, в която се развиват доводи за нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наказанието, ВКС приема, че отношение не следва да се взима в това производство предвид изводите по-горе за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

С оглед констатациите относно незаконосъобразната процесуална дейност на състава на Софийския апелативен съд при упражняване на правомощията му по чл. 338 НПК, релевираните с касационната жалба претенции за процесуална незаконосъобразност се явяват основателни. Това налага отмяна на въззивната присъда в частта, в която е потвърдена присъдата на първата инстанция в частта за осъждането на подсъдимия И. Д. К. за престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. При новото разглеждане на делото следва да се отстранят констатираните процесуални нарушения, да се проведе пълно, всестранно и обективно изследване на обстоятелствата по делото, като се извърши прецизен анализ на всички доказателства и доказателствени средства в тяхната взаимна връзка и съвкупност, с цел разкриване на обективната истина.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. с ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ присъда № 8 от 3.04.2024 г., постановена по в. н.о. х.д. № 1469/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, в която е потвърдена присъдата на СГС, по н. о.х. д. № 108/2022 г., в частта за осъждането на подсъдимия И. Д. К. за престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и

ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание.

Настоящото решение е окончателно – не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.