ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3659

Гр. София, 23.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: А. Б.

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 2135 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лукс паркет“ ЕООД – в несъстоятелност, срещу решение № 415 от 11.07.2025 г. по т. д. 226/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което са потвърдени решение № 1686 от 04.12.2024 г. по т. д. 212/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което по молба по чл. 625 ТЗ от кредитора „Ю. Б. АД е обявена неплатежоспособността на “Лукс паркет“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], с начална дата 31.12.2020 г., открито е производство по несъстоятелност, постановено е прекратяване дейността на предприятието, обявено е дружеството в несъстоятелност и е спряно производството по несъстоятелност на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ; решение № 156 от 30.01.2025 г. по т. д. 212/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молба с входящ № 138208/12.12.2024 г. от “Лукс паркет“ ЕООД с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на решение № 1686 от 04.12.2024 г. по същото дело, и решение № 157 от 30.01.2025 г. по т. д. 212/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молба с входящ № 143689/30.12.2024 г. от “Лукс паркет“ ЕООД, с която на основание чл. 247, ал. 1 ГПК е поискано да се допусне поправка на фактически грешки в решение № 1686 от 04.12.2024 г. по същото дело, и са присъдени разноски.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, при нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да постанови съдебния акт след обсъждане на въведените с въззивната жалба доводи и оплаквания. Сочи, че въззивният съд не е изпълнил и задължението си да проведе самостоятелно съдебно дирене, включително във връзка с чл. 266 ГПК и чл. 621а ТЗ сам да събере относими доказателства към спорните по делото обстоятелства. Оспорва изводите на въззивния съд за доказаност на качеството кредитор на посочените в съдебния акт лица като необосновани и несъответни на събраните по делото доказателства. Излага подробни мотиви в подкрепа на тезата си, че сочените във въззивното решение търговски дружества нямат изискуеми и ликвидни вземания, като се позовава на извършени погашения чрез плащане, на погасителна давност и на прехвърляне на задълженията. Изтъква, че по делото не е установено и състояние на неплатежоспособност по отношение на „Лукс паркет“ ЕООД, като оспорва събраното в тази насока заключение на вещото лице М. А. като некомпетентно и необосновано. Позовава се на допуснати процесуални нарушения при събирането му и при постановения отказ от събиране на повторна СИЕ. Сочи, че въззивният съд е постановил решението си и в нарушение на ЗСч и счетоводните стандарти. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и да бъде отхвърлена молбата по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на от “Лукс паркет“ ЕООД. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл; да посочи кои доказателства и по какви причини игнорира и кои доказателства кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото?

2. Съгласно трайната и безпротиворечива практика на ВКС нормите на производството по несъстоятелност са специални и по отношение на разпоредбите на чл. 266 ГПК и въззивният съд, действащ в състав на пълен въззив, следва ли да допусне назначаването на нова финансово икономическа експертиза в случай на доказана по делото значителна промяна в размера на дълга на единствения негов кредитор (намален в пъти размер на дълга) и настъпили други промени във финансово - икономическото състояние на предприятието, както и осъществили се в обективната действителност нови други факти, които са от значение за оценката на финансово - икономическото състояние на дружеството, т. е. за правилното решаване на спора при изпълнен фактически състав както на чл. 266 ГПК, така и на засиленото служебно начало на въззивния съд за събиране на доказателства?

3. В случай на присъединяване на едно вземане, отразено в изпълнителен титул, представен пред един съдебен изпълнител, който е издал удостоверение по реда на чл. 456 ГПК, и на основание на същото взискателят, който е образувал изпълнително дело пред него, се е присъединил към друго изпълнително дело, образувано от друг взискател, пред друг съдебен изпълнител срещу същия длъжник, следва ли да се счита за изпълнен фактическият състав и вземането да се счита за погасено при осъществяване на разпоредбата на чл. 456, ал. 3 ГПК и съответно приложимото в случая тълкувателно решение, а именно че доказателства за извършено плащане в изпълнението не се събират и в този случай, следва ли постъпването на сумата по сметката на съдебния изпълнител и при приложение на разпоредбата на чл. 75 ЗЗД и следва ли погасената част от дълга изобщо да намира отражение в баланса, на който и да е от длъжниците, отразени в изпълнителния титул, и да се вземе предвид от Апелативен съд - София при постановяването на обжалваното решение, още повече че към датата на настоящите касационни основания сумата вече е платена?

4. В случай, че търговско дружество кредитор, а именно финансова институция, притежаваща съответния лиценз, издаден от БНБ, и която е длъжна да подава ежемесечна информация към ЦКР на БНБ, е преустановила да отразява в същата вземане от конкретен свой длъжник и съответно е отписала поради изтекла погасителна давност свое вземане от този свой длъжник, и този настъпил между страните юридически факт е обявен в съответния надлежен публичен регистър, а именно ЦКР на БНБ, и би следвало да е общоизвестен, неподлежащ на доказване и опровергаване факт (чл. 155 ГПК относно съдържанието на актове, подлежащи на публично оповестяване), то необходимо ли е провеждане на производство по реда на чл. 439 ГПК с правно основание съдебно признаване и установяване на несъществуването на вземането породи изтекла обща 5 -годишна погасителна давност?

