РЕШЕНИЕ
№ 438
гр. София, 21 октомври 2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. I НО, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
при секретар М. П. при участието на прокурора А. П. от ВКП, изслуша докладваното от съдия С. И. наказателно дело № 535 по описа за 2025г.
Производството по реда на чл. 346 т. 1 от НПК е образувано по подадени касационни жалби от частните обвинители А. В. Л. и Т. З. Л., С. М. Л. и А. Т. Л., Б. Д. К. и Д. Т. К., С. А. К. срещу решение № 151 / 20. 12. 2024г. по ВНОХД № 20244000600277 на Великотърновски апелативен съд.
Частните обвинители Б. Д. К., Д. Т. К. и С. А. К. са останали недоволни от оправдаването на подс. Д., като чрез поверениците си са подали касационна жалба, в която твърдят, че постановеното решение е незаконосъобразно, необосновано и несправедливо. Извежда се обвинителната теза въз основа на автотехническата експертиза по делото и другите събрани в него доказателства, че подсъдимият е допуснал поредица от нарушения на правилата за движение, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие. Твърди се, че при удар със скорост от 60 км/ч., определена като разрешена, подсъдимият е имал техническа възможност да спре превозното средство преди мястото на „ реалния удар “, като евентуалния сблъсък не би бил с такава интензивност и не би предизвикал тези изключително тежки последици. В следващия абзац на касационната жалба се заявява, че подсъдимият носи отговорност за несъобразена скорост, като управлението с 81. 47 км/ч. при конкретната пътна обстановка било проява на престъпна самонадеяност и е в пряка причинна връзка с настъпилия инцидент.
Иска се отмяна на въззивното решение като незаконосъобразно, необосновано и несправедливо, като делото се върне за ново разглеждане от въззивната инстанция.
В допълнение към касационната жалба се поставя въпросът защо след възприемане на наличие на несъобразена скорост, констатирана още от съда при първата инстанция, сам въззивният състав не се произнесъл, след като е счел, че не е необходимо нарочно изменение по смисъла на чл. 287 от НПК на обвинението, съдържащо бланкетната норма по чл. 21 от ЗДвП, за да се премине към обвинението с бланкетна норма по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.
Касационните жалбоподатели и частни обвинители С. М. Л. – лично и в качеството й на законен представител на А. Т. Л. също обжалват въззивния съдебен акт чрез повереника си П. С., като се ангажират касационните основания, свързани на първо място с нарушение на закона – по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Заявява се, че неправилно е възприета липса на съставомерно поведение от страна на подс. Д., като се твърди, че последният е управлявал моторното превозно средство с несъобразена скорост. Солидаризира се със становището, че е законосъобразно да се премине от обвинение с имплементирана бланкетна норма на чл. 21 от ЗДвП в такова по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.Повереникът възприема заключението, че и при скорост от 81.47 км/ч. с опасна зона за спиране 88. 31м. и при 60 км/ч. с опасна зона за спиране от 54. 73м., ударът е непредотвратим, тъй като опасността за подсъдимия е възникнала на 36.4 м. Посочва обаче, че с тази значително по – ниска скорост възможността да настъпят конкретните вредни последици е много по - малка. Повереникът се позовава и на липсата на спирачни следи, като в тази връзка оспорва доводите на въззивната инстанция и твърди неадекватна реакция на подсъдимия в очакване на удара.
Моли да се отмени решението в частта, с която е потвърдено оправдаването на подс. Д., като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
Частните обвинители А. В. Л. и Т. З. Л. също обжалват по касационен ред чрез повереника си Д. П. въззивното решение. Претендират се касационните основание, свързани с нарушение на закона и процесуалните правила, като се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
Повереникът твърди, че не били обсъдени неговите доводи, изложени в процеса. Според него, дори и да се приемело, че ограничението на знак В 26 относно допустимата скорост се „отменя“ от кръстовището, след като подсъдимият според съда е излязъл от това кръстовище с над, 81 км/ч., това означавало че от знака до кръстовището подсъдимият се е движел с превишена скорост. Според жалбоподателите неправилно въззивната инстанция е приела липсата и на нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, в което се състои нарушението на закона. При място на произшествието около 20 метра след кръстовището, ако подсъдимият е спазил ограничението на знак В 26, то не било възможно да ускори до 81. 46 метра. Оспорва аргументация на въззивната инстанция относно възможността за оставяне на следи на пътното платно при конкретните атмосферни условия, относно обясненията на водача за посоката на отклоняване на автомобила му надясно.
И тези жалбоподатели настояват да се отмени въззивното решение и делото да върне за ново разглеждане от апелативната инстанция.
Прокурорът от ВКП В съдебното заседание пледира за неоснователност на касационните жалби. Оспорва наличието на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като съдът бил отговорил изчерпателно на всички доводи и възражения на страните в хода на въззивното производство, с проведен обективен анализ на всички доказателства в процеса. Оспорва също така и претенция за нарушение на закона, като възприема доводите на съда, че не е налице съставомерно деяние на подсъдимия, извършено при условията на независимо съпричиняване. Прокурорът се позовава на константна съдебна практика относно липсата на отговорност за настъпилите общественоопасни последици, когато опасността за движението е възникнала внезапно и непредвидено в опасната зона за спиране на управлявания от него автомобил. Посочва, че в случая това е момента в който управлявания от подсъдимата П. лек автомобил е навлязъл в насрещната лента и че ударът е бил непредотвратим, тъй като лекият автомобил на подсъдимия Д. е бил дълбоко в неговата опасна зона на спиране. Прокурорът заявява, че ударът е бил непредотвратим и при движение на подсъдимия със скорост от 60 км/м., като автомобилът на подсъдимата е бил в опасната зона за спиране и ударът е бил неизбежен.
Моли да се остави в сила оспореното въззивно решение.
Подсъдимата П. Н. П., редовно призована, не се явява, защитникът й, също редовно призован, не се явяват. Не дават становище по делото.
Подсъдимият Д. И. Д., редовно призован, не се явява, представлява се от защитник, който оспорва касационните жалби като неоснователни. Оспорва фактически твърдения на жалбоподателите, като заявява, че произшествието не е възникнало в границите на кръстовището и обратното твърдение е невярно, тъй като е съставен огледен протокол с фиксирани следи, като това разстояние е установено като 43 м. след кръстовището, а „забраната“, въведена със знак В 26, вече не е важала. Посочва, че експертите не могат да посочат дали скоростта на движение на подсъдимия е била равномерна. Хипотетично защитата допуска, че скоростта на движение е възможно да е несъобразена, предвид тъмната част на денонощието, като обаче се позовава на експертите по делото, че дори при движение със скорост от 60 км/ч. пак щял да настъпи инцидента, тъй като опасната зона била много по-висока от мястото на удара.
Моли да се остави в сила въззивното решение, с което е потвърдена оправдателната присъда по отношение на подс. Д..
Касационните жалбоподатели – частни обвинители: Б. Д. К. и Д. Т. К., редовно призовани, не се явяват, като се представляват от повереник, който поддържа изцяло касационната жалба с изложените в нея и съответното допълнение съображения. Поддържа обвинителната теза по отношение на подс. Д. като доказана по несъмнен начин. Пледира за наличие на допуснати нарушения на процесуалните правила, като от инстанциите по същество не са съобразени всички факти, свързани с поведението на подсъдимия Д., като се поставя акцент върху твърдението, че произшествието се е случило в района на кръстовището и че подсъдимият имал техническа възможност да избегне удара, ако е спазил ограничението.
В реплика този повереник утвърждава, че експертите по делото твърдели, че произшествието е настъпило на 5 метра от кръстовището, като в по-голямата си част автомобила на подсъдимия в рамките на кръстовището.
Касационният жалбоподател – частен обвинител С. А. К., редовно призована, не се явява, за нея също се явява повереник, който поддържа изцяло касационната жалба.
Касационните жалбоподатели – частни обвинители С. М. Л. и А. Т. Л., конституирана чрез законен представител С. М. Л., редовно призовани, не се явяват, представляват се от повереник, който поддържа касационната жалба.
