12Р Е Ш Е Н И Е
№ 38
гр. София, 22.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
при участието на секретаря А. Б. ………………………………..
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 689 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С определение № 3336/25.06.2025 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 220/25.11.2024 г. по възз. гр. д. № 412/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта по претенцията за неимуществени вреди, претърпени от ищеца А. Д. Х. от незаконно повдигнато и поддържано от прокуратурата обвинение в извършване на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК, по което в хода на наказателното производство лицето е признато за невиновно и е оправдано с влязла в сила присъда. Обжалването е допуснато по касационната жалба на Прокуратура на РБ и насрещната касационна жалба на А. Х., имащи за предмет въззивното решение в частите му по иска за неимуществени вреди.
По жалбата на прокуратурата касационният контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка за евентуална частична недопустимост на решението по обобщения въпрос за произнасяне на въззивния съд по непредявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение и нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. По двете жалби (на прокуратурата и на А. Х.), на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпросите за задължението на съда да обсъди всички доказателства и правнорелевантни факти, имащи значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване; и за критериите, относими към принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
В жалбата на прокуратурата са изложени твърдения за недопустимост на постановеното въззивно решение по иска за неимуществени вреди, евентуално за неправилност поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Иска се връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, или ВКС да разреши спора по същество, като намали размера на обезщетението за неимуществени вреди. В жалбата на Ат. Х. се сочи, че въззивното решение по иска за неимуществени вреди не е недопустимо и не са налице основания за обезсилването му. Твърди се неправилност на съдебния акт в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата над сумата 85 000 лв. до предявения размер от 120 000 лв.
С обжалваното въззивно решение № 220/25.11.2024 г. по възз. гр. д. № 412/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 285/11.08.2023 г., поправено с решение № 64/28.02.2024 г., постановени по гр. д. № 683/2022 г. на Окръжен съд – С. З. прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на А. Х. сумата 85 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и сумата 15 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди (по този иск решението е влязло в сила), претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК, по което в хода на наказателното производство лицето е признато за невиновно и е оправдано с влязла в сила присъда. Обезщетенията са присъдени със законната лихва от 03.11.2019 г. до окончателното им изплащане. Първоинстанционното решение е обезсилено като недопустимо в частта по иска с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ, като е прието, че в случая неимуществените вреди за неразумния срок на производството се обезщетяват по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Въззивната инстанция е проследила подробно хронологията на събитията и процесуалните действия по наказателното производство срещу ищеца, като е посочила, че Х. е имал качеството на обвиняем по ДП № 299/2009 г. – „ИП“ на ОД на МВР – Сливен. Досъдебното производство е образувано с постановление на РП – Сливен от 03.11.2009 г. срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 НК. На 09.12.2009 г. е направено искане за предоставяне на данъчно-осигурителна информация на ищеца, което е уважено на 11.12.2009 г. На 17.02.2010 г. ищецът е разпитан като свидетел, а на 19.02.2010 г. е предал с протокол документи, поискани от разследващите органи. С постановление от 20.10.2010 г., предявено на 05.11.2010 г., А. Х. е привлечен като обвиняем по обвинение по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК. Обвинителен акт по тези обвинения е внасян четири пъти в съда, проведени са множество процесуални действия с участието на Х. (разпити, съдебни заседания с различна продължителност), срокът на разследване е бил удължаван 14 пъти, като в крайна сметка с присъда на № 87/20.06.2018 г. по внохд № 53/2018 г. на Апелативен съд – Бургас, влязла в сила на 06.07.2018 г., подсъдимият е бил окончателно оправдан по повдигнатите му обвинения. Обсъждайки събраните писмени и гласни доказателства, въззивният съд е счел, че сумата от общо 85 000 лв. е справедлива и достатъчна да репарира ищеца за неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване, вкл. и за забавеното приключване на делото. Като релевантни обстоятелства са посочени продължителността на наказателното производство – близо 8 години и 7 месеца; повдигнатите обвинения за две тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК умишлени престъпления, в сферата на работата на ищеца; това, че наказателното производство се е развило в досъдебна и съдебна фаза, а последната e преминала през няколко инстанции; първоначално постановената осъдителна присъда; влошеното психическо състояние на Х., макар и в процес на обратно развитие; личните и семейни притеснения (финансови и поведенчески); професионалните проблеми, социалното дистанциране; раздялата със съпругата, притесненията, свързани със състоянието на голямата дъщеря на ищеца; продължителното медийно отразяване на случая; включването на Х. в информацията за Апелативен съд – Бургас по т. 5 от заповед № 474/01.03.2017 г. на председателя на ВКС относно корупционните престъпления, която продължавала да е на сайта на ВКС, въпреки оправдателната присъда. Като е посочил общо, че съобразява и обществено-икономическия стандарт на живот в страната към датата на увреждането, въззивният съд е счел, че необходимата и достатъчна компенсация за моралните вреди от незаконно упражнената спрямо ищеца процесуална принуда, възлиза на сумата 85 000 лв., в която се включва и обезщетение от 10 000 лв. за нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. До пълния предявен размер от 120 000 лв. е прието, че искът за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен. В тази връзка, в мотивите на обжалваното решение е посочено, че с исковата си молба ищецът е заявил за разглеждане пред първата инстанция две претенции: за присъждане на сумата 100 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ; и за сумата 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ. Съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК, ВКС, въззивният съд е приел, че в случая обезщетението за неимуществени вреди е дължимо на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и се определя глобално, а в мотивите на решението се обсъждат критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и се посочва каква част от общо определеното обезщетение се отнася за тях. Направен е извод, че предявеният иск за неимуществени вреди е един, но тъй като в първоинстанционното решение има отделен диспозитив за иска по чл.2б ЗОДОВ, в тази част решението е недопустимо. Предвид това, с въззивното решение е обезсилено решението на окръжния съд, с което претенцията по чл.2б ЗОДОВ е уважена до размера на сумата от 15 000 лв. и е отхвърлена за разликата до размера от 20 000 лв. Същевременно, постановен е диспозитив, с който е потвърдено решението на първата инстанция в частите му, с които е присъдено обезщетение за неимуществени вреди по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 85 000 лв. и е отхвърлена претенцията за разликата до 120 000 лв.
По правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС приема следното:
По обобщения въпрос на касатора Прокуратура на РБ – за произнасяне на въззивния съд по непредявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение и нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок – ВКС не констатира да е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, респ. решението в обжалваната му част да е недопустимо. Процесуална недопустимост на съдебно решение е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, както и когато съдът в нарушение на диспозитивното начало в процеса се е произнесъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно от заявеното искане или извън него (вж. - решение № 29/06.08.2020 г. по гр. д. № 2426/2019 г., ІІ г. о., решение № 27/06.08.2020 г. по гр. д. № 2662/2019 г., ІІ г. о. и др.).
Въззивното решение в частта му по претенцията за неимуществени вреди не страда от посочените пороци. От съдържанието на касационната жалба се налага изводът, че прокуратурата счита решението за недопустимо, поради произнасяне на въззивната инстанция по непредявен иск, а именно – по един иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с обща цена от 120 000 лв., а не по заявените с исковата молба претенции за неимуществени вреди с посочени квалификации - по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 100 000 лв.; и по чл. 2б ЗОДОВ за сумата 20 000 лв. Освен това се сочи, че с първоинстанционното решение първата претенция е уважена до размера на сумата от 70 000 лв. и отхвърлена до 100 000 лв., а втората претенция е уважена за 15 000 лв. и отхвърлена до 20 000 лв. С въззивното решение обаче недопустимо било потвърдено решение на първата инстанция „по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 85 000 лв. неимуществени вреди“, включваща „и сумата от 10 000 лв.“ за забавено правосъдие, а същевременно първоинстанционното решение било обезсилено „по предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лв.“.
Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, имащо за предмет обезщетението за неимуществени вреди, не могат да бъдат споделени. Действително, в исковата молба претенцията за този вид вреди, основана на незаконно наказателно преследване, за което лицето е оправдано, и за бавно правосъдие, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, е заявена като искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 2б ЗОДОВ с отделни цени. Въззивният съд обаче е съобразил указанията и приетото по т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, че в случая обстоятелствата по чл. 2б ЗОДОВ следва да се считат за част от тези по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, респ. това е правната квалификация на претенцията за неимуществени вреди. Предвид това, при произнасянето си по подадените срещу първоинстанционното решение въззивни жалби апелативният съд е приел, че на ищеца се дължи глобално обезщетение, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за понесените от него неимуществени вреди в размер на 85 000 лв., т. е. - в същия общ размер, определен и от първоинстанционния съд при присъждането на същото обезщетение като по два отделни иска (70 000 лв. + 15 000 лв.). В съответствие с приетото в тълкувателното решение въззивният съд е посочил каква част от общата сума от 85 000 лв. обезщетява вредите от незаконно повдигнатото обвинение (75 000 лв.) и каква част обезщетява вредите от неспазването на разумния срок за разглеждане на наказателното дело (10 000 лв.). Предвид изложеното, не е налице твърдяното от касатора произнасяне по непредявен иск, тъй като въззивната инстанция се е произнесла съобразно и в рамките на предявената от ищеца претенция, квалифицирайки я съгласно указанията на цитираното по-горе тълкувателно решение като иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с цена 120 000 лв.
Същевременно обаче, при приетото, че в случая изложените в исковата молба обстоятелства по чл. 2б ЗОДОВ и претендираният размер обезщетение са част от тези по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, то в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е постановил диспозитив за обезсилване на първоинстанционното решение „по предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ“ за сумата от 20 000 лв. Този диспозитив е в противоречие с приетото в мотивите и диспозитива за вида и характера (респ. и за цената) на претенцията, с която е сезиран съдът, поради което въззивното решение в тази му част е неправилно и подлежи на отмяна.
По правните въпроси на двамата касатори за задължението на съда да обсъди всички доказателства и правнорелевантни факти, имащи значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и за критериите, относими към принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, настоящият състав споделя константната съдебна практика (вж. - т.ІІ от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о. и др.), че на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Отчита се общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. При изграждане на преценката си за справедливия размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други.
Предвид дадените отговори на тези правни въпроси, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, а насрещната касационна жалба на А. Х. за изцяло неоснователна, поради следните съображения:
Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като наказателното производство по повдигнатите срещу ищеца обвинения е завършило с постановяване на оправдателна присъда. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил в достатъчна степен значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи обезщетяване на вредите, включително - действителната продължителност на наказателното производство, както и липсата на данни за взети мерки за неотклонение, ограничаващи правото на лична свобода на Х.. Вследствие на това, неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен.
Изключително подробно възпроизведените от въззивния съд фактология на спора и съдържание на събраните доказателства (особено свидетелските показания, които са дословно цитирани в мотивите на решението) не налагат преповтаряне на фактите и обстоятелствата в настоящото решение. Досежно конкретните за случая правнорелевантни обстоятелства, макар в мотивите на решението да е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди следва да репарира същите, а не да е източник на неоснователно обогатяване, въззивната инстанция е определила несъответно на социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната към периода на деликта (2010 г. – 2018 г.) обезщетение от 85 000 лв. Основателни в тази насока са оплакванията на прокуратурата, че с оглед данните на НСИ за стандарта на живот в страната за посочения период (МРЗ в диапазона 240 лв. – 510 лв.; средна покупателна способност на населението, разходи за издръжка на едно домакинство и др.), определеният размер обезщетение за неимуществени вреди е значително завишен. Възраженията на ищеца, че в случая от значение е не обществено икономическия стандарт на живот в страната, а индивидуалния стандарт на живот на лицето, не могат да бъдат споделени. Вредите в личната икономическа сфера са имуществени по вида и характера си и не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 52 ЗЗД.
На следващо място, по делото липсват категорични доказателства, че раздялата между ищеца и съпругата му е по причина на наказателното производство. Представеното в тази връзка съдебно решение е за развод между страните по взаимно съгласие, а ангажираните гласни доказателства не установяват разстройството в брачните отношения да се дължи единствено на наказателното преследване и да е пряка последица от него.
Освен това, въззивният съд е посочил, че обвинението е било за престъпления в сферата на упражняваната от лицето дейност (директор на търговско дружество), че при информирането на обществеността за наказателното дело прокуратурата направила изявления, нарушаващи презумпцията за виновност, както и че медийната разгласа на случая станала преди Х. да бъде привлечен като обвиняем. Тези обстоятелства, както и това, че по време на наказателното производство социалните и професионални контакти на ищеца били ограничени и затруднени, а в личен план преживял за сравнително дълъг период от време срам, неудобство, несигурност за бъдещето си, тревоги и притеснения за най-близките си хора, сочат на съществен интензитет на емоционалните вреди, но не обуславят присъждане на обезщетение в много по-завишен размер от обичайния за такива случаи. В тази насока е и заключението на приетата СПЕ, че в периода на наказателното преследване могат да се отчетат високи нива на стрес и ситуативна тревожност, на преживяна психотравма, които обаче към днешна дата са в процес на обратно развитие. По делото не е доказано, нито експертът е установил ищецът да е провеждал някакво лечение или консултации със специалисти по време или след приключване на наказателния процес. Следователно, не са налице трайни и сериозни промени във физическото и/или психическото здраве на Х., които да са последица от незаконното обвинение.
За да определи по-висок размер на обезщетението, въззивният съд е посочил също, че „при направена служебна справка в сайта на ВКС към настоящия момент (за делата за престъпления с корупционен мотив – бел. м.)…информация за А. Д. Х. е достъпна и сега, като е посочено, че същият е посъдим“. Необосновано съдът е счел и това обстоятелство за обосноваващо (само по себе си) завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поначало, както съдът, така и прокуратурата са задължени да предоставят публична информация по определени категории дела, които са дефинирани като такива с висок обществен интерес. Информационният каталог се поддържа и предоставя във връзка с изпълнението и на поети от държавата ни международни задължения. Такъв е и настоящият случай, а отделно от това, фактологично невярно е посоченото от съда, че на сайта на ВКС не се съдържа информация за оправдаването на ищеца. Напротив, информацията е публично оповестена и се намира в бюлетина за м.07.2018 г. на Апелативен район – Бургас.
Предвид изложеното, основателни са оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за незаконосъобразен, с оглед критериите по чл. 52 ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди. Като релевантни за случая следва да се съобразят вида и тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение; срокът, в който е приключило наказателното производство (фактическа продължителност от около 8 год. – м.10.2010 г. – м.07.2018 г.); разглеждането в няколко съдебни инстанции и приключването му с оправдателна присъда; надвишаването на разумния срок с не повече от 3 години, предвид фактическата и правна сложност на делото; обема на проведените с участие на ищеца процесуални действия; обстоятелството, че не е търпял ограничения на личната си свобода; негативните последици за психо-емоционалното състояние на Х. в периода на наказателното преследване; разгласата на делото, която е следствие и на защитим публичен интерес за правото на информация. Отчитайки още личността на увреденото лице, респ. неговия професионален и обществен статус, съдът намира, че негативният ефект от незаконното обвинение в случая се обуславя от съвкупната преценка на посочените обстоятелства. Имайки предвид и създадения от съдебната практика ориентир за подобни случаи, всички посочени обстоятелства не обосновават присъждане на обезщетение в несъответно високия размер, определен от въззивния съд. Преживените стрес, страх, срам, неудобство от злепоставянето на изграденото добро име и авторитет, самоизолирането, ограниченията в социалните контакти и затрудненията в професионалната сфера; промяната в обичайния начин на живот и общуване на ищеца, всички те без да се подценяват, не се установява да са довели до тежки и/или необратими последици за физическото и психическото здраве на Х.. Предвид изложеното и с оглед обществено-икономическите условия на живот в страната през периода и към датата на увреждането, съставът на ВКС счита, че сумата от 50 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който е достатъчен да репарира настъпилите неимуществени вреди. В този размер се включва и сумата от 10 000 лв. за нарушението на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Глобалният размер на обезщетението съответства на характера и интензитета на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. Съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната страна – Прокуратурата на РБ има репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на претендираните вреди.
При така приетото, насрещната касационна жалба на Ат.Х., в която са развити доводи за неправилност на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 85 000 лв. до претендирания размер от 120 000 лв., е изцяло неоснователна. Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения с оглед очакването на бъдеща репресия. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял извънредно тежки по вид и характер, необратими телесни и/или психически вреди, респ. - с толкова силен интензитет и продължителност, които да обуславят обезщетяването им с поискания размер обезщетение. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което като ориентир следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Ясно е, че унификация и уравниловка е невъзможна, доколкото и сам законодателят не борави с точни техники за определяне размера на справедливото парично обезщетяване за причинени болки и страдания, като например - фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В същото време, правото трябва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, а справедливостта изисква лицата в едно и също положение да се третират еднакво, при отчитане на конкретните за всеки отделен случай обстоятелства.
Изложеното налага касиране на въззивното решение в обжалваната му част и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частите, с които в нарушение на процесуалния и материалния закон е обезсилено първоинстанционното решение и е уважена претенцията на ищеца за разликата над 50 000 лв. (равняваща се на 25 564,59 евро, съгласно Закона за въвеждане на еврото в Р. Б. до размера на сумата 85 000 лв. (43 459,81 евро), като за тази разлика искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да се отхвърли. В останалата си обжалвана част по претенцията за неимуществени вреди въззивното решение е правилно и следва да се потвърди.
Предвид изхода на спора пред ВКС, въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските за първата и втората инстанция, присъдени в полза на ищеца. Съобразно крайния резултат по делото по всички искове, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват разноски за първата инстанция в размер на сумата 3 075,75 лв., от общо направени - 6 400 лв. За въззивната инстанция са претендирани 13 058,50 лв., от които 13 020 лв. за адвокатски хонорар. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 04.09.2023 г. и приложените платежни документи, адвокатският хонорар за отговора по въззивната жалба на прокуратурата е договорен и заплатен в размер на 8 400 лв. с ДДС, а за въззивната жалба на ищеца – в размер на 4 620 лв. с ДДС. Прокуратурата е направила своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Тъй като въззивната жалба на Х. е отхвърлена, направените за нея разноски (4 620 лв.) са недължими. Дължими са разноските за договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 8 400 лв. с ДДС за писмения отговор, но същото е прекомерно с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото във въззивната инстанция. Поради това, съдът го намалява до размера на сумата от 4 000 лв. с ДДС, от която съразмерно на уважената част от исковете на ищеца се дължат разноски за въззивната инстанция в размер на сумата 1 922,34 лв. За касационната инстанция ищецът е претендирал разноски в общ размер на сумата 14 564 лв., включващо заплатени адвокатски възнаграждения (14 520 лв.) за изготвяне на насрещна касационна жалба, отговор по касационната жалба на прокуратурата и държавни такси. От общо договореното и заплатено адвокатско възнаграждение (съгласно представените писмени доказателства и списък по чл. 80 ГПК), съобразно изхода на спора на ищеца са дължими само разноските за адвокатска защита срещу касационната жалба на прокуратурата. Видно от договора за правна защита и съдействие от 02.01.2025 г. и приложените платежни документи, тези разноски възлизат общо на сумата 9 600 лв. с ДДС (7 785 лв. + 1 815 лв. – половината от сумата по втората фактура). Представителят на прокуратурата е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът преценя за основателно с оглед обема извършена адвокатска работа в касационната инстанция и действителната фактическа и правна сложност на спора в този етап на производството. Поради това, ВКС го намалява до сумата от 4 500 лв., която е справедлива и достатъчна за положения от адвоката труд. От тази сума, съразмерно на уважената и отхвърлената част от касационната жалба на ПРБ, на ищеца се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 162,64 лв. Направените за насрещната касационна жалба разноски не се дължат, предвид изхода на делото пред ВКС.
Общо за трите инстанции, на ищеца се дължат разноски в размер на 7 160,73 лв., равняваща се на сумата 3 661,22 евро, съгласно Закона за въвеждане на еврото в Р. Б.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ като незаконосъобразно въззивно решение № 220/25.11.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 412/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частите му по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, с които:
- обезсилено е решение № 285/11.08.2023 г. по гр. д. № 683/2022 г. на Окръжен съд – С. З. в частта по иск по чл. 2б ЗОДОВ, с която е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на ищеца А. Д. Х., с ЕГН – [ЕГН], обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 15 000 лв. (7 669,38 евро) и искът е отхвърлен до предявения размер от 20 000 лв. (10 225,838 евро);
- осъдена е Прокуратура на РБ на основание чл. 2, ал. 1 , т. 3 ЗОДОВ да заплати на А. Д. Х. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство за разликата над сумата 50 000 лв. (25 564,59 евро) до размера на сумата 85 000 лв. (45 459,81 евро), със законната лихва от 03.11.2019 г.;
- както и в частта за присъдените за инстанциите разноски.
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Д. Х., с ЕГН – [ЕГН], срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 50 000 лв. (25 564,59 евро) до размера на сумата 85 000 лв. (45 459,81 евро) - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК, за което е било образувано досъдебно производство № 299/2009 г. - „ИП“ на ОД на МВР - Сливен, като А. Х. е окончателно оправдан с присъда № 87/ 20.06.2018 г., постановена по ВНОХД № 53/2018 г. по описа на АС - Бургас, влязла в сила на 06.07.2018 г.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 220/25.11.2024 г. по възз. гр. д. № 412/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив в останалата му обжалвана част, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера на сумата от 50 000 лв. (25 564,59 евро), със законната лихва от 03.11.2019 г. и е отхвърлен за разликата над 85 000 лв. (45 459,81 евро) до предявения размер от 120 000 лв. (61 355,03 евро).
ОСЪЖДА Прокуратура на РБ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на А. Д. Х., с ЕГН – [ЕГН], разноски за трите инстанции общо в размер на сумата 7 160,73 лв., равняваща се на 3 661,22 евро (съгласно Закона за въвеждане на еврото в Р. Б. , съразмерно на уважената част от исковете за имуществени и неимуществени вреди.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.