5. Следва ли въззивният съд да проведе свое собствено съдебно дирене и да изисква отново информация от всеки съдебен изпълнител, пред който се твърди, че е налице висящо изпълнително дело срещу ответника в производството, относно състоянието на изпълнителното дело към момента на приключване на въззивното съдебно дирене и следва ли да изиска съответната информация от взискателя по съответното изпълнително дело, в случай че той е банкова институция и следва ли да изиска и удостоверение относно размера на дълга от ЦКР на БНБ, който е публичен регистър, и следва ли съдържанието на издадено от регистъра удостоверение да се счита за общоизвестен факт, който не подлежи на доказване?

6. Относно приложимостта на разпоредбата на чл. 608, ал. 4 от Търговския закон, следва ли същата да се тълкува, че законодателят е имал предвид, че „акт на кредитора“ означава, акт (съдебно решение) издаден/постановен в полза на кредитора, или в случая разпоредбата е създадена и приложима само и единствено относно кредитори, които са оправомощени да издават съответните индивидуални административни актове?

7. Допустимо ли е изобщо в производство по несъстоятелност, в което от най-съществено значение за правилното решаване на спора са показателите за ликвидност и капиталова адекватност и дали същите са в рамките на референтните стойности и които задължително следва да се изчисляват от лице със специални знания и умения, съдът да мотивира решението си на основание на експертиза, изготвена и приета от назначено от първоинстанционния съд лице, което не е вписано в списъка на вещите лица с правоспособност да извършва дори съдебно - счетоводна експертиза, още по - малко съдебна финансово - икономическа експертиза? Длъжен ли е съдът да извърши проверка дали назначеното от него вещо лице изобщо е вписано в съответния раздел на списъка на вещите лица?

8. Представлява ли търговска дейност на едно търговско дружество участието му и собственост в капитала на друго търговско дружество, от което участие в капитала същото реализира доход и получава дивидент в немалък размер, и което дружество натрупва собствен капитал и е във възможност да започне собствена стопанска дейност? В случай, че към момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство, е налице нов безспорен и ненуждаещ се от доказване факт, а именно неразпределена печалба на търговско дружество, собственост именно на дружеството, срещу което е подадена молбата за откриване на производство по несъстоятелност, следва ли да се вземе под внимание при изчисляване на показателите за състоянието на неплатежоспособност неразпределената печалба и съответно дохода от дивидента като краткосрочно вземане на дружеството, което краткосрочно вземане е в значителен размер и безспорно е от значение за преценка на финансово икономическото му състояние?

9. В случай на постановено първоинстанционно решение и подлежащото му незабавно изпълнение и откриване на производство по несъстоятелност, при последващо прехвърляне на цялото търговско предприятие на длъжника като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, включително и отразеното в пасива на баланса на същото вземане на единствения негов кредитор, инициирал производството по несъстоятелност, следва ли производството да продължи и срещу него или само срещу правоприемника, в чието търговско предприятие е прехвърлено вземането на кредитора?

10. В случай на поета на основание разпоредбите на ЗЗД солидарна отговорност следва ли съдът да извърши свое собствено служебно дирене и собствена преценка кой счетоводен стандарт следва да бъде приложен и кои негови разпоредби, а именно НСС 37, МСС 37, МСФО 9 и кой (вещото лице или съдът) е компетентен да прецени как следва да бъде отразено, в счетоводството на солидарен длъжник - търговско дружество (което изобщо не е получило парични средства по кредита), какви счетоводни статии следва да бъдат съставени и по кои счетоводни сметки следва да бъде отразено задължение на солидарен длъжник след влязло в законна сила съдебно решение, в което той е отразен, но при безспорно доказан по делото факт на изходящ паричен поток към кредитора от страна на главния кредитополучател и при условие, че солидарният длъжник не е усвоил никаква част от кредита и в същото време съгласно съответния приложим счетоводен стандарт, а именно НСС 37/МСС 37 са налице приложимите в случая разпоредби на т. 29 и т. 58 от същия?

11. Следва ли в производството по несъстоятелност да бъде изследвано и уважено обстоятелството в случай на доказване на отпадането на солидарната отговорност, който факт се е осъществил в обективната действителност след приключване на съдебното дирене, в което е издаден изпълнителният титул, на основание на който молителят се легитимира като кредитор, в случай че е налице заместване в дълг, вземането е прехвърлено заедно с обезпеченията, солидарният длъжник не е потвърдил изрично своята солидарна отговорност към новия главен длъжник, а кредиторът е направил извънсъдебно признание за наличие на нов титуляр на дълга и приложима ли е в случая разпоредбата на чл. 102 ЗЗД или чл. 122 и следващите от ЗЗД при осъществяване на факта на признание след приключване на съдебното дирене, по което е издаден изпълнителният титул?

12. Какъв е редът за поправка на ОФГ на влязло в законна сила съдебно решение относно датата на влизането му в сила и допустимо ли е низшестоящ съд, какъвто е Софийски градски съд по отношение на Апелативен съд - София, да извърши поправка на ОФГ на постановено от Апелативен съд - София съдебно решение чрез постановяване на съдебен акт, а именно съдебно разпореждане?

13. Постановеното съдебно решение по предявен и уважен положителен установителен иск относно дължимостта и ликвидността на едно вземане, релевантен юридически факт ли е на изискуемостта на вземането, и същото решение представлява ли юридически факт, който се ползва със сила на пресъдено нещо между страните, от който започва да тече нова погасителна давност, в случай че изпълнителният титул вече е предварително издаден, преди постановяване на съдебното решение, на основание на друг съдебен акт, а именно - разпореждането за незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение, и в случая следва ли да бъде прилагана само разпоредбата на чл. 116, б. “в“ ЗЗД или този кредитор следва да се счита за привилегирован и в негова полза да тече т. н. от първоинстанционния съд „паралелна давност“, а именно веднъж на основание разпоредбата на чл. 116, б. “в“ ЗЗД и втори път на основание разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД?

14. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест за доказване на изискумост на вземане на друг кредитор, който не е встъпил в производството, и следва ли да бъде отразявано неговото вземане в пасива на баланса на длъжника при изрично направено от страна на длъжника възражение за изтекла погасителна давност на този кредитор?

15. От кой момент следва да тече едногодишният срок, в който производството е спряно — от датата на постановяване на решението, което подлежи на незабавно изпълнение, или от датата, на която същото влиза в законна сила?

16. Наясно съм, че производството по несъстоятелност е допустимо да бъде поискано и провеждано срещу всеки един от солидарните длъжници по едно и също задължение, но едновременното насочване срещу всички солидарни длъжници означава, че при откриване на такова производство срещу всеки един от тези солидарни длъжници, всеки един синдик ще бъде длъжен да признае едно и също вземане във всяко висящо открито производство по несъстоятелност. В този случай не следва ли да се приеме, че е налице злоупотреба с право, и какви действия следва да се предприемат с оглед осъществяване в пълен обем на правната защита на ответниците в същото производство?

Ответникът по касация, „Ю. Б. АД, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението. Моли да му бъдат присъдени разноски за представляването му от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е възприел установената пред първоинстанционния съд фактическа обстановка по релевантните факти към подадената молба по чл. 625 ТЗ: с решение № 259/29.01.2016 г. постановено по търг. дело № 2101/2013 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-7 с-в, е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че „Виал паркет“ ЕООД, „Вип паркет“ ЕООД, „Р. инвестмънт“ ЕООД, „Евро паркет“ ЕООД, „Лукс паркет“ ЕООД и Р. Ж. Б., в качеството им на солидарни длъжници дължат на „Банка П. България“ АД сумата 175 519,09 евро непогасена главница; сумата 5 891,44 евро - възнаградителна лихва; сумата 195,59 евро наказателна лихва; сумата 731,30 евро - административни такси и сумата 285 лева нотариални такси, дължими по договор за инвестиционен кредит от 16.01.2008 г., ведно със законната лихва от 26.07.2012 г. до окончателното изплащане на сумата и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 7 938,12 лева, представляваща съдебно - деловодни разноски, като решението е влязло в сила на 06.02.2020 г.; по партидата на ответника „Лукс паркет“ ЕООД няма извършени вписвания, отбелязвания или заличавания във всички Служби по вписванията на територията на Р. Б. за притежавани права на собственост или ограничени вещни права; по данни от централизираната база на АИС-КАТ „Лукс паркет“ ЕООД не е нито бивш, нито настоящ собственик на МПС; спрямо имущество на „Лукс паркет“ ЕООД няма наложени обезпечителни мерки и няма започнато принудително изпълнение по реда на ДОПК; няма данни за извършвани данъчни ревизии и няма изискуеми и непогасени публични задължения; съгласно заключението по събраната СИЕ заявените за съществуващи и изискуеми от банката-молител вземания по два договора за кредит, а именно: договор за инвестиционен кредит № 032/2007 г. от 16.01.2008 г. и договор за кредит № 033/2007 г. от 16.01.2008 г. са, както следва: по договора за кредит № 032/2007 г. от 16.01.2008 г. към датата 29.01.2024 г. паричното задължение е в общ размер на 390 509,97 евро и 38 820,60 лв., а по договора за кредит № 033/2007 г. от 16.01.2008 г. към датата 29.01.2024 г. в размер на сумата от 436 270,21 евро и 33 543,04 лв., или общото изискуемо парично задължение на ответника – солидарен длъжник, по двете кредитни правоотношения към 29.01.2024 г. е на стойност от 826 780,18 евро и 72 363,64 лв., или общо 689 405,12 лв.; „Лукс паркет“ ЕООД е търговец, който не развива дейност от самото си регистриране през 2010 г.; няма парични задължения, по които да отговаря като главен длъжник, а единствените му парични задължения се свеждат до тези, произтичащи от поетата от негова страна солидарна отговорност по двата договора за кредит, по които кредитополучател е „Виал паркет“ ЕООД, като тези задължения не са включвани през годините в годишните му финансови резултати; последните погашения по двата договора за кредит датират от 26.04.2012 г. и са извършени от средства по разплащателна сметка, чиито титуляр е физическото лице – Р. Ж. Б.; съгласно заключението по СИЕ „Лукс паркет“ ЕООД е търговец, който не притежава нито краткотрайни, нито дълготрайни активи, има регистриран капитал от 100 лв. и натрупани изискуеми парични задължения /текущи задължения/ в размер на сумата от 1 689 405,12 лв.; дружеството е с отрицателна стойност на собствения капитал -1 689 305,12 лв., а коефициентът за платежоспособност е с отрицателна стойност от -0,99999 и показва невъзможност на дружеството да изплати кредитните задължения, за който отговаря спрямо банката молител; коефициентът за задлъжнялост е също с отрицателна стойност от -1.0001, което е индикатор за пълна зависимост на дружеството от кредитора му; последният обявен по партидата на „Лукс паркет“ ЕООД в ТР годишен финансов баланс е за 2016 г., като всички представени от процесуалния представител баланси за периода 2013 г. – 2021 г. нямат никакво съвпадение на информацията с балансите, отразени в ТР, с изключение на този, отнасящ се за 2016 г., което сочи на нередовност при водене на счетоводството при „Лукс паркет“ ЕООД; определената от вещото лице стойност на дяловете, които „Лукс паркет“ ЕООД има в дружеството „Р. паркет“ ЕООД е нулева, тъй като дружеството - „Р. паркет“ ЕООД още към 2015 г. е декапитализирано.

Въззивният съд е споделил като правилни и правните изводи на първоинстанционния съд, че двата договора за кредит от 2008 г. имат белезите на уредения в чл. 430 ТЗ договор за банков кредит, като дружеството-ответник през 2012 г., спазвайки установената писмена форма, е встъпило в дълга на дружеството-кредитополучател „Р. паркет“ /с предходно наименование – „Виал паркет“ ЕООД/, респективно банката-кредитор може да търси изпълнението на вземанията си по двата договора изцяло от „Лукс паркет“ ЕООД, установени по основание и размер със сила на пресъдено нещо с влязло в сила съдебно решение от 20.10.2015 г. по търг. дело № 2424/2013 г. на СГС, VІ-2 състав и с влязло в сила съдебно решение от 29.01.2016 г. по търг. дело № 2101/2013 г. на СГС, VІ-7 състав и предмет на изпълнение по изп. д. № 9252/2012 г. пред ЧСИ-М. Б.. Намерил е за правилни и изводите на първоинстанционния съд досежно поддържаното от ответника възражение за погасяване по давност на вземанията, като е отбелязвал, че приложимият давностен срок е петгодишен, тъй като се касае до хипотеза на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – съществуването на вземанията е установено със съдебни решения. Счел е, че началната дата на тези давностни срокове е моментът на влизане в сила на всяко едно от решенията, а именно – 06.02.2020 г. и 26.02.2020 г., като считано от тези моменти до датата на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност на „Лукс паркет“ ЕООД, а именно – 01.02.2024 г., петгодишна давност не е изтекла. Добавил е, че давността е прекъсната и с оглед провежданото принудително изпълнение /чл. 116, буква „в“ ЗЗД/ в пределите на образуваното пред ЧСИ изпълнително дело № 9252/2012 г., което не е приключило и е висящо и понастоящем, като страни по него са и двамата участника в настоящия процес. Споделил е извода, че по горните мотиви банката-молител е активно материално легитимирана да иска откриване на производство по несъстоятелност спрямо „Лукс паркет“ ЕООД на заявените с молбата при условията на евентуалност две основания.

Намерил е за обосновани и изводите на първоинстанционния съд, че при дължимата преценка по молбата по чл. 625 ТЗ дали ответникът е неплатежоспособен търговец по смисъла на чл. 608, ал. 1 ТЗ, евентуално свръхзадължен такъв по смисъла на чл. 742, ал. 1 ТЗ, следва да бъде съобразено заключението на вещото лице, че предприятието на ответника за периода от образуването му през 2010 г. до момента на изслушване на заключението в съдебно заседание не е извършвало никаква търговска дейност, от която да е реализирало какъвто и да е било паричен поток, съответно да е формирало приходи и печалба. Приел е, че изводът на експерта съответства на заявените за вписване финансови отчети за 2011 г., 2012 г. и 2016 г., за които търговецът е обявил нулеви финансови резултати, а за 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. е депозирал декларации по смисъла на чл. 38, ал. 9, т. 2 ЗСч., с които е оповестил, че през тези години не развива търговска дейност. Съобразил е, че дружеството не разполага с никакви краткотрайни активи /краткосрочни финансови активи, материални запаси, парични средства или краткосрочни вземания към трети лица с падеж до 1 година/, а има съществени по обем изискуеми парични задължения към банки, вкл. и към банката-молител, които са установени със СПН, които имат характера на текущи и подлежащи на изпълнение парични задължения и съвкупният им размер надвишава 2 000 000 лева /задълженията към „Ю. Б. АД и „ОББ“ АД/. Намерил е за правилен и извода на първоинстанционния съд, че обстоятелствата, че тези задължения произхождат от поета солидарна отговорност от „Лукс паркет“ ЕООД по никакъв начин не се отразява върху техния юридически статут на текущи изискуеми парични задължения, доколкото те са установени с влезли в сила съдебни решения, и ако не са погасени, то те следва да се разглеждат като съществуващи и обременяващи правната сфера на „Лукс паркет“ ЕООД в пълния им размер, което означава, че следва да намерят отражение и в счетоводните му записи. Допълнил е, че потвърждение за допуснато отклонение от счетоводните стандарти прави и ангажираното с проверка на счетоводните записи при ответника вещо лице – А., която детайлно и всестранно при изслушването й в открито съдебно заседание е разяснила, по коя сметка следва да намерят счетоводно отражение тези парични задължения на „Лукс паркет“ ЕООД, произтичащи от обвързаността му като солидарен длъжник по отпуснатите и непогасени кредитни задължения по двата договора за кредит от 2008 г. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че дружеството не разполага с финансов и имуществен потенциал да погаси какъвто и да е било размер от изискуемите си парични задължения, за които отговаря пред посочените две банки, индикаторите му за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост са с неблагоприятни стойности, което го прави неплатежоспособно, като това състояние има траен и необратим характер и не подлежи на позитивна промяна. Допълнил е, че ответникът не е ангажирал доказателства, че затрудненията му за извършване на плащанията са временни или че разполага с достатъчно имущество за покриване на задълженията си, без опасност за интересите на кредиторите (по аргумент от чл. 631 ТЗ), и намерил, че са налице всички изискуеми от закона предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на ответника „Лукс паркет“ ЕООД поради неплатежоспособност. Обвързал е началната дата на неплатежоспособността с момента, когато за дружеството-молител е настъпило състояние на финансова невъзможност за обслужване на изискуемите му краткосрочни задължения – 31.12.2020 г. Предвид констатацията, че не са налице налични парични средства за покриване на началните разноски за производството по несъстоятелност и че в указания с определение от 11.10.2024 г. срок не е внесена определената сума от 10 000 лв. за покриване на началните разноски във връзка с издръжката на производството, е намерил за правилно приложението на разпоредбата на чл. 632, ал. 1 ТЗ.

Въззивният съд е обсъдил събраните в производството пред него писмени доказателства: решение № 1150 от 13.11.2024 г. по в. ч. г. д. 1719/2024г. по описа на САС, съобщение № 71078 от 21.11.2024 г., удостоверение № 5808 от 22.11.2024 г., „справки за дълг“ – 4 бр. към 20.11.2024 г. и „справка за кредитна задлъжнялост“ /лист 23 и 24/. Намерил е, че от представеното решение № 1150 от 13.11.2024 г. се установява, че е потвърдено решение № 1779 от 26.03.2024 г. по в. г. д. № 563/2024 г. по описа на Софийски градски съд, I-Д, с което е отменено разпределение от 06.12.2023 г., извършено по изпълнително дело №20229230400206 по описа на ЧСИ Г. Н., с рег. № 923 на КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, като вместо него е разпределена постъпилата от публична продан на недвижим имот, находящ се в [населено място], Столична община, район Връбница, в жилищна сграда с гаражи и магазини, изградена в югоизточната част на УПИ 11-1289, 1289-а, 1289-6 от кв. 47 по плана на [населено място], м. [улица], а именно Магазин № 4 и Гараж № 3 сума в размер на 1 269 381,88 лв., като за погасяване вземанията на „Ю. Б. АД по договор за кредит 033/2007 г. са отнесени суми, както следва: главница - 389 411,03 лв.; законна лихва от 26.07.2012 г., изчислена към датата на разпределението – 06.12.2023 г., в размер на 457 568,56 лв.; мораторна лихва в размер на 482,69 лв.; вземания по изпълнителен лист от 13.03.2020 год., издаден по т. д. № 2424/2013 год. по описа на СГС в размер на 19 413,00 лв.; вземания по изпълнителен лист от 17.09.2021 г., издаден по т. д. № 2101/2013 г. на СГС в размер на 12 354,88 лв.; вземанията на Ю. Б. АД по договор за кредит № 032/2007 г. са погасени до размер на сумата от 324 796,50 лв., от които: 285,00лв. - нот. такси; такса - 1 430,29лв.; 382,54 лв. - наказателна лихва; 11 522,65лв. - възнаградителна лихва; част от законна лихва в размер на 311 176,02лв./ от общо 403 369,69 лв./

Счел е, че от представеното съобщение изх. № 71078/21.11.2024 г. на ЧСИ М. Б. до „Р. инвестмънт“ ЕООД във връзка с подадена молба с вх. № 51475/14.10.2024 г. дружеството е уведомено, че по изп. д. № 20128380409252 съдебният изпълнител: отказва да издаде постановление, с което да прогласи публичната продан за нестанала; отказва да намали вземането на взискателя с един задатък и че възбраните върху имотите ще бъдат вдигнати след заплащането на дължимите държавни такси.

Приел е, че с представеното удостоверение с изх. № 5808/22.11.2024 г. на ЧСИ Г. Н. до „Р. инвестмънт“ ЕООД дружеството е уведомено за постановеното решение № 1150/13.11.2024 г. по в. ч. г. д. № 1719/2024 г. по описа на САС, като в удостоверението е посочено, че изплащането на дължимата сума към присъединения взискател „Ю. Б. АД е спряно на основание чл. 464 ГПК.

Посочил е, че от представената „справка за кредитна задлъжнялост“ /лист 23 и 24/, извлечена от Централния кредитен регистър на БНБ, се установява, че към 10.10.2024 г. „Лукс паркет“ ЕООД като съдлъжник е в период на просрочие над 560 дни към „Ю. Б. АД по 2 бр. кредита, за разрешена сума 963 469 лв., балансова експозиция 672 349 лв. и задбалансова експозиция 1 000 348 лв. Позовал се е и на представените четири броя „справки за дълг“ към 20.11.2024 г.

В отговор на поддържаните в сезиралата го жалба срещу решението по чл. 632, ал. 1 ТЗ оплаквания е допълнил, че възраженията за липса на активна процесуална легитимация на молителя са неоснователни с оглед на събраните по делото писмени доказателства, които установяват изискуеми и непогасени вземания на „Ю. Б. АД по търговски сделки срещу длъжника, установени с влезли в сила съдебни решения и изпълнителни листа (по т. д. № 2424/2013 г. по описа на Софийски градски съд и т. д. № 2101/2013 г. по описа на Софийски градски съд). Счел е, че е изпълнено изискването на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ, като е намерил процесните договори да отговарят на дефиницията на чл. 430 ТЗ за договор за банков кредит – търговска сделка, предвид нормата на чл. 286, ал. 2 ТЗ. Допълнил е, че от значение за откриване на производство по несъстоятелност е дали задължението е по търговска сделка, а не дали паричните средства, отпуснати по двата договора за кредит са послужили за предмета на дейността на дружеството, така както се подържа във въззивната жалба.

По втората група възражения е изтъкнал, че съгласно чл. 608, ал. 1 ТЗ неплатежоспособен е търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо парично задължение, породено от или отнасящо се до търговска сделка. Посочил е, че от събраните по делото доказателства безспорно се установяват изискуемите вземания на банката, които не са погасени на някакво основание - плащане, прихващане и др.

По поддържаните в жалбата оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице презумпцията на чл. 608, ал. 3 ТЗ за спиране на плащанията, е посочил, че по делото не е спорно, че плащанията към кредитора са спрени на 26.04.2012 г., и подчертал, че е неотносимо към доказването на презумпцията за неплатежоспособност поради спиране на плащанията дали същите са спрени поради обективна невъзможност или по съзнателен избор на длъжника. Намерил е за неоснователен и довода по въззивната жалба, че разпоредбата на чл. 608, ал. 3 ТЗ е неприложима, поради това че спирането на плащанията датира от 2012 г. - преди влизане в сила на разпоредбата на 30.12.2016 г. Счел е, че разпоредбата на чл. 608, ал. 3 ТЗ следва да бъде съобразена към момента на постановяване на съдебното решение, без значение дали спирането на плащанията е настъпило преди или след датата на влизане в сила на разпоредбата на чл. 608, ал. 3 ТЗ. Изтъкнал е, че същите съображения се отнасят и към тълкуването на приложението на разпоредбата на чл. 608, ал. 4 ТЗ по отношение на връчването на поканата за доброволно изпълнение, като е добавил, че приложението на разпоредбата следва да бъде съобразено към момента, когато се прави искането за прилагане на презумпцията за неплатежоспособност.

Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението на ответника, че банката не е орган, който може да издава актовете по чл. 608, ал. 4 ГПК, като е подчертал, че банката в качеството си на кредитор не е орган, който издава актове, въз основа на които да се образуват изпълнителни дела, каквото е разбирането на длъжника, а законодателят е имал предвид кредитор, който разполага с изпълнителен лист за своето изискуемо вземане, въз основа на който в образувания изпълнителен процес да бъде връчена покана за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител, от която дата и започва да тече 6 - месечният срок по чл. 608, ал. 4 ТЗ. Допълнил е, че поканите за доброволно изпълнение са приложени по делото, ответникът е признал, че са му връчени, 6 - месечният срок след получаване на поканата за доброволно изпълнение е изтекъл отдавна, а и към момента паричните вземания на банката са неудовлетворени. Обобщил е, че интерпретациите на законовата норма на чл. 608 ТЗ от въззивника са противни на закона, а презумпциите за неплатежоспособност на длъжника са доказани в производството.

По поддържаното с въззивната жалба възражение, че е налице направено от банката признание за предходно дадено изрично съгласие за прехвърляне на задълженията и обезпеченията по договорите за кредит на друго дружество - свързано с длъжника лице „Р. инвестмънт“ ЕООД, е подчертал, че същото е недоказано, доколкото по делото не са представени доказателства, от които да се установи, че банката е дала такова съгласие.

Намерил е за неоснователни и подържаните с жалбата доводи, че вземанията на банката по договорите за кредит са погасени по давност както по споделените мотиви на първоинстанционния съд, така и с доводи, че вземанията са предмет на принудително изпълнение и не са представени доказателства за успешно проведен от длъжника иск по чл. 439 ГПК.

Въззивният съд е счел за неоснователни и въведените с въззивната жалба оплаквания относно приетото от съда заключение по СИЕ. Изтъкнал е, че вещото лице подробно е изложило констатираните от него факти и е направило съответните счетоводни изводи, които се изразяват в липса на каквито и да било активи и липса на каквато и да била търговска дейност на дружеството-жалбоподател, които са безспорно установени.

По подържаните доводи, че по изпълнителното дело при ЧСИ Г. Н. предстои ново разпределение, поради което дългът към банката бил намалял, е намерил, че становището на жалбоподателя не съответства на събраните по делото доказателства. Посочил е, че с решение № 1150 от 13.11.2024 г. по в. ч. г. д. № 1719/2024 г. по описа на САС, което е окончателно, е потвърдено решение № 1779 от 26.03.2024 г. по в. г. д. 563/2024 г. по описа на Софийски градски съд, I-Д, с което е отменено разпределение от 06.12.2023 г., извършено по изпълнително дело №20229230400206 по описа на ЧСИ Г. Н., с рег. № 923 на КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, като вместо него е разпределена постъпилата от публична продан на недвижим имот сума в размер на 1 269 381,88 лв., като в полза на „Ю. Б. АД са разпределени суми и по двата договора за кредит, но е посочил, че по делото липсват доказателства, че въпросните суми са постъпили, предадени са на банката, и напротив – подчертал е, че по делото са налице доказателства, че на основание чл. 464, ал. 1, изр. 2 ГПК с определение № 15 от 08.01.2024 г., постановено по гр. д. № 11/2024 г. от Окръжен съд - Перник, е констатирано настъпило по силата на закона – спиране на предаването на сумата на взискателя „Ю. Б. АД в изпълнително производство по изпълнително дело № 20229230400206 по описа на ЧСИ-Г. Н. до разрешаване на спора, повдигнат по гр. д. № 11/2024 г. по описа на Окръжен съд – Перник, което е образувано по искова молба на Р. Ж. Б. срещу „Ю. Б. АД и „Р. инвестмънт“ ЕООД, с която е оспорено съществуването на вземането на „Ю. Б. АД към „Р. инвестмънт“ ЕООД. По тези доводи с оглед постановеното определение за спиране на изпълнителното производство и свързаната с това невъзможност разпределените суми да бъдат преведени на банката кредитор е намерил за неоснователно подържаното от жалбоподателя възражение за намаляване на дълга.

С тези мотиви е потвърдил като правилно обжалваното решение № 1686 от 04.12.2024 г.

Въззивният съд е приел за правилно и решение № 156 от 30.01.2025 г. по същото дело, с което съдът е отхвърлил молбата за допълване на решението, с мотиви, че първоинстанционното решение не е непълно, защото съдът се е произнесъл изцяло по искането, с което е бил сезиран – молба по чл. 625 ТЗ, която е намерил за основателна, и в диспозитива на решението е възпроизведено установеното в чл. 632, ал. 1 ТЗ съдържание. Добавил е, че мотивите на решението не могат да бъде предмет на допълване, а подлежат на проверка само при инстанционен контрол.

Намерил е за правилно и постановеното по делото решение № 157 от 30.01.2025 г. Изтъкнал е, че очевидна фактическа грешка е налице, когато съществува противоречие между формирана и отразена в решението воля на съда, както и при погрешно изписване на определени данни в съдебния акт. Приел е, че видно от първоинстанционното решение не са налице допуснати очевидни фактически грешки, като е допълнил, че различната интерпретация от жалбоподателя на установената по делото фактическа обстановка не може да доведе до поправяне на мотивите на решението в подържания от него смисъл.

По тези доводи и поради съвпадане в крайните изводи на двете инстанции е потвърдил обжалваните три решения.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е конкретни и ясни мотиви защо не възприема доводите на ответника по въззивните му жалби, както и защо намира, че са налице предпоставките на чл. 632, ал. 1 ТЗ, че първоинстанционното решение не е непълно и при постановяването му не е допусната очевидна фактическа грешка. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селекция на касационните жалби.

Втори и пети въпроси касаят задълженията на въззивната инстанция в производство по несъстоятелност служебно да събере доказателства, относими към имущественото състояние на търговеца. По въпросите е налице утвърдена съдебна практика, намерила отражение в решение № 225 от 08.12.2016 г. по т. д. № 2572/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 33 от 07.09.2010 г. по т. д. № 915/2009 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 115/25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 90 от 20.07.2012 г. по т. д. № 1152/2011 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 44 от 04.07.2012 г. по т. д. № 983/2011 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 202 от 10.01.2014 г. по т. д. № 1453/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 80 от 08.10.2015 г. по т. д. № 1565/2014г., по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 96 от 06.07.2022 г. по т. д. № 2738/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. С последната се приема, че съдът по несъстоятелността трябва да установи икономическото състояние на търговското дружество и състоянието му на неплатежоспособност/ свръхзадълженост към момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. Неплатежоспособността се определя въз основа на преценката на цялостното икономическо състояние на търговското дружество - длъжник, посредством коефициентите на ликвидност и финансова автономност/задлъжнялост, чрез които се установява обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни /текущи/ задължения с краткотрайните /текущи/ активи. При преценката за неплатежоспособност трябва да бъдат взети предвид всички конкретни факти, относими към икономическото състояние на длъжника, към датата на приключване на съдебното дирене и да бъде извършен цялостен анализ на посочените от вещото лице коефициенти за ликвидност и автономност.

Относима е и практиката по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 14 от 16.01.2025 г. по т. д. 1723/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и цитираната с него практика по решение № 153 от 23.12.2010 г. по т. д. № 255/2010 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 90 от 20.07.2012 г. по т. д. № 255/2010 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 241 от 21.06.2013 г. по т. д. № 158/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 199 от 08.11.2013 г. по т. д. № 1819/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 99/02.07.2014 г. по т. д. № 2193/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно която разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ е специална по отношение на чл. 266, ал. 1 ГПК, поради което по делата за несъстоятелност не само е неприложима преклузията за навеждане на нови обстоятелства и събиране на нови доказателства във въззивното производство, но въззивният съд е длъжен и служебно да събере доказателства, относими към състоянието на неплатежоспособност и/или свръхзадълженост и за началната им дата.

Въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения. Събрал е всички сочени от въззивника писмени доказателства, които последният е поддържал да установяват промяна в релевантните по спора факти относно икономическото му състояние, обсъдил е с въззивното решение тези доказателства ведно със събраните доказателства от първоинстанционния съд и е основал преценката за неплатежоспособност въз основа на всички установени по делото конкретни факти към датата на приключване на съдебното дирене, включително след анализ на посочените от вещото лице коефициенти за ликвидност и автономност, които е намерил да не се променят от събраните след изслушването на вещото лице нови доказателства. С определението си от 07.04.2025 г. е изложил и подробни мотиви защо не намира, че се налага събиране на ново заключение по СИЕ.

Несъгласието с крайните изводи на съда относно релевантните и доказани по делото факти е оплакване за необоснованост на решението, което не може да обуслови допускането на касационно обжалване.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по поставения от касатора седми въпрос. По приложението на чл. 202 ГПК е налице утвърдена съдебна практика, намерила отражение в решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което е извършено позоваване на задължителните разяснения в ППВС № 5/1979 г., че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. Посочена е като относима практиката по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, и решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІI ГО и е прието, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Утвърдена е и съдебната практика, че съдът може да назначава експерти, които не са изрично вписани в списъка за вещи лица на съответния съд.

Въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика, като е изложил ясни мотиви защо кредитира изводите на експерта, включително с оглед неговата компетентност и съответствието на констатациите му на всички събрани по делото доказателства.

Останалите поставени от касатора въпроси не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изводите на въззивния съд и да са от значение за правилното решаване на спора.

Въпроси под номера четвърти, осми и единадесети са основани на невъзприети от въззивния съд фактически положения – за отписване вземанията на кредитора поради изтекла погасителна давност; за реализиран доход от участие в капитала на друго дружество; за доказване на отпаднала солидарна отговорност. Въззивният съд след анализ на събраните по делото доказателства изрично е намерил поддържаните от въззивника възражения, основани на същите негови фактически твърдения, за недоказани, като несъгласието на касатора с изводите на съда е оплакване за неправилност на решението, която не може да бъде проверена на етапа на селектиране на касационните жалби.

Изводите на въззивния съд не са обусловени от формулираните трети, дванадесети, четиринадесети, петнадесети и шестнадесети въпроси, като последните не са обсъдени от въззивния съд и са напълно неотносими към решаващата му дейност и правилното решаване на делото.

Деветият поставен въпрос също не е обсъден от въззивния съд, но доколкото е основан и на оплакване за липса на надлежна, включително процесуална, легитимация на ответника, следва да бъде добавено, че съгласно ясната разпоредба на чл. 15, ал 3 ТЗ при прехвърляне на предприятие и липса на друго уговорено с кредиторите, прехвърлителят отговаря за задълженията солидарно с приобретателя, респективно последното не се отразява нито на процесуалната, нито на материалната легитимация на длъжника.

Шестият, десетият и тринадесетият въпроси също не са обусловили решаващата дейност на въззивния съд, макар да са обсъждани във връзка с поддържаните от въззивника възражения. Въззивният съд е основал извода си за неплатежоспособност на длъжника на основание чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ, а само като допълнителни мотиви и в отговор на оплакванията на въззивника е посочил, че фактическият състав на чл. 608, ал. 4 ТЗ няма соченото от него съдържание. Основните решаващи изводи на съда са за установени краткосрочни задължения на ответника, без да се придава правно значение на начина или липсата на счетоводното им отразяване. Съдът е изложил мотиви, че не е изтекъл приложимият петгодишен давностен срок между влизане в сила на съдебните решения, с които вземанията са установени, и датата на подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, а допълнителните доводи, че са налице основания за прекъсване на давността предвид осъществените действия на принудително изпълнение, не сочат на изводи за „паралелна давност“ или „привилегированост на кредитор“, поради което и основаният на последните въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация за представляването му от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК в размер на сумата 300 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 415 от 11.07.2025 г. по т. д. 226/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Лукс паркет“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Ю. Б. АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК сумата 300 лв. – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.