О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50156
гр. София, 10.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 23 ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. А. гр. дело № 1920 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата М. А. Б., чрез адв. П. В. срещу решение № 238/09.02.2022 г. по гр. дело № 10511/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение от 20.05.2021 г. по гр. дело № 46278/2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която са уважени предявени искове от М. А. Б. срещу Столичен инспекторат към Столична община, [населено място] с правно основание чл.344,ал.1,т.1, 2 и т.3 КТ, вр. чл.225,ал.1 КТ и вместо това посочените искове са отхвърлени. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3, вр. чл.225,ал.1 КТ се уважат.
В изложението са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Когато поради заболяване служителят не се явява на работа, следва ли дисциплинарното производство да приключи със заповед за дисциплинарно уволнение, въпреки, че заболяването е удостоверено с надлежен документ. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. В изложението се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
Ответникът по касационната жалба Столичен инспекторат към Столична община, чрез гл. юрисконсулт П. К. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
В обжалваната част на въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр. чл.225,ал.1 КТ.
Прието е, че първоинстанционния съд е признал, че уволнението е незаконно на едно от сочените от ищцата основания-наказанието е наложено извън рамките на двумесечния срок, определен в чл.194 ал.1 КТ, като е посочено, че нарушението е открито на 02.01.2017 г. Приет е за неправилен изводът на първоинстанционният съд, че наказанието е наложено извън двумесечния срок.
Съдът е приел, че с молба от 01.02.2017 г. ищцата е поискала ползване на платен отпуск, считано от 01.02.2017 г. С писмо от 03.02.2017 г. работодателят е поискал писмени обяснения от служителката защо не се е явявала на работа от 19.12.2016 г., ако има документ, удостоверяващ причините за неявяване да го представи. На 09.03.2017 г. служителката е представила болничен лист от 08.03.2017 г., за оправдаване отсъствието си от работа. Прието е, че работодателят е научил на 09.03.2017 г., че служителката не се явява на работа от 19.12.2016 г. до 31.01.2017 г. без оправдателна причина, тъй като не е приел болничният лист от 08.03.2017 г. за разрешаващ болничен отпуск. Според съда от 09.03.2017 тече двумесечният срок за налагане на наказанието и следва да изтече на 09.05.2017 г., ако в този период не се ползва друг разрешен отпуск. Прието е, че от 27.03.2017 г. до 05.05.2017 г. на служителката е разрешен платен годишен отпуск. Приел е, че двумесечният срок, съгласно чл.194 ал.3 КТ спира да тече от 27.03.2017 г. до 05.05.2017 г. и изтича на 17.06.2017. С оглед на тези факти е направен извод, че издадената и връчена на 11.05.2017 г. заповед е в рамките на срока по чл.194 ал.1 във вр. с ал.3 КТ.
Прието е, че другото сочено в исковата молба основание за незаконност на уволнението е неспазване на процедурата по чл.333 ал.2 КТ за изискване на мнението на ТЕЛК при уволнение на трудоустроен работник/служител. Прието е още, че с писмо от 21.03.2017 г. работодателят е изискал от ТЕЛК експертно медицинско мнение за уволнението на служителката. С отговор на писмото е приложено ЕР от 29.03.2017 г., с което е дадено положително мнение за уволнението на трудоустроената служителка. Формиран е извод, че закрилата по чл.333 ал.2 КТ е спазена, поради което не е установено нарушение на процедурата по закрила.
Въззивният съд се е произнесъл и по соченото в исковата молба основание за незаконност на уволнението-неизвършване на описаното в заповедта нарушение на трудовата дисциплина, а именно - неявяване на работа за периода 19.12.2016 г.-31.01.2017 г. Посочил е, че според ищцата за този период има издаден болничен лист Е20178530815 /08.03.2017
г.,удостоверяващ разрешен болничен отпуск за периода 17.12.2016 г. -14.06.2017 г.
Прието е, че временната неработоспособност на ищцата е удостоверявана с болнични листове до 16.12.2016 г. Посочил е, че в ЕР на НЕЛК от 06.10.2017 г. е записано, че временната неработоспособност не
се продължава от ТЕЛК и НЕЛК след 16.12.2016 г.,тъй като лицето е ползвало 540 дни временна неработоспобност до тази дата-максимално предвидената по НМЕ/2010 г. и след тази дата има право на друг платен или неплатен отпуск при необходимост.
Съдът е приел, че с болничен лист Е20178530815/08.03.2017 г., ЛКК е посочила причина за неработоспособността-трудоустрояване-трудова злополука по чл.55 ал.2 КСО. Отбелязана е причина с код 18. Според съда този код, съобразно кодове посочени в Указания за попълване на болничен лист, издадени от НОИ, удостоверява трудоустрояване при трудова злополука по чл.55 ал.2 КСО. Посочил е, че за болничен отпуск кодът е 01. Прието е, че за посочения период от 17.12.2016 г. до 14.06.2017 г. ищцата е била трудоустроена от ЛКК, че болничният лист е издаден за трудоустрояване.