Посочва, че касационният контрол следва да се извърши въз основа на приетите за установени фактически положения, като се изследва дали законът е приложен правилно.
В реплика моли да се отговори дали след отменително решение на въззивната инстанция първоинстанционния съд може да проведе съкратено съдебно следствие, какъвто бил конкретния случай, като подсъдимият е оправдан в именно такава процедура.
Касационните жалбоподатели – частни обвинители: А. В. Л. и Т. З. Л., редовно призовани, не се явяват, представляват се от повереник, който също като останалите поддържа касационната жалба.
Позовава се на възприетите факти, съгласно които преди кръстовището е важал знак Б26, ограничаващ скоростта до 60 км/ч., подсъдимият при излизане от кръстовището е управлявал лекия автомобил с 81,47 км/ч. Според повереника, тъй като произшествието е настъпило на около 20 метра след кръстовището, не можело да не се направи извод от тези факти, че при спазване на ограничението, установено от знак В 26, при излизане от кръстовището не би могъл да развие скорост от 81.47 км/ч. , като по този начин не би и реализирал произшествието, Твърди също така, че подсъдимият е щял да има и повече време за реакция. Според този повереник, дори и да се приемело, че кръстовището отменя приложението на знака В 26, поведението на подсъдимия не следвало да се разглежда разделно – преди и след кръстовището, тъй като всяко решение и действия имало последици.
Моли да се върне делото на въззивната инстанция.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 ал. 1 от НПК, установи следното:
С първоинстанционна присъда № №17 от 31.05.2024г. по НОХД№ 285/24г. Окръжен съд – Плевен е признал подсъдимия Д. И. Д. за невинен и го е оправдал по обвинението да е извършил престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, б. „б“, във вр. с ал. 1,6. „б“ и б. „в“, във връзка с чл. 342, ал. 1 НК, с нарушение на правилата за движение, визирани в чл. 6, т. 1 и чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, и при условията на независимо съпричиняване с подсъдимата П. Н. П..
Със същата присъда подсъдимата П. Н. П. е призната за виновна в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 4, във вр. с ал. 3, б.“б“ във вр. с ал. 1,6. „б“ и б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 1 НК вр. чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК вр. чл. 2 ал. 2 от НК, с нарушение на правилата за движение, визирани чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, като е оправдана за това да е извършила деянието при условията на независимо съпричиняване с подс. Д. и с нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП.
На основание чл. 66 ал. 1 от НК наложеното на подсъдимата наказание) лишаване от свобода е било отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
Подсъдимата П. П. е лишена от право да управлява МПС за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила, по реда на чл. 343г, вр. чл. 37 т. 7 от НК
Съдът от първата инстанция се е произнесъл по веществените доказателства по делото, както и относно разноските.
С атакуваното по касационен ред по жалби на частните обвинители въззивно решение № 151 / 20. 12. 2024г. по ВНОХД № 20244000600277 на Великотърновски апелативен съд, второ по ред в наказателното производство, първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло..
Настоящето касационно разглеждане е първо по ред.
По отношение на осъдената подсъдима не са постъпили жалби или протест, независимо от това и по аргумент за противното съобразно ТР № 5 / 21. 05. 2018г., по т. д. № 5 / 2017г. на ОСНК, т. 4, абзац 2, тъй като тя не е оправдана, производството продължава.
Касационните жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани лица – съответните повереници. По същество разгледани, касационният състав намери, че жалбите се явяват основателни.
Първото възражение, на което следва да се отговори, въпреки че не отговаря на изискванията за същинско касационно оплакване, е относно приложението на съкратената процедура по чл. 371, т. 1 от НПК. Всъщност се иска консултативно отношение на касационната инстанция, но въпреки това може с положителност да се отговори, че тази процедура не е обвързана с бонификация на процесуалното и наказателноправно положение на дееца – обстоятелство, което може да се оспорва от другите страни в процеса. Тя се провежда със съгласие на всички страни, което е индикация за липса на съществен спор по установените на досъдебното производство факти. В действителност такъв няма, а е само наличие различна интерпретация на установените факти. В ТР № 1 / 2009 по н. д. № 1 / 2008г. , в т. 3 е дадено надлежното разрешение, визиращо процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, по аргумент за противното ( per argumentum a fortiori ) следва да направи извод, че независимо от провеждане на съдебно следствие по общия ред, при евентуално повторно решаване на същите тези въпроси и разглеждане отново на делото да се премине към съкратена процедура по чл. 371, т. 1 от НПК. Целта на тази процедура е ускоряване на процеса, избягване на повторно събиране на доказателства и тяхната проверка, на излишно дублиране на процесуални действия като цяло и поради това всякога е възможно провеждането й, след като е налице съгласие на всички страни.
За да се даде отговор на възраженията на частните обвинители по отношение на подс. Д. е необходимо да се припомни, че страните не оспорват фактическите констатации по делото, установени още на досъдебното производство – местоположение на превозните средства, участващи в произшествието, тяхната скорост, изведена с научни способи въз основа на изследване на фактите чрез съответната автотехническа експертиза. Възраженията са предимно относно интерпретациите на фактите от страна на инстанциите и съответния доказателствен анализ.
Установено е, че подсъдимият е преминал началото на кръстовището, образувано от пътя, по който се е движел, с този към с. Ралево, както и неговата скорост към момента на възникване на опасността. Последната е установена с навлизането на подс. П. с управлявания от нея автомобил в лентата за движение на подс.Д.. В този момент скоростта на дееца е била 81.47 км/ч., на подсъдимата – 85.14 км/.
Мястото на удара е установено като намиращо се на 40.3 метра от приетото за ориентир орехово дърво в посока на движение на автомобила на подс. Д.. Загубата на контрол ( определена от експертите по делото загуба на напречна устойчивост на автомобила на подс. П.) е била осезаема за подс. Д., когато превозното му средство ( неговата челна част) се е намирало на 42.72м. от мястото на удара, От момента на навлизане на автомобила на подс. П. в насрещната за нея лента за движение, челната част на този на подс. Д. е отстоял на 36.4м.
Касационният състав иска да отбележи, че от значение за изводите по делото е разстоянието от 42.72м., тъй като опасността за подс Д. не възниква от момента на навлизане на подс. П. с автомобила й в неговото пътно платно, а от момента, в който е видима загубата й на контрол, особено при установените пътни условия в тъмната част на денонощието, при снеговалеж и образувана снежна покривка, покриваща не само маркировката, но и очертанията на пътя.
При движение на къси светлини експертите са определили зона на осветеност от 60м. и за двата автомобила, участвали в инцидента. За да може при своевременна реакция водачът да спре в рамките на осветената от късите светлини на автомобила зона, той е следвало да се движи със скорост не по - висока от 61.79 км/ч., относимо и за подс. П., и за подс. Д..
С оглед изследваните факти е ирелевантно поведението на подс. Д. преди кръстовището, тоест дали той е спазил огледалния на подс.П. знак В 26, за неговата посока на движение, който му е забранил движение със скорост по-висока от 60 км/ч., но разбира се, до началото на кръстовището. Тъй като не е изследван въпроса дали е възможно от началото на кръстовището автомобила на подс. Д. е възможно да бъде ускорен до възприетата скорост от 81.47м., когато е подс. П. е навлязла в неговата лента за движение, обсъждането на неправомерно поведение преди кръстовището като пораждащо причинноследствена връзка между него и настъпилия инцидент, се явява голословно.
Основният извод обаче, който следва да бъде направен, е че скоростта на подс. Д. не е била съобразена нито с пътните условия, нито с характеристиките на превозното средство и конкретно с осветената зона от късите светлини. Той е имал извличащото се от нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 1- во задължение да се движи със скорост, която му позволява да спре пред всяко предвидимо препятствие. Всяко препятствие ще бъде предвидимо, когато попадне в зоната на осветеност от късите светлини, тоест ще бъде видимо. В случая подсъдимият сам се е поставил в положение да не може да възприеме обстановката на пътя извън зоната на осветеност, респективно видимост, докато избраната скорост пък не му позволява да спре своевременно в рамките на посочените 60 метра.
Впрочем, същите изводи се налагат и за поведението на подс. П., която обаче изначало е нарушила предписанията на знак В 26. За яснота си струва да се посочи, че максимално допустимата скорост, била тя за общите пътища, включително скоростните такива и магистралите, била тя за конкретни участъци от пътя – приближаване на кръстовище какъвто е настоящия казус, законът е предвидил тя да бъде достигана само при максимално добри пътни условия – здрава, суха и без неравности настилка, в участъци, които позволяват праволинейно движение по оста на пътя, при добри атмосферни условия, включително видимост и технически изправни превозни средства. За конкретните пътни условия максимално възможната и разбира се, безопасна скорост ( съобразена), е тази, при която водачът може да спре в рамките на своята видимост, т. е. зоната на осветеност от късите светлини.
За да бъде деецът оправдан, на първо място той не трябва да е нарушил правило за движение. Това условие според фактите по делото и научното им изследване чрез съответната автотехническа експертиза, не е изпълнено. Движението с несъобразена скорост е априори нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. На второ място, нарушението не трябва да води до настъпване на вредоносен резултат, тоест да е извън рамките на очертаната причинно-следствена връзка. Няма съмнение, че виновното поведение в преимуществената част е на подс.П., тъй като ако тя не беше нарушила драстично правилата за движение, навлизайки в платното за движение на правомерно движения се подсъдим Д., не би настъпил точно този резултат.
Дали обаче подс. Д. е допринесъл за настъпването на последния и в каква степен – съвсем очевидно е, че не е в решаваща степен, е въпрос, който е останал неизяснен. Аналитичната дейност на въззивната инстанция по оценката на фактите страда от известен схематизъм, като разглежда опростен модел на поведение. До кръстовището подсъдимия Д. е имал забрана да се движи със скорост, по-висока от 60 км/ч., След неговото начало ( на кръстовището) е възникнало задължението да се движи със съобразена, тоест скорост, която му позволява да спре в зоната на осветеност на късите светлини, като тази скорост е точно посочена – не по-висока от 61.79 км/ч.
Отговорено е след изследване по експертен път, че при скорост от 60 км/ч. опасната зона за спиране е 54.73м. Статично погледнато, при действителната скорост на подс. Д. от 81.47 км/ч., при възникване на опасността, която бе посочена по-горе – при загубата на контрол (загуба на напречна устойчивост на автомобила на подс. П.) челната част на неговия автомобил се е намирал на 42.72м. от мястото на удара,
Сравними двете разстояния – от 54.73 и от 42.72м., може да се направи несложния извод, че опасната зона за спиране при съобразената скорост е по-голяма от момента на възникване на опасността. При своевременна реакция ( изключително важно обстоятелство) на подс. Д. удар би настъпил около 12 метра при края на опасната зона. Експертите са отговорили, че ударът би бил с по-нисък интензитет и с по-малки деформации - т. 12.1 от отговора по тяхната експертиза. Разбира се, точния израз използван от тях е „удар с по-малка загуба на скорост“, предположимо са имали предвид именно по - малък интензитет на удара с по-ниска скорост. Това е въпрос, който въззивната инстанция е следвало да изясни с надлежната процесуална инициатива и активност, но не го е сторила, тъй като се е задоволила изцяло с приложението на чл. 371, т. 1 от НПК. Тази норма в никакъв случай не лишава съда от възможността за ползване на служебното начало при събиране на доказателства, съответно спазване на принципа на чл. 13 от НПК.
Отделен е въпросът, че ако деецът се е движел от началото на кръстовището със скорост не по-висока от 61.79 км/ч., тоест при негово закъснително, но и правомерно движение, на какво разстояние той би се намирал от мястото на удара и такъв би ли настъпил, и с каква интензивност.
Подлежи на изследване при спазване на задължението за движение със съобразена скорост, най-малкото с възможност за спиране в рамките на зоната на осветеност от късите светлини на автомобила „К.“, модел „В.“, каква е остатъчната му скорост 12 метра преди удара с другото превозно средство и какви са последиците за човешкия фактор при такива параметри. Скоростта е основен фактор при настъпване на инцидент, тъй като от нея, както и от масата на превозните средства, зависи количеството кинетична енергия, която води до съществените увреди и деформациите по физическите тела.
Тук е моментът да се отбележи, че за пълнота на изследването и отговора на този въпрос следва да участват експерти със съдебномедицински познания, което пък ще изисква разширено експертно изследване при допълнителна експертиза.
Впрочем, установена е скоростта на подс. Д. при удара между двете превозни средства – 70.76 км/ч. Няма отговор дали това е постигната скорост при своевременна реакция или има закъснение. Ако има обаче закъснение, е необходим отговор каква би била остатъчната скорост при своевременна реакция.
При пътнотранспортните произшествия е необходимо да се изследва всяка една възможност за минимизиране на вредните последици в рамките на усреднената човешка реакция. Водачите са длъжни да направят всичко възможно за избягване или намаляване на степента на увреда и това произтича от нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 1- во от ЗДвП, която обвързва съобразяването на скоростта с необходимостта водачите да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Принципът „in dubio pro reo“ не може да получи отражение при анализа на пътнотранспортен инцидент, тъй като и най – малката възможност / вероятност за по-благоприятен резултат, щом не е осигурена от поведението на водача, ползва обвинителната теза.
Практиката показва, че е възможно да настъпят фатални последици и при ниски скорости, като пример може да се посочи движението на заден ход, което обаче не означава, че въпросът дали водачът е направил всичко възможно за да не настъпи инцидент, следва да бъде игнориран или омаловажаван, колкото и минимално да е съпричиняването в конкретния случай.
Касационната инстанция е имала възможност и друг път да отбележи, че хипотезите на чл. 20, ал. 2, визирани в съответно в изр. 1-во от една страна и на изр. 2- ро от ЗДвП не са в положение на взаимно изключващи се. По начало деецът е длъжен да се съобразява скоростта си с изброените в изр. 1-во фактори. Възможно е той да не се е съобразил с тях, но независимо и въпреки това неговото задължение по смисъла на изр. 2-ро – когато възникне опасност за движението, да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, не отпада. Тоест, движейки се с превишена ( по смисъла на чл. 21 от ЗДвП ) или несъобразена ( по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 1 – во от ЗДвП ), задължението да намали скоростта и най - вече да спре напълно, в никакъв случай не отпада за водачите на превозните средства, дори и тогава когато ударът попада в опасната зона за спиране ( което е предмет на друга преценка с оглед на това в коя част на опасната зона е удара и с каква остатъчна скорост настъпва). Всъщност задължението да намали или да спре обозначава с друг термин безспорното задължение за своевременна реакция на всеки един водач.
За да липсва изцяло виновно поведение, водачът трябва да е съобразил посочените по-горе обстоятелства и най - вече да е реагирал своевременно на първо място със спиране, която маневра означава всякога по-ниска скорост и минимизиране на евентуалните увреди. При несвоевременна реакция не може успешно да се поддържа тезата, че поведението на водача е правомерно и че нарушението няма причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Въззивната инстанция съществено е подценила тези въпроси, като не ги е изследвала и поради това не е била в състояние да отговори пълноценно на възраженията на защитата – съществено процесуално нарушение. Аналитичната дейност на съда страда от съществени непълноти, което е основно изискване към мотивната част на присъдата, а непълните мотиви касационната практика отдавна е приравнила на липса на такива. Допуснатите непълноти от друга страна са попречила на инстанциите по същество правилно да приложат материалния закон при оправдаването на подс. Д..
По тези изложени причини съставът на ВКС намери, че атакуваното въззивно решение следва да бъде изцяло отменено, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд в гр. В. Т. при което да се дадат необходимите отговори на въпросите, поставени в мотивната част на настоящето решение, включително и чрез назначаване на разширена допълнителна съдебноавтотехническа и съдебномедицинска експертиза.
С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3, вр. ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 2 и ал. 3, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 151 / 20. 12. 2024г. по ВНОХД № 20244000600277 на Великотърновски апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Великотърновски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: