РЕШЕНИЕ

№ 541

гр. София, 10.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Биляна Чочева

Членове:Теодора Стамболова

Петя Шишкова

при участието на секретаря Галина В. Иванова

в присъствието на прокурора И. Бл. Симов

като разгледа докладваното от Т. С. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200933 по описа за 2025 година

С присъда №6/30.01.24 г., постановена от ОС-С. З. /СтЗОС/, Втори наказателен състав по В.Н.О.Х.Д.79/23 г., е отменена оправдателна присъда №260000/ 20.09.22 г., постановена от РС-Раднево по Н.О.Х.Д.2/21 г., и подсъдимият К. Д. Ц. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.320 А вр. чл.342,ал.3 вр. ал.1 НК и вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и два месеца, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66, ал.1 НК за срок от четири години.

Недоволен от така постановения съдебен акт на СтЗОС е останал представител на прокуратурата, който в депозирания от него протест е развил касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК, прилагайки и писмени доказателствени материали.

Иска изменение на присъдата на въззивната инстанция, с отмяна от страна на ВКС на приложението на чл.66,ал.1 НК поради неговото незаконосъобразно прилагане.

Недоволен от присъдата е останал и подсъдимият, който атакува същата чрез своя защитник, визирайки касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Настоява за отмяна на атакувания съдебен акт и или оправдаване на дееца, или връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата поддържа протеста, като ревизира крайното искане, претендирайки постановяване на решение, с което не да се измени, а да се отмени присъдата на СтЗОС и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на съда.

Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа жалбата и без да депозира надлежно допълнение км нея, претендира за непосочени в писмения документ допуснати процесуални нарушения от страна на контролирания съд, както и въвежда ново основание - явна несправедливост на наложеното наказание, предвид дълготрайността на отмерения изпитателен срок по чл.66,ал.1 НК.

Частните обвинители З. и А. К.и, редовно призовани, не се явяват и не депозират становище по протеста и жалбата.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращите го процесуални документи, аргументите по тях и предявените искания, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в светлината на регламента на чл.347 и сл.НПК намира за установено следното:

ПО ПРОТЕСТА НА ПРОКУРОРА:

1/ Преди да подходи към обсъждане на конкретните претенции на държавното обвинение, този съд се счита задължен да даде определени пояснения. Макар и производството да е образувано по реда на чл.346,т.2 НПК, тъй като се касае за нова присъда, постановена за първи път от окръжен съд /т. нар. обратна присъда/, сезиращият ВКС протест следва да е изцяло касационен такъв и да се съобразява с изискванията по провеждане на производство пред настоящата инстанция и с нейните правомощия. Никога не е имало спор, че върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела е съд по правото и при неналичие на изключението по чл.354,ал.5, изр.2 НПК, не се събират доказателства от нея. Настоящото разглеждане на делото е първо поред пред ВКС и следователно не може да се говори за присъствие на посоченото изключение. Твърде озадачаващо е в коментирания смисъл изявлението на представителя на ОП-С. З. изложено в неговия протест, че няма искания по доказателствата. Просто казано, ако бе имал, то това не би се схождало с процедурните правила.

Същевременно, при изложена липса на искания по доказателствата, колкото и незаконосъобразно да е такова изявление изначално, към самия протест са приложени копия от определени документи, чието разчитане по същество се претендира да бъде сторено от ВКС. Те касаят изводи, относими към съдимостта на подсъдимия и сами по себе си представляват доказателствени материали, рефериращи към последиците от ангажираната му наказателна отговорност.

По-нататък, представителят на ОП-С. З. не ще да е наясно и с правомощията на ВКС като съд по правото при първо редовно разглеждане на делото пред него, след като претендира да се приложи разпоредбата на чл.354,ал.1,т.4 НПК и да се измени присъдата на СтЗОС, като се отмени по отношение на Ц. приложението на чл.66 НК. Най-общо казано, с протеста се иска утежняване положението на съденото лице, което далеч не се вмества в правомощията на ВКС за изменение на атакувания съдебен акт по силата на чл.354,ал.2 вр. ал.1 НПК, видно с прост прочит на сочената разпоредба. Ако доводите на държавното обвинение, отразени в ангажиращия настоящата инстанция документ, биха били основателни, доколкото е възможно въобще да бъдат обсъждани, то тогава би следвало да се иска отмяна на контролираната присъда и връщане на делото за ново разглеждане по реда ал.3 на чл.354 НПК, със съответно изискване за прилагане правилата на чл.355 НПК от новия състав, разглеждащ делото като въззивен съд.

Все пак корекция в цитирания смисъл е направена от представителя на ВП пред ВКС, което не е незаконосъобразно, тъй като не се накърняват правата на подсъдимия.

Затова настоящата инстанция ще се произнесе по допустимите аргументи в протеста.

2/ На второ място, за да бъде разбрана тезата на ВКС, основана на отправените претенции пред него, трябва да бъде взето отношение по поведението на СтЗОС по повдигнатия проблем. В диспозитива на присъдата, приложен на л.98 от въззивното дело, е отразено, че подсъдимият е осъждан. При обсъждане на смекчаващите отговорността обстоятелства /л.101/, контролираната инстанция обаче е приела чисто съдебно минало за дееца /последен абзац, лице на листа/, тъй като присъстват предпоставките по чл.88 А НК. Въпреки това, за да определи дължимото според нея наказание, тя е взела предвид /не е пренебрегнала, по нейни думи/ конкретно отразени осъждания на Ц. за конкретно вменени му престъпни деяния, за които изречение по - рано е изписано, че са покрити според правилата на реабилитацията. Казаното дотук показва, че не само СтЗОС е твърде объркан в собственото си становище дали подсъдимият е осъждан или не, но и по същество е отрекъл реабилитацията като съществен институт на наказателното право.

Тези дистинкции не са предмет на разглеждане от никоя от страните, включително и от защитника на подсъдимия. А сами по себе си биха могли да предизвикат размишления не само за нарушение на материалния закон, но и за съществено процесуално нарушение, рефлектиращо върху правото на защита на Ц., доколкото волята на съда дали той се явява осъждан или не е противоречива и няма мотиви за липсата на съдимост от една страна, а от друга-доколкото незаконосъобразно в негова вреда се преценяват осъждания, за които е прието че е налице реабилитация.

И на последно място в тази част на изложението, никой не повдига и съществен въпрос, който настоящата инстанция не може да се въздържи и да отмине; и който без съмнение е относим към положението на подсъдимия, но в негова полза - след като поначало СтЗОС е приел, че спрямо последния е налице реабилитация по силата на чл.88 А НК /в мотивите/, ерго, той е неосъждан; след като в санкционната част на умишлено извършеното престъпление по чл.320 А НК,за което е предаден на съд и осъден, се предвижда наказание лишаване от свобода за срок до две години; и след като деянието е такова, че от него няма настъпили имуществени вреди, чието възстановяване или обезпечаване да е нужно, не следваше ли да се постави на задължително съдебно обсъждане необходимостта от приложение на разпоредбата на чл.78 А НК?

И ако за представителя на прокуратурата този въпрос не стои, тъй като той счита, че лицето е осъждано, то без съмнение би се очаквало да бъде поставен от подсъдимия и неговата защита с оглед правилно приложение на материалния закон по начина, по който е прието осъждането. Тогава разсъждения на защитника, изложени в съдебно заседание пред ВКС, дълъг ли е или не отмереният от съда изпитателен срок, за който е отложено изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода, биха били излишни. Отделен е въпросът допустимо ли е въобще обсъждане на последния сочен аргумент, след като липсва релевиране в касационната жалба на основанието по чл.348,ал.1,т.3 НПК. За това ще бъде взето отношение по-долу в решението.

3/ Основното възражение на прокуратурата, поддържано и в съдебно заседание пред ВКС от държавния обвинител, е, че незаконосъобразно е приложена нормата на чл.66,ал.1 НК по принцип - поради осъжданията на дееца.

Това било така, според прокурора, тъй като не е налице реабилитация за осъждането по Н.О.Х.Д. 2390/11 г. по описа на РС-С. З. по което е одобрено споразумение за лишаване от свобода на подсъдимия за срок от девет месеца, търпимо при първоначален строг режим, с определение, влязло в сила на 30.11.11 г., защото: в съответствие с нормата на чл.88 А,ал.1 вр. чл.82,ал.1 НК дължимият за изтичане срок с оглед казаното, в който деецът следва да не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, с предвидено наказание лишаване от свобода, би бил пет години; същевременно той е осъден със споразумение от 09.04.14 г. по Н.О.Х.Д.112/14 г. по описа на РС-С. З. за извършено на 12.06.13 г. деяние по чл.343 В, ал.2 вр. ал.1 НК /този съд добавя-умишлено престъпление от общ характер, с предвидено наказание лишаване от свобода без минимум/, на пробация в размер на три години; твърди се, че наказанието е изтърпяно в периода 13.04.18 г. до 13.12.22 г.,като от 20.03.19 г. до 19.11.20 г. изпълнението на наказанието е било преустановено и тогава е извършено актуалното деяние.

Освен това, продължава прокурорът, според справката за съдимост, Ц. е осъден по Н.О.Х.Д.3071/14 г. по описа на РС-С. З. и за извършено на 18.03.15 г., /този съд добавя, сиреч преди изтичане на горепосочения петгодишен срок; делото е от 2015 г.,както правилно отбелязва прокурорът пред ВКС, няма как да е от година, предхождаща тази на извършване на деянието/, престъпление по чл.325,ал.1 НК /този съд добавя - умишлено от общ характер, с предвидено наказание лишаване от свобода без минимум/ със споразумение, определението по което е влязло в сила на 23.06.16 г. Съгласно последното, наложеното наказание е пробация за срок от три години. Твърди се, че то се търпи от 19.12.22 г. и понастоящем /към 09.02.24 г.,когато е депозиран касационният протест/ не е изтърпяно.

Във връзка с тези доводи пред ВКС се представят документи, от които били видни направените изводи. За този съд е твърде неясно защо пред него се депозират доказателства относно това кога и по кои осъждания подсъдимият е търпял и изтърпял съответните му наложени наказания - вероятно поради неподчиненото на закона очакване на представителя на ОП-С. З. за директно произнасяне от страна на върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Претендираните данни е следвало да бъдат набавени още в хода на досъдебното производство, за да бъде несъмнено обоснована съдимостта на дееца, а не само твърдяна. Ако не тогава, то в хода на висящото няколко години съдебно производство, прокурорът е следвало да представи сам или да поиска от съда набавяне на доказателствени материали в тази насока.

Който е да е той /прокурорът/, дали на първа или на втора инстанция, е принадлежал към институцията, изпълняваща наказанията пробация и лишаване от свобода и е следвало да бъда заинтересован да установява третираните обстоятелства пред съответния съд, отново с оглед безсъмнено доказване на съдимостта на дееца. Това донякъде е изпълнено едва с приложената на л.82 и сл. от второстепенното досие справка за съдимост, набавена впрочем по искане на СтЗОС, а не на прокурора.

Нехайност се разчита и в отношението в обсъжданата насока на решаващите съдилища, особено на постановилия осъдителна присъда Старозагорски окръжен съд. Последният, при надлежен навременен преглед на свидетелството за съдимост, е следвало да дири проблем в липсата на доказателства дали и кога са изтърпявани третираните наказания. Най-малко, при тезата му за наличие на предпоставките на чл.88 А НК, твърдяна в мотивите, е било необходимо съотнасяне на края на изпълнението по наложената пробация за срок от три години, постановена по Н.О.Х.Д.3071/15 г., с определение, влязло в сила на 23.06.16 г., към датата на извършване на деянието по настоящото производство- 13.09.19 г., с добавяне на срока по регламента на чл.88 А, ал.1 вр. чл.82,ал.1,т.5 НК. И при обикновен прочит на справката за съдимост е видно, че само допълнително наложеното наказание обществено порицание е изпълнено на 05.12.16 г.

Наред с казаното, в представено пред самия СтЗОС свидетелство за съдимост /л.88 от второинстанционното производство лице, долу/, има данни, коректно посочени от прокуратурата в касационния протест, за изтърпяване и преустановяване на наказанието пробация по Н.О.Х.Д.112/14 г. Това е стигало, за да се изведе заключение за неприсъствие на изискванията за реабилитация по силата на чл.88 А НК. Реализираният подход на СтЗОС ни най-малко не е изненадващ, особено предвид изложеното по-горе за противоречието подсъдимият въобще води ли се осъждан, ако не-защо, както и какви са последиците в тази връзка при определяне на дължимо наказание.

4/ В съответствие с изтъкнатото дотук може да се изведе заключение, че протестът на прокурора е основателен, доколкото касае въпроса дали подсъдимият следва да се води осъждан към момента на извършване на деянието. Представените пред този съд писмени данни не са от характер да бъдат наречени доказателства пред надлежен орган, по силата на които да е възможно произнасяне, дори и такова по принцип да би било възможно, извън очертаната вече претенция за влошаване положението на осъденото лице. Но те насочват към нуждата от внимателно разчитане на свидетелството за съдимост от решаващ съд и надлежна преценка за вземане на мерки за установяване на дължими обстоятелства по него, ако това се счете за необходимо.

В такъв смисъл, и да се спори резонно само за нарушение на материалния закон от страна на прокуратурата, то, предвид гореизложеното, е предпоставено от съществен порок на процесуалните правила поради приетата противоречива позиция на СтЗОС и липса на мотиви в насока на чисто съдебно минало на дееца, водещи и до ограничаване участието на претендиращата страна в процеса и изискваща отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, според правилата на чл.354,ал.3,т.2 вр. ал.1,т.1 вр. чл.348,ал.3,т.1 и т.2,пр.1 вр. ал.1,т.2 НПК. Едва след изследване на коментираните обстоятелства по мотивен ред, може да се направи съответен извод за съдимостта на лицето, а с оглед нейната конкретика - и за претенцията на държавното обвинение за възможността да се приложи или не институтът на условното осъждане.

ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ:

1/ За да стане ясно какво е допустимо да бъде обсъдено по депозираната от Ц. чрез неговия защитник касационна жалба, трябва да се направи преглед на времево и по същество определено процесуално развитие.

Диспозитивът на въззивната осъдителна присъда на СтЗОС е постановен на 30.01.24 г. Изготвянето на мотивите е отложено по реда на чл.308 НПК, което е процесуално допустимо. В указания от закона срок, на 14.02.24 г. е подадена процесната жалба на подсъдимия чрез неговия защитник. В същата са визирани основанията по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК /л.19 и сл. от касационното досие/, без да се развият конкретни оплаквания по тях. Изрично е уточнено, че след изготвяне и запознаване с мотивите към обжалваната присъда ще бъдат изложени допълнителни доводи към жалбата.

Казаното е не само обяснимо, но и задължително, с оглед конкретизиране на същината на заявените касационни поводи след узнаване на позицията на съда за осъждане на дееца.

Мотивите не са изготвени в предвидения от закона срок, а далеч отвъд него - на 11.07.25 г. Поне така е изписано, когато са изпратени на страните - на 15.07.25 г., една година и половина след постановяване на диспозитива /л.102 от въззивното досие/. Това обстоятелство, само по себе си укоримо, може и би трябвало да бъде разглеждано в админстративно-дисциплинарен план, не и по реда на НПК в настоящото производство. На л.103 и л.104 от въззивното дело са приложени съобщения за изготвените мотиви, изпратени на подсъдимия и неговия защитник, получени съответно на 26.08.25 г. и на 03.10.25 г. лично от лицата.

След посочените дати, до деня на образуване на касационното производство- 16.10.25 г., не е представено допълнение към жалбата лично от подсъдимия или от неговия защитник. Предвид съотнасяне на датите, принципен довод в смисъл на нежелание да се изготви допълнение, за да не бъдат съобразявани мотивите по атакувания съдебен акт с конкретните аргументи в защита на касационните поводи по сезиращия горната инстанция акт, следва да се счете за несъстоятелен.

По-нататък, въпреки изложената процедурна действителност, при неналичие на детайлни оплаквания по депозираната преди година и половина след постановения диспозитив жалба, не е указан срок, в който същата би могла да бъде приведена в съответен вид за разглеждане пред ВКС според чл.351,ал.1 НПК, след което - при неизпълнение на указанията, да се активира процедура по чл.351,ал.5,т.1 НПК /забавата на делото е голяма, но тя не променя законовите норми/. Няма разглеждане на жалбата в такъв ракурс и при образуване на делото пред ВКС, по какъвто начин се е създало легитимно очакване, че произнасянето по нея е възможно да стане именно в тоя й вид - само с общи изявления и без каквато и да е процесуална и материалноправна подкрепа на доводи.

Съгласно разпоредбата на чл.351,ал.4 НПК допълнение към подадена жалба или протест може да бъде направено писмено до даване ход на делото. Такъв документ не е представен от страна на защитата до и в съдебно заседание пред ВКС, а това е поведение, за което съдът не следи служебно. Да не говорим освен това, че след като се предвижда допълнение, то следва да се допълват релевирани вече в сезиращия горната инстанция процесуален документ обстоятелства, не да се внасят изцяло нови елементи; изключение се допуска за доводи за съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните /за тях ВКС следи въобще/. Понастоящем, едва в ход по същество защитникът изразява конкретни процесуални обстоятелства, за които дори и не е намеквал в касационната жалба, независимо че част от тях касаят самото разглеждане на делото пред СтЗОС, а не мотивите на съда; отделно те не могат да бъдат обособени като отменителни основания от категорията на абсолютните.

Не само това, в открито заседание пред ВКС защитата оспорва и дълготрайността на отмерения изпитателен срок по чл.66,ал.1 НК, ерго, въвежда ново касационно основание по чл.348,ал.5 вр. ал.1,т.3 НПК извън установения от закона срок за атакуване на съответния съдебен акт. И ако въззивният съд и лично съдията - докладчик при него са уязвими по отношение на гореизказани процесуални факти, то неприсъствието на писмено допълнение по съответен процедурен ред от страна на подсъдимия и неговата защита, след като тъй или инак е образувано производство пред ВКС по жалба, за която е спорно доколко е годна, остава за тяхна сметка. Общо казано, ако се приеме за допустимо поведение като описваното, то тогава не би имало нужда от законови предпоставки за изготвяне на протест и/или жалба. Изискване за гъвкаво приемане на същото пък трябва да има граници, които да бъдат близки до процедури по закон.

Ето защо ще се пристъпи към обсъждане на жалбата на подсъдимия във вида, в който тя е депозирана, по допустими за разглеждане от тази инстанция визирани в нея съображения. Казаното дотук довежда и до извод, че няма да се взима отношение по новодобавения извън срока за обжалване касационен повод по чл.348,ал.1,т.3 НПК. В насока на проблем по този въпрос е достатъчно изложението на ВКС относно прокурорския протест, в светлината на който е говорено за неблагополучия, неформулирани както от страните, така и от решаващия второстепенен съд.

2/ ВКС намира, че е длъжен да се занимае с някои обстоятелства, провокиран от минималистичното съдържание на сезиращата го жалба.

Както е известно от повече от четвъртвековното приложение на правилата за касационното производство, касационният съд понастоящем е само такъв по правото, тъй като процесното разглеждане на делото е първо поред пред него. Винаги до момента този състав е отразявал, но ще се наложи да се повтори, това означава, че той се занимава със съдебни грешки по допускане, набиране, проверка, анализ и мотивиране на тезите по доказателствените материали от проверяваните съдилища, довели до съответно извеждане на фактология; подвеждане на последната или не под вярна правна норма; и накрая - преценка за явна несправедливост на наложеното наказание, когато съответният съдебен акт е осъдителен и инстанцията е приканена по надлежен ред да се произнесе в тази посока. Отново както винаги до момента е заявявано, като съд по правото ВКС не прави преоценка на доказателствената съвкупност, която да бъде обмисляна по нов начин и/или да бъде преценявана нейната достатъчност, обуславяща или не процесното обвинение. Извлечимите оттук необоснованост и недоказаност не се касационни основания, видно от разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК. Те са относими към съдилища по фактите и правото, като суверенната преценка по приетата фактология, резултат от реализиран верен доказателствен път от съда, чийто акт е предмет на разглеждане, не подлежи на собствена ревизия от ВКС.

Ето защо, както и страните да имат, а и да са обосновали претенции в своите жалби, подвеждайки ги под касационния повод „съществено процесуално нарушение“ по смисъла на чл.348,ал.1,т.2 и ал.3 НПК, когато са формулирани по начин, който ясно установява, че се дири произнасяне за необоснованост и/или недоказаност, те не получават отговор от този съд.

Оттук идва и невъзможността, при фактически положения, приети от решаващия състав за престъпни, каквото е положението в настоящото дело, да се пристъпи към директно оправдаване от ВКС, както се изисква в жалбата на дееца.

Винаги досега е отстоявана тезата, че невъзможността се корени в обстоятелството, че при искане в обсъждания смисъл несъмнено би се стигнало до извод за търсене на оправдаване при желание за собствен преглед на доказателствената маса от страна на върховната инстанция по наказателни дела, при неприсъствие на изключението по чл.354,ал.5,изр2 НПК. Както дълготрайно е било разяснявано от този съд, но очевидно има нужда от поредно повторение, той може да пристъпи към оправдаване на подсъдим по реда на чл.354, ал.1,т.2,пр. посл. вр. чл.24, ал.1,т.1 НПК, но ако приетата от контролираната съдебна институция процедурно правилно изведена фактическа основа не е престъпна, и въпреки това деецът е осъден за извършено престъпление.

3/ В жалбата все пак е подхвърлено твърдение, че решаващият въззивен съд е бил предубеден. Ако се констатира такъв порок, то неминуемо би се стигнало до извод за постановяване на съдебния акт от незаконен състав, което е съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.3 вр. ал.1,т.2 НПК и той би подлежал на обезателна отмяна. При претендирана липса на валиден акт обаче, какъвто би бил този, не се допуска разглеждането му в съдържателен план. Неясно защо тогава, при финална претенция за незаконен състав се настоява на отмяна на присъдата и оправдаване на дееца директно от ВКС, което е възможно само при посочен вече ясен според закона и практиката вариант.

Предвид същината на изложеното твърдение, този съд се счита задължен да вземе приоритетно отношение по въпроса, още повече, че според гореказаното по принцип, следва да съобрази и изложението на защитника в открито заседание пред ВКС, разкриващо същността на отправяне на този декларативен по жалбата довод.

Най-общо казано, се заявява, че поради медийно злепоставяне на СтЗОС в национален план поради общественоизвестно наказателно производство /специално на съдия - докладчика по него и актуалното такова/, подсъдимият е останал с впечатление, че воденото срещу му дело не е белязано от непредубеденост, предвид предприетото поведение от решаващата втора инстанция.

В тази насока се излагат обстоятелства, които се налага ВКС да разисква детайлно. На 12.04.23 г.СтЗОС с Председател: Тоньо М. Т. и Членове: Мариана Д. Х.-Панова и Татяна Гь. Коева /изписването е буквално по съдебния акт/ е обявено, че съдът ще се произнесе в законния срок, след проведен ход по същество. На 28.08.23 г. е постановено определение в същия състав /л.36 от второинстанционното дело/, като е отменено цитираното предишно такова и е възобновено съдебното следствие. От съдържанието на документа е видно, че делото е намерено за неизяснено в пълнота от фактическа страна, което „възпрепятства съда да се произнесе и по същество на подадения протест.“ Затова е преценено, че следва да се пристъпи към събиране на определени доказателства - изискване на информация за обаждане до тел.112, повторен разпит на свидетели, предоставяне на недадена до момента възможност да дееца да депозира обяснения, както и да се изиска ново свидетелство за съдимост. Тази видимост на действията на съда, породена според защитата от неблагополучия по друго дело, създала впечатление у Ц., че съдът е предубеден към него.

В изложения ред на мисли настоящата инстанция отбелязва, че производството пред СтЗОС е образувано по жалба на прокурор от първостепенната прокуратура, свързана със същината на престъпната деятелност при отричано авторство от страна на подсъдимия. Прави впечатление, че към въззивния протест са изготвени мотиви точно в насока на защита на позицията на държавното обвинение /л.9 и сл. от въззивното досие/. Липсват каквито и да са искания по доказателствата.

С определение №139/07.02.23 г. /л.20/, все в персонално гореописания съдебен състав СтЗОС по реда на чл.327 НПК е насрочил делото и е указал призоваване на страните. При очевидната липса на искания по доказателствата, съдът служебно не се е произнесъл по ал.2 на цитирания законов текст - най-малко по необходимост от разпит на подсъдимия, нещо, което е направил впоследствие с определението за възобновяване на съдебното следствие. Нито пък служебно е намерил за нужно да преразпитва свидетели и да събира каквито и да е доказателства по вменената престъпна деятелност на Ц. и съответни последици от нея. В съдебно заседание на 12.04.23 г. страните са заявили становище да се даде ход на делото, никоя от тях не е имала доказателствени искания, нито пък съдът е предявил такива тези. Както бе казано, делото е обявено за решаване, като впоследствие определението за това е отменено и е възобновено съдебното следствие, без каквото и да е преувеличение - за обстоятелства, които решаващата инстанция е следвало да съобразява още при изготвяне на акта по реда на чл.327 НПК. Не се схожда с действителността оплакването на защитата, че съдебното поведение е било резултат от желание за задоволяване на доказателствени искания на прокуратурата.

Въпросът е обаче дали демонстрираната неподготвеност на съдебния състав при първоначалното разглеждане на делото и връщане на същото в залата за провеждане на допълнително въззивно съдебно следствие с оглед същината на депозирания въззивен протест може да обоснове становище за предубеденост или просто за поредна проява, чието разследване се дължи в различна процедура, от една страна. И дали, от друга страна, единствено перцепцията на подсъдимия за неблагоприятно отношение, в подкрепа на ненаправени искания по прокурорския протест, е резултат от притеснението на СтЗОС относно медийно отразяване на негови действия, и в частност на съдията-докладчик, по друго дело; или има и явни доказателства в тази връзка? Без да затъва в сериозни теоретични разсъждения, ВКС ще отбележи, че дългогодишната практика на българския наказателен съд, базирана в значителна степен на такава на ЕСдПЧ, установява трайно приложение на тест в обсъжданата насока, обоснован с обективни и субективни фактори. Обстоятелствата по тях, които се считат за присъстващи във фактическия и правен мир, се доказват от претендиращата страна, а не само се твърдят. Те несъмнено следва да касаят видимостта на правосъдието. В конкретния случай се демонстрира предчувствие на недоволен от крайния резултат подсъдим за проявено към него отношение на съдията - докладчик и респективно на съдебния състав при СтЗОС, поради обстоятелства във и извън процесното производство, което се счита повлияло постановяването на осъдителна присъда. Такива надлежни данни обаче, подлежащи на възможно положително доказване, не се установяват, и възражението следва да бъде оставено без уважение.

4/ Видно от съдържанието на касационната жалба, няма други релевирани аргументи с възможност да бъдат обсъдени от ВКС. Общите изявления, някои от тях обуславящи откровени декларативни доводи по необоснованост, а други - общи изявления за негодни доказателства /без посочване на нито едно такова/ и за наличие на несправедлив процес в тази връзка, поради което се иска оправдаване на дееца, не подлежат на мотивно занимание от страна на висшата съдебна инстанция по правото.

Въпреки това последната се счита задължена да обърне внимание на някои оценявани от нея като същностни съображения, изложени в открито съдебно заседание от защитата. Все пак атакуващата страна се нуждае от бонификация /в смисъл да се дадат отговори на въпроси, непоставени в жалбата и допълнение към нея/ заради очертаното поведение на отговорните за неблагоприятното в процесуален план развитие на делото субекти.

И така, на първо място, както години наред е съобщавано, касационният съд се произнася по съдебни грешки. Обвинителният инструмент, въз основа на който подсъдим е предаден на съд, не е предмет на самостоятелно разглеждане от него, освен при проследяване на същината на приети съставомерни факти от решаващата инстанция, чийто акт се ревизира, с оглед преценка на осигуряване правото на защита.

При това трябва да се прави разлика между обстоятелствена част на обвинението и обстоятелствена част на обвинителния акт, а в този контекст-и кога е трябвало или не да се пристъпи към изменение на обвинението, което би поставило разглеждането на обвинителния инструмент на друга плоскост.

В конкретния случай на подсъдимия е повдигнато обвинение за извършено от него престъпление по чл.320 А вр. чл.342,ал.3 НК. В съдебно заседание на 10.02.22 г., първостепенният съд, независимо от провежданото дотогава съдебно следствие, е констатирал допуснато на досъдебното производство съществено процесуално нарушение, изразяващо се в невключване в обвинителния акт на нарушена норма на специалното законодателство, за да бъде запълнена бланкетната разпоредба на чл.342,ал.3 вр. ал.1 НК. Затова производството е прекратено с протоколно определение.

По частен протест на прокурора е образувано В.Н.Ч.Д.269/22 г. по описа на СтЗОС, Втори наказателен състав. С определение №312/13.05.22 г. цитираният акт на РС-Раднево е отменен и делото е върнато за продължаване на разглеждането по него.

Прието е, че разпоредителното заседание е последното, в което следва да се прецизира функцията по обвинението по качествени критерии, извън неговото изменение по- късно, поради преклузията на чл.248,ал.3 НПК.

По мнение на защитата, изразено пред ВКС, така постановеното разрешение е неправилно. Настояването е, че обвинителният инструмент е толкова неясен поради липсата на вменен текст от специалното законодателство, че не може да създаде рамки, в които подсъдимият да разбере в какво е обвинен и да организира защитата си. Стореното не е оспорвано пред въззивния съд по същество, което е обяснимо, защото е била постановена оправдателна присъда спрямо Ц. от РС-Раднево.

ВКС не може да се съгласи с лансирания довод. Като се пренебрегне начинът, по който въпросът е разрешен по В.Н.Ч.Д.262/22 г. в процедурен план, постановката се разчита на плоскостта на диспозицията на нормата на чл.320 А НК, несъмнено съпоставянае с към тази по чл.144 НК. Без да е необходимо да прави стриктно сравнение между двата текста относно обект на защита с оглед обществените отношения, водещ и до съответен извод за спецификата на застрашените адресати, този съд намира, че ключов фактор се явява отправената закана със съответните последици, а не същината на конкретното престъпление, с извършването на което се заплашва, лимитативно определено в чл.320 А НК. В такъв смисъл следва да разсъждава и съд по същество, без да излиза от границите на фактически и юридически повдигнатото с обвинителния акт обвинение.

На второ място, според защитника в съдебно заседание на 30.01.24 г. свидетелката К.а не е била предупредена от СтЗОС за отговорността й - такава по чл.290 НК. Не това личи от протокола, приложен на л.89 и сл. от второинстанционното производство. От него е видно, че преди разпита на всеки свидетел е изписана тази отговорност. И тъй като очевидно не е активирана процедурата по чл.312,ал.1 НПК за поправка на протокол, то отразените в писменото доказателствено средство действия се явяват извършени. Ето защо доводът на защитата е голословно депозиран пред ВКС.

Съвсем отделен е въпросът каква би била последицата при действителност на казаното. Отговорът не би бил еднопосочно отрицателен за прикрепяне на дадените показания към годната за ценене доказателствена маса, поне предвид обстоятелството, че свидетелите не се разпитват за първи път, а са преразпитвани, следователно предупредени вече по това производство за отговорността за лъжесвидетелстване от РС-Раднево /няма оплакване в обратен смисъл/. Казаното е чисто хипотетично, но доказва, че има различна от прокарваната от защитата гледна точка; наред с извода, че възражение, поставено самоцелно, без да носи упрек за повлияване върху правилността на атакувания съдебен акт на собствено основание, няма практическа стойност.

На трето място, незаконосъобразно показания на свидетел, дадени на досъдебното производство не пред съдия, са били приобщени от СтЗОС чрез техниката на прочит, без да се иска съгласието на подсъдимия и неговия защитник. Видно от съдържанието на третирания вече протокол от съдебно заседание, съобщеното от свидетелката М. К.а на л.124 от ДП пред разследващ орган е прочетено на основание чл.281,ал.1,т.2 НПК, без страни да искат, без да бъдат питани за съгласие, по служебен почин.

Не така е подходено при прочит на показания на свидетелите Д. П. и А. К. от ДП, които прокурорът е поискал директно да бъдат присъединени по реда на чл.281,ал.4 вр. ал.1,т.2 НПК, преди подсъдимият и защитата да бъдат приканени към даване на съгласие /такова не е дадено/. За първия свидетел съдът е отразил, че показанията му се приобщават по реда на чл.281,ал.4 вр. ал.1,т.2 НПК /л.92, лице, горе/, а за втория - на основание чл.281,ал.1,т.2 НПК /същия лист, гръб, долу/, макар и искането на прокурора да е било еднакво, както и несъгласието на защитата.

10

Всъщност, съдържанието на разпоредбите на чл.281,ал.1, ал. ал.3-7 НПК предвиждат алгоритъм, по който се присъединяват показания на свидетел, депозирани на досъдебно производство пред разследващ орган или пред съдия; или пред друг съдебен състав. Когато показанията на ДП са дадени пред съдия или пред друг съдебен състав по същество, те винаги могат да бъдат четени в лимитираните от закона случаи, без да се иска съгласието на страните. Анализът поотделно и комплексно на сочените норми установява, че без да е дадено съгласие на подсъдим и неговия защитник /такова на прокурор не е нужно, защото той представя съответните свидетелствания/ могат да бъдат четени показания, депозирани на ДП пред разследващ орган, но само с оглед реда на чл.281,ал.4 вр. ал.1,т.1 и т.2 НПК. В останалите случаи се изисква съгласие, някога и на частен обвинител и граждански ищец и т. н., без значение дали към прочит се пристъпва по искане на страна или по официален съдебен почин. Когато съответните страни се съгласят, се прилага съответната норма. А ако не е дадено съгласие от подсъдим и защитник, се преминава към реда на чл.281,ал.4 НПК, но във връзка с ал.1,т.1 и т.2 на цитирания законов текст. Изявлението за приобщаване на показания на основание чл.281,ал.4 НПК трябва да е на съда, а не да се претендира от прокурора, както е в процесния казус. Той предварително не е наясно дали подсъдимият и защитата ще дадат съгласие или не. Ако те, наред с другите страни биха дали, би се пристъпило към прочит на основание чл.281, ал.5 вр. ал.1 НПК, когато и възможностите са разширени, а не са само тези по т.1 и т.2 на чл.281,ал.1 НПК.

В коментирания смисъл отправеното пред ВКС възражение за неискане на съгласие, като едва след изявление за липса на такова да се премине към прочит на показания от ДП на свидетел /явно М. К.а/ от съда на основание чл.281,ал.4 вр. ал.1,т.2 НПК, а не директно на основание чл.281,ал.1,т.2 НПК при недепозиране на показанията на предварителната фаза пред съдия, както е сторил СтЗОС, е основателно. Останалите изложени от ВКС действия в обсъждания аспект показват амбивалентното отношение на СтЗОС към третираните норми, без съществено вникване в съдържанието им. В крайна сметка може да се отсъди, че приобщените от ДП показания на свидетели, недадени пред съдия, по същината на действието са резултат от експлоатация на процесуалната техника по чл.281,ал.4 вр. ал.1,т.2 НПК, макар и отразяването в съдебния протокол да не е такова.

Трябва да се подчертае, че действията на СтЗОС биха търпели тежък укор за негодност, ако присъдата бе постановена само на основание информацията по обсъжданите показания - забраната за това е изрично прогласена в чл.281,ал.8 НПК. Но видно от мотивите на атакувания съдебен акт, не може да се говори за подобен подход.

В заключение, предвид приетата от ВКС теза в изложението по това решение относно прокурорския протест, се налага направеният вече извод, че атакуваният съдебен акт подлежи на отмяна, а делото-на връщане на друг състав на второстепенния съд за ново разглеждане. При същото СтЗОСтрябва внимателно да обмисли необходимостта от събиране на допълнителни доказателства, в контекста на съдържанието на въззивния протест и указанията по настоящото решение; и по надлежен ред да вземе отношение по релевантните обстоятелства, нужни за произнасяне по вменената на подсъдимия престъпна дейност, със съответните последици.

Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 вр. ал.1,т.5 вр. чл.348,ал.1 и ал.3,т.1 и т.2,пр.2 вр. ал.1,т.1 и т.2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение

11

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА присъда №6/30.01.24 г., постановена от ОС-С. З. Втори наказателен състав по В.Н.О.Х.Д.79/23 г.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно.

12