Прието е, че не са налице други доказателства установяващи отсъствието на ищцата от работа за периода 19.12.2016 г.-31.01.2017 г., поради което е налице причината за уволнението й. Изведен е извод, че решението на районния съд като незаконосъобарзно в частта, с която е уважен иска по чл.344 ал.1 КТ следва да бъде отменено, както и конститутивният иск по чл.344 ал.1 т.2 КТ и осъдителният по чл.344 ал.1 т.3 КТ и вместо това тези искове следва да се отхвърлят.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната част. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 43/04.03.2022 г. по гр. дело № 2597/2021 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е възприета трайно установената съдебна практика, според която въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните /срв. решение № 60134/ 08.11.2021 г. по гр. д.№ 1062/ 2021 г., І г. о. и цитираните в него други актове по същия въпрос/. Въззивната инстанция, въпреки ограничението по чл.269 ГПК, остава съд по съществото на материалноправния спор, поради което, след самостоятелен анализ, следва да направи собствени фактически и правни изводи, в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му /решение № 270/ 19.02.2015 г. по гр. д.N 7175/ 2013 г., ІV г. о./. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него/. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното от жалбоподателката решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. дело № 1062/2021 г. на ВКС, I г. о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение в рамките на въведените пороци с въззивната жалба на ответника съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора по всеки от предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1, 2 и т.3 КТ. В решението са изложени мотиви относно всяко от твърденията в исковата молба за незаконност на уволнението на ищцата както следва: неспазване на сроковете за налагане на дисциплинарното наказание, предвидени в чл.194,ал.1 КТ – два месеца от откриване на нарушението; непреодоляна закрила по чл.333,ал.2 КТ, тъй като преди прекратяване трудовия договор на ищцата, която била трудоустроен работник не е изискано от работодателя мнение на ТЕЛК; неизвършване на описаното в заповедта за уволнение нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа за периода от 19.12.2016 г. до 31.01.2017 г. Обсъдени са и доводите на всяка от страните, относими към правния спор. С оглед на изложеното соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 по първия въпрос от изложението не е установено.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 330/05.11.2013 г. по гр. дело № 1220/2013 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е прието, че в случаите, когато работникът или служителят не се явява на работа поради заболяване, което е удостоверено с надлежен документ, издаден от компетентния здравен орган, който е разрешил ползването на отпуск поради временна неработоспособност (болничен лист, решение на ЛКК, ТЕЛК, НЕЛК), и този документ е представен на работодателя преди връчването на заповедта за дисциплинарно наказание, не са осъществени съставите на дисциплинарните нарушения по чл. 187, т. 1, пр. 3 от КТ – „неявяване на работа” и по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ – „неявяване на работа в течение на два последователни работни дни”. В тези случаи работникът или служителят не е бил длъжен да се явява на работа, тъй като е ползвал законоустановен отпуск поради временна неработоспособност, разрешен му от здравните органи – чл. 162 от КТ. В тези случаи дисциплинарното наказание, наложено на основание чл. 187, т. 1, пр. 3 или чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, е незаконосъобразно и подлежи на отмяна. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. С въззивното решение съдът е приел, че ищцата е извършила описаното в заповедта за уволнение нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа за периода от време от 19.12.2016 г. до 31.01.2017 г. Прието е, че на ищцата е издаден болничен лист Е 20178530815/08.03.2017 г., в който ЛКК е посочила причина за неработоспособността – трудоустрояване-трудова злополука по чл.55,ал.2 КСО. Прието е, че за посочения период ищцата е била трудоустроена от ЛКК, че болничният лист е издаден за трудоустрояване. Формиран е и извод, че липсват други доказателства, от които да се установи отсъствието на ищцата от работа за периода 19.12.2016 г. до 31.01.2017 г., поради което е налице причината за уволнението й. Тези изводи на съда не са в отклонение от цитираната практика на ВКС, тъй като са изведени въз основа на факти, различни от тези в посоченото решение на състава на ВКС по чл.290 ГПК.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски по делото в размер на сумата 200 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 238/09.02.2022 г., постановено по гр. дело № 10511/2021 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 18388/29.03.2022 г., подадена от ищцата М. А. Б., ЕГН , чрез адв. П. В..
Осъжда М. А. Б., ЕГН да заплати на С. И. към Столична община сумата 200 лв. разноски по делото за производството пред ВКС по чл.288 ГПК за юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: